разкази Хелиана Стоичкова

Изгряващо слънце, разказ Хелиана Стоичкова

Тя беше вече на 5 и си имаше любимо момченце в детската градина. Тихомир. Той беше висок с руса коса и сини очи. Вероятно някой ден щяха да се оженят. Беше му измислила кодово име, но не го каза на никой, защото беше тайно. Тихомир имаше много колички и понякога й даваше да си играе с тях. Е, когато другите момчета не гледаха. Един ден тя се приближи до него и протегна ръка напред.

– Искаш ли да си играеш с моето самолетче?

Като видя бялото самолетче Тихомир направо изкокна от пясъчника и изтича при нея. Грабна го с две ръце и започна да го оглежда. Той имаше много колички, но нямаше такова самолетче. Тя не му каза, че това й е единствената такава играчка и само му се усмихна. Той грабна самолета и полетя нанякъде щастлив. Понеже беше много зает със щастието си я остави сама и тя се върна на пейката, на която постоянно седеше – далече от другите момиченца. Те имаха банда и не я искаха при тях. Но точно този ден отидоха при нея за да видят какво раздава.

– Имаш ли още играчки? – започна тарторката Гергана като седна до нея.

– Имам само тези обички от мама. Донесе ми ги от Германия заедно със самолетчето.

– Може ли да ги видя?

Обичките бяха пластмасови червени сърчица и с тях тя се чувстваше хубава. Свали едната обичка и я подаде на Гергана като се зарадва, че й обръщат внимание. Гергана взе обичката в ръка, стана и като се затича хвърли я зад оградата на детската градина в двора на Консерваторията.

– Сега и ти нямаш обички на сърчица! – обърна се и като се засмя ехидно изтича в тревата и всички момиченца я последваха.

Колко много плака този ден. Седя пред оградата към Консерваторията и дори се опита да се покатери по нея. Но оградата беше много висока. Беше метална, хлъзгава и невъзможна за катерене. След като неутешимо плака за обичката я мъмриха, че не иска да влезне вътре, после я мъмриха, че стои на прозореца, овикаха я, че не иска да спи и я изпратиха все така разплакана.

– Не мога да ти върна обицата – каза й майка й – забрави я.

– Но с нея съм хубава!

На следващият ден седна отново сама на пейката и Тихомир се приближи до нея.

– Благодаря ти, че ми даде самолета да си играя. Тате каза да ти го върна.

– Ти му се радваш повече. Давам ти го.

– Наистина? – той беше толкова щастлив, че само се усмихна и избяга нанякъде. – Имам си бяло самолетче-е-е!

А тя застана до оградата. Искаше си обичката обратно.Дните минаваха и тя все стоеше на оградата и се чудеше как да се покатери по нея. Реди тухли, реди камъни, но оградата беше много висока. Много искаше да е хубава.

Другите момичета не спираха да й се присмиват колко е тъпа и тя стоеше настрани от тях.

– Някой ден ще се науча да се катеря и ще отида да си взема обицата! – така отсече тя и отиде на пясъчника при момчетата. – Може ли да си играя с вас?

Тихомир я погледна сконфузено, а едно от момчетата махна с ръка:

– Не може! Ние играем на война и имаме камиони, а ти нямаш камион! Имаш ли нещо военно? Кола, багер, танк, самолет?

Тихомир я погледна и наведе глава като се заигра с пясъка. Той имаше самолет. Тя нямаше.

– Имам си войници. – и тя бръкна в джоба си и извади шепа жълъди. – Имат си даже каски. Не ви ли трябват войници с каски за вашата война?

– Не искаме такива войници! – отсече момченцето, но Тихомир стана и се надвеси над ръцете й.

– Имаш ли още? Можем да направим голяма армия! Моя камион може да побере много войници. И като атакуваме ще размажем врага!

– Имам. Ей под онова дърво. – и двамата се затичаха към дъба да събират армия. Щяха да ходят на война и им трябваха само здрави и силни войници. По възможност с каски. Ония ветерани от миналата година ги оставиха. Айде, един двама може, но само толкова. Защото на война се ходи само с каска, само натоварен на здрав жълт камион и с добри генерали.

Войната се развиваше добре и врага загуби много позиции, но родителите започнаха да идват да си прибират генералите. Тихомир вдигна камиончето и се спря.

