Кон на F3, разказ Хелиана Стоичкова
, by : admin

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *