Двете момчета изтичаха покрай сивата постройка и като спряха на една от вратите Шарко ловко отключи вратата и се пъхнаха вътре като я затвориха. Попаднаха в складово помещение пълно с бидони, туби и чували.

– Виж само колко химикали. С тях обработват месото на прасетата, след като ги заколят за да не се разваля.

– Тихо.

– Какво чу?

– Ти чуваш ли прасета?

– Сигурно спят.

– Шест хиляди прасета да спят? Всичките до едно? Не ми се вярва.

– Сигурно са в другата сграда.

Двамата тръгнаха по един светъл коридор, на който имаше врати.

– Това трябва да са разфасовъчните. – Бързата Ръка отвори една от вратите и двамата влезнаха вътре като внезапно се спряха. – Кво е тва, бе…

В колони бяха наредени десетки машини и на всяка от бели пластмасови маркучи висяха свински бутове. Те се приближиха и заоглеждаха един от бутовете. Той висеше от някаква тръба като на екрана отстрани пишеше 87%. Машината имаше само няколко копчета и всичко беше в деаграми и таблици.

– Скивай, оксиджен, въглерод…

– Това е кислород, а това е азот. Това са химикали. Тука ги обработват с химикалите, бляяя…. То много гадно, бе.

Двамата излезнаха от тази зала и попаднаха пак в светлия коридор като отвориха друга врата. Дори не влезнаха, защото видяха странни стойки, на които бяха закачени свински уши в колони – десет отляво и десет отдясно.

– Това е гнусно. Дай да намерим едно живо прасе…

Продължиха по коридора като надникнаха през още няколко врати и навсякъде виждаха подобни картини – стойки със свински крака, стойки, от които висяха парчета месо с размерите на торба. Излезнаха от този коридор и продължиха по друг коридор, който ги водеше към основната постройка.

– Шарко, нещо не разбирам. Къде стоят животните…

И в този момент влезнаха в основната зала. А там на подобни стойки, само че огромни висяха парчета месо с размерите на камиони. Чак до тавана.

– Шарко…

– Ръка, мисля, че тоя път загазихме. – Двамата пристъпиха към една от машините и Шарко допря ръка до месото, което беше толкова огромно, че като вдигна очи се почувства като едно малко джудженце. – Какво е това…

– Не мисля, че ще открием прасета тука. Може би това е парче от прасе, което в момента помпат с химикали за да стане повече килограми.

– Колко вода може да поеме едно парче месо, бе, Ръка. Това е… – и в този момент парчето месо потрепна и двете момчета отскочиха като очите им се отвориха толкова широко, че се видя бялото.

– То е живо…

– Да се омитаме, Ръка!

– А там какво има… – и Бързата Ръка тръгна между машините като при всяко трепване на парчетата месо дъха му спираше.

– Като мускул е… – каза Шарко, който вървеше точно зад него и Ръката подскокна уплашено.

– Стресна ме, бе, идиот…

– Шшш… Там има някой.

Двамата се промъкнаха покрай последните машини в реда и пред тях се откри зловеща картинка. На едно по-широко пространство имаше някаква извита маса, една подобна машина и един човек, който не изглеждаше като човек, а по-скоро като…

– Егати прасето… – Ръката се изпусна и мъжа се обърна към тях като очите му светнаха:

– Месо… – каза той и помръдна едната си ръка, но тя имаше много безформен вид с едни огромни нокти като кокали. Шарко се подпря на рамото на Бързата Ръка и миг след това стомаха му не издържа и той се наведе и повърна.

– Не мога да повярвам… – Каза мъжа и се опита да се усмихне, но под устните му, които приличаха повече на зурли се видяха разкривени дълги зъби. Зъби глигански, дълги, жълти. Ръцете му бяха лоести, дебели, краката му огромни, тялото му със свинска форма. Самият той беше седнал в една количка, на която беше закачена машина и двете момчета видяха, че под странното му оранжево облегло влизат няколко маркуча. – Елате при мен. – Прокашля се той като гласа му бе също необичаен. – Да ви видя отблизо. Не съм виждал деца от много отдавна…

Той натисна едно копче и количката му тръгна бавно към тях като те заотстъпваха уплашено.

– Стой! – Ръката извади от джоба си един кухненски нож и го насочи към непознатия. Количката спря и той отново им се усмихна. – Не се приближавай! Какво е това място?!

– Ферма. За свинско месо. Нищо необичайно. Елате по-близо, ще ви разходя.