– Войниците са твои…

– Ти им се радваш повече. Вземи ги всичките.

Той изтича при баща си като отдалече се развика, че освен самолета има вече и цяла армия. Тя седна на пейката и наведе глава. В този момент Тихомир застана до нея и й подаде едно глухарче като падна на едно коляно:

– Тате каза да ти кажа, че си много сладка. – изправи се и избяга.

На кого му трябват обици, войници и самолети. – прехапа устни тя – Любимото момче каза, че съм много сладка!

Какой романтик, разказ Хелиана Стоичкова

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…

Бабо, не плачи, разказ Хелиана Стоичкова

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Балканеца Джони, разказ Хелиана Стоичкова

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Кон на F3, разказ Хелиана Стоичкова

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Добър вечер, добро утро…, разказ Хелиана Стоичкова

Вихрен отиде да остави един фар на свой приятел, но той беше зает и го помоли да го занесе в работата на жена му. Като видя приятелско лице Стела се подпря на бюрото си и въздъхна тежко:

– Скъпи приятелю, имам нужда да се наспя. – тя се хвана през очите – Наистина ако си легна сигурно ще спя три дни. Честно, вече в натура ще плащам. Само да се наспя.

– Ми.. – той се почеса по тила като се засмя – прибери се и се наспи.

– Не мога. Когато съм в къщи сутрин просто ставам и излизам. Не мога.

Той повдигна недоумяващо вежди, извади си ключовете от джоба и й ги подаде.

– Ето ти ключове, иди у нас и се наспи.

Тя запримигва като даже разклати глава първоначално в дълбоко несъгласие със себе си, но нито един от вътрешните й гласове не успя да надделее над желанието за сън и тя внезапно се спря и взе ключовете от ръката му:

– Къде живееш?

– Иван Вазов, бл. 405, ап. 8. – той наклони леко глава и се усмихна широко. – А ако те търси мъжа ти?

– Няма ме! На друга планета съм! – тя си взе телефона и излезе като остави вратата на кабинета си отворена. А той се засмя и като се заоглежда тръгна след нея.

Закара я в апартамента си с ясното съзнание, че тя му предлага секс. Влезнаха в кухнята и настана неловка за него тишийна.

– Едно кафе? – тя го гледаше и се прозяваше – Ясно, силно кафе. – той се обърна и извади кафето от шкафа. Извади захарта, изми каничката и като се обърна нея я нямаше. – Стела?

Отиде в хола, но там я нямаше. Влезна в спалнята си и повдигна вежди наистина изненадан. Тя се беше мушнала под завивките в леглото му и вече беше заспала. Той затвори вратата и отиде в кухнята да пие кафе сам. Изпи кафето и започна да се чуди какво да прави. Затова взе си ключовете и излезна. Пазарува, купи вино, купи разни работи за ядене и след няколко часа се прибра. Отвори вратата на спалнята и тя се надигна леко в леглото.

– Добър вечер.

– Добър вечер, гладна ли си?

– Не, благодаря ти, ще полежа малко… – и тя пак заспа.

Тази нощ той спа на канапето като спане е силно казано, защото още се чудеше по пътя на каква логика тя въобще дойде в апартамента му, а не се прибра у тях си. Може би там имаше някакъв проблем. На сутринта стана и като направи кафе седна в кухнята. След малко тя влезна и си взе една ябълка от масата.

– Добро утро. – усмихна му се приветливо и като отхапа от ябълката разтърка очи.

– Добро утро. Има кафе.

– Мерси. – и тя се обърна и отиде да си легне. И спа цял ден. На вечерта стана, взе си парче кашкавал – Добър вечер.

– Ами… – усмихна се той – Добър вечер… – и тя пак се върна в спалнята му.

На третия ден той реши, че повече няма да спи на канапето и отиде и си легна до нея в собственото си легло. Тя се сгуши до него и продължи да спи като на сутринта той стана преди нея и отиде на работа. Като разказа на колегата си какво се случва той му се усмихна.

– А смята ли да си ходи?

– Ми не зная. Тя само спи. Нищо не пипа, нищо не прави. Добро утро, добър ден, добър вечер и си ляга.

– Стига бе… – колегата му се засмя. – Три дни спи?

– Да, бе.

– Поне хубава ли е?

– Ми… Да. – и те цял ден обсъждаха колко хубава трябва да е една жена.

