Път с предимство, разказ
, by : admin

– Господине! – Дилян чу глас зад себе си докато слизаше от автобуса. – Внимавай със знаците и следвай червените табели!

Дилян кимна на шофьора и не можа да разбере това приятелско предупреждение ли беше или някаква закана. Не беше идвал в столицата от поне 15 години и не можеше да разбере от какво се оплакват толкова много всички в провинцията. „Крака ти да не стъпва там“, „Дявол да ги вземе всички в този град“, „Едвам се спасих“. Такива бяха коментарите на повечето хора, които бяха идвали и той не можеше да разбере какво е това лошо отношение – дали не се заяждат по улиците или пък нещо друго. Знае ли… Единственото, което знаеше бе, че довечера в 7 има автобус към къщи и той щеше да бъде на него.

Излезе от сградата на гарата и се огледа. Пред него имаше огромен знак за път с предимство и пешеходна пътека. Двама мъже с жълти екипи демонтираха някаква червена табела. Дилян знаеше, че с питане се стига навсякъде и се приближи до тях.

– Извинете идвам за един лиценз и зная, че сградата е много близо до автогарата.

– Да, – отвърна му единия – Тази постройка отсреща виждаш ли я? Там трябва да отидеш. Това е Комитета.

Дилян благодари, но се спря и се загледа какво правеха. На червената табела пишеше „Направо Съд 4 часа, Летище 2 часа, Община 8 часа, Комитет 10 часа, наляво: ЦП 7 часа, ТК 6 часа..“ и така нататък. Със ситни букви бяха изписани някакви места, някакви часове. Той не се сдържа и попита:

– Извинявайте, а какво е ЦП?

– Това е централния парк, господине. Тази табела ви казва, че ако следвате пътните знаци ще стигнете до централния парк след 7 часа. Но тя е незаконна табела и затова я махаме.

– А защо пише, че до Комитета се стига за 10 часа след като сградата е точно пред мен?

– Следвай си знаците за движение господине. Ние не сме бюро по упътванията.

Той сбърчи леко вежди и пресече улицата по пешеходната пътека. Сградата на Комитета беше на някакви си 15 метра, но имаше ограда и знак да тръгне вляво. Той тръгна в ляво и след 15 метра видя знак да слезе надолу по стълбите. Тръгна по стъпалата надолу и влезе в странно подземие, което се разклони и нова табела го заведе до ескалатор, който слезе поне още две нива надолу. Там табела му каза, че може да тръгне само направо и той влезна в широк добре осветен коридор, който го заведе на спирка с малка мотриса. Контрольора му направи знак

– Ако ще се качвате качвайте се, следващата е след два часа. – Дилян се качи и мотрисата потегли.

След около 10 минути мотрисата излезе над повърхността и той видя, че преминава през някакъв много странен стъклен купол, в който имаше палмови дървета и пейки. Изглеждаше като чакалня на летище и като видя, че се отдалечава прекомерно много от мястото, където искаше да отиде той слезе още на първата спирка и се огледа.

– Много се извинявам – спря една жена – Как да стигна до Комитета? От провинцията съм, за едно разрешително съм тук и сякаш бях отпред и сега съм някъде другаде…

– О, господине, трябва да тръгнете надолу по тези ескалатори, но поне 6 часа ви остават до Комитета и това е само ако оцелите правилния коридор. Какво да ви кажа… Гледайте да спазвате знаците, защото ако ви приберат няма излизане.

– Къде ако ме приберат?

– Пазачите. Просто – тя погледна встрани – следвайте всички официални знаци и ако има червени табели останали някъде ще се ориентирате поне колко ви остава.

– Не мога да разбера… – той се почеса по главата – Знаци, табели, пазачи…

– То и аз не мога да го разбера, но съм си научила няколко маршрута и гледам да не се отконявам, защото един път обикалях 17 часа докато се прибера. След тази случка не съм се отклонявала от маршрута си. Ще си изпусна превоза. Късмет ви желая.

Той постоя и се загледа в нея. Беше си съвсем нормална жената, добре се държа с него. Какво реват всичките му приятели, че столичани са ужасни. И в този момент:

– Ей, ако ще се движиш на някъде давай. Чакаме те няколко човека! – той се обърна и видя, че до него стоят наистина няколко мъже и жени и като не можа да се ориентира какво искат отдръпна се, а после се отдръпна още и видя, че е стъпил на някаква синя пътека. Загледа се в забързаните им крачки – те ходеха по синята пътека и не се отклоняваха от нея. Толкова се изненада, че спря още един човек.

– Много се извинявам, аз съм от провинцията. Моля ви, кажете ми защо тези хора ходят по синята пътека.

– Ами ако излязат от нея може да ги приберат, защото са от поток, на който му е разрешено да ходи само по синя пътека. Има сини пътеки, червени пътеки, жълти, зелени. Вие за каква сте?

– Аз съм за Комитета.

– Оу-у… Значи по ескалаторите надолу и следвайте табелите. Късмет! – и мъжа си продължи по пътя.

Втори човек му пожела късмет и по гърба му пробяга хладна тръпка. Какво се е случило в този град? Той тръгна към ескалаторите и стъпи на тях. Докато се спускаше надолу видя как едно момче прескочи едно ограждение и трима в бели униформи хукнаха след него да го гонят. „Нарушител! Смени коридор! Спрете го“ чуваха се викове и Дилян се обърна и погледна една жена с ококорени очи.

– Не сте от тука. Просто следвайте знаците. – Тя въздъхна и слезна от ескалатора като се отклони в някакъв коридор, целият в бели плочки, който беше извит и по стените му бяха сложени жълти линии като горска маркировка.

Дилян се огледа и видя от тавана да виси табела със знак предимство и до нея надпис „Комитета“. А, ето на къде трябва да върви. Има някакъв ред все пак. Коридора му го отведе на друг ескалатор, който го свали още нива надолу и после по едно тясно коридорче леко извито и леко качващо се той зави нанякъде и там имаше нова табела „влезте в асансьора“. Влезе в асансьора и усети, че се качва нагоре. Когато излезе от асансьора стъпи на някаква площадка, на която имаще още по огромен знак „път с предимство“ и до него „Комитет“. Дилян усещаше, че ще се справи. Влезна в син коридор, който зави в някаква посока и понеже цвета беше по уютен усещаше се като пещера. Коридора го изведе на спирка, където чака дълго, но се качи на нова мотриса и като седна вътре видя възрастна жена да чете книга.

– Много се извинявам – прекъсна я той, а тя отзивчиво затвори книгата. – Това е пътя за Комитета, нали?

– Да, но от тук ще ви прекачат поне още пет пъти и ще ви върнат на места, които вече сте бил, но в друг коридор. Поне пет часа ви остават, ако не са шест.

– Но аз вече обикалям от два часа… – лицето му се изкриви от неприятна изненада.

– Ох…Разбирам ви. Наистина ви съчувствам. Хората са много изнервени вече. Нямаме търпение да отворят пусти Портал вече. Просто този град стана невъзможен. Всичко е забранено. Стъпиш тук – забранено, тръгнеш натам – забранено. Като отворят Портала ще се придвижваме много бързо и лесно. Влизаш в кабинката тук, излизаш там, където искаш да отидеш. И цялото това пътуване ще изчезне. Няма да има обикаляне, няма да има нужда от този подземен лабиринт. Дано го зазидат дано.

– Аз дори не зная къде съм…

– Никой не знае къде е. Следваме табелите и това е. Чакаме Портала. Да го отворят. Вече са монтирали Кабинки на някои места, но кога ще го пуснат…

– Но сградата на Комитета беше точно пред мен… Защо…

– За да има ред. Така казват. За да е удобно за всички. За да са по-щастливи хората. Трябва да слизам. Само не се отклонявайте от табелите, защото ако сбъркате коридор ще изкарате в това подземие цяла вечност.

Той й благодари и зачака спирката си.

 

Два дни по-късно той застана пред сградата на Комитета целия раздърпан, чорлав, преуморен, претръпнал, жаден, гладен с дълбоки сенки под очите. Влезе вътре и едра жена му направи знак да се приближи до нейното гише.

– За какво сте тук?

– Дойдох да извадя разрешително за едно пиленце. Имаме вече 10 кокошки, но ненадейно се излюпи пиленце, а нямаме право на единайста кокошка ако не извадя лиценз или поне временно разрешително.

– А подадохте ли декларация 7 в министерство на Земеделието и Животновъдството?

– Не. Не знаех, че трябва такава. На вашата официална страница не е описан такъв документ. Става въпрос за едно пиленце, нали разбирате?

– Днес едно, утре ще са две. Без тази декларация разрешително няма да получите! Следващият!

– Но аз бях вече пред това министерство преди 17 часа! От два дни не мога да намеря пътя обратно до автогарата! Ненадейно пристигнах тук и реших да вляза. Няма ли да ми помогнете?

– Следващият!

Дилян излезе от сградата на Комитета бесен и като видя сградата на автогарата точно отсреща тръгна право към оградата и като я хвана с две ръце покатери се отгоре и прехвърли единия си крак.

– Стой! – Чу рязък глас през високоговорител и завъртя лице. Мъж в бяла униформа се приближи до него. – Стъпиш ли от другата страна ще лежиш 15 дни в ареста.

– Но аз просто искам да напусна този луд град! – Дилян почти се разплака. Очите му се напълниха със сълзи, които стояха в готовност да потекат по лицето му.

– Съжалявам. – Униформения посочи входа за лабиринта с едната ръка, а с другата тротоара зад оградата – Натам път с предимство 5 часа до автогарата. Натам 15 дни арест. Ти си избираш.

Дилян го гледа известно време и гнева му стана толкова силен, че сълзите се стопиха. Пресъхнаха за миг. Той погледна и към гарата. Можеше ли да претича през пешеходната пътека достатъчно бързо или щяха да го настигнат?

Той върна крака си от правилната страна и стъпи на земята.

– Зраве желаем, другарю началник! – Дилян махна с ръка и тръгна към Лабиринта.

– Какво ми каза?! – Униформения тръна след него.

– Здраве желая. – И Дилян стъпи на ескалатора като двамата продължиха да се гледат с неприязън докато Дилян не потъна някъде надолу в бездната на пътя с предимство.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.