– Ти какво си?

– Аз? Аз съм един хрисим човек, който просто работи тук.

– Защо стърчат маркучи от тебе? – Шарко бършеше устата си и от очите му потекоха сълзи от стомашните киселини, които изхвърли.

– А, това ли? – мъжа погледна към маркучите, които влизаха под дрехата му. – Като уредник на това място, аз отговарям за фермата. И получавам като бонус към надницата ми най-доброто, което фермата има. Най-хранителните добавки, които се дават на животните. Формулата е уникална. Кара те да се чувстваш силен, винаги буден, винаги си адекватен. Забавя стареенето, забързва растежа. Съхранява телесните маси… Моите животни я обожават…

– Твоите животни? Къде видя животни?

– Ето ги. – И той завъртя очи към машините, на които висяха потрепващите огромни месища. – Те са живи. Не както едно обикновено прасе, все пак живеем в по-хуманен свят. Вече не убиваме за да се нахраним с тях. Изпълняваме директива 5904 на Империята. Но те също са живи. Те са моите другарчета. Само тях имам. Усещам ги нощем как туптят… Понякога ми говорят.

– Ти си извратен. Това не са животни, това са тъпи клонинги или каквото и да са… Виж се. Приличаш на глиган.

– Хайде да си ходим – Шарко хвана Бързата ръка и започна да го дърпа.

– Не. – мъжа се доближи още малко към двете момчета. – Аз съм същия човек като вас, просто времето, което прекарвам сам тук влияе на начина, по който изглеждам. Но отвътре аз съм същия човек като вас…

И в този момент той изкриви лицето си хищнически и като скочи от машината си се опита да сграбчи момчетата. Те отскокнаха и той падна на земята като задрапа да ги догони и количката му, заедно с машината, която беше закачена за нея се завлачиха с дрънчене и поклащане след него.

– Месо-о-о… Месо… Няма да се изплъзнете, малки животни… Мои сте!

Той крещеше с пълно гърло и се опитваше да ги догони, но момчетата бяха доста по-пъргави от него и успяха да стигнат до края на залата първи.

– Не можете да ми избягате! – Чу се гласа му и трополенето спря. Те се смразиха. – Това е моето царство! Тук аз съм бог! И вие сте мои, малки крехки пиленца… Кокошчиците на батко…

– Натам… – Ръката хвърли раницата си до една от машините на няколко метра и извика пискливо – Ох крака ми… Ох, счупи се… Шарко помогни ми да стана… А-а-а…

Мъжа в дъното се затътри към мястото, влачейки всичко закачено за него между редовете с машини, а Шарко и Ръката побягнаха в другата посока покрай стената към изхода и като видяха вратата, от която дойдоха шмугнаха се и се затичаха по коридора. Отзад се чуваше неистов рев и крясъци:

– Гладен съм! Искам месо-о-о… Храна-а-а… Малки гадове, ще ви пипна, къде сте… Не можете да ми избягате!

Двете момчета намериха вратата, през която влезнаха, но тя беше заключена, а инструментите на Ръката бяха в раницата му, която метна в залата. По коридора се чу тътренето и рева на мъжа прасе. Беше освирепял и крещеше зловещо.

– Храна-а-а…

– Прозореца! – Шарко се покатери по бидоните с химикали и започна да удря прозореца, Ръката се качи до него и в този момент мъжа прасе нахлу в залата. Като ги видя тръгна към тях и започна да блъска бидоните.

– Шарко, дръжката! – Шарко видя дръжката на дограмата и я като я дръпна прозореца се отвори и двете момчета се провряха през него. Миг преди бидоните да започнат да се сриват под краката им.

Скочиха през прозореца и Ръката си навехна крака.

– Ставай, Ръка!

Накуцвайки Ръката догони Шарко към оградата. А зад тях някъде вътре едно мастито туловище блъскаше с нечовешка, свинска сила по вратата и ревеше оглушително. Двете момчета прескочиха оградата и се скриха в тревата. От всички страни започна да дотичва охрана.

– Никой няма да ни повярва…

– На никой не можеш да кажеш…

В този момент вратата зейна отворена и мъжът прасе показа главата си навън:

– Искам ги! Децата са за мене! Мои са!

Охранителите вдигнаха оръжията си и се развикаха по него:

– Влизай вътре, чудовище! Пак си сънувал! Влизай навътре…

Шарко и Бързата ръка побягнаха през полето и хвърлиха последни погледи към фермата. А в душите им беше гробна тишийна. Остана само ехото от рева на прасето.

