Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано… И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:

– Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:

– Кажи, бе слонски гъз!

Не мога, просто не мога… Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:

– Как са децата? Къде е жената?

– Отлетя нанякъде… – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.

– Ако се върне поздрави я от мен.

– Непременно! – Махва ми и той и отлита.

Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.

– Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.

– Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.

– Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.

– Да спукаш гума!

– Да ти се скъса въжето дано!

– Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!

– А твойта да…

Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят…

На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.

– Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.

Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.

– И ти ли, бе, шефе… – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.

– Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш…

Гледам го като бито куче:

– Защо трябва да напускам?

– Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути…

– Е… – Заеквам аз, а той се хили приветливо:

– Уволнен си… – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!

И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е… Въздухар. Какво да кажа.

След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.

В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.

– Търсиш ли си работа?

Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:

– Колко печелеше на предната работа?

– Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.

– Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.

– Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.

– Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.

Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.

– Не е ли по-добре жена… – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:

– Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.

В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.

По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:

– Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.

– Чакай, бе, жена…

– Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го…

Звъня му леко притеснен:

– Ам… Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:

– Забравих да ти кажа… Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?

– Ам… – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..

Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.

– С тебе ще се разберем… – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.

Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..

Откак монтирах перка с електрическо моторче на кръста на бабата и тя полетя като един много луд Карлсон съм отново безработен. Зет й ме извика и с крясъци ме уволни. Какво да кажа, иженер съм. Винаги търся лесното съпротивление. Като имаме баба наблъскана с антигравитони с тегло от 20 грама защо пък да не лети на където си поиска. Моя грешка.

Отново стоя на моста над реката. Безработен неудачник, който не може да се впише в новият им свят. Мисля си за времето, когато всички ходеха по земята и някак света изглеждаше малко по-нормален. А сега… Сега са наслагали тия пътеки по алеята и купища въздухари по цял ден ходят по тях. И аз се смея, как няма да се смея. Нагълтаха се с антигравитони за да не ходят. А сега ходят, защото мускулите им атрофират от безтегловността, вкоято са изпаднали.

Долу в реката един е легнал на повърхността на водата и чете книга. И реката го носи по течението. Има си стойка на две гумени лодчици за книгата. Защото тя има своята тежест. А моята душа се смее.

И в този момент до мен се спира някакъв мъж:

– Имам нужда от тебе. Едно пиленце ми каза, че можеш да ми помогнеш.

– Само да не е разветряне на деца. Това си е женска работа.

– Не. – Той се усмихва самодоволно. – Аз съм гробар. Но съм новатор. Имам идеи. Трябва ми перка, която да закачим на тялото на умрелия и като се отвори ковчега той да се възнесе нагоре.

– Какво да се… – Аз съм в лек шок. Мислех, че мъртвите ги спускат надолу. Сега искат да ги издигат нагоре. Примигвам, но започвам да виждам някаква логика в това. Особено ако ми плащат. А той се привежда заговорнически към мен:

– Разбрах колко взимаш за два часа работа на ден. Добре е, но ако ми направиш отстъпка и аз ще ти направя отстъпка.

Аз примигвам и внезапно избухвам в неудържим смях:

– Нали си гробар, от какво ще ми направиш отстъпка?

– Ако умреш, например.

Шок и потрес, не ми се мре, но ще му направя отстъпка. И без това нямам никаква друга работа.

Първото погребение върви добре. Аз съм застанал до вратата с дистанционното в ръка готов да се включа, когато дойде момента. Всичко е предварително нагласено. Роднините са се събрали и стърчат закачени за малките дървени пейчици. Всеки от тях е получил малко балонче с възпоменателен стих и го държи в ръка. Балончетата се поклащат. Роднините също се поклащат, но аз съм си сложил габърче в обувката за да не се смея.

Настъпва тържественият момент, музиката става драматична, гробаря ме поглежда заговорнически и ковчега започва да се отваря. По съвсем обясним, но необичаен начи тялото на мъртвия се надига малко по малко и застава вертикално над ковчега. Една жена от задните редове изпищава и губи съзнание.

Сега съм аз. Държа дистанционното и подавам малко тяга като тялото се надига нагоре. Гробаря прави знак на музикантите да вдигнат силата на звука и те запяват с трептящи гласове докато едно малко момче отваря прозореца. Тялото се носи многозначително към небесната шир и в този момент в помещението нахлува любимата ми баба и като избива дистанционното от ръцете ми се мята на врата ми във възторг:

– Намерих те! Тебе търся!

Опитвам се да вдигна дистанционното, но е късно. Мъртвеца отлита през прозореца и аз се навеждам долу в ниското докато десетки крака ме ритат в главата носейки се навън да видят какво ще стане. Хващат се с ръце за вратите, местят си кукичките по въженцето и отскачат един от друг като топчета. Не мога да намеря дистанционното и тичам след тях навън. Всички са се спряли пред сградата и го наблюдават как многозначително се носи към небето, а любимата ми баба вдига ръка и го посочва:

– Я! Тоя е мой набор! – И като се стрелва към него хваща го с две ръце и започва да го върти във въздуха.

Аз стоя онемял и се опитвам да разбера какво прави. Танцува ли с него? А тя се провиква:

– Младеж! Тоя е като умрял, бе. – И преди да успея да отговоря вдига ръка и му забива шумен шамар. Шляяяс!

Чувам как две жени възкликват удивено и овисват на въженцата си в безсъзнание. И докато реагирам мойта баба му забива още един шамар. Шляяяяс! Още по-силен.

Ропот и мълнии, гробаря ме гледа стръвнишки, а аз тихо промълвявам:

– Не я познавам тая жена.

И в този момент мъртвеца отваря уста и си поема дълбоко въздух. А мойта баба го хваща за брадичката и му се усмихва:

– Сега по-добре ли се чувстваш?

Слагам ръка през очите си и не мога да повярвам. Бабата се спуска до мен и като ме хваща под ръка повежда ме на някъде.

– Ами… – Гледам назад и хапя устни. Гробяря се провиква зад гърба ми, че като умра ще ме закопае в най-дълбоката дупка. Без отстъпка. А бабата не спира да говори:

– Много странен, набора, май му беше прилошало… Слушай сега! – Говори тя, а аз я гледам вцепенено. – Зета, внезапно реши, че е допуснал огромна грешка и те кани обратно на работа.

– Как така… – Гледам я още по-изненадан, а тя потърква длани и ми се усмихва:

– Силата на убеждението, младеж. Силата на убеждението…

Аз съм инженер човек, но работата ми е много особена. Пак чакам пред полицията да я пуснат, но още е лято. Може зимата да се укроти…

Васил поиска сметката в ресторанта и преди да си тръгнат собственика, който му беше приятел, дойде да ги поздрави. Поднесе едно карамфилче на Ася.

– За най-любимите ми клиенти. Благодаря ви, приятели.

– Храната беше превъзходна! – Ася затрепка с мигли и по лицето й се появи онзи естествен руж, който не може да бъде имитиран и добит по друг начин. А очите на приятеля се изпълниха с топлина.

Васил и Ася тръгнаха покрай парка на път за вкъщи и срещнаха познат от квартала, който чакаше такси и докато дойде таксито ги заразпитва къде са вечеряли.

– А, хапнахме в един ресторант наблизо, но не ти го препоръчвам. – започна Васил – Пак беше сурово месото. Бе, вкусно е, ама какво да ти кажа…

Познатия скочи в таксито и Ася погледна Васил с недоумение.

– Ако не ти харесва храната защо през вечер ходим все там?!

– Харесва ми. – вдигна рамене Васил – Но ако почнеш много да го хвалиш ще се напълни с клиенти, храната ще започне да закъснява, ще трябва да вземе помощници и няма да готви той, а някой друг. Съответно няма да е толкова вкусно. Но това ти не би могла да го разбереш, нали. Ти все пак си естествено руса.

– Край! Това беше! Чашата преля! Лицемерен човек. Усмихваш му се, а после говориш неверни неща за ресторанта му. Ако само още веднъж те чуя…

– Какво? Какво ще направиш? Ще се покатериш на това дърво и ще викаш отгоре ли?

– Точно това ще направя! – и тя се обърна и като се хвана за един от клоните започна да драпа по ствола. Първоначално й беше трудно, но някак с повече късмет успя да се качи на първия клон.

– Ася! Спри се! Ти си ненормална! Какво правиш?! – развика се Васил, но после се засмя.

– Качвам се на дървото и ще викам отгоре! – тя се хвана за друг клон и продължи да се качва нагоре. – Ти няма да говориш така за нашите приятели!

– Какъв ти е проблема?! Полудя ли?

– Да, полудях! Омръзна ми от това твое лицемерие! – викаше тя.

– На мене ми писна от твоите сцени! Погледни се! Катериш се по едно дърво! Какво, любовник ли ти е?

– Не! Не ми е любовник, Василе! Приятел ми е! И не е в това въпроса!

– Така като те гледам не ти е само приятел! Карамфилче, десертче… Ясна си ми! Главата ще му откъсна! Ти си се катери. Давай още нагоре!

Тя се катереше, но клоните започнаха да изтъняват и тя се спря. Закачи си чантата на един клон и погледна надолу.

– Виж какво, Василе! Ако искаш да знаеш… – тя се огледа, но него го нямаше. – Василе! Върни се веднага!

– Друг път! – чу се от разстояние. – Ей сега ще ти пратя пожарната да те свалят.

– Василе! – тя прехапа устни. – Дявол да те вземе! Един скандал не мога да ти направя като хората! Омръзна ми от тебе! Всичко ти е такова! Правиш едно, говориш друго! И все някакви планове кроиш! И ме остави тука на дървото…

– Ми кой те кара да се качваш?! – той се появи отдолу. – Стой си там! Иди! Иди при твоя приятел. Да ти сготви нещо вкусничко! Или не, звънни му да дойде да те свали от дървото! Защо мене викаш!

– Ами ще му се обадя. И той ще дойде! – и тя бръкна в чантата си и извади телефона си от там. Загледа се в него. Как й се искаше пустия телефон сега да звънне и да е той… Но телефона никога не звънеше. Тя не смееше да му се обади. И как да му се обади. И какво ще му каже? Понеже… Защото… Ядосах се и се качих на едно дърво… Тя прибра телефона обратно в чантата си. – На който и да се обадя ще дойде!

– Ще дойде грънци! За какво се занимавам аз с тебе!… – Васил пак се отдалечи – Инат! Инат, бе! Ще ми се катери по дърветата…

И в този момент по алеята мина непознат мъж и като се спря под дървото вдигна нагоре очи.

– Здравейте. Всичко наред ли е? Този мъж притеснява ли ви?

– Да. Притеснява ме. Това е съпруга ми.

– Ясно. – усмихна се непознатия – А имате ли нужда от помощ за да слезнете?

Ася се огледа и внезапно вечерта й се видя много тъмна, клоните много тънки и страховито редки. А-а-а… И тя се разплака.

– Господине! Господине! Жена ви плаче горе на дървото!

– Да плаче! Да не съм я качил аз там!

– Видно е, че сама се е качила. Но не мисля, че ще слезне сама.

Васил се спря и като въздъхна тръгна обратно. Като стигна долу видя забавлението в очите на непознатия и се ядоса още повече.

– Слизай! – викна той.

– Не мога! – викна тя.

– Тогава защо се качи?! – викна по-силно той.

– Защото ме вбеси! – викна още повече тя.

– Може би трябва да се качите и да й помогнете. – погледна го непознатия като се усмихна широко – Преди да падне.

Васил стисна устни, побеля, почервеня, почерня и гневен, направо издивял хвана клона и започна да се катери нагоре. Стигна до Ася и леко полеко двамата слезнаха до долу. Още щом стъпиха на земята непознатия я погледна широко усмихнат.

– Като планинска сирена сте. Пъргава и красива!

– О, много ви благодаря! – усмихна му се тя, но нещо в нея трепна дълбоко дълбоко. Той коза ли я нарече току що или й направи комплимент? – Ей, забравих си чантата горе…

Васил тъкмо се пусна от клона и като го чу обърна се и я погледна с дълбок ужас.

– Къде?

– Там горе.

– Защо!? Защо, подяволите, я забрави горе?!

Но отговор нямаше. Тя се усмихна кокетно на непознатия и се загледа във върха на обувките си. Беше ги одраскала малко. Като вдигна очи Васил все още я гледаше бесен.

– Любовник ли ти е?!

– Не, ти казах. Нямам нищо общо с него! Ако имах щях да ти кажа.

– Да, бе, да. Ще ми каже тя… – и Васил се хвана за клона и започна да се катери пак нагоре.

– Имате друг мъж? – засмя се непознатия.

– Не, но как ми се иска само… – отговори тя като гледаше с особен поглед към мъжа си.

– О, веднага ще ви уредя. Ето ме. – плясна с ръце непознатия, а тя го погледна с отворена уста и викна към мъжа си.

– Василе… Какво се моташ там горе!?

Бебето се роди леко и безпроблемно. Вече втори ден двамата братя близнаци празнуваха и като си прибраха булката и бебето от болницата съпругата на Свилен се засуети около снаха си. Двете занесоха детето в спалнята и братята останаха сами. Свилен вдигна поредна наздравица за детето на брат си след като за двайсет и шести път пяха „сине, сине, ти си ангел мой“ с пълно гърло.

– Да ни е живо и здраво момчето! – Свилен въздъхна – Хубаво име му избра жена ти! Калоян! Браво! Хубаво име!

– Да ни е живо и здраво! – вдигна наздравица и Коста. – За моето момче Калоян!

След като отпиха Свилен се облегна назад в стола и погледна брат си много самодоволно.

– Най ме радва това, че първородният ти син е мое дете. И искам да го знаеш…

Коста беше понесъл някакво мезе с вилицата към устата си и ръката му замръзна във въздуха. Усмивката му застина и той погледна брат си право в очите.

– Много неуместна шега. – Изстиска той през зъби.

– Не е никаква шега. Детето е мое.

Коста остави вилицата и стисна юмруци като се подпря на масата.

– И защо би направил такова нещо? Нали си ми брат…

– Защото мога. Отвори се възможност. Направих го. – Настана много неловка тишийна, в която Коста положи всяко усилие да не хване ножа и директно да му отреже главата. Свилен го гледаше все така самодоволно и стисна вилицата си в юмрук готов да се защитава. Седяха така на масата и се гледаха. Коста добре познаваше брат си. Щом казва, че го е направил значи е истина. Същото като когато продаде колелото му и го излъга, че са го откраднали момчетата от махалата. Биха ги жестоко и после от друго място разбра истината. Както и когато му удари колата нарочно. Както и когато делиха нивите на баща им. Винаги едно и също с него. В този момент влезнаха двете жени и съпругата на Свилен потупа Коста по рамото.

– Много ни е хубаво момченцето. Същия е като моя Петър. Има неговите очи…

И в този момент чашата преля. Коста скочи през масата и като сграбчи брат си директно започна да го удря с тежки сочни юмруци.

– Ах ти мръсно копеле! Ще те убия! Мъртъв си!

– Защо ме удряш? – викаше Свилен като падна на земята и започна да вика от болка. – Боли ме! Спри се!

– Ще те убия! – крещеше Коста. Жена му го хвана за ръката и той я блъсна. Тя падна назад върху масата и в този момент върху него се хвърли жената на Свилен.

– Как смееш да я удряш! Полудя ли!?

– Тъпи кокошки, – развика се Коста – махайте се от тука! – Но в суматохата Свилен успя да стане прав и заопипва разкървавеното си лице.

– Какво правиш, бе? Как така ще ме удряш!? Пред свидетели!

Коста понечи да го удари отново, но жената на Свилен му увисна на ръката и докато се усети удари и нея. Настана страшно меле и Коста сам срещу трима беше избутан в коридора и през вратата и на стълбите, където Свилен запречи с тяло вратата и се развика.

– Насилник! Биеш две жени тука! Няма да го позволя! Обичаш да биеш жени, нали?! И оная на село я би с юмруци!

Коста беше освирепял и дишаше тежко. От очите му потекоха сълзи. Винаги е знаел, че брат му е гадина, но с годините ставаше все по-гнусен.

– Как съм бил жена, бе. Тя ме удари с лопатата си! Два пъти ме удари по гърба. Ти беше там! Бяхме двамата. Тя ме удари, не аз нея.

– Няма такова нещо! Ти я би. Едвам я спасих от тебе!

– Защо говориш такива неща за мене? Никой не съм бил! Не съм я пипнал с пръст. Тя се блъсна в теб. Ти я спря. Ти беше там! Ти видя какво стана… Затича се и ме удари с лопатата по гърба. В тебе се блъсна. Ти я вдигна и я хвърли на една купа сено. Не съм я докосвал… – Коста толкова се задъха, че се подпря на стената.

– Няма такова нещо! Видях те с очите си! Ти си насилник! Удряше я с юмруци докато тя пищеше за помощ! Едвам ви разтървах!

Коста отстъпи назад и като си пое въздух изправи се и лицето му се успокои. Минаха няколко мига, в които сълзите се стекоха по лицето му и той успя да се овладее.

– Истина ли е? – Коста го каза тихо и го погледна в очите.

– Да. Мое е. – Свилен стисна скули. Зениците му се бяха разширили и очите му светеха.

– Имам граждански брак с нея. – Коста въздъхна – Поел съм ангажимент и ще удържа на думата си за всичко, което съм обещал. Няма да я оставя сама в кредита за апартамента. Но…

– Изоставяш си детето? – Усмихна се самодоволно Свилен – Браво, брат! Това ще убие майка… Да се махаш от тоя апартамент. Няма да те оставя да живееш тука с тая жена. Ти ще я довършиш!

– Защо го правиш? – Коста пак се подпря на стената като наведе глава.

– Защото мога. – каза тихо Свилен.

-Ти си извратен! – каза Коста още по-тихо.

– Ти кой ще обиждаш, бе?! – развика се Свилен – Ще се обадя да те изгонят от офиса ти. Аз ти го уредих! Ще останеш на улицата! Аз те уредих с нисък наем! И от тука ще те изгоня и от там! На улицата ще останеш!

– Защо би го направил? Имам хора там… Знаеш, че не мога да се местя в момента…

– Защото мога… – отвърна му брат му като трясна вратата и влезна вътре при двете жени. Отвътре се чуваше женски плач и след миг вратата се отвори. Показа се съпругата на брат му с един тиган в ръка.

– Веднага да се махаш от тука, насилник! Видях те какъв си! – развика се тя и съседите си отвориха вратите и се загледаха в Коста клатейки глави – Ще извикам полицията! Ти си за затвора!

– Мими, познаваш ме. Той е баща на детето… Имат връзка двамата…

– Не ти вярвам! Не те е срам да говориш лъжи за него! Не стига, че би всички тука, напи се и буйства, а сега и лъжеш!

– Той ми го каза. Ударих те без да искам… – Коста протегна към нея ръка – Той лъже и теб.

Тя за момент се спря и присви очи. Нещо вътре в нея трепна. Тя добре знаеше, че мъжа й е особняк, но тази тръпка пробяга през тялото й и бързо отмина. Тя удари Коста с тигана през ръката.

– Махай се от тука. – каза го тихо и една сълза се спусна по лицето й. – Той ми е мъж. Той ти е брат… Върви си…

Лора сложи чантата си на рамо и като хвана малката Никол за ръката огледа апартамента за последен път. Ообичаше този град, обичаше майка си и баща си, но повече обичаше него. Обърна се и като заслиза по стълбите усети как някаква тъга напира в гърдите й. Не беше много сигурна дали е тъга или е обикновен страх. На улицата нервно се огледа дали някой не гледа и с пъргави стъпки забърза към гарата. Но детето не можеше да върви достатъчно бързо. Вдигна го на ръце и като го прегърна продължи към гарата.

Каза сбогом на Кюстендил за последен път. Пътят й повече никога нямаше да я отведе в този красив топъл град. Не беше сигурна улиците ли ще й липсват повече или къщата на село. Изобщо в нищо не беше сигурна. Единственото, което знаеше, беше, че в 12.30 в София я чакаше влак, който ще я отведе на едно ново място. На място, където ще се чувства обичана и понеже чувствата й бушуваха като побесняла буря тя отвори чантата си за да се увери, че парите са вътре. Вътре бяха.

Когато пристигна в София вече се чувстваше по съвсем различен начин. Нямаше търпение да се съберат и нямаше търпение да се качи на този влак. Докато обикаляше на Централна гара в търсене на гишетата хвърляше погледи към изходите към пероните. Кой от тези перони води към щастието? Тя все още не знаеше. Купи билетите и като стигна перон 5 загледа се в стъпалата. Така изглежда бягството. Така изглежда свободата. Имаше нещо дълбоко сбъркано в оптимизма й и нов страх нахлу във вените й. Ами ако той я намери? Ами ако разбере, че е отишла във Варна? Изобщо как ще разбере, че е отишла във Варна. Няма как. Няма как да разбере нищо. Докато ги открие те отдавна ще са в Украйна, после Москва и край.

Качи се на влака и когато София остана някъде назад в миналото почувства се точно по този начин. Все едно беше загърбила едно голямо некрасиво минало и единственото, което искаше да запази от този живот беше детенцето си. Нищо друго не искаше. Милата сладка Никол – дали щеше да й прости някой ден, че я е отделила от родният й баща?

Срещата им беше чак на Девня. Той щеше да се качи на същият влак и кратките минути до Варна щяха да бъдат най-щастливото пътуване, което някога е имала. Тя пак попипа парите, погали детето по главичката и като се загледа през прозореца почти не трепна цели часове.

На гарата в Девня сякаш излезе от унеса си и като се надигна започна да оглежда перона. Като го зърна цялото й същество потрепна и като грабна детето тръгна в посоката, от която Стефан ще се качи. Престоят беше кратък и композицията потегли преди да се се намерили. Вагон след вагон тя вървеше клатушкайки се и внезапно между два вагона се срещнаха. Той я прегърна и докато вятъра започваше да се завихря около тях стисна я толкова силно, че сам се изненада от себе си. Като я пусна тя извади парите от чантата си:

– Ето, вземи ги.

– Не. – Той погледна към детето.

– Стефане, той ще ме убие. Той ще ме закопае някъде. – Тя стискаше парите в ръка и ги буташе към него. – Свършена съм.

Стефан я хвана с две ръце за яката на палтото и като я завъртя я допря до едната стена и се надвеси над нея.

– Дадох ти тези пари за да се чувстваш спокойна. Задръж ги в тебе. Чуй ме. Слушай ме внимателно. Отиваме на много хубаво място. Ще бъдем много щастливи. И тримата. Докато си с мен нищо лошо няма да ти са случи. Разбра ли? Не ме интересува никаква мутра от Кюстендил. Сега си с мен. Всичко ще направя за теб. Не ме интересуват парите. Разбра ли?

Точно в този момент контрольора излезе от единия вагон, спря се и като ги изгледа критично постоя така. Тя беше толкова шашардисана, че не знаеше как да реагира и сведе парите малко надолу и дори опита да се усмихне. Контрольора огледа Стефан от глава до пети и като направи многозначителен жест влезна в другия вагон.

– Толкова си красива…

– Обичам те…

Стефан и Лора се спогледаха. Вагоните се поклащаха и вятъра се завихряше в косите й толкова красиво. Гледаха се, просто се гледаха един друг. Едно обещание, една мечта, една фантазия за щастлив живот, която усещаш с костите си докато тръпки пълзят по цялото ти тяло. Един миг на невнимание…

– Никооол… – Изкрещя тя с пълно гърло като видя как детето й полита през зеещата врата от ръба на вагона. – Детенцето ми…

– Лора.. – Викна и той като се опита да я хване, но единственото, което успя да хване бяха парите, които тя пусна във въздуха. Той протегна ръка и с върха на пръстите си успя да докосне палтото й докато тя летеше към ръба на вагона и само гласа й отекна дълбоко в съзнанието му. Сграбчи я за дрехата и тя овисна навън с протегната ръка някъде назад:

– Не искам да живея, пусни ме при детето ми… – той се опита да я изтегли обратно, но тя изхлузи ръката си от ръкава и след това всичко стана ужасно бързо. Тялото й се удари във вагона и после право на чакъла.

Той се провеси между вагоните и загледа тялото й. Понечи да излезе навън, но тя не помръдваше. Стоя така няколко мига и като изпита пълно отчаяние хвана се за главата и се прибра назад. Какво се случи току що? Какво… Да спре влака, да обясни, да ги търси, да я спаси. Как да я спаси като главата й се удари в чакъла… Детето има ли шанс?

В този момент контрольора излезе от вагона и се загледа право в него.

– Къде е жената… – изсъска той подозрително и като не получи отговор закрещя с пълно гърло – Убиец! Убиец! Ограби жената… Спрете влака…

Стефан свали ръцете си от челото и видя, че още стиска парите. Сега вече мутрата не търсеше любовник, а убиеца на семейството си. Стефан застана на ръба на вагона и зачака да намали скорост. Само малко да намали…

Разказът е написан по предизвикателство от Стефан Харизанов – пътуване във влак, романтика, криминале.

Той се размърда и като се обърна видя разтревоженият поглед, с който жена му го гледаше.

– Как може от едни комари лаймска болест? Добре ли си?

– Ами… Чувствам се отпаднал. Нямам сили.

– Изпий това. Доктора каза, че ще ти мине. Ти си много силен. Дай да видя петното.

Той се обърна и тя започна да оглежда гърба му.

– Ужасно ми е мъчно за тебе. Аз съм виновна. Трябваше да купя от ония джаджи за комари.

– Не се притеснявай. Ще ми мине.

– Разбира се, че ще ти мине. – Тя го зави с едно одеало. Есента беше започнала да бушува навън и дори леко пръскаше дъжд. – Отпусни се, поспи. Виж колко е уютно. Тук съм.

Той затвори очи и се унесе. Наистина с тази жена се чувстваше спокоен и щастлив. И да, заслужавало си е всяко ухапване от комар. Дъждавните капки го унесоха постепенно и той засънува. В съня му имаше листа, шума, буря. Картини от морето – разпенено и шумно, птици уплашено летят навътре към сушата. Огледа се, но нея я нямаше. Сепна се и се събуди. Чу гласа й да говори, но не му стигнаха сили и съвсем леко промълви:

– Не те чух… – Но каква озненада тя продължи да говори и унеса му започна да се разсейва.

– Да, зная, че казах една седмица, но нещата се промениха. Той не е никак добре. Няма да го изоставя. Не, казах. Да, обичам те, но не мога.. После ще ти звънна.

И в този свят препълнен с толкова поводи да изпитваме радост от това, че сме живи той изпита желание да затвори очи и да умре. Там на място.

Тя влезна в стаята и като седна до него на леглото му се усмихна.

– Добре ли си? Какво да направя за тебе за да се почувстваш по-добре? Какво искаш?

А той стоеше безизразно и я гледаше. Представяше си онзи следобед с красивия летен залез. Днес какво би направил. Би ли си дръпнал ръката за да кацнат комарите върху нея, да пият от нейната кръв и сега местата им да са разменени? Тя да лежи болна.

– Ще си взема един душ и като изляза от банята ще ти направя топла супа. От любимата ти.

– Благодаря ти. – каза й той.

– За супата? Не се шегувай.

– Не. Благодаря ти за всичко. – И той започна да оглежда лицето й, раменете й, дланите й, очите й, които така съчувствено го гледаха докато крои планове да го напусне.

– Нищо ти няма. – засмя се тя – Какви са тия фаталистични мисли. След две седмици ще си като нов. Ей сега идвам. Нали аз съм тук. Никъде няма да ходя. – Тя влезна в банята.

Той се надигна от леглото и с огромна трудност стана и отиде до сейфа в гардероба. Отвори го и извади пистолет. Зареди десет патрона в него и отиде до бюрото. Подпря се и се загледа през прозореца. Какво нещо е оръжието, дава ти усещане за сила. Сякаш сега стъпва по-уверено. Хладната сила, която се прелива в теб е като кръвопреливане. Студеният метал попива от топлината ти. Вдига ти адреналина. Той погали пистолета и продължи да гледа през прозореца. Да. Десет патрона. Един вече в цевта.

Извади лист хартия и й написа бележка. После си обу панталоните, взе си пистолета и като си облече якето излезе. Пресече улицата клатушкайки се и като се мушна под клоните на черницата отсреща подпря се на ствола й и се свлече. Силите не му стигаха да стои прав, но със сигурност му стигаха да дръпне спусъка. И зачака.

Не след дълго тя изкочи от входната врата с бележката в ръце трескаво оглеждаща се. Хубавата му жена го търсеше. Тя се затича нагоре по улицата, после надолу и се хвана за главата. „Не, не, не…“ Повтаряше на глас докато дъжда се стичаше по лицето й. Тя изтича обратно вътре в къщата и дори не затвори вратата.

„Да, мила – мислеше си той – Точно така.“ И като наведе глава сгуши се в якето си и се опита да не трепери.

Минаха часове. На няколко пъти тя излиза и го търси в дъжда, но така и не го видя как я гледа от срещната страна на улицата скрит зад няколко храста. След още няколко часа пред къщата спря черна кола и един мъж излезна от нея.

– Ето те, гадино… – Той се изправи много внимателно и извади пистолета. Гледаше мъжа като животно готово да се нахвърли в смъртоносна схватка. Дъжда се усили и капките се стичаха по качулката на вече напълно мокрото му яке. Вдигна пистолета и се прицели. Гледаше го и си повтаряше „Ти ми взе всичко, което обичам.“ Прицели се и видя как жена му излиза от къщата с бележката в ръка и тича право при този, този… Прегръща го, целува го… Този…

Той свали пистолета. Това вече не беше неговата жена. Тя се спря с овиснали ръце на тротоара пред къщата и започна да гледа отчаяно в различни посоки. В опит да го зърне как идва от някъде може би. После се обърна и се загледа в къщата. Тази хубава уютна къща. Тази красива ведра улица. Този тротоар, който шепти „у дома“. Имаше чувството, че всичко това се завъртя около нея и тя леко се олюля, и се подпря на едно метално колче. Обърна се и се загледа в колата, в мъжа вътре и изпусна бележката. Изтича, затвори външната вратата и като се качи в черната кола си тръгна. Просто си тръгна. Дали сега, дали след две седмици. Имаше ли значение?

О мълнии… Той излезна на улицата и изгледа как автомобила се отдалечава в дъжда. Силите му бяха на предела, закашля се леко. Тръгна залитайки към къщи и на тротоара видя бележката. Вдигна я и я огледа, цялата мокра, но думите, които й каза все още се четяха.

„Мило момиче, чувствам се много виновен. Истината е, че съм влюбен в друга жена и вината не е в теб. Вината е изцяло в мен. Твърде дълго те лъжа. Но не мога повече. Отивам при нея. Аз нямам смелост да те погледна в очите и да ти го кажа. Надявам се, че ще намериш някой, който ще те обича повече от мен. Някой по-добър от мен.

Като поглеждаш назад виждай само красивите моменти.

Прости ми.“

Сега би ли сложил ръката си да я защити от комарите? Би ли дал да пият кръвта му и да го заразят за да я предпази?

Да. Защото докосването до спомена беше топло, нежно и галещо като чувствата, които изпитваше към тази жена.

