български писател

Абсурдите на Гана По, Хелиана Стоичкова

„Абсурдите на Гана По“ 2001 г. съдържа 36 разказа. Редактор и рецензент на книгата е Алберт Бенбасат. „Абсурдите на Гана По“ е с формат 60/80/16 и съдържа 6 печатни коли. Графиката в рамка на корицата на книгата е от художника Фам Чунг, а оригиналът е собственост на Алберт Бенбасат.

Едноименният разказ от книгата е публикуван най-напред във вестник „Литературен Форум“.

Съдържание:

Какво е това нещо, което наричаме изкуство?
Пирати публикуван от турският вестник „Kül Öykü“
Дай отначало
Изненада
Самотникът
Мирише ми на люляк – публикуван от вестник ЛФ.
Парите на онзи човек
Среща
Моника
Селекция на мотиви
Хау ду ю дуй се
Искам я!
Публикацията – публикуван от вестник Труд.
Дебелото черво на един италиански готвач
Един живот
На масата
Бъди щастлив
Баба ви
Пияни проблеми
Нощта на незнанието
Възрастният мъж
Продуцентът – публикуван от вестник Труд.
Начини
Втори А клас
Мисля, че сме заедно…
Треска за любов
Пробуждане
Просещият непознат
Снимка
Прабаба казваше…
Във вихрушката на новото
Баба Нонка
Дай една цигара
Абсурдите на Гана По – публикуван от вестник ЛФ, също от турският вестник „Kül Öykü“
На посещение
73, 74, 75

Сладко от портокали, разказ Хелиана Стоичкова

Треньора на младежкия футболен отбор Славия излезе от игрището наистина ядосан.

– Къде е оня синковец?! – викна към няколко момчета и те му посочиха новата пристройка със залата. Той се отправи натам и като мина през топлата връзка между административната сграда на стадиона и залата и се спря до вратата. Любимият му играч отново свиреше на пианото тази меланхолична проклета музика. Отвори внимателно и влезна тихо. Искаше да го остави да приключи преди да го подхване и поседя малко на вратата. А момчето свиреше доста добре. Ако трябваше да признае на глас, че музиката му харесва нямаше да го направи. Но тайно, някъде дълбоко в себе си си призна, че му харесва. И то много.

Когато Вихрен натисна последните ноти тренера се размърда и като закрачи нервно към него бързо влезна в роля.

– Ти ще ме съсипеш, бе, момче! Какво? Още си девствен ли! Забрави, че си футболист ли!? – Вихрен се обърна и го погледна почти безразлично. – Знаеш ли какво правиш ти с мене!? Удар ще получа заради тебе! Съсипваш ме! На тебе говоря!

Вихрен сложи ръка на пианото, но тренера скокна при него на подиума и като задърпа един стол седна до него.

– Какво?! Майка ти ли те кара да свириш! Да й се обадя ли? Какво да направя!? Ти си футболист, подяволите! Не си ми някакъв музикант! Ще й се обадя! Ще говоря с нея! Къв е тоя портокал тука? Това мина…

– Никой не ме кара. – Вихрен наведе глава и натисна няколко ноти.

– Виж какво! Беше нападател! Най-добрия ми нападател! И после какво ти стана?! Какво, кажи ми! Направих те халф! Стана за срам и резил! Не те ли жегна поне малко. И днес на игрището само глупости правиш! Оглеждаш ми се като някоя кокона. Искаш ли да ти купя гримове?! Чий го търсиш! Подават ти топка ти блееш! Не мога повече, честно ти казвам. Талантлив си, но ще те изхвърля от отбора!

Вихрен натисна още няколко тона и сложи и лявата си ръка на клавиатурата.

– На тебе говоря, бе, лайно! За какво рита топка толкова време? За какво ми губиш времето?! Знаеш ли колко играчи биха се радвали… – и тренера се спря и се загледа в него – Да не си влюбен, бе, синковец?

Вихрен вдигна очи и го погледна.

– Ма как може, бе! И таз хубава! – Тренера извади цигара и запали като се подпря на пианото и се загледа в него. – Имаш ли си приятелка? Секс правиш ли редовно? Да те водя някъде. Да не си девствен?

– Не… Тренер… – Вихрен направи някаква странна мимика, с която искаше да каже, че нещата са малко по-сложни. – Не е това.

– А какво е? Кажи ми. Целия съм в уши!

– Знаеш ли чия е тази музика?

– Дреме ми на топките чия е тази музика. Аз съм тренер, не съм диригент!

– Това е Едвард Григ. Опус 47, мелодия 3.

– И? Какво от това? Много хубаво. Браво! Знаеш му името на тоя дето го свириш! Това какво общо има с футбола?

– Григ е бил женен за братовчедка си. Знаеш ли това?

Тренера се засили да му говори нецензорно, но веднага след като си пое въздух се спря и се загледа в него. Цигарата му догоря и той запали нова.

– Ти ще ме умориш мене, бе. Дойдох да си говорим за футбол, ти ми свириш на пиано и сега това… В братовчедка си ли си влюбен?

– Да. – Вихрен натисна тон ла и тренера му бутна ръката грубо.

– Пък нямаше ли някакви други момичета в тоя град, бе, синковец?! Бе ти… Поне втора братовчедка ли ти е?

– Първа. Първа братовчедка ми е. И обича сладко от портокали.