Лора сложи чантата си на рамо и като хвана малката Никол за ръката огледа апартамента за последен път. Ообичаше този град, обичаше майка си и баща си, но повече обичаше него. Обърна се и като заслиза по стълбите усети как някаква тъга напира в гърдите й. Не беше много сигурна дали е тъга или е обикновен страх. На улицата нервно се огледа дали някой не гледа и с пъргави стъпки забърза към гарата. Но детето не можеше да върви достатъчно бързо. Вдигна го на ръце и като го прегърна продължи към гарата.

Каза сбогом на Кюстендил за последен път. Пътят й повече никога нямаше да я отведе в този красив топъл град. Не беше сигурна улиците ли ще й липсват повече или къщата на село. Изобщо в нищо не беше сигурна. Единственото, което знаеше, беше, че в 12.30 в София я чакаше влак, който ще я отведе на едно ново място. На място, където ще се чувства обичана и понеже чувствата й бушуваха като побесняла буря тя отвори чантата си за да се увери, че парите са вътре. Вътре бяха.

Когато пристигна в София вече се чувстваше по съвсем различен начин. Нямаше търпение да се съберат и нямаше търпение да се качи на този влак. Докато обикаляше на Централна гара в търсене на гишетата хвърляше погледи към изходите към пероните. Кой от тези перони води към щастието? Тя все още не знаеше. Купи билетите и като стигна перон 5 загледа се в стъпалата. Така изглежда бягството. Така изглежда свободата. Имаше нещо дълбоко сбъркано в оптимизма й и нов страх нахлу във вените й. Ами ако той я намери? Ами ако разбере, че е отишла във Варна? Изобщо как ще разбере, че е отишла във Варна. Няма как. Няма как да разбере нищо. Докато ги открие те отдавна ще са в Украйна, после Москва и край.

Качи се на влака и когато София остана някъде назад в миналото почувства се точно по този начин. Все едно беше загърбила едно голямо некрасиво минало и единственото, което искаше да запази от този живот беше детенцето си. Нищо друго не искаше. Милата сладка Никол – дали щеше да й прости някой ден, че я е отделила от родният й баща?

Срещата им беше чак на Девня. Той щеше да се качи на същият влак и кратките минути до Варна щяха да бъдат най-щастливото пътуване, което някога е имала. Тя пак попипа парите, погали детето по главичката и като се загледа през прозореца почти не трепна цели часове.

На гарата в Девня сякаш излезе от унеса си и като се надигна започна да оглежда перона. Като го зърна цялото й същество потрепна и като грабна детето тръгна в посоката, от която Стефан ще се качи. Престоят беше кратък и композицията потегли преди да се се намерили. Вагон след вагон тя вървеше клатушкайки се и внезапно между два вагона се срещнаха. Той я прегърна и докато вятъра започваше да се завихря около тях стисна я толкова силно, че сам се изненада от себе си. Като я пусна тя извади парите от чантата си:

– Ето, вземи ги.

– Не. – Той погледна към детето.

– Стефане, той ще ме убие. Той ще ме закопае някъде. – Тя стискаше парите в ръка и ги буташе към него. – Свършена съм.

Стефан я хвана с две ръце за яката на палтото и като я завъртя я допря до едната стена и се надвеси над нея.

– Дадох ти тези пари за да се чувстваш спокойна. Задръж ги в тебе. Чуй ме. Слушай ме внимателно. Отиваме на много хубаво място. Ще бъдем много щастливи. И тримата. Докато си с мен нищо лошо няма да ти са случи. Разбра ли? Не ме интересува никаква мутра от Кюстендил. Сега си с мен. Всичко ще направя за теб. Не ме интересуват парите. Разбра ли?

Точно в този момент контрольора излезе от единия вагон, спря се и като ги изгледа критично постоя така. Тя беше толкова шашардисана, че не знаеше как да реагира и сведе парите малко надолу и дори опита да се усмихне. Контрольора огледа Стефан от глава до пети и като направи многозначителен жест влезна в другия вагон.