Романа „Общества на абсурда“ е готов и вече е в предпечат. Още по-интересно е, че вече пиша продължението „Ферма за свинско месо“, която започва с успоредно действие на първа част и продължава с ново развитие на тази действителност, в която персонажите попадат. Беше много странно това, че избрах за първи роман да навляза малко в територията на ужасите. И то при условие, че пиша успоредно една много приятна, ведра и нежна история.

Дали е апокалиптична фантастика или е просто хорър не съм сигурна. Двама я четат в момента и дават различно определение на това дали е наистина ужасяваща или не. При книгите феноменално, но факт, колкото прочита толкова мнения за това дали нещо е плащещо или не е.

Историята се вмести в 340 страници като продължението поема в една съвсем различна посока и разказва историята на съвсем различни персонажи. Съвсем различни проблеми вписани в същият дискурс. Той е далеч по-човечен и много повече ангажиран не с това какво се случва, защото вече знаем какво се случва, а с това как се чувстват хората вписани в този дискурс. И в този смисъл втора част ще даде повече дълбочина на изживяваните перипетии и ще наблегне повече на психологическият процес, през който преминават.

Съдържание на книгата „Леко съм мъртъв“

Към магазин
Необичайно вдъхновение

Леко съм мъртъв

Змийска кожа

Поздрави от Марчето

Тайните служби

Дълга разходка в парка

Формуляр номер 5

Приятелите

Което си е мое
Коефициент на доходност
От другата страна
Порасна ли чушката

Порталът

Много преди да отворят портала

Карамфилче за дамата

Сантименти

Тъмната страна на Луната

Сашо Пингвина и Гана По

Акваристката

Красиви очи

На татко момчето

Перука от кръв
Встъпление
Оранжева змия
Окрилен от любов
Момичето с усмивката

Мирни времена

Марта ми каза всичко

Най-доброто в мен
Централата
16-ти план на потребление
Невидимата нишка
Ела да я видиш

Черни стъпки

Стъклени очи

Златотърсачка

Оня другия

Ферма за свинско месо
Жътва
Смразяваща топлина

Реквием в D Minor

Най-доброто в теб

Райна затвори бавно вратата и с тихи стъпки отиде до кухнята, където отвори второто чекмедже, извади кутия с хапчета и си взе едно розово. На кутията пишеше „Първа помощ“, а хапчетата вътре бяга разделени на сектори по цветове като на всеки сектор пишеше „главоболие“, „силен стрес“, „високо кръвно“, „силна болка“ и т.н.

Тя отиде до чешмата, наля си вода и глътна хапчето. Не беше оставила чашата до мивката и на вратата се звънна като се чу гласа на жена:

– Инспектор четвърта степен на рутинна проверка. Отворете вратата.

Райна се приближи и отвори вратата.

– Заповядайте. Но ще ви помоля да бъдем по-тихи, тъй като съпруга ми си почива.

– Няма проблем. – Инспекторката влезна навътре, а след нея вървеше русо момче на не повече от петнайсет, което носеше камера на рамото си и таблет на лявата ръка като постоянно пишеше нещо върху него. Инспекторката влезна в кухнята и спря до една бегония. Вдигна устройство с широк екран, което сканира растението. – Виждам, че тази бегония тубероза е лицензирана. Имате ли домашни любимци?

– Котка. – Райна се поколеба – Две, възрастни котки с временно разрешително.

– Кучета имате ли? – Инспекторката сканира няколко стръка магданоз в една чаша и я погледна внезапно. – Този магданоз е с изтекъл срок на годност миналата година.

– Аз го сложих във вода и той още не е увяхнал. Не зная защо…

– Аз ще ви кажа. Алчните търговци са го прихванали и ви го продават без да имат разрешително за него. – Тя се обърна към русото момче, което я гледаше с хлъднокръвно безразличие. – Запиши проверка на производителя и на търговеца. Това е безобразие и ще платят скъпо. Не чух за кучето.

– Приспахме го. Беше с временно разрешително, но то изтече през февруари. Мъжът ми го закара при ветеринаря и…

– Искам да видя двора. – Инспекторката отвори вратата на верандата и излезна на двора като по пътя сканираше различни растения. – Тези петунии дават лоши показания, поливайте ги само сутрин. И им сложете хумустим за да растат по-добре.

Райна кимаше с глава, а инспекторката слзна в тревата и като свали датчика огледа безизразно двора. Тишийната стана неловка и Райна се опита да я разчупи:

– Имам невероятна градина с орхидеи. Фаленопсисите ми са ходили на изложба.

– Не ме интересува вашата изложба. От сега мога да ви кажа, че ще се направя на ударена за тиквата, която сте насадили под онези дъски там, но не съм сляпа. Пълно е с нарушения. Виждам краставица скрита сред онези космоси там. Имате квота за 5 нелицензирани корена, вие отглеждате девет. Видях и шест седмични домати зад перуниките. Перувниките ви са лицензирани, но ако ги снимам ще излезне истината, нали? Хибрид са. Кой ви дава право да си създавате хибриди?

– От пчелите е. Не мога да ги спра да опрашват…

– Тия ги разказвай а някой друг. Пчелите отдавна не правят нищо като хората. Това са ви 4 допълнителни кредита за новия сорт. Или го вадите на секундата и го товаря за проверка в лабораторията. Тази ябълка е с изтекъл лиценз, след плододаване да се отсече.

– Но тя е садена от татко.

– Добре, ще изпратя екип утре да я отсече за да ви спестя агонията. И тази дюла. Мислите, че ни виждам ашладисаната круша върху нея. За идиоти ни мислите, а? До тук мога да ви съставя такъв акт, че ще забравите за нелицензираните семена завинаги.

– Но какво да направя като са толкова скъпи. Една капсула за едно растение е по-скъпа от всичко, което дори хибридните сортове могат да дада като добив. По-евтино е да си ги купиш зеленчуците от магазина.

– Ами купувайте си ги от магазина. Какво, да се отровите ли искате?! Знаете ли какво отглеждате, знаете ли какъв ви е произхода на семената? За какво мислите, че е всичко това. Ако не сме ние да ви пазим ще се изтровите. Държите се като малки деца. Засрамете се. Аз ли да ви пазя. – Инспекторката се задъха и под мишниците й започна да се образува топла влага. – Влизам оня ден в двора на една, гледа патладжани. Ма, казвам, това е забранено със закон няма да ви казвам от кога. А тя ми казва, че не знаела. Казвам й това е отровно, бе. Не знаеш ли, че е отровно. И докато го кажа една кокошка тръгва да тича между краката ми. Едва не ме накълва. Салмонела ще си докара. Това няма оправяне. Ако й напиша всичко, което видях, ще й вземат и къщата. Какви сте такива бе хора?! Нямате ли поне малко инстинкт за самосъхранение!

В този момент мъжа на Райна изкочи от точилка в ръка

– Крадци, убийци! Да ми се махате от къщата или ще ви избия всичките!

Райна се спусна към него и се опита да го възпре, но той продължи да крещи като размахваше точилката.

– Главичките ще ви размажа. Първо направихте квоти. Вие ще произвеждате не повече от 4 тона касис, не повече от 40 тона череши. Махнахте националния ни стандарт. Напълнихте хрантата с химикали! После унищожихте депозитите със семена. После започнахте да ни набутвате вашите ГМО семена, модифицирани култури, които не дават семе. Трябва да купуваш всяка семка. После забранихте семената, които си имахме за да ни накарате да загубим всичко.

– Я стига вече! – Опита се да го прекъсне инспекторката. – Глобата за тормоз над длъжностно лице може и до затвор да стигне.

– Завор ли? Че това какво е! Или ще ви ям боклудживите зеленчуци пълни с полимери или ще ви плащам глоби. Да ви плюя на новия свят. За нищо не ставате. Да си омиташ дебелия задник от двора ми преди да съм те пребил с тая тояга.

– Ще извикам органите на реда.

– Айде викай, ще ти е последното викане. Кълна се.

– Моля те, успокой се. – Радка едвам го удържаше. – Всичко ще им дам. Моля ти се..

– Не се напъвайте госпожо. Съпруга ви явно не знае, че сме тук за да го пазим от него самия. Очевидно имате нужда от защита. Ще ви изпратя и комисия за семейното насилие. Като гледам…

– Ах ти гадино ниедна, да се махаш от тука веднага! – Райна не можеше повече да го удържа и той се спусна с тоягата след инспекторката. Тя побягна като подплашен плъх, а младият й сътрудник побягна в обратна посока. В дъното на двора инспекторката спря зад ореха и задъхано зацвърча:

– И този орех да се отсече. Всичко тука ще се отсече! – Крещеше фалцетно тя докато надничаше зад дънера.

– Главата ще ти отсека, гнида такава… – Той лашкаше с тоягата по ореха, а Райна седна на земята и започна да плаче. Че то това живот ли беше…

Този разказ е част от книгата „Кабинковият лифт“ – можете да закупите тук.

Цвети влезна в кухнята и се загледа в мивката.

– Мило… – заговори тя без да се обръща към съпруга си. – Тук най-накрая се зароди нов живот.

– Моля? – той усети нотка на подигравка и мигновено се ядоса. – Сега какво?

– Не, че нещо. Нали знаеш дупката в плота, която стана от водата, която не забърсваш. И нали знаеш дъската, която монтира за да не се срине плота?

– Пак ли се започва…

– Не. Напротив. Поема в съвсем нова посока. – Тя си извади телефона да снима. – На твоята летва е поникнала чушка.

– Моля? – той стана и дойде при нея в кухнята. – И от къде знаеш, че е чушка, а не е домат?

– Защото съм селско чадо, нали знаеш. Била съм на село при баба и дядо. Виждала съм домат. Това е пет сантиметрова чушка. Скоро ще цъфти.

– Омръзна ми от твоите подигравки. Няма да изпечеш един хляб като си била на село, ами се занимаваш с мене.

– Аз ти казах, не държа да сменяш плота. Новият плот може да стои зад канапето още година и половина. Нямам нищо против. Но аз на това нещо хляб няма да меся. Опитвам се да гледам на нещата от веселата им страна. Гледай сега. Ако ми трябва нещо от шкафа няма нужда да отварям вратичката. Мога да бръкна през дупката до батерията и да си го взема. Виж. – и тя бръкна с ръка през дупката и се опита да вземе нещо. Хвана един сапун и го извади. – Виждаш ли. Ти правиш живота ми само по-лесен. Освен това като порасне чушката можеш да ми я изпържиш с доматен сос.

– Какво искаш, бе, човек. – Той се хвана за главата. – Събота е. Почивам си! Защо постоянно ми правиш забележки? Какво искаш сега. Да стана да сменям плот ли?