На следващият ден беше същото. Той отиде на работа и колегата му го подкара от далече:

– Тръгна ли си?

– Не. Добро утро, добър вечер… – и той вдигна ръце недоумяващо. – И за мен е все едно. Взима си душ, взима една ябълка и пак заспива.

– И не те закача?

– Не, бе. Лежа до нея и тя си спи.

– Е, мъжа й не я ли търси?

– Тя му написа съобщение, че отива на почивка.

– Тя верно е на почивка. – и двамата продължиха да работят като цял ден обсъждаха каква е причината да не може да спи в къщи. Може би мъжа й хърка. Може би я дразни. Може би са скарани. Някаква причина имаше.

На следващият ден колегите му започнаха да се бъзикат с него:

– Нашият приятел си намери жена. Да знаеш тя няма да си тръгне.

– Как няма да си тръгне. Нали е женена. – вдигна ръце той.

– Наистина ли не се закача с тебе? – другите любопитстваха, а той клатеше глава. И цял ден обсъждаха тежкият въпрос ако тя не се закача следва ли той да я закача. Защото все пак той е домакин и трябва да бъде максимално гостоприемен.

На следващият ден го питаха кога ще бъде сватбата:

– Ние не ти вярваме, че нищо не се случва. Ти сега ни лъжеш. Добро утро, добър вечер пък нищо друго не разказваш…

– Няма, бе. Жената си спи тихо. „Благодаря“, „мерси“ и заспива.

– Ма няма такава жена, която първо само да благодари и второ да е тиха. Просто досега трябваше да е обърнала къщата наопаки.

– Казвам ти. Спи. А когато е будна „Добър ден“ и мълчи. Не говори.

– Няма такива жени дето мълчат и не говорят! Тя да не е нещо хахава.

– Ми де да знам. Може и хахава да е. – и те цял ден обсъждаха какво може да й е сбъркано на тази жена, която нищо не казва, само се усмихва и благодари. Може да е лудичка, може да е изнервена от липса на внимание, може дори всичко това да е нарочно. Кой знае. Знае ли човек?

Дойде неделя. Той се събуди пръв и като се надигна в леглото загледа се в нея. Хубава ли е? Хубава беше, дявол да го вземе. Пък как сладко спеше усмихната, още по-хубава му се виждаше. Лъчите на слънцето я огряваха и той видя, че има чаровни лунички по лицето. Пердетата се поклащаха от лекия вятър, който влизаше в стаята и някак собствения му дом стана различен. Само от това, че тя е там. Вече не го интересуваше каква е причината да дойде в апартамента му. Даже не го интересуваше дали ще си тръгне. По-скоро му беше любопитно колко време ще продължи това. Някак свикна с нея и му хареса да се събужда сутрин и да я гледа. Внезапно тя се размърда и отвори очи.

– Добро утро.

– Добро утро. – усмихна се той. – Наспа ли се?

– Да. – усмихна се доволна тя като се дръпна назад и седна в леглото. – От колко време съм тук?

– Ами… Около седмица.

– Наистина?! – тя се засмя сконфузено като закри с ръце лицето си. – Не мога да повярвам! Изтърпял си ме цяла седмица?!

– Е, не мога да преглътна, че ми изяде ябълките. И една круша. Много ми беше трудно да го приема. – той се усмихна и тя прехапа устни.

– Ужас… – разтърка тя очи като започна да се кикоти.

– Нямаш представа… По едно време мислех да извикам полицията и да кажа – вижте, тази жена ми изхаби цял сапун. Арестувайте я! Превзе ми леглото…

Тя започна пак да се кикоти като стана, взе си ризата от стола и започна да си обува панталоните.

– Е, преди да си тръгна какво ще бъде? Палачинки, мусака или нещо друго…

Трябва да признаем, че така както се поклащаха пердетата „нещо друго“ му хвана най-силно вниманието.

Момичето с усмивката, разказ Хелиана Стоичкова

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

Абсурдите на Гана По, Хелиана Стоичкова

„Абсурдите на Гана По“ 2001 г. съдържа 36 разказа. Редактор и рецензент на книгата е Алберт Бенбасат. „Абсурдите на Гана По“ е с формат 60/80/16 и съдържа 6 печатни коли. Графиката в рамка на корицата на книгата е от художника Фам Чунг, а оригиналът е собственост на Алберт Бенбасат.

