Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано… И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:
– Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:
– Кажи, бе слонски гъз!
Не мога, просто не мога… Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:
– Как са децата? Къде е жената?
– Отлетя нанякъде… – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.
– Ако се върне поздрави я от мен.
– Непременно! – Махва ми и той и отлита.
Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.
– Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.
– Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.
– Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.
– Да спукаш гума!
– Да ти се скъса въжето дано!
– Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!
– А твойта да…
Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят…
На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.
– Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.
Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.
– И ти ли, бе, шефе… – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.
– Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш…
Гледам го като бито куче:
– Защо трябва да напускам?
– Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути…
– Е… – Заеквам аз, а той се хили приветливо:
– Уволнен си… – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!
И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е… Въздухар. Какво да кажа.
След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.
В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.
– Търсиш ли си работа?
Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:
– Колко печелеше на предната работа?
– Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.
– Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.
– Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.
– Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.
Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.
– Не е ли по-добре жена… – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:
– Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.
В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.
По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:
– Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.
– Чакай, бе, жена…
– Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го…
Звъня му леко притеснен:
– Ам… Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:
– Забравих да ти кажа… Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?
– Ам… – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..
Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.
– С тебе ще се разберем… – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.
Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..