– Толкова си красива…

– Обичам те…

Стефан и Лора се спогледаха. Вагоните се поклащаха и вятъра се завихряше в косите й толкова красиво. Гледаха се, просто се гледаха един друг. Едно обещание, една мечта, една фантазия за щастлив живот, която усещаш с костите си докато тръпки пълзят по цялото ти тяло. Един миг на невнимание…

– Никооол… – Изкрещя тя с пълно гърло като видя как детето й полита през зеещата врата от ръба на вагона. – Детенцето ми…

– Лора.. – Викна и той като се опита да я хване, но единственото, което успя да хване бяха парите, които тя пусна във въздуха. Той протегна ръка и с върха на пръстите си успя да докосне палтото й докато тя летеше към ръба на вагона и само гласа й отекна дълбоко в съзнанието му. Сграбчи я за дрехата и тя овисна навън с протегната ръка някъде назад:

– Не искам да живея, пусни ме при детето ми… – той се опита да я изтегли обратно, но тя изхлузи ръката си от ръкава и след това всичко стана ужасно бързо. Тялото й се удари във вагона и после право на чакъла.

Той се провеси между вагоните и загледа тялото й. Понечи да излезе навън, но тя не помръдваше. Стоя така няколко мига и като изпита пълно отчаяние хвана се за главата и се прибра назад. Какво се случи току що? Какво… Да спре влака, да обясни, да ги търси, да я спаси. Как да я спаси като главата й се удари в чакъла… Детето има ли шанс?

В този момент контрольора излезе от вагона и се загледа право в него.

– Къде е жената… – изсъска той подозрително и като не получи отговор закрещя с пълно гърло – Убиец! Убиец! Ограби жената… Спрете влака…

Стефан свали ръцете си от челото и видя, че още стиска парите. Сега вече мутрата не търсеше любовник, а убиеца на семейството си. Стефан застана на ръба на вагона и зачака да намали скорост. Само малко да намали…

Разказът е написан по предизвикателство от Стефан Харизанов – пътуване във влак, романтика, криминале.

– Господине! – Дилян чу глас зад себе си докато слизаше от автобуса. – Внимавай със знаците и следвай червените табели!

Дилян кимна на шофьора и не можа да разбере това приятелско предупреждение ли беше или някаква закана. Не беше идвал в столицата от поне 15 години и не можеше да разбере от какво се оплакват толкова много всички в провинцията. „Крака ти да не стъпва там“, „Дявол да ги вземе всички в този град“, „Едвам се спасих“. Такива бяха коментарите на повечето хора, които бяха идвали и той не можеше да разбере какво е това лошо отношение – дали не се заяждат по улиците или пък нещо друго. Знае ли… Единственото, което знаеше бе, че довечера в 7 има автобус към къщи и той щеше да бъде на него.

Излезе от сградата на гарата и се огледа. Пред него имаше огромен знак за път с предимство и пешеходна пътека. Двама мъже с жълти екипи демонтираха някаква червена табела. Дилян знаеше, че с питане се стига навсякъде и се приближи до тях.

– Извинете идвам за един лиценз и зная, че сградата е много близо до автогарата.

– Да, – отвърна му единия – Тази постройка отсреща виждаш ли я? Там трябва да отидеш. Това е Комитета.

Дилян благодари, но се спря и се загледа какво правеха. На червената табела пишеше „Направо Съд 4 часа, Летище 2 часа, Община 8 часа, Комитет 10 часа, наляво: ЦП 7 часа, ТК 6 часа..“ и така нататък. Със ситни букви бяха изписани някакви места, някакви часове. Той не се сдържа и попита:

– Извинявайте, а какво е ЦП?

– Това е централния парк, господине. Тази табела ви казва, че ако следвате пътните знаци ще стигнете до централния парк след 7 часа. Но тя е незаконна табела и затова я махаме.

– А защо пише, че до Комитета се стига за 10 часа след като сградата е точно пред мен?

– Следвай си знаците за движение господине. Ние не сме бюро по упътванията.

Той сбърчи леко вежди и пресече улицата по пешеходната пътека. Сградата на Комитета беше на някакви си 15 метра, но имаше ограда и знак да тръгне вляво. Той тръгна в ляво и след 15 метра видя знак да слезе надолу по стълбите. Тръгна по стъпалата надолу и влезе в странно подземие, което се разклони и нова табела го заведе до ескалатор, който слезе поне още две нива надолу. Там табела му каза, че може да тръгне само направо и той влезна в широк добре осветен коридор, който го заведе на спирка с малка мотриса. Контрольора му направи знак

– Ако ще се качвате качвайте се, следващата е след два часа. – Дилян се качи и мотрисата потегли.

