разкази

Мисия Централна нервна система, разказ Хелиана Стоичкова

Вселенската академия всяка учебна сесия изпращаше студенти на изследователски мисии. Този път при тях бяха на обучение голяма група от индивиди с размери на молекулярно ниво. Те бяха много, бяха упорити, бяха малко шашави и прекрасно се справяха с хаоса на квантовата физика. Да го кажем съвсем честно бяха едни от любимите ученици в академията заради своите миниатюрни размери и простият факт, че никой на практика не знаеше дали въобще присъстват на занятията. Въпреки това редовно се изпращаха доклади към родната им планета колко много информация са усвоили по време на своето обучение.

Натовариха ги на миниатюрните им кораби и ги изпратиха на първата им изследователска мисия. Задачата им беше да изучат генома и функционирането на раса в слънчевата система като на Земята пристигнаха 48 кораба. Истината е, че изпратиха 50, но два от тях объркаха планетата и още търсят живот на Марс. С тяхната упоритост, си помислиха гордите им преподаватели, много е възможно и да го открият.

И така 48 кораба си намериха 48 човеци и нахлуха с взлом в телата им. Всеки отбор имаше собствена адженда и трябваше да направи изследване над различен аспект или част на човешкото тяло. Списъкът беше много дълъг и на група 14 й се падна централната нервна система. Тялото, в което се намираха беше на землянина Пашов, който до този момент водеше съвсем нормален, според обичайните разбирания, живот.

Те разпънаха централния си щаб на свръх ключово място близо до амигдалата точно на връзката между двете полукълба на мозъка и започнаха активните си изследвания. На пръв поглед не оказваха никакво влияние над живота на Пашов, но за зоркия поглед на неговата съпруга доста необичайни неща започнаха да се случват. Например той започна да се осамотява в тоалетната като непрестанно четеше. Стана вглъбен. Толкова много четеше, че тоалетната се запълни с книги, а тя това съвсем не го намираше за приемливо. Освен това той много внезапно започна да забравя годишнината им, къде стоят кърпите, коя е колата им и така нататък. Списъкът ставаше все по-дълъг, но когато Пашов седна в един ресторант и без нито един урок по пиано изсвири Фюрелизата на Бетовен на черния красив роял тя разбра – нещо много смътно става в душата му и е време да се вземат мерки.

– Никола! – сбърчи тя вежди пред вратата на тоалетната – Аз зная какво става с тебе! Ти изживяваш кризата на средната възраст! Чела съм за тия работи. От седемнайсет години сме заедно и за пръв път си странен! Да излизаш веднага от там! Отивме на лекар!

Той примигваше в недоумение. Как да й признае, че оня ден се събуди в метрото и не си спомняше как е стигнал до там. Сякаш беше отвлечен от извънземни. Затова без да спори се съгласи с нея. Но някакъв странен порив в него се съпротивляваше. Той толкова свикна с това място, с тази малка уютна стая, с тази чиния, че не можеше… Просто не можеше да излезне. Заключи се вътре и нещата се влошиха.

През това време в драгоценната му Амигдала, така важна за психиката му,` течеше оперативка. Миниатюрните изследователи бяха изкарали уникалните си микро таблети и с детско настървение коментираха уникалните си открития. Като начало те бяха открили, че спомените и информацията се съхраняват в цялата нервна система. Както в церебралната, така и в церебеларната и тази информация постоянно циркулира. Трайните спомени обаче се запаметяват на най-разнообразни места в тялото като с тази функция са натоварени и другите органи. Например, когато правеха сондаж в прасеца на левия крак те без да искат прекъснха връзката на централната нервна система със влакно, което явно беше важно, защото Пашов обърка етажа, на който живее. И известно време се лута между етажите.

– Това бяхме ние. – вдигна ръка малка групичка и това предизвика смях сред останалите. – Не се смейте. Вие как шунтирахте оня нерв, когато забрави как се казва.

– Без да искаме го прекъснахме. – заоправдава се друга групичка – Освен това той тогава беше пиян. Не се брои.

– Ами те, докато ровеха под нокътя на десния му палец…

– Търсехме връзката между движението на информацията и двигателната функция на пръстите! От къде да знаем, че ще отключи някакви странни рефлекси!

– Стига, стига… – надвика ги ръководителя на глупата – Стига вече! Нашата мисия в това тяло приключи. Ние разбрахме, че информацията се записва на най-различни места. Разбрахме, че като нараним някоя тъкан и спомените запаметени в нея си отиват. Всеки орган в човешкото тяло съхранява купища информация и когато не функционира добре централната нервна система има затруднен достъп до тази инфомация. Научихме страшно много и е време да напуснем това тяло. Но преди да си тръгнем трябва да намерим начин да върнем изследвания обект във вида, в който го заварихме. Ние харесваме това тяло, нали? Ние харесваме как тя му готви, нали?

– И други работи харесваме, които тя прави… – каза някой и всички се засмяха.

– Стига, стига… Да поговорим за проблема с тоалетната. – и всички се смълчаха. – Кой и къде пипна преди да се появи тази мания с тоалетната? – пълна тишийна. – Хайде сега. Чухте какво става. Той вече не иска да излезне от там. Тя иска да го изгони от къщи. Мислете!

