Author: admin

Приказка за кучето Динго, Хелиана Стоичкова

Детска приказка, която включва 8 отделни приказки. 86 стр.  Печатно издание с формат 23.5 / 16.5. Ако поръчате ще ви бъде доставена от куриер. Книгата е изпълнена с приключения, перипетии и разкази от света на приказните герои на Хелиана Стоичкова. Тя е част от дълга поредица с детски приказки написана за най-малките читатели с много любов. Илюстрациите са много красиви графики, изпълнени авторски и с много детско чувство на радост.

Автор на приказките Хелиана Стоичкова

Автор на илюстрациите Луиза Хамел

ISBN 978-619-7598-02-5

 

Съдържание

Приказка за кучето динго

Приказка за бухала, който не можел да понася шумове

Приказка за първата сватба на Гризли

Приказка на смока за заека новодомец

Приказка на смока за услужливата катерица

Приказка за кучето динго и конската муха

Приказка за втората сватба на Гризли

Приказка за срещата на динго с червея

Приказката за Кучето Динго и Луиза Хамел

Заприказките на Хелиана Стоичкова и уникалният свят на илюстрациите към тях. В приказката за Динго всички илюстрации са създадени от художничката Луиза Хамел и книгата носи духа на уникалният й мил и нежен подход към децата. Книгата стана много красива и е разработена така, че да е в своя собствена стилистика. Така поредицата от приказки е белязана от един стил графично оформление, но всяка книга носи своето настроение и уникален характер на изображенията.

 

Така книгите станаха много артистични и може да се каже, че са изключително чаровни, кокетни и забавни. Не само ни пренасят в един свят, в който се влиза от история в история и читателя се разхожда заедно с героите в сюжети доста разнообразни, но и визуално тези книга станаха много вълнуващи.

Луиза Хамел в момента прави илюстрациите на приказката за „Емили и непослушният Пухчо“ и първите картинки са наистина много интересни.

Приказка за жирафа с голямо сърце, Хелиана Стоичкова

Детска приказка, която включва 7 отделни приказки. 72 стр.  Печатно издание с формат 23.5 / 16.5. Ако поръчате ще ви бъде доставена от куриер. Книгата е изпълнена с приключения, перипетии и разкази от света на приказните герои на Хелиана Стоичкова. Тя е част от дълга поредица с детски приказки написана за най-малките читатели с много любов. Илюстрациите са много красиви графики, изпълнени авторски и с много детско чувство на радост.

Автор на приказките Хелиана Стоичкова

Автор на илюстрациите Хелиана Стоичкова

ISBN 978-619-7998-14-8

Съдържание:

Приказка за жирафа с голямо сърце

Приказка на носорога за реката

Приказка на птиците за щрауса

Приказка на първата маймуна за глупавото кенгуро

Приказка на втората маймуна за поспаливата коала

Приказка на третата маймуна за коати и каракара

Приказка за коати и миещата мечка

За жирафа с голямо сърце

Приказката за жирафа с голямо сърце разказва 7 истории, в които животните преживяват случки свързани с изясняването на кой прав и кой крив. В приказката има и истории за честното и красиво приятелство между различни животни обединени от идеята, че могат да си помагат едни на други и така да направят света едно много по-красиво място.

Илюстрациите в книгата са на автора на приказките Хелиана Стоичкова.

Всичко е нормално, разказ

Доживях и това. От първо лице да разказвам какъв страхливец съм. Всички го правят, а мен ме е страх. Все едно света ще свърши. Чувствам се така сякаш не ми стиска. Ми не ми стиска, какво да направя. Доктора ми казва „Не се притеснявай, бе, човек! Само малко ще го резнем…“ а аз се шубельосвам като момиче.

                Влизам в кабинета неуверено, а той ми прави знак да сваля дрехите. Идва при мен и гледа как ми треперят пръстите. Усмихва се и слага ръка на рамото ми:

– Слушай, не е кой знае какво. Съвсем малко с ножчето. Боли само първия път. После става ежедневие.