След около 10 минути мотрисата излезе над повърхността и той видя, че преминава през някакъв много странен стъклен купол, в който имаше палмови дървета и пейки. Изглеждаше като чакалня на летище и като видя, че се отдалечава прекомерно много от мястото, където искаше да отиде той слезе още на първата спирка и се огледа.

– Много се извинявам – спря една жена – Как да стигна до Комитета? От провинцията съм, за едно разрешително съм тук и сякаш бях отпред и сега съм някъде другаде…

– О, господине, трябва да тръгнете надолу по тези ескалатори, но поне 6 часа ви остават до Комитета и това е само ако оцелите правилния коридор. Какво да ви кажа… Гледайте да спазвате знаците, защото ако ви приберат няма излизане.

– Къде ако ме приберат?

– Пазачите. Просто – тя погледна встрани – следвайте всички официални знаци и ако има червени табели останали някъде ще се ориентирате поне колко ви остава.

– Не мога да разбера… – той се почеса по главата – Знаци, табели, пазачи…

– То и аз не мога да го разбера, но съм си научила няколко маршрута и гледам да не се отконявам, защото един път обикалях 17 часа докато се прибера. След тази случка не съм се отклонявала от маршрута си. Ще си изпусна превоза. Късмет ви желая.

Той постоя и се загледа в нея. Беше си съвсем нормална жената, добре се държа с него. Какво реват всичките му приятели, че столичани са ужасни. И в този момент:

– Ей, ако ще се движиш на някъде давай. Чакаме те няколко човека! – той се обърна и видя, че до него стоят наистина няколко мъже и жени и като не можа да се ориентира какво искат отдръпна се, а после се отдръпна още и видя, че е стъпил на някаква синя пътека. Загледа се в забързаните им крачки – те ходеха по синята пътека и не се отклоняваха от нея. Толкова се изненада, че спря още един човек.

– Много се извинявам, аз съм от провинцията. Моля ви, кажете ми защо тези хора ходят по синята пътека.

– Ами ако излязат от нея може да ги приберат, защото са от поток, на който му е разрешено да ходи само по синя пътека. Има сини пътеки, червени пътеки, жълти, зелени. Вие за каква сте?

– Аз съм за Комитета.

– Оу-у… Значи по ескалаторите надолу и следвайте табелите. Късмет! – и мъжа си продължи по пътя.

Втори човек му пожела късмет и по гърба му пробяга хладна тръпка. Какво се е случило в този град? Той тръгна към ескалаторите и стъпи на тях. Докато се спускаше надолу видя как едно момче прескочи едно ограждение и трима в бели униформи хукнаха след него да го гонят. „Нарушител! Смени коридор! Спрете го“ чуваха се викове и Дилян се обърна и погледна една жена с ококорени очи.

– Не сте от тука. Просто следвайте знаците. – Тя въздъхна и слезна от ескалатора като се отклони в някакъв коридор, целият в бели плочки, който беше извит и по стените му бяха сложени жълти линии като горска маркировка.

Дилян се огледа и видя от тавана да виси табела със знак предимство и до нея надпис „Комитета“. А, ето на къде трябва да върви. Има някакъв ред все пак. Коридора му го отведе на друг ескалатор, който го свали още нива надолу и после по едно тясно коридорче леко извито и леко качващо се той зави нанякъде и там имаше нова табела „влезте в асансьора“. Влезе в асансьора и усети, че се качва нагоре. Когато излезе от асансьора стъпи на някаква площадка, на която имаще още по огромен знак „път с предимство“ и до него „Комитет“. Дилян усещаше, че ще се справи. Влезна в син коридор, който зави в някаква посока и понеже цвета беше по уютен усещаше се като пещера. Коридора го изведе на спирка, където чака дълго, но се качи на нова мотриса и като седна вътре видя възрастна жена да чете книга.

– Много се извинявам – прекъсна я той, а тя отзивчиво затвори книгата. – Това е пътя за Комитета, нали?

– Да, но от тук ще ви прекачат поне още пет пъти и ще ви върнат на места, които вече сте бил, но в друг коридор. Поне пет часа ви остават, ако не са шест.

– Но аз вече обикалям от два часа… – лицето му се изкриви от неприятна изненада.

