Лора сложи чантата си на рамо и като хвана малката Никол за ръката огледа апартамента за последен път. Ообичаше този град, обичаше майка си и баща си, но повече обичаше него. Обърна се и като заслиза по стълбите усети как някаква тъга напира в гърдите й. Не беше много сигурна дали е тъга или е обикновен страх. На улицата нервно се огледа дали някой не гледа и с пъргави стъпки забърза към гарата. Но детето не можеше да върви достатъчно бързо. Вдигна го на ръце и като го прегърна продължи към гарата.
Каза сбогом на Кюстендил за последен път. Пътят й повече никога нямаше да я отведе в този красив топъл град. Не беше сигурна улиците ли ще й липсват повече или къщата на село. Изобщо в нищо не беше сигурна. Единственото, което знаеше, беше, че в 12.30 в София я чакаше влак, който ще я отведе на едно ново място. На място, където ще се чувства обичана и понеже чувствата й бушуваха като побесняла буря тя отвори чантата си за да се увери, че парите са вътре. Вътре бяха.
Когато пристигна в София вече се чувстваше по съвсем различен начин. Нямаше търпение да се съберат и нямаше търпение да се качи на този влак. Докато обикаляше на Централна гара в търсене на гишетата хвърляше погледи към изходите към пероните. Кой от тези перони води към щастието? Тя все още не знаеше. Купи билетите и като стигна перон 5 загледа се в стъпалата. Така изглежда бягството. Така изглежда свободата. Имаше нещо дълбоко сбъркано в оптимизма й и нов страх нахлу във вените й. Ами ако той я намери? Ами ако разбере, че е отишла във Варна? Изобщо как ще разбере, че е отишла във Варна. Няма как. Няма как да разбере нищо. Докато ги открие те отдавна ще са в Украйна, после Москва и край.
Качи се на влака и когато София остана някъде назад в миналото почувства се точно по този начин. Все едно беше загърбила едно голямо некрасиво минало и единственото, което искаше да запази от този живот беше детенцето си. Нищо друго не искаше. Милата сладка Никол – дали щеше да й прости някой ден, че я е отделила от родният й баща?
Срещата им беше чак на Девня. Той щеше да се качи на същият влак и кратките минути до Варна щяха да бъдат най-щастливото пътуване, което някога е имала. Тя пак попипа парите, погали детето по главичката и като се загледа през прозореца почти не трепна цели часове.
На гарата в Девня сякаш излезе от унеса си и като се надигна започна да оглежда перона. Като го зърна цялото й същество потрепна и като грабна детето тръгна в посоката, от която Стефан ще се качи. Престоят беше кратък и композицията потегли преди да се се намерили. Вагон след вагон тя вървеше клатушкайки се и внезапно между два вагона се срещнаха. Той я прегърна и докато вятъра започваше да се завихря около тях стисна я толкова силно, че сам се изненада от себе си. Като я пусна тя извади парите от чантата си:
– Ето, вземи ги.
– Не. – Той погледна към детето.
– Стефане, той ще ме убие. Той ще ме закопае някъде. – Тя стискаше парите в ръка и ги буташе към него. – Свършена съм.
Стефан я хвана с две ръце за яката на палтото и като я завъртя я допря до едната стена и се надвеси над нея.
– Дадох ти тези пари за да се чувстваш спокойна. Задръж ги в тебе. Чуй ме. Слушай ме внимателно. Отиваме на много хубаво място. Ще бъдем много щастливи. И тримата. Докато си с мен нищо лошо няма да ти са случи. Разбра ли? Не ме интересува никаква мутра от Кюстендил. Сега си с мен. Всичко ще направя за теб. Не ме интересуват парите. Разбра ли?
Точно в този момент контрольора излезе от единия вагон, спря се и като ги изгледа критично постоя така. Тя беше толкова шашардисана, че не знаеше как да реагира и сведе парите малко надолу и дори опита да се усмихне. Контрольора огледа Стефан от глава до пети и като направи многозначителен жест влезна в другия вагон.
– Толкова си красива…
– Обичам те…
Стефан и Лора се спогледаха. Вагоните се поклащаха и вятъра се завихряше в косите й толкова красиво. Гледаха се, просто се гледаха един друг. Едно обещание, една мечта, една фантазия за щастлив живот, която усещаш с костите си докато тръпки пълзят по цялото ти тяло. Един миг на невнимание…
– Никооол… – Изкрещя тя с пълно гърло като видя как детето й полита през зеещата врата от ръба на вагона. – Детенцето ми…
– Лора.. – Викна и той като се опита да я хване, но единственото, което успя да хване бяха парите, които тя пусна във въздуха. Той протегна ръка и с върха на пръстите си успя да докосне палтото й докато тя летеше към ръба на вагона и само гласа й отекна дълбоко в съзнанието му. Сграбчи я за дрехата и тя овисна навън с протегната ръка някъде назад:
– Не искам да живея, пусни ме при детето ми… – той се опита да я изтегли обратно, но тя изхлузи ръката си от ръкава и след това всичко стана ужасно бързо. Тялото й се удари във вагона и после право на чакъла.
Той се провеси между вагоните и загледа тялото й. Понечи да излезе навън, но тя не помръдваше. Стоя така няколко мига и като изпита пълно отчаяние хвана се за главата и се прибра назад. Какво се случи току що? Какво… Да спре влака, да обясни, да ги търси, да я спаси. Как да я спаси като главата й се удари в чакъла… Детето има ли шанс?
В този момент контрольора излезе от вагона и се загледа право в него.
– Къде е жената… – изсъска той подозрително и като не получи отговор закрещя с пълно гърло – Убиец! Убиец! Ограби жената… Спрете влака…
Стефан свали ръцете си от челото и видя, че още стиска парите. Сега вече мутрата не търсеше любовник, а убиеца на семейството си. Стефан застана на ръба на вагона и зачака да намали скорост. Само малко да намали…
Разказът е написан по предизвикателство от Стефан Харизанов – пътуване във влак, романтика, криминале.