хубави разкази

Изгряващо слънце, разказ Хелиана Стоичкова

Тя беше вече на 5 и си имаше любимо момченце в детската градина. Тихомир. Той беше висок с руса коса и сини очи. Вероятно някой ден щяха да се оженят. Беше му измислила кодово име, но не го каза на никой, защото беше тайно. Тихомир имаше много колички и понякога й даваше да си играе с тях. Е, когато другите момчета не гледаха. Един ден тя се приближи до него и протегна ръка напред.

– Искаш ли да си играеш с моето самолетче?

Като видя бялото самолетче Тихомир направо изкокна от пясъчника и изтича при нея. Грабна го с две ръце и започна да го оглежда. Той имаше много колички, но нямаше такова самолетче. Тя не му каза, че това й е единствената такава играчка и само му се усмихна. Той грабна самолета и полетя нанякъде щастлив. Понеже беше много зает със щастието си я остави сама и тя се върна на пейката, на която постоянно седеше – далече от другите момиченца. Те имаха банда и не я искаха при тях. Но точно този ден отидоха при нея за да видят какво раздава.

– Имаш ли още играчки? – започна тарторката Гергана като седна до нея.

– Имам само тези обички от мама. Донесе ми ги от Германия заедно със самолетчето.

– Може ли да ги видя?

Обичките бяха пластмасови червени сърчица и с тях тя се чувстваше хубава. Свали едната обичка и я подаде на Гергана като се зарадва, че й обръщат внимание. Гергана взе обичката в ръка, стана и като се затича хвърли я зад оградата на детската градина в двора на Консерваторията.

– Сега и ти нямаш обички на сърчица! – обърна се и като се засмя ехидно изтича в тревата и всички момиченца я последваха.

Колко много плака този ден. Седя пред оградата към Консерваторията и дори се опита да се покатери по нея. Но оградата беше много висока. Беше метална, хлъзгава и невъзможна за катерене. След като неутешимо плака за обичката я мъмриха, че не иска да влезне вътре, после я мъмриха, че стои на прозореца, овикаха я, че не иска да спи и я изпратиха все така разплакана.

– Не мога да ти върна обицата – каза й майка й – забрави я.

– Но с нея съм хубава!

На следващият ден седна отново сама на пейката и Тихомир се приближи до нея.

– Благодаря ти, че ми даде самолета да си играя. Тате каза да ти го върна.

– Ти му се радваш повече. Давам ти го.

– Наистина? – той беше толкова щастлив, че само се усмихна и избяга нанякъде. – Имам си бяло самолетче-е-е!

А тя застана до оградата. Искаше си обичката обратно.Дните минаваха и тя все стоеше на оградата и се чудеше как да се покатери по нея. Реди тухли, реди камъни, но оградата беше много висока. Много искаше да е хубава.

Другите момичета не спираха да й се присмиват колко е тъпа и тя стоеше настрани от тях.

– Някой ден ще се науча да се катеря и ще отида да си взема обицата! – така отсече тя и отиде на пясъчника при момчетата. – Може ли да си играя с вас?

Тихомир я погледна сконфузено, а едно от момчетата махна с ръка:

– Не може! Ние играем на война и имаме камиони, а ти нямаш камион! Имаш ли нещо военно? Кола, багер, танк, самолет?

Тихомир я погледна и наведе глава като се заигра с пясъка. Той имаше самолет. Тя нямаше.

– Имам си войници. – и тя бръкна в джоба си и извади шепа жълъди. – Имат си даже каски. Не ви ли трябват войници с каски за вашата война?

– Не искаме такива войници! – отсече момченцето, но Тихомир стана и се надвеси над ръцете й.

– Имаш ли още? Можем да направим голяма армия! Моя камион може да побере много войници. И като атакуваме ще размажем врага!

– Имам. Ей под онова дърво. – и двамата се затичаха към дъба да събират армия. Щяха да ходят на война и им трябваха само здрави и силни войници. По възможност с каски. Ония ветерани от миналата година ги оставиха. Айде, един двама може, но само толкова. Защото на война се ходи само с каска, само натоварен на здрав жълт камион и с добри генерали.

Войната се развиваше добре и врага загуби много позиции, но родителите започнаха да идват да си прибират генералите. Тихомир вдигна камиончето и се спря.

– Войниците са твои…

– Ти им се радваш повече. Вземи ги всичките.

Той изтича при баща си като отдалече се развика, че освен самолета има вече и цяла армия. Тя седна на пейката и наведе глава. В този момент Тихомир застана до нея и й подаде едно глухарче като падна на едно коляно:

– Тате каза да ти кажа, че си много сладка. – изправи се и избяга.

На кого му трябват обици, войници и самолети. – прехапа устни тя – Любимото момче каза, че съм много сладка!

Змийска кожа, разказ Хелиана Стоичкова

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.