– Ох…Разбирам ви. Наистина ви съчувствам. Хората са много изнервени вече. Нямаме търпение да отворят пусти Портал вече. Просто този град стана невъзможен. Всичко е забранено. Стъпиш тук – забранено, тръгнеш натам – забранено. Като отворят Портала ще се придвижваме много бързо и лесно. Влизаш в кабинката тук, излизаш там, където искаш да отидеш. И цялото това пътуване ще изчезне. Няма да има обикаляне, няма да има нужда от този подземен лабиринт. Дано го зазидат дано.

– Аз дори не зная къде съм…

– Никой не знае къде е. Следваме табелите и това е. Чакаме Портала. Да го отворят. Вече са монтирали Кабинки на някои места, но кога ще го пуснат…

– Но сградата на Комитета беше точно пред мен… Защо…

– За да има ред. Така казват. За да е удобно за всички. За да са по-щастливи хората. Трябва да слизам. Само не се отклонявайте от табелите, защото ако сбъркате коридор ще изкарате в това подземие цяла вечност.

Той й благодари и зачака спирката си.

Два дни по-късно той застана пред сградата на Комитета целия раздърпан, чорлав, преуморен, претръпнал, жаден, гладен с дълбоки сенки под очите. Влезе вътре и едра жена му направи знак да се приближи до нейното гише.

– За какво сте тук?

– Дойдох да извадя разрешително за едно пиленце. Имаме вече 10 кокошки, но ненадейно се излюпи пиленце, а нямаме право на единайста кокошка ако не извадя лиценз или поне временно разрешително.

– А подадохте ли декларация 7 в министерство на Земеделието и Животновъдството?

– Не. Не знаех, че трябва такава. На вашата официална страница не е описан такъв документ. Става въпрос за едно пиленце, нали разбирате?

– Днес едно, утре ще са две. Без тази декларация разрешително няма да получите! Следващият!

– Но аз бях вече пред това министерство преди 17 часа! От два дни не мога да намеря пътя обратно до автогарата! Ненадейно пристигнах тук и реших да вляза. Няма ли да ми помогнете?

– Следващият!

Дилян излезе от сградата на Комитета бесен и като видя сградата на автогарата точно отсреща тръгна право към оградата и като я хвана с две ръце покатери се отгоре и прехвърли единия си крак.

– Стой! – Чу рязък глас през високоговорител и завъртя лице. Мъж в бяла униформа се приближи до него. – Стъпиш ли от другата страна ще лежиш 15 дни в ареста.

– Но аз просто искам да напусна този луд град! – Дилян почти се разплака. Очите му се напълниха със сълзи, които стояха в готовност да потекат по лицето му.

– Съжалявам. – Униформения посочи входа за лабиринта с едната ръка, а с другата тротоара зад оградата – Натам път с предимство 5 часа до автогарата. Натам 15 дни арест. Ти си избираш.

Дилян го гледа известно време и гнева му стана толкова силен, че сълзите се стопиха. Пресъхнаха за миг. Той погледна и към гарата. Можеше ли да претича през пешеходната пътека достатъчно бързо или щяха да го настигнат?

Той върна крака си от правилната страна и стъпи на земята.

– Зраве желаем, другарю началник! – Дилян махна с ръка и тръгна към Лабиринта.

– Какво ми каза?! – Униформения тръна след него.

– Здраве желая. – И Дилян стъпи на ескалатора като двамата продължиха да се гледат с неприязън докато Дилян не потъна някъде надолу в бездната на пътя с предимство.

Райна затвори бавно вратата и с тихи стъпки отиде до кухнята, където отвори второто чекмедже, извади кутия с хапчета и си взе едно розово. На кутията пишеше „Първа помощ“, а хапчетата вътре бяга разделени на сектори по цветове като на всеки сектор пишеше „главоболие“, „силен стрес“, „високо кръвно“, „силна болка“ и т.н.

Тя отиде до чешмата, наля си вода и глътна хапчето. Не беше оставила чашата до мивката и на вратата се звънна като се чу гласа на жена:

– Инспектор четвърта степен на рутинна проверка. Отворете вратата.

Райна се приближи и отвори вратата.

– Заповядайте. Но ще ви помоля да бъдем по-тихи, тъй като съпруга ми си почива.

– Няма проблем. – Инспекторката влезна навътре, а след нея вървеше русо момче на не повече от петнайсет, което носеше камера на рамото си и таблет на лявата ръка като постоянно пишеше нещо върху него. Инспекторката влезна в кухнята и спря до една бегония. Вдигна устройство с широк екран, което сканира растението. – Виждам, че тази бегония тубероза е лицензирана. Имате ли домашни любимци?

