Всичко е нормално, разказ
, by : admin
разказ, хелиана стоичкова

Доживях и това. От първо лице да разказвам какъв страхливец съм. Всички го правят, а мен ме е страх. Все едно света ще свърши. Чувствам се така сякаш не ми стиска. Ми не ми стиска, какво да направя. Доктора ми казва „Не се притеснявай, бе, човек! Само малко ще го резнем…“ а аз се шубельосвам като момиче.

                Влизам в кабинета неуверено, а той ми прави знак да сваля дрехите. Идва при мен и гледа как ми треперят пръстите. Усмихва се и слага ръка на рамото ми:

– Слушай, не е кой знае какво. Съвсем малко с ножчето. Боли само първия път. После става ежедневие.

– Ма докторе, сигурен ли си, че това е безопасно? – Гледам го и устата ми трепери, а той ме стиска за рамото:

– Аз колко пъти съм го правил… Ехе…

– Ама… – Прехапвам устни, но все пак питам. – После ще мога ли да го ползвам?

– Като дефлорирането е. После само кеф. – Намига ми и аз продължавам да се събличам. – Ако и жените бяха страхливи като вас този свят ще се обезлюди за нула време. Идват, хоп, хоп. Няма страх, няма сълзи. А ти се страхуваш повече от тях. Бива ли такова нещо…

                Показва ми една врата и влизаме в операционна. Лягам гол на масата и в миг стаята се напълва с хора. Медицински сестри, още лекари – всичките усмихнати, смеят се на нещо. Една от тях се надвесва над мен и ми оглежда достойнствата. Въртя очи притеснено и виждам как друга застава до нея. Намигат си. Преглъщам притеснено и чувам как доктора си пипа инструментите. Една сестра ловко ми завира абоката в ръката и ми бие инжекция. Виждам с крайчеца на окото си, че дотора вдига нещо по-голямо и като обръщам глава виждам го да държи малък флекс.

– Това не е ли…. – И губя съзнание.

                Събуждам се в добре осветена стая и главата ми пари. Сигурно е от упойката. Въртя уплашено очи и леко се надигам. Веднага една медицинска сестра идва при мен и ме хваща за ръката:

– Как се чувствате? – Гласа й е много внимателен и опипващ.

– Отрязаха ли го? – Тревогата се надига в мен.

– Не, разбира се. – Отвръща ми тя и като вади фенерче ми гледа зениците. Явно изглеждам нормално, защото ме потупва по ръката и ми оглежда главата. – Някакви болки?

– Главата ми пари. – Отвръщам и примигвам. – Малко съм замаян.

– Това е защото махнаха ципата. Сега никога повече няма да ви боли.

– Наистина?

– Да. Това е големия бонус. Колкото и да мият болка няма да има. Не зная дали знаеш, но болката идва от ципата. Даже хубавото е, че доктора ти постави от най-добрите панти.

– Панти? – Аз я гледам притеснено, още не мога да се осаферя и някои неща само ги преповтарям, а тя се усмихва:

– Е, да. Как иначе ще се вдига това нещо. Имаш си даже и дръжка. Виж.

                И тя вади от джоба си едно огледало и като го поставя пред лицето ми виждам линията през средата на челото ми. На горната част е монтирана малка дръжка. От лепенките не се вижда как е захваната, но мога да предположа с винтове право в черепа. То като зарасне и без това не се виждат.

                Няма да се правя на ударен. Видях много дръжки през последните години и моята изглежда доста прилично. Не мога да видя самия ръб на прореза заради марлите и лепенките, но ако са със същото качество предполагам, че все пак съм попаднал на добри специалисти.

                Тя ме оставя да се наслаждавам на новите си форми и ми обяснява, че първото ми миене е другата седмица. Като ме пуснат да си ходя, точно в сряда от три и половина да се явя в специализиран салон. Говори ми, че там ходят само хора с връзки, защото всички били много внимателни.

                Цяла седмица мина като миг и ето ден сряда влизам в салона за първата си промивка. Доволен съм, отпочинал съм. Заради тази операция получих цели две седмици отпуск и започва да ми личи. Лицето ми се наля с руменина, качих няколко килограма. Даже ми се спортува. Ходи ми се някъде.

                Сядам на стола и една кокетна сладуранка застава до мен и внимателно ми повдига горната част на черепа.

– Браво. – Възкликва тя. – Много красив мозък. И много добре ви е минала операцията.

– Благодаря ви. – Чувствам се поласкан. Може би го казва на всички, но някак става ми приятно.

– Тя взима в ръцете си тънък маркуч със странен накрайник и ми прави знак да се облегна назад:

– Мажете ли се редовно? – в нежните й ръце това нещо изглежда огромно.

– Да. – Отвръщам й, но с леко притеснение. Не зная мога ли да питам… – Мога ли да попитам нещо?

– Разбира се.

– Ами когато си правя смазката сутрин, като отворя капака и веднага изпитвам желание да ходя по малка нужда. Това нормално ли е?

– А изпускате ли се? – Тя старателно мие мозъка ми и усещам как водата го гали.

– Еми… – Колебая се. – Вече не…

– Това е добре. Има хора, които не могат да го контролират и трябва да си правят смазката голички. При вас всичко е прекрасно. Трябва да сте много щастлив. Имате ли някакви черни мисли? Някакви тревоги, опасения?

– Единствено, че капака малко ми хлопа като ходя. – Вече събрал смелост питам без да се запъвам.

                Тя оставя маркуча и като разклаща капака намества нещо по него.

– Ето, вече няма да хлопа. Сега се отпуснете и се наслаждавайте.

                Гледам я с възхищение. Какви черни мисли?! Откакто ме изписаха съм нов човек! Преди – вечна тревога, вечно напрежение. Ще имам ли работа, няма ли да имам. Защо не ме пускат тук, защо не ми се полага това или онова. Защо всичко изглежда толкова хаотично, толкова объркано. А сега. Пак мога да ходя навсякаде. Мога да излизам. Мога да седна в заведение. Мога да видя приятели. Пак съм човек. И най-важното от всичко – сега всичко ми се струва нормално.

One thought on “Всичко е нормално, разказ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.