– Не. Аз предлагам да изчакаме чушката да порасне и тогава. – усмихна му се тя и се подпря на плота, който леко изскърца въпреки шкафовете, които го подпираха отдолу.

– Добре! Добре! Петнайсет години намеквания, дрънкане! Денонощно! Няма мира с тебе!

И той отиде и измъкна новия плот зад канапето. Нареди си столове, начерта си отвора на мивката. Мери, мисли, гледа и хвана зегето. Отряза перфектния кръг. Зарадва се и като се подпря на него счупи плота на две.

– Дявол да го вземе! – развика се и за малко да удари зегето в земята. – Отивам за нов плот!

– Да ти помогна да изхвърлим счупения плот?

– За сега ще го подпра на терасата зад пейката. По-нататъка ще го изнеса.

Ясно, каза си тя. Остава тук завинаги.

След два часа той се върна с нов плот и го постави пак на столовете за да изреже отвора за мивката. Изряза го без да го счупи и отиде да демонтира стария плот.

– Мило, нали знаеш, че миналата година говорихме да преместим пералнята тук в кухнята?

– Е?

– Ми така и така цялата кухня е разглобена…

Той я погледна и душата му се взриви навътре. Изкара пералнята от банята и я премести в кухнята. Оказа се, че не стигат петнайсет сантиметра и трябва да стесни един от кухненските шкафове.

– Отивам за винтчета. – и той излезна. Върна се след половин час леко ободрен. Може би не беше толкова лоша идея всичко това. Сега тя пак ще започне да готви. Няма повече оправдания.

Разглоби един от шкафовете, ряза, мери и след два часа като се изнерви порядъчно го сглоби. Разкачи стария плот и го изнесе на терасата при счупения плот. Тръгна да връзва пералнята.

– Ей, това кранче не става за нищо. Ей сега ще дойда. – и той излезна. Върна се след час с новото кранче. Но стана късно и остави сглобяването за следващият ден.

В неделя станаха и от сутринта захванаха.

– Разбираш ли какъв е проблема? – започна той. – С тебе няма миг покой. Петнайсет години така! Все нещо ще измислиш за да не ме оставиш да си почивам.

Върза пералнята и подреди шкафовете. Но се оказа, че е изрязал отвора за котлоните с цели пет сантиметра погрешно.

– Отказвам да ходя за нов плот! Ще го вържа на една страна!

– Добре. Ако може…

– Може. Просто от едната страна ще има луфт от пет сантиметра.

– Дупка ли имаш предвид? До котлоните?

– Да. Но мога да сложа една летва…

Тя му се усмихна. Че какво е един тънък процеп от 5 сантиметра между стената и плота.

Той монтира котлоните, намести фурната и се оказа, че бормашината му не работи.

– Отивам да търся друга бормашина… – и той излезна. Върна се след два часа. Беше взел от някъде бормашина и като влезна в кухнята загледа се в плочата, която беше вързана на стената. – Знаеш ли, че долу в гаража имам същата чисто нова. Мога да я сменя.

– Сигурен ли си?

– Ще я сменя. – и той отиде да донесе новата плоча. Свали старата и тръгна да лепи новата, но се оказа, че лепилото му е старо, изсъхнало… – Отивам за лепило…

Върна се доста усмихнат. Виждаше му се края. Опита се да залепи плочата и я накара да я подпира заедно с него. Подпираха дълго и накрая плочата се захвана за стената. Намести плота, върза шкафовете за плота, намести фурната, котлоните. И даже сложи силикон по ръба на плота.

– Доволна ли си? Два дни! Два дни от живота ми! Петнайсет години! Сега ще ми изпечеш ли едни топли хлебчета, жено, която си ходила на село при баба си?

Тя захвана да меси и час по-късно отвори фурната като много се изненада.

– Мило, фурната не работи…

Той я погледна като само примигваше. Заклати глава и продължи да гледа телевизия без никакъв коментар.

– Ще я погледнеш ли?

– Сега ли трябва да я гледам?

– Ако искаш може след няколко дни. – Но той не реагира. – Добре тогава! – Тя свали престилката и излезна. Върна се след два часа с нова фурна и някакъв непознат.

– Този кой е? – мъжа й доста се подразни.

– Приятел на приятел. Ще ми монтира новата фурна.

– И аз мога да ти монтирам фурната! – мъжа й наистина се ядоса.

– Сега ли да я монтираш? Попринцип мога да почакам. Година, две… Не бързам за никъде.

Приятеля на приятел тихичко се завъртя около новата фурна. След половин час се приближи до тях.

– А старата фурна искаш ли да ти я сложа на терасата? Ще си имаш още една отвън.

– Нали не работи? – изненада се Цвети. Целия този фарс й дойде в повече.

– Не, работи си, беше й разкачен кабела. Видях, че имаш кабел отвън за лампа, но няма лампа. Направо с ключа от вътре ще си я пускаш.

Цвети примигна няколко пъти и като събра целия си чар се обърна към него с най-лъчезарната си усмивка:

– Ти беше ли женен…

Вселенската академия всяка учебна сесия изпращаше студенти на изследователски мисии. Този път при тях бяха на обучение голяма група от индивиди с размери на молекулярно ниво. Те бяха много, бяха упорити, бяха малко шашави и прекрасно се справяха с хаоса на квантовата физика. Да го кажем съвсем честно бяха едни от любимите ученици в академията заради своите миниатюрни размери и простият факт, че никой на практика не знаеше дали въобще присъстват на занятията. Въпреки това редовно се изпращаха доклади към родната им планета колко много информация са усвоили по време на своето обучение.

Натовариха ги на миниатюрните им кораби и ги изпратиха на първата им изследователска мисия. Задачата им беше да изучат генома и функционирането на раса в слънчевата система като на Земята пристигнаха 48 кораба. Истината е, че изпратиха 50, но два от тях объркаха планетата и още търсят живот на Марс. С тяхната упоритост, си помислиха гордите им преподаватели, много е възможно и да го открият.

И така 48 кораба си намериха 48 човеци и нахлуха с взлом в телата им. Всеки отбор имаше собствена адженда и трябваше да направи изследване над различен аспект или част на човешкото тяло. Списъкът беше много дълъг и на група 14 й се падна централната нервна система. Тялото, в което се намираха беше на землянина Пашов, който до този момент водеше съвсем нормален, според обичайните разбирания, живот.

Те разпънаха централния си щаб на свръх ключово място близо до амигдалата точно на връзката между двете полукълба на мозъка и започнаха активните си изследвания. На пръв поглед не оказваха никакво влияние над живота на Пашов, но за зоркия поглед на неговата съпруга доста необичайни неща започнаха да се случват. Например той започна да се осамотява в тоалетната като непрестанно четеше. Стана вглъбен. Толкова много четеше, че тоалетната се запълни с книги, а тя това съвсем не го намираше за приемливо. Освен това той много внезапно започна да забравя годишнината им, къде стоят кърпите, коя е колата им и така нататък. Списъкът ставаше все по-дълъг, но когато Пашов седна в един ресторант и без нито един урок по пиано изсвири Фюрелизата на Бетовен на черния красив роял тя разбра – нещо много смътно става в душата му и е време да се вземат мерки.

– Никола! – сбърчи тя вежди пред вратата на тоалетната – Аз зная какво става с тебе! Ти изживяваш кризата на средната възраст! Чела съм за тия работи. От седемнайсет години сме заедно и за пръв път си странен! Да излизаш веднага от там! Отивме на лекар!

Той примигваше в недоумение. Как да й признае, че оня ден се събуди в метрото и не си спомняше как е стигнал до там. Сякаш беше отвлечен от извънземни. Затова без да спори се съгласи с нея. Но някакъв странен порив в него се съпротивляваше. Той толкова свикна с това място, с тази малка уютна стая, с тази чиния, че не можеше… Просто не можеше да излезне. Заключи се вътре и нещата се влошиха.

През това време в драгоценната му Амигдала, така важна за психиката му,` течеше оперативка. Миниатюрните изследователи бяха изкарали уникалните си микро таблети и с детско настървение коментираха уникалните си открития. Като начало те бяха открили, че спомените и информацията се съхраняват в цялата нервна система. Както в церебралната, така и в церебеларната и тази информация постоянно циркулира. Трайните спомени обаче се запаметяват на най-разнообразни места в тялото като с тази функция са натоварени и другите органи. Например, когато правеха сондаж в прасеца на левия крак те без да искат прекъснха връзката на централната нервна система със влакно, което явно беше важно, защото Пашов обърка етажа, на който живее. И известно време се лута между етажите.

– Това бяхме ние. – вдигна ръка малка групичка и това предизвика смях сред останалите. – Не се смейте. Вие как шунтирахте оня нерв, когато забрави как се казва.

– Без да искаме го прекъснахме. – заоправдава се друга групичка – Освен това той тогава беше пиян. Не се брои.

– Ами те, докато ровеха под нокътя на десния му палец…

– Търсехме връзката между движението на информацията и двигателната функция на пръстите! От къде да знаем, че ще отключи някакви странни рефлекси!

– Стига, стига… – надвика ги ръководителя на глупата – Стига вече! Нашата мисия в това тяло приключи. Ние разбрахме, че информацията се записва на най-различни места. Разбрахме, че като нараним някоя тъкан и спомените запаметени в нея си отиват. Всеки орган в човешкото тяло съхранява купища информация и когато не функционира добре централната нервна система има затруднен достъп до тази инфомация. Научихме страшно много и е време да напуснем това тяло. Но преди да си тръгнем трябва да намерим начин да върнем изследвания обект във вида, в който го заварихме. Ние харесваме това тяло, нали? Ние харесваме как тя му готви, нали?

– И други работи харесваме, които тя прави… – каза някой и всички се засмяха.

– Стига, стига… Да поговорим за проблема с тоалетната. – и всички се смълчаха. – Кой и къде пипна преди да се появи тази мания с тоалетната? – пълна тишийна. – Хайде сега. Чухте какво става. Той вече не иска да излезне от там. Тя иска да го изгони от къщи. Мислете!

– Може би нещо с очния нерв…

– Глупости! Аз лично работих там!

– Имате две седмици преди да напуснем тялото. Искам да го намерите и да го поправите! Мисията ви е проста.

– Да бе, да… Проста. Четири месеца ровим и сега било просто… – започнаха да сумтят всички като си взеха инструментите и тръгнаха по цялото тяло на Пашов да търсят къде се корени проблема.