Едноименният разказ от книгата е публикуван най-напред във вестник „Литературен Форум“.

Съдържание:

Какво е това нещо, което наричаме изкуство?
Пирати публикуван от турският вестник „Kül Öykü“
Дай отначало
Изненада
Самотникът
Мирише ми на люляк – публикуван от вестник ЛФ.
Парите на онзи човек
Среща
Моника
Селекция на мотиви
Хау ду ю дуй се
Искам я!
Публикацията – публикуван от вестник Труд.
Дебелото черво на един италиански готвач
Един живот
На масата
Бъди щастлив
Баба ви
Пияни проблеми
Нощта на незнанието
Възрастният мъж
Продуцентът – публикуван от вестник Труд.
Начини
Втори А клас
Мисля, че сме заедно…
Треска за любов
Пробуждане
Просещият непознат
Снимка
Прабаба казваше…
Във вихрушката на новото
Баба Нонка
Дай една цигара
Абсурдите на Гана По – публикуван от вестник ЛФ, също от турският вестник „Kül Öykü“
На посещение
73, 74, 75

Акваристката, разказ Хелиана Стоичкова

Тя отвори вратата на колата и се сопна много раздразнено на някой от другата страна:

– Виж, днес ми е скока. Разбирам, че имаш нужда от помощ, но мисля, че едни риби могат да изтраят два часа без мене. И знаеш ли какво? Престани да ми звъниш за всяка дреболия! Отваряй интернет и започвай да четеш! – и тя хвърли телефона вътре в колата.

Скачането с парашут й беше мечта от малко момиче и сега като вече нямаше кой да я спре тя се записа на курс и днес беше самостоятелния й скок. Подготовката премина спокойно, качиха се на самолета и когато достигнаха необходимата височина един по един започнаха да скачат. Когато дойде нейният ред инструктора се приведе леко над нея и й каза:

– Твой приятел ти желае много усмивки и успех!

– Какво? – не го чу тя.

– Усмивки и успех! – изкрещя инструктура и леко я побутна да се ориентира към скачане. Тя се надвеси и внезапен страх нахлу в цялото й тяло. Усети как петите й станаха горещи и се овлажниха. Кой я би през устата да говори, че иска да скача с парашут. Можеше да си гледа тихо рибките и да си трае. А сега понеже беше казала, че ще скочи и трябваше да.. „А-а-а-а…“ И тя полетя надолу.

– Дявол да те вземе! Как можа-а-а-а… Спокойно. Само спокойно! – викаше тя – Усмивки и успех! От къде ми е толкова познато… Кога трябваше да дръпна? Рано ли е? Късно ли е? Минаха ли 45 секунди? Усмивки и успех? Кой го е казал? Какъв приятел? Аз ако имах приятел… – и в този момент тя се сети. Онзи Петър, който тя уволни заради скалариите. Извика му пред всички в магазина „И много Усмивки и Успех!“ и той я напсува. А тя го замери с една помпа. И той удари помпата в земята. Точно преди да блъсне вратата. И тя му удържа от заплатата. Ужас…

Тя задърпа механизъма на основния парашут толкова истерично, че той не се разтвори правилно и тя продължи да лети надолу. Какво трябваше да направи сега? Рано ли го дръпна? Какво обърка?

– Ужас! А-а-а-а! – крещеше тя с пълно гърло като забрави дори, че има резервен парашут. Земята се приближваше толкова бързо, че тя загуби представа колко време е минало, загуби усещане какво се случва, обърка се, уплаши се, ръцете й трепереха и тя само се попипваше. Мислеше си само едно единствено нещо „Ундо, ундо“, но за съжаление в реалния живот няма бутон за връщане назад. Толкова свикнахме като нещо не ни харесва как върви да натиснем Ctrl+Z на клавиатурата на компютъра и да започнем отначало, че започнахме да се опитваме да го приложим и в реалния живот. Няма връщане назад! Свободно падане…

– Усмивки и успех! Усмивки и успе-е-ех… – крещеше тя като шока й беше пълен. – Бързо! Мисли! Имаш резервен парашут! – тя затърси механизъма и го задърпа, но резервния й парашут по някаква причина неясна за нея не се отваряше и тя простена. Но като казваме „простена“ това беше вик на агония смесен с възклицание на ужас.