– Ма докторе, сигурен ли си, че това е безопасно? – Гледам го и устата ми трепери, а той ме стиска за рамото:

– Аз колко пъти съм го правил… Ехе…

– Ама… – Прехапвам устни, но все пак питам. – После ще мога ли да го ползвам?

– Като дефлорирането е. После само кеф. – Намига ми и аз продължавам да се събличам. – Ако и жените бяха страхливи като вас този свят ще се обезлюди за нула време. Идват, хоп, хоп. Няма страх, няма сълзи. А ти се страхуваш повече от тях. Бива ли такова нещо…

                Показва ми една врата и влизаме в операционна. Лягам гол на масата и в миг стаята се напълва с хора. Медицински сестри, още лекари – всичките усмихнати, смеят се на нещо. Една от тях се надвесва над мен и ми оглежда достойнствата. Въртя очи притеснено и виждам как друга застава до нея. Намигат си. Преглъщам притеснено и чувам как доктора си пипа инструментите. Една сестра ловко ми завира абоката в ръката и ми бие инжекция. Виждам с крайчеца на окото си, че дотора вдига нещо по-голямо и като обръщам глава виждам го да държи малък флекс.

– Това не е ли…. – И губя съзнание.

                Събуждам се в добре осветена стая и главата ми пари. Сигурно е от упойката. Въртя уплашено очи и леко се надигам. Веднага една медицинска сестра идва при мен и ме хваща за ръката:

– Как се чувствате? – Гласа й е много внимателен и опипващ.

– Отрязаха ли го? – Тревогата се надига в мен.

– Не, разбира се. – Отвръща ми тя и като вади фенерче ми гледа зениците. Явно изглеждам нормално, защото ме потупва по ръката и ми оглежда главата. – Някакви болки?

– Главата ми пари. – Отвръщам и примигвам. – Малко съм замаян.

– Това е защото махнаха ципата. Сега никога повече няма да ви боли.

– Наистина?

– Да. Това е големия бонус. Колкото и да мият болка няма да има. Не зная дали знаеш, но болката идва от ципата. Даже хубавото е, че доктора ти постави от най-добрите панти.

– Панти? – Аз я гледам притеснено, още не мога да се осаферя и някои неща само ги преповтарям, а тя се усмихва:

– Е, да. Как иначе ще се вдига това нещо. Имаш си даже и дръжка. Виж.

                И тя вади от джоба си едно огледало и като го поставя пред лицето ми виждам линията през средата на челото ми. На горната част е монтирана малка дръжка. От лепенките не се вижда как е захваната, но мога да предположа с винтове право в черепа. То като зарасне и без това не се виждат.

                Няма да се правя на ударен. Видях много дръжки през последните години и моята изглежда доста прилично. Не мога да видя самия ръб на прореза заради марлите и лепенките, но ако са със същото качество предполагам, че все пак съм попаднал на добри специалисти.

                Тя ме оставя да се наслаждавам на новите си форми и ми обяснява, че първото ми миене е другата седмица. Като ме пуснат да си ходя, точно в сряда от три и половина да се явя в специализиран салон. Говори ми, че там ходят само хора с връзки, защото всички били много внимателни.

                Цяла седмица мина като миг и ето ден сряда влизам в салона за първата си промивка. Доволен съм, отпочинал съм. Заради тази операция получих цели две седмици отпуск и започва да ми личи. Лицето ми се наля с руменина, качих няколко килограма. Даже ми се спортува. Ходи ми се някъде.

                Сядам на стола и една кокетна сладуранка застава до мен и внимателно ми повдига горната част на черепа.

– Браво. – Възкликва тя. – Много красив мозък. И много добре ви е минала операцията.

– Благодаря ви. – Чувствам се поласкан. Може би го казва на всички, но някак става ми приятно.

– Тя взима в ръцете си тънък маркуч със странен накрайник и ми прави знак да се облегна назад:

– Мажете ли се редовно? – в нежните й ръце това нещо изглежда огромно.