През това време в живота на семейство Пашови нещата бяха ескалирали до неузнаваемост. След като две седмици тя му дава храна и напитки през леко открехната врата търпението й се изчерпа и тя нахлу вътре с взлом. Часове по-късно двамата седяха при известен психотерапевт, който ги гледаше с почуда. Тя беше бясна, косата й беше щръкнала сякаш е бъркала по контактите, а очите й светеха като фарове. Пашов обиден, доста накърнен седеше в стола прегърнал една тоалетна чиния.

– Виждате ли? Виждате ли как живея! – каза тя като направи жест към мъжа си. А той за да прозвучи съвсем драматично запримигва странно с едното око и стисна още повече тоалетната чиния. Никой от тях не знаеше, че в момента там някъде вътре върви сериозна ремонтна дейност по частично прекъснато влакно и трима го опъват за да не се скъса докрай и клепача да падне завинаги.

– Аз не мога повече! Аз ще полудея! Аз съм луда! Аз съм извън равновесие! Имам нужда от лекарска помощ… – Тя продължаваше да нарежда много превъзбудено и дори удари по бюрото на психотерапевта. В същия момент крака на Пашов се изметна и ритна бюрото. Някъде вътре в него, надоло в десния му крак един извънземен глас извика „Аз бях“. Но този глас остана нечут и ехото от ритника прокънтя през стаята. Пашов се обърна и погледна жена си с почуда.

– Не ме гледай! Хич не ме гледай! Побърка ме! Поболях се с тебе! Не мога повече! Погледни как си я прегърнал тая тоалетна чиния! – и после се обърна към психолога – Докторе, той изкарва повече време с нея отколкото с мене!

Психотерапевта се беше хванал през устата и ги гледаше заинтригувано. Но истината е, че идея нямаше какво да ги прави. Въртяха му се някои идеи, но не можеше да се ориентира още в ситуацията и затова изчакваше да види още. В тоя момент Пашов си пое внезапно въздух и се ококори. Нещо го боцна някъде в стомаха и той примигна няколко пъти. Погледна към тоалетната чиния, която стискаше и после към жена си, която имаше налудничав вид.

– Вили…

– Няма Вили, побърка ме!

– Вили, каква е тая тоалетна чиния?

– Каква е тая тоалетна чиния?! Ще те провеся от някъде и ще те пусна! Ще те кача на НДК и ще те метна от там! Как така каква е тая тоалетна чиния! Ти я донесе!

– Защо? – Той неудоумяваше и като я остави на земята предегна се да успокои жена си. Тя изглеждаше много зле. Сякаш го бяха заключили отвътре и току що го отключиха. Сякаш току що се събуди. Той не знаеше, че вътре в него тече невиждан извънземен купон след невиждана извънземна ремонтна дейност. Но и да знаеше това нямаше да го накара да се чувства по-добре. Жена му за момент се загледа в очите му. Сякаш го видя. – Какво става, мила. Какво правим при този човек?

Тя се хвана през устата и се хвърли на врата му като се разплака.

– Сега добре ли си? Сигурен ли си?

– Не разбирам какво става. Сякаш се събуждам от някакъв сън…

– Мина ли ти? Добре ли си? – Тя не спираше. Гледаше му очите, пипаше му ръцете. Това онзи предишния мъж ли е или новото куку. Много искаше да се върне оня готиния от преди. А той се засмя и я прегърна.

Психолога ги гледа известно време как тя го прегръща, целува го, всичко сякаш вече е наред и си каза – Ясно, жената е изчаткала от липса на секс. Случва се на всички. Виждали сме го хиляди пъти.

– Спокойна ли сте вече? – попита я психотерапевта – Много се радвам, че сте вече се чувствате по-добре. Такива неща постоянно се случват.

– Наистина?! – тя го погледна недоумяващо – Вие сериозно ли?

– Да. Нямате никакви проблеми. Повече любов, повече внимание и всичко ви е наред. Вие не знаете какви неща се случват по света. Какви неща стават! Ей оня ден един в Лондон излезе и със спрей написа на площада… Чакайте ще ви го прочета. Просто уникален случай. Ето го вестника

„Съпланетарници, кораба ни се повреди. Заключени сме в това тяло и не можем да отлетим. Зад лявото ухо. Елате да ни приберете! Ние сме на адрес: Тотенхам Корт Роуд 14, мъж с брада“

– Ето това е тежък случай. Човека има кораб с извънземни в главата си. Не е шега работа. Вашето е нищо.

Г-н Гергов влезе в магазинчето за плод и зеленчук на улица Асен Златаров и се завъртя между хората. Търсеше си най-интересния нос, търсеше нос, който да не му е така пределно ясен както всички останали. Внезапно се спря до една жена и започна да й говори:

– Вие, госпожо, знаете ли какъв уникален нос притежавате, не, вие го носите така както носите и тази глава на раменете си! – той каза всичко това със странен патос и тя облещи очи към него, примигна веднъж дваж и обидено реагира:

– Какво се опитвате да ми кажете?!

– О! Госпожо, не си мислете, че се опитвам да бъда нелюбезен, напротив, казвам всички тия неща по простата причина, че те са за мен най-важни и единствено важни и аз постоянно се вглеждам в носовете на хората. Познавам ги. Виждате ли.. – той се огледа за някой познат нос – Ето погледнете този господин. Има къс нос, което е много лошо за интелекта, вероятно и съпругата му го твърди, но пък е добър човек, дащен е, щедър е. Аз пиша книга по тия въпроси. Виждате ли ноздрите на оная жена. Това, че често си бърка в носа не е само за лошо, то и за добро е. Да знаете, че диша по-леко и съответно мозъка й се оросява по-добре, но това, госпожо са общи приказки. Аз бих..

– Вижте сега.. – жената хем заинтригувана, хем лекичко уплашена, че може и да не може да се откъсне от този човек започна да се придвижва към касата. – Аз не съм много сигурна, че разбирам защо ми ги казвате тия неща..

– Веднага ще ви отговоря! Веднага! – подхвана той с нов ентусиазъм. – Аз съм изследовател. Реших да напиша книга за носовете, само за носовете на хората и поради тази причина ги изучавам. Виждате ли те се делят принципно на..

– Аз ви разбирам, но защо се спряхте на мен?

– Ами госпожо спрях се на вас, защото ми се иска да скицирам вашият нос като пример за нос, който не влиза в групата на останалите, които съм изброил. Виждате ли.. – той онемя вторачен в един мъж на вратата. Заряза жената както си стоеше и се приближи към този така интересен обект. Приближи се така близо до него, че онзи се огтдръпна назад.

– О! Не! Простете! Просто вашият нос! Вашият нос е уникално произведение на природата! Вашият нос..

– Я чупката! – ядоса се мъжа и тръгна да го подминава.

– О! Простете ми! Аз трябва да ви обясня защо така се вторачих в носа ви. Вие не разбирате, аз съм учен, изследовател, който прави един скромен труд, надявам се учебник някой ден по носология. Каква е идеята на този учебник, нека обясня. Когато говорим за френология ние много често се бъркаме и започваме да говорим предимно и само за носа, или пък предимно и само за ушите. Не е правилно така да се говори, а науката да бъде за цялото лице. Редно е когато носовете могат да бъдат чипи, тесни, дълги, къси, дебели, тумбести, широконоздрести или пък криви – той малко се поувлече в подробностите, но пък привлече вниманието на целия магазин – редно е в такъв случай да приемем, че дори само от носа може да се научи много за даден човек. Вие господине, и разбира се с цялото ми уважение, вашият нос, сте уникален, защото той е плосък, но той не е плосък поради нараняване от накакво естество, но от нещо друго и ако само ми позволите аз искам да го скицирам за няколко минутки и ще ви оставя носа на спокойствие. Както и вас самият.. – Гергов за миг се спря и отново се вторачи в носа вече вадейки скицник и молив.

– От къде на къде ще.. – мъжът се опита да се противи тъй като изпита голяма доза неудобство от това, че точно в тоя момент всички гледаха в неговият така обявен за уникален нос. Той и без това си изпитваше неудобство, когато хората говорят с него и са постоянно вторачени в носа му. Поради някакви такива причини той се разгневи:

– Ама я ме оставете на мира!.. – Гергов обаче не му даде възможност да се измъкне.

– Знаете ли господине, че орловите носове са знак за остра мисъл, мисъл бръснач, тъй да се каже? Знаете ли също така, че когато е дълъг носа това е знак за интелигентност, когато е чип е високомерен, когато е обратно извит е лъжлив и т.н. – това са общи приказки, но са много съществени, важият нос, господине е плосък!

– Е, и?! – започна да нервничи мъжът.

– Ами интересна или не за вас, причината.. – Гергов диплеше думичките по много особен маниер – вашият нос да е уникален също е от значение за моят научен труд. А.. Дали не го пипате често?

– Абе я ме остави на мира! – ядоса се съвсем открито мъжа.

– Не, защото.. – Гергов се пресегна да пипне, той просто не можеше да скрие удивлението и почудата си и тази така старателно и грижливо поддържана страст просто изби. – Защото аз съм убеден, че вие често го пипате – и той стисна мъжа за носа и започна да го опипва с такава наслада, че онзи закрещя някакви обиди и се заопъва да се отскубне. Гергов стискаше за да не го изпусне, а мъжа започна да вика от болка:

– Пусни ме, бе, идиот! Боли ме! – сборичкаха се и всеки си крещеше неговото. Гергов разсъждаваше на глас дали носът не може да бъде моделиран в предишната му форма, а мъжът крещеше от болка.

– Пипаш го ти, зная аз, смачкал си го нарочно за да имаш най-уникалния нос на света, нали! Хванах те аз, самолюбив си и си егоист и много много не си поплюваш.. – нареждаше Гергов и по чертите на лицето му пълзеше нечовешка злоба. – Харесваш си го, мамка ти!.. – някъде около последната фраза Гергов беше нокаутиран само с един удар. Устата му се отпусна, той се свлече на пода и по бузата му потече тънка струйка разпенена слюнка. Мъжът изпсува няколко пъти и си излезе почервенял като домат с ръка на носа. Пък в интерес на истината пипаше си го.

Продавачката и останалите клиенти се надвесиха над Гергов и любопитно започнаха да оглеждат лицето му. Мълчаха, какво да кажат.. Със сигурност се опитваха да му запомнят физиономията, в случай, че се срещнат направо да побягнат. След малко той започна да се свестява и те отскочиха като опарени. Той се надигна, изциври нещо, заопипва си носа и избухна в рев. Надигна се и все така мрънкащ нещо, със сълзи на очите, си отиде.