– Може би нещо с очния нерв…

– Глупости! Аз лично работих там!

– Имате две седмици преди да напуснем тялото. Искам да го намерите и да го поправите! Мисията ви е проста.

– Да бе, да… Проста. Четири месеца ровим и сега било просто… – започнаха да сумтят всички като си взеха инструментите и тръгнаха по цялото тяло на Пашов да търсят къде се корени проблема.

През това време в живота на семейство Пашови нещата бяха ескалирали до неузнаваемост. След като две седмици тя му дава храна и напитки през леко открехната врата търпението й се изчерпа и тя нахлу вътре с взлом. Часове по-късно двамата седяха при известен психотерапевт, който ги гледаше с почуда. Тя беше бясна, косата й беше щръкнала сякаш е бъркала по контактите, а очите й светеха като фарове. Пашов обиден, доста накърнен седеше в стола прегърнал една тоалетна чиния.

– Виждате ли? Виждате ли как живея! – каза тя като направи жест към мъжа си. А той за да прозвучи съвсем драматично запримигва странно с едното око и стисна още повече тоалетната чиния. Никой от тях не знаеше, че в момента там някъде вътре върви сериозна ремонтна дейност по частично прекъснато влакно и трима го опъват за да не се скъса докрай и клепача да падне завинаги.

– Аз не мога повече! Аз ще полудея! Аз съм луда! Аз съм извън равновесие! Имам нужда от лекарска помощ… – Тя продължаваше да нарежда много превъзбудено и дори удари по бюрото на психотерапевта. В същия момент крака на Пашов се изметна и ритна бюрото. Някъде вътре в него, надоло в десния му крак един извънземен глас извика „Аз бях“. Но този глас остана нечут и ехото от ритника прокънтя през стаята. Пашов се обърна и погледна жена си с почуда.

– Не ме гледай! Хич не ме гледай! Побърка ме! Поболях се с тебе! Не мога повече! Погледни как си я прегърнал тая тоалетна чиния! – и после се обърна към психолога – Докторе, той изкарва повече време с нея отколкото с мене!

Психотерапевта се беше хванал през устата и ги гледаше заинтригувано. Но истината е, че идея нямаше какво да ги прави. Въртяха му се някои идеи, но не можеше да се ориентира още в ситуацията и затова изчакваше да види още. В тоя момент Пашов си пое внезапно въздух и се ококори. Нещо го боцна някъде в стомаха и той примигна няколко пъти. Погледна към тоалетната чиния, която стискаше и после към жена си, която имаше налудничав вид.

– Вили…

– Няма Вили, побърка ме!

– Вили, каква е тая тоалетна чиния?

– Каква е тая тоалетна чиния?! Ще те провеся от някъде и ще те пусна! Ще те кача на НДК и ще те метна от там! Как така каква е тая тоалетна чиния! Ти я донесе!

– Защо? – Той неудоумяваше и като я остави на земята предегна се да успокои жена си. Тя изглеждаше много зле. Сякаш го бяха заключили отвътре и току що го отключиха. Сякаш току що се събуди. Той не знаеше, че вътре в него тече невиждан извънземен купон след невиждана извънземна ремонтна дейност. Но и да знаеше това нямаше да го накара да се чувства по-добре. Жена му за момент се загледа в очите му. Сякаш го видя. – Какво става, мила. Какво правим при този човек?

Тя се хвана през устата и се хвърли на врата му като се разплака.

– Сега добре ли си? Сигурен ли си?

– Не разбирам какво става. Сякаш се събуждам от някакъв сън…

– Мина ли ти? Добре ли си? – Тя не спираше. Гледаше му очите, пипаше му ръцете. Това онзи предишния мъж ли е или новото куку. Много искаше да се върне оня готиния от преди. А той се засмя и я прегърна.

Психолога ги гледа известно време как тя го прегръща, целува го, всичко сякаш вече е наред и си каза – Ясно, жената е изчаткала от липса на секс. Случва се на всички. Виждали сме го хиляди пъти.

– Спокойна ли сте вече? – попита я психотерапевта – Много се радвам, че сте вече се чувствате по-добре. Такива неща постоянно се случват.

– Наистина?! – тя го погледна недоумяващо – Вие сериозно ли?

– Да. Нямате никакви проблеми. Повече любов, повече внимание и всичко ви е наред. Вие не знаете какви неща се случват по света. Какви неща стават! Ей оня ден един в Лондон излезе и със спрей написа на площада… Чакайте ще ви го прочета. Просто уникален случай. Ето го вестника

„Съпланетарници, кораба ни се повреди. Заключени сме в това тяло и не можем да отлетим. Зад лявото ухо. Елате да ни приберете! Ние сме на адрес: Тотенхам Корт Роуд 14, мъж с брада“

– Ето това е тежък случай. Човека има кораб с извънземни в главата си. Не е шега работа. Вашето е нищо.

Какой романтик, разказ Хелиана Стоичкова

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…