– Котка. – Райна се поколеба – Две, възрастни котки с временно разрешително.

– Кучета имате ли? – Инспекторката сканира няколко стръка магданоз в една чаша и я погледна внезапно. – Този магданоз е с изтекъл срок на годност миналата година.

– Аз го сложих във вода и той още не е увяхнал. Не зная защо…

– Аз ще ви кажа. Алчните търговци са го прихванали и ви го продават без да имат разрешително за него. – Тя се обърна към русото момче, което я гледаше с хлъднокръвно безразличие. – Запиши проверка на производителя и на търговеца. Това е безобразие и ще платят скъпо. Не чух за кучето.

– Приспахме го. Беше с временно разрешително, но то изтече през февруари. Мъжът ми го закара при ветеринаря и…

– Искам да видя двора. – Инспекторката отвори вратата на верандата и излезна на двора като по пътя сканираше различни растения. – Тези петунии дават лоши показания, поливайте ги само сутрин. И им сложете хумустим за да растат по-добре.

Райна кимаше с глава, а инспекторката слзна в тревата и като свали датчика огледа безизразно двора. Тишийната стана неловка и Райна се опита да я разчупи:

– Имам невероятна градина с орхидеи. Фаленопсисите ми са ходили на изложба.

– Не ме интересува вашата изложба. От сега мога да ви кажа, че ще се направя на ударена за тиквата, която сте насадили под онези дъски там, но не съм сляпа. Пълно е с нарушения. Виждам краставица скрита сред онези космоси там. Имате квота за 5 нелицензирани корена, вие отглеждате девет. Видях и шест седмични домати зад перуниките. Перувниките ви са лицензирани, но ако ги снимам ще излезне истината, нали? Хибрид са. Кой ви дава право да си създавате хибриди?

– От пчелите е. Не мога да ги спра да опрашват…

– Тия ги разказвай а някой друг. Пчелите отдавна не правят нищо като хората. Това са ви 4 допълнителни кредита за новия сорт. Или го вадите на секундата и го товаря за проверка в лабораторията. Тази ябълка е с изтекъл лиценз, след плододаване да се отсече.

– Но тя е садена от татко.

– Добре, ще изпратя екип утре да я отсече за да ви спестя агонията. И тази дюла. Мислите, че ни виждам ашладисаната круша върху нея. За идиоти ни мислите, а? До тук мога да ви съставя такъв акт, че ще забравите за нелицензираните семена завинаги.

– Но какво да направя като са толкова скъпи. Една капсула за едно растение е по-скъпа от всичко, което дори хибридните сортове могат да дада като добив. По-евтино е да си ги купиш зеленчуците от магазина.

– Ами купувайте си ги от магазина. Какво, да се отровите ли искате?! Знаете ли какво отглеждате, знаете ли какъв ви е произхода на семената? За какво мислите, че е всичко това. Ако не сме ние да ви пазим ще се изтровите. Държите се като малки деца. Засрамете се. Аз ли да ви пазя. – Инспекторката се задъха и под мишниците й започна да се образува топла влага. – Влизам оня ден в двора на една, гледа патладжани. Ма, казвам, това е забранено със закон няма да ви казвам от кога. А тя ми казва, че не знаела. Казвам й това е отровно, бе. Не знаеш ли, че е отровно. И докато го кажа една кокошка тръгва да тича между краката ми. Едва не ме накълва. Салмонела ще си докара. Това няма оправяне. Ако й напиша всичко, което видях, ще й вземат и къщата. Какви сте такива бе хора?! Нямате ли поне малко инстинкт за самосъхранение!

В този момент мъжа на Райна изкочи от точилка в ръка

– Крадци, убийци! Да ми се махате от къщата или ще ви избия всичките!

Райна се спусна към него и се опита да го възпре, но той продължи да крещи като размахваше точилката.

– Главичките ще ви размажа. Първо направихте квоти. Вие ще произвеждате не повече от 4 тона касис, не повече от 40 тона череши. Махнахте националния ни стандарт. Напълнихте хрантата с химикали! После унищожихте депозитите със семена. После започнахте да ни набутвате вашите ГМО семена, модифицирани култури, които не дават семе. Трябва да купуваш всяка семка. После забранихте семената, които си имахме за да ни накарате да загубим всичко.

– Я стига вече! – Опита се да го прекъсне инспекторката. – Глобата за тормоз над длъжностно лице може и до затвор да стигне.