В магазина настана още по-гробна тишийна. Сякаш и колите по улицата се бяха умълчали точно в тоя момент за да подсилят усещането за абсурдност.

– Пък в крайна сметка – проговори жената, която той най-напред беше спрял и ако трябва да бъдем честни не без огромна доза облекчение в гласа – сега може да се успокои, защото и неговият нос е сплескан.. – и всички избухнаха в лудешки смях. – Така да се каже.. Уникален..

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Вихрен отиде да остави един фар на свой приятел, но той беше зает и го помоли да го занесе в работата на жена му. Като видя приятелско лице Стела се подпря на бюрото си и въздъхна тежко:

– Скъпи приятелю, имам нужда да се наспя. – тя се хвана през очите – Наистина ако си легна сигурно ще спя три дни. Честно, вече в натура ще плащам. Само да се наспя.

– Ми.. – той се почеса по тила като се засмя – прибери се и се наспи.

– Не мога. Когато съм в къщи сутрин просто ставам и излизам. Не мога.

Той повдигна недоумяващо вежди, извади си ключовете от джоба и й ги подаде.

– Ето ти ключове, иди у нас и се наспи.

Тя запримигва като даже разклати глава първоначално в дълбоко несъгласие със себе си, но нито един от вътрешните й гласове не успя да надделее над желанието за сън и тя внезапно се спря и взе ключовете от ръката му:

– Къде живееш?

– Иван Вазов, бл. 405, ап. 8. – той наклони леко глава и се усмихна широко. – А ако те търси мъжа ти?

– Няма ме! На друга планета съм! – тя си взе телефона и излезе като остави вратата на кабинета си отворена. А той се засмя и като се заоглежда тръгна след нея.

Закара я в апартамента си с ясното съзнание, че тя му предлага секс. Влезнаха в кухнята и настана неловка за него тишийна.

– Едно кафе? – тя го гледаше и се прозяваше – Ясно, силно кафе. – той се обърна и извади кафето от шкафа. Извади захарта, изми каничката и като се обърна нея я нямаше. – Стела?

Отиде в хола, но там я нямаше. Влезна в спалнята си и повдигна вежди наистина изненадан. Тя се беше мушнала под завивките в леглото му и вече беше заспала. Той затвори вратата и отиде в кухнята да пие кафе сам. Изпи кафето и започна да се чуди какво да прави. Затова взе си ключовете и излезна. Пазарува, купи вино, купи разни работи за ядене и след няколко часа се прибра. Отвори вратата на спалнята и тя се надигна леко в леглото.

– Добър вечер.

– Добър вечер, гладна ли си?

– Не, благодаря ти, ще полежа малко… – и тя пак заспа.

Тази нощ той спа на канапето като спане е силно казано, защото още се чудеше по пътя на каква логика тя въобще дойде в апартамента му, а не се прибра у тях си. Може би там имаше някакъв проблем. На сутринта стана и като направи кафе седна в кухнята. След малко тя влезна и си взе една ябълка от масата.

– Добро утро. – усмихна му се приветливо и като отхапа от ябълката разтърка очи.

– Добро утро. Има кафе.

– Мерси. – и тя се обърна и отиде да си легне. И спа цял ден. На вечерта стана, взе си парче кашкавал – Добър вечер.

– Ами… – усмихна се той – Добър вечер… – и тя пак се върна в спалнята му.

На третия ден той реши, че повече няма да спи на канапето и отиде и си легна до нея в собственото си легло. Тя се сгуши до него и продължи да спи като на сутринта той стана преди нея и отиде на работа. Като разказа на колегата си какво се случва той му се усмихна.

– А смята ли да си ходи?

– Ми не зная. Тя само спи. Нищо не пипа, нищо не прави. Добро утро, добър ден, добър вечер и си ляга.

– Стига бе… – колегата му се засмя. – Три дни спи?

– Да, бе.

– Поне хубава ли е?

– Ми… Да. – и те цял ден обсъждаха колко хубава трябва да е една жена.

На следващият ден беше същото. Той отиде на работа и колегата му го подкара от далече:

– Тръгна ли си?

– Не. Добро утро, добър вечер… – и той вдигна ръце недоумяващо. – И за мен е все едно. Взима си душ, взима една ябълка и пак заспива.

– И не те закача?

– Не, бе. Лежа до нея и тя си спи.

– Е, мъжа й не я ли търси?

– Тя му написа съобщение, че отива на почивка.

– Тя верно е на почивка. – и двамата продължиха да работят като цял ден обсъждаха каква е причината да не може да спи в къщи. Може би мъжа й хърка. Може би я дразни. Може би са скарани. Някаква причина имаше.

На следващият ден колегите му започнаха да се бъзикат с него:

– Нашият приятел си намери жена. Да знаеш тя няма да си тръгне.

– Как няма да си тръгне. Нали е женена. – вдигна ръце той.

– Наистина ли не се закача с тебе? – другите любопитстваха, а той клатеше глава. И цял ден обсъждаха тежкият въпрос ако тя не се закача следва ли той да я закача. Защото все пак той е домакин и трябва да бъде максимално гостоприемен.

На следващият ден го питаха кога ще бъде сватбата:

– Ние не ти вярваме, че нищо не се случва. Ти сега ни лъжеш. Добро утро, добър вечер пък нищо друго не разказваш…

– Няма, бе. Жената си спи тихо. „Благодаря“, „мерси“ и заспива.

– Ма няма такава жена, която първо само да благодари и второ да е тиха. Просто досега трябваше да е обърнала къщата наопаки.

– Казвам ти. Спи. А когато е будна „Добър ден“ и мълчи. Не говори.

– Няма такива жени дето мълчат и не говорят! Тя да не е нещо хахава.

– Ми де да знам. Може и хахава да е. – и те цял ден обсъждаха какво може да й е сбъркано на тази жена, която нищо не казва, само се усмихва и благодари. Може да е лудичка, може да е изнервена от липса на внимание, може дори всичко това да е нарочно. Кой знае. Знае ли човек?

Дойде неделя. Той се събуди пръв и като се надигна в леглото загледа се в нея. Хубава ли е? Хубава беше, дявол да го вземе. Пък как сладко спеше усмихната, още по-хубава му се виждаше. Лъчите на слънцето я огряваха и той видя, че има чаровни лунички по лицето. Пердетата се поклащаха от лекия вятър, който влизаше в стаята и някак собствения му дом стана различен. Само от това, че тя е там. Вече не го интересуваше каква е причината да дойде в апартамента му. Даже не го интересуваше дали ще си тръгне. По-скоро му беше любопитно колко време ще продължи това. Някак свикна с нея и му хареса да се събужда сутрин и да я гледа. Внезапно тя се размърда и отвори очи.

– Добро утро.

– Добро утро. – усмихна се той. – Наспа ли се?

– Да. – усмихна се доволна тя като се дръпна назад и седна в леглото. – От колко време съм тук?

– Ами… Около седмица.

– Наистина?! – тя се засмя сконфузено като закри с ръце лицето си. – Не мога да повярвам! Изтърпял си ме цяла седмица?!

– Е, не мога да преглътна, че ми изяде ябълките. И една круша. Много ми беше трудно да го приема. – той се усмихна и тя прехапа устни.

– Ужас… – разтърка тя очи като започна да се кикоти.

– Нямаш представа… По едно време мислех да извикам полицията и да кажа – вижте, тази жена ми изхаби цял сапун. Арестувайте я! Превзе ми леглото…

Тя започна пак да се кикоти като стана, взе си ризата от стола и започна да си обува панталоните.

– Е, преди да си тръгна какво ще бъде? Палачинки, мусака или нещо друго…

Трябва да признаем, че така както се поклащаха пердетата „нещо друго“ му хвана най-силно вниманието.

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

Тя отвори вратата на колата и се сопна много раздразнено на някой от другата страна:

– Виж, днес ми е скока. Разбирам, че имаш нужда от помощ, но мисля, че едни риби могат да изтраят два часа без мене. И знаеш ли какво? Престани да ми звъниш за всяка дреболия! Отваряй интернет и започвай да четеш! – и тя хвърли телефона вътре в колата.

Скачането с парашут й беше мечта от малко момиче и сега като вече нямаше кой да я спре тя се записа на курс и днес беше самостоятелния й скок. Подготовката премина спокойно, качиха се на самолета и когато достигнаха необходимата височина един по един започнаха да скачат. Когато дойде нейният ред инструктора се приведе леко над нея и й каза:

– Твой приятел ти желае много усмивки и успех!

– Какво? – не го чу тя.

– Усмивки и успех! – изкрещя инструктура и леко я побутна да се ориентира към скачане. Тя се надвеси и внезапен страх нахлу в цялото й тяло. Усети как петите й станаха горещи и се овлажниха. Кой я би през устата да говори, че иска да скача с парашут. Можеше да си гледа тихо рибките и да си трае. А сега понеже беше казала, че ще скочи и трябваше да.. „А-а-а-а…“ И тя полетя надолу.

– Дявол да те вземе! Как можа-а-а-а… Спокойно. Само спокойно! – викаше тя – Усмивки и успех! От къде ми е толкова познато… Кога трябваше да дръпна? Рано ли е? Късно ли е? Минаха ли 45 секунди? Усмивки и успех? Кой го е казал? Какъв приятел? Аз ако имах приятел… – и в този момент тя се сети. Онзи Петър, който тя уволни заради скалариите. Извика му пред всички в магазина „И много Усмивки и Успех!“ и той я напсува. А тя го замери с една помпа. И той удари помпата в земята. Точно преди да блъсне вратата. И тя му удържа от заплатата. Ужас…

Тя задърпа механизъма на основния парашут толкова истерично, че той не се разтвори правилно и тя продължи да лети надолу. Какво трябваше да направи сега? Рано ли го дръпна? Какво обърка?

– Ужас! А-а-а-а! – крещеше тя с пълно гърло като забрави дори, че има резервен парашут. Земята се приближваше толкова бързо, че тя загуби представа колко време е минало, загуби усещане какво се случва, обърка се, уплаши се, ръцете й трепереха и тя само се попипваше. Мислеше си само едно единствено нещо „Ундо, ундо“, но за съжаление в реалния живот няма бутон за връщане назад. Толкова свикнахме като нещо не ни харесва как върви да натиснем Ctrl+Z на клавиатурата на компютъра и да започнем отначало, че започнахме да се опитваме да го приложим и в реалния живот. Няма връщане назад! Свободно падане…

– Усмивки и успех! Усмивки и успе-е-ех… – крещеше тя като шока й беше пълен. – Бързо! Мисли! Имаш резервен парашут! – тя затърси механизъма и го задърпа, но резервния й парашут по някаква причина неясна за нея не се отваряше и тя простена. Но като казваме „простена“ това беше вик на агония смесен с възклицание на ужас.