– Мисли-и-и-и! – викаше тя като започна да маха с ръце. Поне си заслужаваше да опита. Дали намаляваше скоростта си? Имаше чувството, че напротив пада още по-бързо. Опита се да хване онова, което се е показало от основния й парашут и да го разгърне за да си направи поне едно малко парашутче. Като на глас нареждаше:

– Повече няма да отказвам да ви помагам! Ще отговарям на всякакви тъпи въпроси. Не са толкова тъпи. Бетите стоят поотделно. Температурата на водата-а-а… – тя прелетя с бясната си скорост покрай един парашутист с правилно отворен парашут – Усмивки и успе-е-ех…

Имаше чувството, че й остават няколко секунди живот. И то така изглеждаше, че беше.

– Обещавам повече никога да не паркирам на мястото на съседа! Обещавам повече никога да не звъня на сестра ми в седем сутринта! Обещавам повече да не се заяждам с чистачката на входа! Много е чисто! Прекрасно е! Усмивки и успех!

Земята скоростно наближаваше и тя внезапно усети, че нещо става с парашута й. Дръпна я нагоре, сякаш намали скоростта й, но тя продължи да пада. Като погледна нагоре видя, че се беше отворил резервния парашут и тя се сети за осигуряващото устройство. То активираше резервния парашут на определена височина ако падането не е намалило скоростта си. Но нещо не беше в ред. Падаше доста по-бавно, но страшно бързо. Като погледна нагоре видя, че резервния й парашут също не се е отворил правилно и бързо се заплиташе в основния.

– А-а-а-а! Усмивки и успех! – един от парашутистите, който беше съвсем близо до земята я видя и се опита да се насочи към нея. Той знаеше, че в такива случаи ако тя го удари със скоростта, с която се движи и двамата ще се изпочупят, но поне й даваше шанс да остане жива. Той се насочи към нея и точно преди да прелети покрай него някак навря се отдолу, тя скъса парашута му, удари се и в него и след няколко метра двамата тупнаха на земята и се затъркаляха в снега. Зловещо падане и още по-зловещ удар.

След няколко мига той разклати глава и усети жестока болка в крака си. Опипа си тялото и като видя, че там му е основната травма започна с ръце да се изтегля по снега и отиде до нея.

– Жива ли си? – той и смъкна каската и я заоглежда – Дай да ти видя очите. Къде те боли?

– О-о-о-о – простена тя. – леле колко ме боли ръката. Какво ми има на очите?

– Жива си – засмя се той – Не мога да повярвам! Стига бе! А очите ли? Красиви са. – и той се облегна назад в снега. – Знеш ли колко малко хора оцеляват след такова падане. Няколко десетки само. Един от най-яките случаи, който съм гледал е на едни американци. Скачат двамата и нейния парашут не се отвори правилно и тя се разби на гол паркинг. Сто фрактури, чупена тук, чупено там, но жива! Представяш ли си?

– Е как така?

– Ми ей така. Знаеш ли как свършва историята. В болницата пича се запознал със сестра й и се оженил за сестрата.

– Винаги така става. Блъска те влак, а готиното гадже го взима касиерката, която ти е продала билета. С усмивка и пожелание за много успех!

– Като ти гипсират ръката ще излезнеш ли с мен на вечеря? – той се надигна и пак я огледа – Досега никога не съм излизал с жена, която се е призимила жива след като е падала без парашут. – и той се отпусна назад в снега като се загледа в небето и се засмя – Знаеш ли какво? Защо направо не се ожениш за мене?

– Добре. – отвърна му тя докато гледаше как останалите парашутисти се реят в небето. Досега никой не й беше спасявал живота докато пада от 4500 метра височина без парашут. – Определено да.

– Виктор – той тупна ръката си на крака й.

– Силвия. – тя сложи нейната на рамото му и двамата тихо гледаха небето докато не дойдоха да ги приберат.

Сладко от портокали, разказ Хелиана Стоичкова

Треньора на младежкия футболен отбор Славия излезе от игрището наистина ядосан.

– Къде е оня синковец?! – викна към няколко момчета и те му посочиха новата пристройка със залата. Той се отправи натам и като мина през топлата връзка между административната сграда на стадиона и залата и се спря до вратата. Любимият му играч отново свиреше на пианото тази меланхолична проклета музика. Отвори внимателно и влезна тихо. Искаше да го остави да приключи преди да го подхване и поседя малко на вратата. А момчето свиреше доста добре. Ако трябваше да признае на глас, че музиката му харесва нямаше да го направи. Но тайно, някъде дълбоко в себе си си призна, че му харесва. И то много.