– Сега пък сладко от портокали! Сладко от портокали! Не знам какво да те правя!

Тренера стана, обиколи пианото и като направи няколко крачки върна се при него и започна да размахва пръст.

– Сега ще забравиш за тази братовчедка. Ще си намериш едно хубаво момиченце. Ще се забавлявате много и пак ще почнеш да мислиш с главата си, защото такива като тебе колко съм ги виждал! Влюбен бил, искал бил… Опропасти си кариерата и после дойде при мене „ама тренер ти беше прав!“ Прав бях, я!

– Ти не разбираш. Проблема е, че…

– О, аз никога нищо не разбирам. Аз от нищо не разбирам! Само от любовния живот на банда пикльовци, които ще ми докарат сърдечен удар някой ден!

– Не. Тя всъщност не ми е братовчедка, защото е осиновена. Виждаш ли – опита се да му обясни Вихрен – ако й кажа, че я обичам тя ще ме отхвърли защото сме първи братовчеди. Но ако й кажа, че е осиновена тогава няма проблем, защото ние реално не сме първи братовчеди. Но ще й създам проблем с родителите й. А аз не искам да й причиня страдание. Нито на леля ми и чичо ми. Кажи ми какво да направя… Какво да направя? Освен това тя си има някакъв приятел.

– Е, това, че си има някакъв приятел няма да те спре, нали? То е ясно… – тренера седна пак до него и го остави да посвири няколко минути. Но някак вътрешното му чувство да му напляска няколко шамара се тушира и той го погледна повече бащински. – Ма колко я обичаш?

– Ами… – Вихрен намери най-ниския тон и като прехапа устни натисна го.

– Не – започна тренера – това е само едно увлечение. Повярвай ми. И аз съм имал такива. Ходиш като болен, големи фойерверки и като се появи някоя нова мадама и айде-е. Другата я забравяш. И тука ще стане така. Намери си гадже. Не ме карай да ти търся приятелка.

– Но аз наистина я обичам! Вече всяка вечер стоя пред блока. Не мога. Като съм на игрището гледам само встрани, защото често идва да ме гледа. И все нея търся. – и той вдигна ръце – Обичам я.

– Обичаш я? Че ти знаеш ли какво е да обичаш? Да обичаш е всеки ден да гледаш любимата жена отдалече и да се молиш, че е щастлива с мъжа си. Да се страхуваш всеки път като чуеш линейка да минава покрай тебе. Да се събуждаш с мисълта за нея и да заспиваш с мисълта за нея. Да се давиш в погледа й безнадеждно. Да избягаш от себе си за да бъдеш в мислите си постоянно с нея. И някой ден да се престрашиш да слезнеш на нейната спирка в метрото. „Любов по време на холера“, моето момче, мъчителна и сладка. Единствена – където и да си, с когото и да си. Където и да е. С когото и да е. И ако имаш късмета да срещнеш отново себе си на тази спирка да осъзнаеш, че всичко, от което имаш нужда е сутрин да се огледаш в очите й. Защото в тях виждаш себе си. И когато ти слага захар в кафето и ти бърбори за странните си занимания да я чуваш без да слушаш думите. Защото нищо от това, което ти разказва за подрязването на цъфтящите храсти и горенето на желязото не би могло да бъде скучно. Просто защото няма никакво значение какво ти разказва!

– Е да де. – Вихрен не беше виждал тренера си в такива лирични отклонения и чак се впечатли.
– Тогава какво чакаш? Да минат 50 години? – Вихрен го погледна много изненадан, но тренера му продължи – Да. Така е мойто момче. Стават такива работи. Действай сега, ако стане нещо ще стане. Или ще те приеме или ще те върне. Ако те прати по дяволите поне няма да се пържиш в собствен сос двайсет и три мъчителни години като някои хора, дето са седнали да ти дават акъл.

Тази вечер тренера му говори дълго. Окуражи го да действа и му даде време да си събере мозъка или напуска отбора. Вихрен си взе портокала и отиде да виси пред блока на любимата си първа братовчедка. Беше вече десет и половина вечерта и не му стискаше да позвъни. Леля му и чичо му сигурно вече си бяха легнали. Не беше удобно и в тоя момент щастлива случайност! Анита излезна от входа и се запъти към кофите с боклука.

– Анита… – викна й той и тя се спря до кофата. Хвърли боклука вътре и като го позна даже се затича към него. – Анита, аз… Дойдох да те видя. – И той млъкна. И тя прехапа устни и той прехапа устни и двамата започнаха да се гледат.

– Дошъл си да ме видиш?

– Ох! Защо е толкова трудно! Тоя портокал е за теб.

– Дошъл си за да ми дадеш един портокал? – тя се засмя.

– Не, дойдох да ти кажа, че те чувствам ужасно близка, но понеже съм… Обичам те, но не като братовчед. И се питах… Дали съм сам в това или чувствата ни са взаимни…

Тя стисна портокала притеснено като не спираше да го гледа право в очите. Той наведе глава и зачака отказа. Просто си представяше сега какво ще чуе. Когато беше на игрището обикновено след такива изпълнения тренера крещеше „Ей, кретен! Ти за пръв път ли виждаш топка, бе?!“ Но тя му се усмихна.

– Мислех, че никога няма да попиташ. Освен това, аз съм осиновена…

Змийска кожа, разказ Хелиана Стоичкова

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.