– Мисли-и-и-и! – викаше тя като започна да маха с ръце. Поне си заслужаваше да опита. Дали намаляваше скоростта си? Имаше чувството, че напротив пада още по-бързо. Опита се да хване онова, което се е показало от основния й парашут и да го разгърне за да си направи поне едно малко парашутче. Като на глас нареждаше:

– Повече няма да отказвам да ви помагам! Ще отговарям на всякакви тъпи въпроси. Не са толкова тъпи. Бетите стоят поотделно. Температурата на водата-а-а… – тя прелетя с бясната си скорост покрай един парашутист с правилно отворен парашут – Усмивки и успе-е-ех…

Имаше чувството, че й остават няколко секунди живот. И то така изглеждаше, че беше.

– Обещавам повече никога да не паркирам на мястото на съседа! Обещавам повече никога да не звъня на сестра ми в седем сутринта! Обещавам повече да не се заяждам с чистачката на входа! Много е чисто! Прекрасно е! Усмивки и успех!

Земята скоростно наближаваше и тя внезапно усети, че нещо става с парашута й. Дръпна я нагоре, сякаш намали скоростта й, но тя продължи да пада. Като погледна нагоре видя, че се беше отворил резервния парашут и тя се сети за осигуряващото устройство. То активираше резервния парашут на определена височина ако падането не е намалило скоростта си. Но нещо не беше в ред. Падаше доста по-бавно, но страшно бързо. Като погледна нагоре видя, че резервния й парашут също не се е отворил правилно и бързо се заплиташе в основния.

– А-а-а-а! Усмивки и успех! – един от парашутистите, който беше съвсем близо до земята я видя и се опита да се насочи към нея. Той знаеше, че в такива случаи ако тя го удари със скоростта, с която се движи и двамата ще се изпочупят, но поне й даваше шанс да остане жива. Той се насочи към нея и точно преди да прелети покрай него някак навря се отдолу, тя скъса парашута му, удари се и в него и след няколко метра двамата тупнаха на земята и се затъркаляха в снега. Зловещо падане и още по-зловещ удар.

След няколко мига той разклати глава и усети жестока болка в крака си. Опипа си тялото и като видя, че там му е основната травма започна с ръце да се изтегля по снега и отиде до нея.

– Жива ли си? – той и смъкна каската и я заоглежда – Дай да ти видя очите. Къде те боли?

– О-о-о-о – простена тя. – леле колко ме боли ръката. Какво ми има на очите?

– Жива си – засмя се той – Не мога да повярвам! Стига бе! А очите ли? Красиви са. – и той се облегна назад в снега. – Знеш ли колко малко хора оцеляват след такова падане. Няколко десетки само. Един от най-яките случаи, който съм гледал е на едни американци. Скачат двамата и нейния парашут не се отвори правилно и тя се разби на гол паркинг. Сто фрактури, чупена тук, чупено там, но жива! Представяш ли си?

– Е как така?

– Ми ей така. Знаеш ли как свършва историята. В болницата пича се запознал със сестра й и се оженил за сестрата.

– Винаги така става. Блъска те влак, а готиното гадже го взима касиерката, която ти е продала билета. С усмивка и пожелание за много успех!

– Като ти гипсират ръката ще излезнеш ли с мен на вечеря? – той се надигна и пак я огледа – Досега никога не съм излизал с жена, която се е призимила жива след като е падала без парашут. – и той се отпусна назад в снега като се загледа в небето и се засмя – Знаеш ли какво? Защо направо не се ожениш за мене?

– Добре. – отвърна му тя докато гледаше как останалите парашутисти се реят в небето. Досега никой не й беше спасявал живота докато пада от 4500 метра височина без парашут. – Определено да.

– Виктор – той тупна ръката си на крака й.

– Силвия. – тя сложи нейната на рамото му и двамата тихо гледаха небето докато не дойдоха да ги приберат.

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.

Вървя през улиците угнетен от празнотата, която всичкия този цимент е затворил в лапите си. Гледам дърветата – живинка даваща сянка, но хората, които минават покрай мен ми се виждат празни от съдържание. Нямам нищо против хората. Просто не ме интересуват. Затова решавам да отида на пазара да си купя чушки. Пазаря се дребнаво с продавачите, дразнят ме с търговските си номера и на края на пазара виждам мъж седнал на едно столче. Пред него няма нищо. Дребнав съм. Любопитен съм.

– Какво продаваш?

– Илюзии.

– Ти ме уби, бе, човек! – цялото ми същество се смее – Кой бълък ще ти купи илюзия?

– Купуват. Защото се продават.

– И какви илюзии продаваш?

– Най-много продавам илюзията за любов. Но имам и други.

– Любов? – смея се на глас и си оставям торбичката на земята. – Само глупците се влюбват. Това е излишно разхищение на енергия. Това е най-върховната глупост, в която някой може да се навре. Жени колкото искаш. За какво ти е любов?

– Заради мечтата. Да, ти можеш да виждаш красивите черти на много жени. Но когато усетиш онази тръпка сърцето ти да тупти само за една света става едно много красиво място. Пълно е със страдание, със саможертви, но се чувстваш жив.

– Че аз се чувствам жив и без да ми трепка за някоя. При това повярвай ми те винаги са пълни с проблеми. Дефекти, едни такива изчанчени неща, които дразнят. Има нещо много перверзно в това да обичаш някой, който не изпитва нищо към теб. Много трябва да си луд.

– Да. Луд. Добре го каза. Когато полудееш от любов по някоя жена тя винаги ти се вижда по-красива от останалите. Самата любов е илюзията, че този човек те допълва. Затова тя винаги ти е млада, винаги ти е чаровна. Намираш я за най-сладка, най-умна. Дори приятелите ти да казват – абе има много по-хубави ти просто не можеш да се откъснеш от нея. Защото когато погледнеш очите й виждаш всичко, което си искал. Виждаш себе си в тях.

– Много поезия, малко полза. За какво ти е да се оглеждаш в очите на някоя жена. Има огледала за тая работа.

– Защото очите на жената, която обичаш не отразяват прическата ти. Те отразяват това, което тя вижда в тебе. Виждаш нейното възхищение, благодарност, страст. Затова глупците потъват в тях, затова не могат да ги преболедуват. Затова висят с часове на закачалката на собствената си лудост. Защото огъня, който получават от тези очи не могат да открият в ничии други. Разбираш ли, цената, която си платил за да потънеш в тях е толкова висока, че не можеш да се откъснеш.

– Ти какво, дявола ли си? Сега сигурно ще поискаш душата ми. – смея се аз.

– Не. Душата сам ще си я дадеш. Аз просто искам пет лева.

– Пет лева?!

– Толкова струва илюзията.

– Евтино я даваш.

– Не ме разбирай погрешно. И без това ще ти излезне скъпо, не искам да казваш, че си дал много пари за нея. Парите са нещо символично. И аз имам дом да храня.

– Е, пет лева до къде ще ти стигнат?

– Тук пет, там пет. Хората имат нужда от илюзии. Ето сутринта дойде една женичка и плаче. Ситничка, русичка, нежна. Добра жена. Казва ми, че е самотна, че се чувства излъгана от живота. Знаеш ли каква илюзия й продадох? Тръгна си с мечтата, че днес ще срещне мъж, който ще я обича истински. Такава каквато е. Няма такъв мъж, но тя разцъфтя за минути пред очите ми. Носеше едно синьо палтенце с розова брошка. Отнесе го нанякъде в търсене на този мъж.

– Не е ли малко жестоко? Ако той не се появи. Ако тя не го намери. Ако сега седи някъде и плаче, защото е осъзнала, че това е само една илюзия. – чувствам се възмутен, че въобще се спрях при този човек. – Ти си един измамник. Давам ти петте лева само от кумова срама. Нито тя ще срещне мъж, който да я обича безрезервно. Нито аз ще срещна жена, в която да се влюбя като луд. Не ме познаваш. Аз съм практичен човек.

– Сполай ти, човече. – отвърна ми той – ти вече купи илюзията. От тук нататък си е твоя работа за какво ще я използваш.

Хвърлих му петте лева и си тръгнах ядосан. Защо изобщо се спрях при този измамник. Точно аз! Вървя към къщи и точно преди моста Чавдар виждам една жена под едно дърво да гледа нагоре. Спирам острани и се заглеждам. На клона малко бяло коте. Няма как да го стигне, защо се занимава с него. То и само може да слезне. Чувам, че му се моли и се приближавам.

– Оставете го – казвам й – то само ще си слезне. – А тя ме поглежда с просълзени очи и една сълза се търкулва по бузата й.

– Но аз го искам.

Колко мила жена. Как може да се занимава с едно глупаво коте. И плаче. Най-пък мразя жена да плаче.

– Дайте да ви помогна. – оставям торбата на земята и се набирам с една ръка на клона. Котето ме гледа уплашено. Хващам го внимателно докато то се опитва да ми избяга и се пускам от клона. А тя ме гледа с едни очи пълни с възхищение:

– Много ви благодаря! Това коте ми падна на сърцето… Ела при мама, мило сладурче…

Гледам я и не мога да повярвам колко топло ми стана на душата. Повредих ли се? Едно глупаво коте така да ме разчувства.

– Как ще го кръстите?

– Илюзия. – поглеждам я изненадан и виждам розовата брошка на палтото й. Разбира се. Това е другата му жертва и тя ме гледа заинтригувано. Направо ми става смешно. Сигурно си мисли, ето го. Това е той. Мъжа, който ще ме обича истински. Но не е познала. Може да е красива, но аз съм практичен човек. Не се занимавам с глупости като чувства.

Тя вдига торбата си от земята и аз посягам към ръката й.

– Дайте на мен. Радвайте се на котето.

– О, безкрайно благодаря. – усмихва ми се тя докато милва котето. – То е много уплашено в момента. Още не ме познава, но аз ще се грижа много добре за него. То ми е талисманче.

– Талисманче? – душата ми се смее ехидно. Горката жена.

– Да. Този град е захлупен от студен сив цимент и хората се чувстват угнетени. Душите им са пусти. Искам отново да вярвам в хората.

Спирам и стисвам устни. Гледам я и съм почти ядосан, но не точно. Иде ми да се върна и да го убия. Някакво кълбо се навива на топка в стомаха ми, а тя се спира и ме гледа въпросително. Трепка с красивите си мигли. Защо ми трябваше да се спирам. Това коте направо ми разказа играта.