Когато Вихрен натисна последните ноти тренера се размърда и като закрачи нервно към него бързо влезна в роля.

– Ти ще ме съсипеш, бе, момче! Какво? Още си девствен ли! Забрави, че си футболист ли!? – Вихрен се обърна и го погледна почти безразлично. – Знаеш ли какво правиш ти с мене!? Удар ще получа заради тебе! Съсипваш ме! На тебе говоря!

Вихрен сложи ръка на пианото, но тренера скокна при него на подиума и като задърпа един стол седна до него.

– Какво?! Майка ти ли те кара да свириш! Да й се обадя ли? Какво да направя!? Ти си футболист, подяволите! Не си ми някакъв музикант! Ще й се обадя! Ще говоря с нея! Къв е тоя портокал тука? Това мина…

– Никой не ме кара. – Вихрен наведе глава и натисна няколко ноти.

– Виж какво! Беше нападател! Най-добрия ми нападател! И после какво ти стана?! Какво, кажи ми! Направих те халф! Стана за срам и резил! Не те ли жегна поне малко. И днес на игрището само глупости правиш! Оглеждаш ми се като някоя кокона. Искаш ли да ти купя гримове?! Чий го търсиш! Подават ти топка ти блееш! Не мога повече, честно ти казвам. Талантлив си, но ще те изхвърля от отбора!

Вихрен натисна още няколко тона и сложи и лявата си ръка на клавиатурата.

– На тебе говоря, бе, лайно! За какво рита топка толкова време? За какво ми губиш времето?! Знаеш ли колко играчи биха се радвали… – и тренера се спря и се загледа в него – Да не си влюбен, бе, синковец?

Вихрен вдигна очи и го погледна.

– Ма как може, бе! И таз хубава! – Тренера извади цигара и запали като се подпря на пианото и се загледа в него. – Имаш ли си приятелка? Секс правиш ли редовно? Да те водя някъде. Да не си девствен?

– Не… Тренер… – Вихрен направи някаква странна мимика, с която искаше да каже, че нещата са малко по-сложни. – Не е това.

– А какво е? Кажи ми. Целия съм в уши!

– Знаеш ли чия е тази музика?

– Дреме ми на топките чия е тази музика. Аз съм тренер, не съм диригент!

– Това е Едвард Григ. Опус 47, мелодия 3.

– И? Какво от това? Много хубаво. Браво! Знаеш му името на тоя дето го свириш! Това какво общо има с футбола?

– Григ е бил женен за братовчедка си. Знаеш ли това?

Тренера се засили да му говори нецензорно, но веднага след като си пое въздух се спря и се загледа в него. Цигарата му догоря и той запали нова.

– Ти ще ме умориш мене, бе. Дойдох да си говорим за футбол, ти ми свириш на пиано и сега това… В братовчедка си ли си влюбен?

– Да. – Вихрен натисна тон ла и тренера му бутна ръката грубо.

– Пък нямаше ли някакви други момичета в тоя град, бе, синковец?! Бе ти… Поне втора братовчедка ли ти е?

– Първа. Първа братовчедка ми е. И обича сладко от портокали.

– Сега пък сладко от портокали! Сладко от портокали! Не знам какво да те правя!

Тренера стана, обиколи пианото и като направи няколко крачки върна се при него и започна да размахва пръст.

– Сега ще забравиш за тази братовчедка. Ще си намериш едно хубаво момиченце. Ще се забавлявате много и пак ще почнеш да мислиш с главата си, защото такива като тебе колко съм ги виждал! Влюбен бил, искал бил… Опропасти си кариерата и после дойде при мене „ама тренер ти беше прав!“ Прав бях, я!

– Ти не разбираш. Проблема е, че…

– О, аз никога нищо не разбирам. Аз от нищо не разбирам! Само от любовния живот на банда пикльовци, които ще ми докарат сърдечен удар някой ден!