– Завор ли? Че това какво е! Или ще ви ям боклудживите зеленчуци пълни с полимери или ще ви плащам глоби. Да ви плюя на новия свят. За нищо не ставате. Да си омиташ дебелия задник от двора ми преди да съм те пребил с тая тояга.

– Ще извикам органите на реда.

– Айде викай, ще ти е последното викане. Кълна се.

– Моля те, успокой се. – Радка едвам го удържаше. – Всичко ще им дам. Моля ти се..

– Не се напъвайте госпожо. Съпруга ви явно не знае, че сме тук за да го пазим от него самия. Очевидно имате нужда от защита. Ще ви изпратя и комисия за семейното насилие. Като гледам…

– Ах ти гадино ниедна, да се махаш от тука веднага! – Райна не можеше повече да го удържа и той се спусна с тоягата след инспекторката. Тя побягна като подплашен плъх, а младият й сътрудник побягна в обратна посока. В дъното на двора инспекторката спря зад ореха и задъхано зацвърча:

– И този орех да се отсече. Всичко тука ще се отсече! – Крещеше фалцетно тя докато надничаше зад дънера.

– Главата ще ти отсека, гнида такава… – Той лашкаше с тоягата по ореха, а Райна седна на земята и започна да плаче. Че то това живот ли беше…

Този разказ е част от книгата „Кабинковият лифт“ – можете да закупите тук.

В свободното си време освен с писане на разкази и приказки Хелиана има разнообразни занимания като ученето на езици. По необичаен и забавен начин. В момента фокуса е паднал над румънски език и е голямо забавление. Разбира се, че някои онлайн приложения правят ентусиазъма за учене на чужди езици на пух и прах, но за лично удоволствие може да се направим, че не знаем за тези приложения. te vreau lunga mine, est dragustea mea… Румънския език й става все по-драг.

Освен чужди езици Хелиана обиче да учи и понятия от различни области – термини случайно изпадащи както от ежедневието, така и от речниците. Защото ние боравим с понятия и колкото повече носим със себе си толкова повече понятия изкачат като непознати. Разбира се всичко това е много тайно, никой не трябва да разбира. А Хелиана има доста речници.

Освен с учене… Невероятно, но факт! Хелиана обича музиката. Свири на пиано, но вместо пиано има китара и саксофон, на които не може да свири. Всеки изчуруликва от време на време и си купува плоча при положение, че няма грамофон. А, да. Има стотици плочи, но няма грамофон.

Освен плочи, Хелиана има и много марки. Няма никаква представа дали са ценни, но със сигурност са красиви. И са подредени по красота. Филателистите да не се смеят. Има и такива като Хелиана.

Хелиана има приятни завидни познания в областта на растенията, които опровергава всеки ден като не си полива цветята. Сигурно се надява, че и те са пълни с консерванти, но явно не е точно така. Наскоро изяде истински домат. Остана изненадана от вкуса. Да не повярва човек. Пак дойдоха времена, в които ги ядем зелени.

Но за да уравновеси лудостта, която извира на вълни, се катери по покривите на хората. Грешка, това беше тайна…

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавието. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържа букет от разнообразни разкази, които имат различно настроение и се случват в различен отрязък от време. Затова в нея се срещат минало, настояще и бъдеще в любопитен и вълнуващ ред.

Разказа „Г-н Милин“ е публикуван от сп. 108А и вестник Дума. По него беше филмирана и студентската продукция „Колекционерът“.

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавиено. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържание:

Г-н Шибиринов – публикуван от сп. Везни
Писма до Стефан
Паяка Рогач
Електрически ръце
Родина
Гана По – продължението
Фикус, но не Бенджамин
Земетресение – публикуван от в. Дума
Сашо Пингвина – публикуван от в. Дума
Сектор С
Бубарак
По прякор Бушоните
Кабинка 7
Доктор „уши, нос гърло“
Апартамента
Майка държава – публикуван от в. Дума
Французката Пътка
Малинка
Въта и Надежда
Г-н Милин – публикуван от в. Дума и сп. 108 А
То
Неочаквана среща
Викат ми Печката
Ябълка садена от татко
Романтика – публикуван от в. Дума
ОТМ
Кредити
Да овладееш въздуха си
Докси
Т5
Еволюционен шут
Изкуплението – публикуван от в. Труд
Кабинковият лифт
Ново начало