Вечният въпрос за баланса между формата и съдържанието винаги ще бъде на дневен ред не само защото е предмет на личното естетическо усещане на субекта, но и защото нравите и моделите на мислене през времето се променят. Аз винаги съм смятала, че съдържанието е много по-важно, а формата трябва да бъде предмет на постоянен експеримент. Защото едно съдържание представено по различни начини може да предизвика и различна нюансировка в усещанията на субекта докато формата е предмет на игра и търсене на най-адекватните начини за представяне на съдържанието. Това само по себе си предполага експеримента и всяко ново решение е опит за добиване на разнообразие и нюанси. Защото ако формата е предмет на основното ни внимание тогава говорим за едно по-концептуално изкуство, което иска да говори основно през избраната стилистика. Какво казва е на по-заден план.
И от това разсъждение следва следното. Някои творци избират форма, която се харесва и през една и съща форма представят някакво съдържание – къде по-оригинално, къде по-конвенционално, но при всички случаи предсказуемо, защото формата ще предполага определен набор от похвати, определен набор от стилистични модели и това ще прави крайните резултати не само лесно съпоставими, но и лесно разпознаваеми, защото присъствието на твореца става много силно. Присъствието на формата става много силно и съдържанието ще се съобразява постоянно с нея.
Така твореца възпитава в онези, които ще се докоснат до изкуството му модел, който те да възприемат винаги каго успешен. Възпитава рецепторите им да приемат подаденото съдържание по един и същ начин и те хаесват това, защото могат да се отдадат на наратива в рамките на предсказуема структура.
Това, което аз харесвам е съдържанието да е водещо и постоянно да търси своята форма. Дори от първият път да не оцели най-доброто си превъплъщение съдържанието е причината да се търси форма и всяко откриване на варианти на формата се явява обслужващо на това какво искам да кажа, а не дали ще бъде разпозната стилистиката. Винаги съм мислила, че наратива трябва провокира четящият, а не да го превъзпитава в определена стилистика. Или по друг начин казано гледам на наратива като на отворен и давам всяка възможност за интерпретация като се стремя да избягвам форматирането да бъде принудилно в една стилистика. Така наратива е повече игра и провокация.
И винаги, когато разсъждавам за формата и съдържанието се сещам не за онези истории, които са се получили добре, а за онези истории, при които съдържанието е добро, но не е успяло да открие своята най-добра форма. Приемам ги като предизвикателство към себе си и въпреки, че могат да бъдат отпечатани във варианта, в който са се появили, те ще продължат да търсят своето по-добро презентиране. Независимо дали то ще се появи скоро или след години.
Отворената система дава на читателя възможност да гледа повече в собствените си оценки и собственият си начин на мислене и го освобождават в някаква степен от ангажимента на стилистиката или жанра. Дали сюжета е фантастичен, опит за реализъм или фентъзи на този етъп няма значение, защото съдъжателният план скача от метафора в метафора и може да даде много повече от нещо, което ти е казано директно, описано, обяснено, сдъвкано и предъвкано хиляда пъти в наратива.
Това е и причината да харесвам късата форма. Тя е като изстрел. Поема в някаква посока и оцелва тялото на темата за размисъл. Субекта е този, който ще направи окончателната оценка това тяло заслужава ли да живее или трябва да умре. Той е този, който на базата на набелязаната тема може да прецени дали вътре има метафори, до къде стигат те, дали наратива е алитерация, дали е хипербола, дали е изобличителен или целта му е проверка на личния морал.