Дланите на татко, разказ
, by : admin
След като детето и жената паднаха от влака Стефан изпадна в шок. Виковете на контрольора му подействаха алармиращо и в момента, в който видя възможност той скочи още в движение. Но този импулс да се спаси от грозящата го мъст на съпруга на Лора или в най-добрия случай да лежи в затвор за двойно убийство, този импулс го тласна да тича като обезумял в тревата докато не стигна дърво с няколко храста и не спря да си поеме въздух. Като вдигна очи видя как влака се отдалечава. Толкова бавно спира, че само за да се върнат за липсващите пътници ще им отнеме цяла вечност. Ръцете на Стефан се разтрепераха и той се приведе напред и се загледа в обувките си. „По обувките ще познаеш човека. – Така му казваше баща му. – Точно както ще го познаеш по действията му в критични ситуации. Кой си се защитава всеки ден под слънцето. Кой си е всяко твое решение, всеки твой идеал. Измениш ли на принципите си все едно си мъртъв.“ Така му говореше баща му и Стефан усети как внезапно ръцете му спряха да треперят.
– Аз така или иначе съм вече мъртъв. Но тя може да е жива…
И като се затича обратно към линията стъпи на дървените дъски и се затича с всичката си сила и бързина назад. Трескаво оглеждаше лявата страна и не след дълго видя Лора. Спря при нея и като махна няколко кичура от лицето й рязко затвори очи. Сякаш го порязаха с нож право през лицето. Стисна ръката й и като стана затича се назад да търси детето.
– Никол! Никол! Чуваш ли ме…
Тичаше и викаше. На моменти спираше и се заслушваше. В един момент слезна от релсите и като видя храсталаци стори му се че чу нещо. Мушна се вътре и започна да кърши клони и да вика с пълно гърло.
– Никол, чуваш ли ме? Тук ли си?
И в този момент, миг на щастие, от един от храстите се чу детски плач. Явно детето се разплака като си чу името. Той се затича и като разлисти видя малката Никол заклещена между клоните на някакъв храст. Стефан започна да чупи и опъва клоните като обезумял и я измъкна право нагоре. Детето беше цялото зачервено, но той не знаеше дали е от плач или от нараняване.
– Искам мама… Мама…
– Сега ще те заведа при нея. Тук боли ли те? – И той започна да опипва ръцете и краката, като стигна коремчето детето плоплака и наду такъв рев, че Стефан я гушна и с всичка сила затича през тревата към най-близкото шосе.
– Няма страшно. Отиваме при майка ти. Знаеш ли къде зимуват раците? Не знаеш? Аз скоро ще разбера… Само се дръж.
Той стигна шосе и пръв на пътя се появи тир. Стефан изкочи на шосето и принуди шофьора да спре.
– Хиляда лева да ме закараш до Девня.
 Шофьора го изгледа изненадан. Девня беше на 10 километра. После видя детето, после чу, че стене.
– Качвай се.
Като затвори вратата Стефан гушна детето и извади от джоба си хиляда лева.
– Болницата.
– Прибери си парите.
 Стефан ги остави на земята и заоглежда лицето на Никол  Детето леко хриптеше като дишаше.
– Падна от влака.
Като чу това шофьора натисна рязко газта. Може би нямаха много време.
Когато пристигнаха пред болницата Стефан нахълта вътре и се развика.
– Детето падна от влака! Помогнете! Някой. Извикайте лекар!
Сестрите се обърнаха към него, една тръгна за количка, друга хвана телефона и в този момент по коридора се чуха бързите стъпки на млада докторка. Тя още в движение си сложи слушалките и ги допря до гърдичките на Никол.
– Какво стана?
– Падна от влака, беше заклещена през тялото в един храст.
– Ела късметлийче…
Докторката взе детето, сложиха го на количка и потънаха навътре. Стефан направи няколко крачки назад и се срина на една дървена пейка.
А сега? Сега като го снимаха всички камери в болницата няма как да се скрие. Край. Той ще поиска записите, ще го види кой е. Дори няма смисъл да бяга. По-добре да вдигне телефона и да му се обади. Сега детето си имаше само татко.
