За дълбокото подозиране на сюжетите
, by : admin
Хората, които познавам лично и са прочели книгите ми понякога ми казват „Нека отгатна, тази или онази история е лично твоя по действителен случай.“ И им доставя огромно удоволствие като се усмихна сконфузено докато се чудя как да обясня, че са плод на фантазията ми и с мълчанието си потвърждавам това, което те отдавна са подозирали, а именно, че в тази книга има скрити тайни излияния на душата. И за тях внезапно аз самата ставам една отворена книга готова да бъде прочетена, изяснена, анализирана. Още по-интересно е, когато ми кажат „Посочи онази история, която отразява най-много това, което си ти“ и аз отново се усмихвам сконфузено, защото вътрешният ми глас започва да суфлира – Оле… Дано не си мислят, че съм човекоядката от Гана По, или пък Чутуркова, която планира убийство или пък…
И понеже вътрешният глас започва да изрежда всички чалнати образи аз се усмихвам все по-сконфузено и по-сконфузено докато хората не заподозрат онова, което отдавна са си мислили: – Аха! Значи все пак вътре в книгите тя описва себе си!
И това е само в случаите, когато се усмихвам и мълча. Но започна ли да влизам в обяснения, че това са художествени образи измислени с определена цел и за определени сюжети събеседникът ми веднага заподозрява отдавна таеното очакване – Аха! Ето, че започна да се оправдава. Ясно. Ясно. Тя разказва истории от личният си живот.
Независимо дали мълчиш и се усмихваш или се опитваш да обясниш защо се е появил даден образ и какъв е смисълът на неговото появяване винаги ще има някой, който ще заподозре една дълбока мистификация.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.