– Не. Тя всъщност не ми е братовчедка, защото е осиновена. Виждаш ли – опита се да му обясни Вихрен – ако й кажа, че я обичам тя ще ме отхвърли защото сме първи братовчеди. Но ако й кажа, че е осиновена тогава няма проблем, защото ние реално не сме първи братовчеди. Но ще й създам проблем с родителите й. А аз не искам да й причиня страдание. Нито на леля ми и чичо ми. Кажи ми какво да направя… Какво да направя? Освен това тя си има някакъв приятел.

– Е, това, че си има някакъв приятел няма да те спре, нали? То е ясно… – тренера седна пак до него и го остави да посвири няколко минути. Но някак вътрешното му чувство да му напляска няколко шамара се тушира и той го погледна повече бащински. – Ма колко я обичаш?

– Ами… – Вихрен намери най-ниския тон и като прехапа устни натисна го.

– Не – започна тренера – това е само едно увлечение. Повярвай ми. И аз съм имал такива. Ходиш като болен, големи фойерверки и като се появи някоя нова мадама и айде-е. Другата я забравяш. И тука ще стане така. Намери си гадже. Не ме карай да ти търся приятелка.

– Но аз наистина я обичам! Вече всяка вечер стоя пред блока. Не мога. Като съм на игрището гледам само встрани, защото често идва да ме гледа. И все нея търся. – и той вдигна ръце – Обичам я.

– Обичаш я? Че ти знаеш ли какво е да обичаш? Да обичаш е всеки ден да гледаш любимата жена отдалече и да се молиш, че е щастлива с мъжа си. Да се страхуваш всеки път като чуеш линейка да минава покрай тебе. Да се събуждаш с мисълта за нея и да заспиваш с мисълта за нея. Да се давиш в погледа й безнадеждно. Да избягаш от себе си за да бъдеш в мислите си постоянно с нея. И някой ден да се престрашиш да слезнеш на нейната спирка в метрото. „Любов по време на холера“, моето момче, мъчителна и сладка. Единствена – където и да си, с когото и да си. Където и да е. С когото и да е. И ако имаш късмета да срещнеш отново себе си на тази спирка да осъзнаеш, че всичко, от което имаш нужда е сутрин да се огледаш в очите й. Защото в тях виждаш себе си. И когато ти слага захар в кафето и ти бърбори за странните си занимания да я чуваш без да слушаш думите. Защото нищо от това, което ти разказва за подрязването на цъфтящите храсти и горенето на желязото не би могло да бъде скучно. Просто защото няма никакво значение какво ти разказва!

– Е да де. – Вихрен не беше виждал тренера си в такива лирични отклонения и чак се впечатли.
– Тогава какво чакаш? Да минат 50 години? – Вихрен го погледна много изненадан, но тренера му продължи – Да. Така е мойто момче. Стават такива работи. Действай сега, ако стане нещо ще стане. Или ще те приеме или ще те върне. Ако те прати по дяволите поне няма да се пържиш в собствен сос двайсет и три мъчителни години като някои хора, дето са седнали да ти дават акъл.

Тази вечер тренера му говори дълго. Окуражи го да действа и му даде време да си събере мозъка или напуска отбора. Вихрен си взе портокала и отиде да виси пред блока на любимата си първа братовчедка. Беше вече десет и половина вечерта и не му стискаше да позвъни. Леля му и чичо му сигурно вече си бяха легнали. Не беше удобно и в тоя момент щастлива случайност! Анита излезна от входа и се запъти към кофите с боклука.

– Анита… – викна й той и тя се спря до кофата. Хвърли боклука вътре и като го позна даже се затича към него. – Анита, аз… Дойдох да те видя. – И той млъкна. И тя прехапа устни и той прехапа устни и двамата започнаха да се гледат.

– Дошъл си да ме видиш?

– Ох! Защо е толкова трудно! Тоя портокал е за теб.

– Дошъл си за да ми дадеш един портокал? – тя се засмя.

– Не, дойдох да ти кажа, че те чувствам ужасно близка, но понеже съм… Обичам те, но не като братовчед. И се питах… Дали съм сам в това или чувствата ни са взаимни…

Тя стисна портокала притеснено като не спираше да го гледа право в очите. Той наведе глава и зачака отказа. Просто си представяше сега какво ще чуе. Когато беше на игрището обикновено след такива изпълнения тренера крещеше „Ей, кретен! Ти за пръв път ли виждаш топка, бе?!“ Но тя му се усмихна.

– Мислех, че никога няма да попиташ. Освен това, аз съм осиновена…