Стефан отиде при сестрата и я помоли да направи телефонно обаждане от номера на болницата.
–  Е то тука само това предлагаме! От мене да мине! – И тя обърна апарата към него. Той го взе и опъна кабела като го премести леко встрани.  Посегна да вдигне слушалката и ръката му затрепера. Това е самоубийство. Все още има шанс да избяга. Обръща се, излиза и потъва в небитието. Да гледат каквито искат записи от камерите. В този момент сестрата се обърна към него:
– Кой ще го плати това? За които не плащат, нали знаеш, няма лечение. Нищо че е дете. То разлика няма.
Стефан извади няколко хиляди лева и ги сложи пред нея.
– Стигат ли?
– Като излезне сметката ще кажа.
Той се обърна и хладно вдигна слушалката като гледаше сестрата право в очите. Набра домашния номер на Лора и веднага рязък мъжки глас вдигна от другата стпана:
– Да!
– Никол се намира в гр. Девня в болницата и в момента я преглеждат.
– Какво правят във Варна! Дай ми Лора!
– Лора не е тук. Само Никол.
– Кой си ти?!
– Болницата в Девня.
И Стефан затвори слушалката. Може би имаше 5 часа, максимум 6.
– Подпишете този документ, иначе не могат да я лекуват. Вие ли сте бащата?
– А… Да.
Той си взе едно кафе от машината и седна обратно на пейката като се облегна назад. Опита се да мисли само за хубави неща. Кои са онези неща, които наистина обичаме? Дланите на татко ми, помисли си той. Ех как му липсваше. Как му се искаше да вдигне телефона и да каже „Татко, този път здраво загазих.“ А баща му да му каже някоя от онези вечно оптимистични мъдрости. Сега щеше да му каже, „Случват се бели, синко, но живота се отплаща на добрите хора с щастлив късмет и шансове.“
Липсваха му добрите очи на майка му. Искаше му се да го тупне по рамото и да му каже – „Какво пак забърка?“
Липсваше му… Лора. Уханието на косата й, забързаното й говорене, плашливият й поглед, кичурите, които стискаше в пръстите си, пръснати по чаршафите. Липсваше му копнежа по мечтата за щастие. Много му липсваше.
Кога минаха часовете? Излетяха като хвърчило. Мъжът й влезе и като заразпитва сестрите за Никол и му казаха да изчака огледа се и право Стефан фиксира. Приближи се и като дръпна един стол седна право срещу него.
– Знам те кой си. Къде е Лора?
– Падна от влака.
– Жива ли е?
Стефан заклати глава.
– Никол?
– Падна първа.
Съпругът се облегна назад и дълго го гледа.
– Ей с тия две ръце ще те удоша. Ще изцвърчиш като червей.
И пак се облегна и продължи да го гледа. Чакаха. Някой да каже нещо. Но въпреки погледите, които разменяха макар и пълни с думи останаха безмълвни. Сякаш проведоха цял разговор.
– Кой е бащата на детето? – Чуха докторката да се приближава.
Съпругът на Лора се изправи.
– Имате късмет. Още малко и…
Лекарката обясни надълго и нашироко всичко за състоянието на Никол и Стефан също стана прав. Гледаше този мъж. Спрямо един човек е насилник, за друг е ангел пазител, за трети смъртоносна заплаха. Можеш ли да кажеш какъв е?
Лекарката влезе навътре и съпругът на Лора направи жест да излязат навън. Това е, помисли си Стефан. Его го краят. Другия сложи ръка на рамото му и го дръпна грубо към себе си. Доближи се до ухото му и много тихо каза:
– Давам ти един ден преднина.
Блъсна го встрани и влезе обратно в болницата без дори да го погледне повече.
Стефан усети, че краката му ходят. На практика го пусна. Пусна ли го?
Разказът е написан по предизвикателство от Татяна Миланова. Да е продължение на на разказа „Пътят към щастието“, детето трябва да живее.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.