– Да. – Отвръщам й, но с леко притеснение. Не зная мога ли да питам… – Мога ли да попитам нещо?

– Разбира се.

– Ами когато си правя смазката сутрин, като отворя капака и веднага изпитвам желание да ходя по малка нужда. Това нормално ли е?

– А изпускате ли се? – Тя старателно мие мозъка ми и усещам как водата го гали.

– Еми… – Колебая се. – Вече не…

– Това е добре. Има хора, които не могат да го контролират и трябва да си правят смазката голички. При вас всичко е прекрасно. Трябва да сте много щастлив. Имате ли някакви черни мисли? Някакви тревоги, опасения?

– Единствено, че капака малко ми хлопа като ходя. – Вече събрал смелост питам без да се запъвам.

                Тя оставя маркуча и като разклаща капака намества нещо по него.

– Ето, вече няма да хлопа. Сега се отпуснете и се наслаждавайте.

                Гледам я с възхищение. Какви черни мисли?! Откакто ме изписаха съм нов човек! Преди – вечна тревога, вечно напрежение. Ще имам ли работа, няма ли да имам. Защо не ме пускат тук, защо не ми се полага това или онова. Защо всичко изглежда толкова хаотично, толкова объркано. А сега. Пак мога да ходя навсякаде. Мога да излизам. Мога да седна в заведение. Мога да видя приятели. Пак съм човек. И най-важното от всичко – сега всичко ми се струва нормално.

Антигравитон, разказ

Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано… И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:

– Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:

– Кажи, бе слонски гъз!

Не мога, просто не мога… Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:

– Как са децата? Къде е жената?

– Отлетя нанякъде… – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.

– Ако се върне поздрави я от мен.

– Непременно! – Махва ми и той и отлита.

Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.

– Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.

– Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.

– Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.

– Да спукаш гума!

– Да ти се скъса въжето дано!

– Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!

– А твойта да…

Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят…

На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.

– Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.

Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.

– И ти ли, бе, шефе… – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.

– Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш…

Гледам го като бито куче:

– Защо трябва да напускам?

– Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути…

– Е… – Заеквам аз, а той се хили приветливо:

– Уволнен си… – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!

И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е… Въздухар. Какво да кажа.

След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.

В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.

– Търсиш ли си работа?

Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:

– Колко печелеше на предната работа?

– Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.

– Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.

– Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.

– Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.

Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.

– Не е ли по-добре жена… – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:

– Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.

В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.

По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:

– Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.

– Чакай, бе, жена…

– Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го…

Звъня му леко притеснен:

– Ам… Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:

– Забравих да ти кажа… Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?

– Ам… – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..

Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.

– С тебе ще се разберем… – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.

Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..

Нещо като погребение, разказ

Откак монтирах перка с електрическо моторче на кръста на бабата и тя полетя като един много луд Карлсон съм отново безработен. Зет й ме извика и с крясъци ме уволни. Какво да кажа, иженер съм. Винаги търся лесното съпротивление. Като имаме баба наблъскана с антигравитони с тегло от 20 грама защо пък да не лети на където си поиска. Моя грешка.

Отново стоя на моста над реката. Безработен неудачник, който не може да се впише в новият им свят. Мисля си за времето, когато всички ходеха по земята и някак света изглеждаше малко по-нормален. А сега… Сега са наслагали тия пътеки по алеята и купища въздухари по цял ден ходят по тях. И аз се смея, как няма да се смея. Нагълтаха се с антигравитони за да не ходят. А сега ходят, защото мускулите им атрофират от безтегловността, вкоято са изпаднали.

Долу в реката един е легнал на повърхността на водата и чете книга. И реката го носи по течението. Има си стойка на две гумени лодчици за книгата. Защото тя има своята тежест. А моята душа се смее.

И в този момент до мен се спира някакъв мъж:

– Имам нужда от тебе. Едно пиленце ми каза, че можеш да ми помогнеш.

– Само да не е разветряне на деца. Това си е женска работа.

– Не. – Той се усмихва самодоволно. – Аз съм гробар. Но съм новатор. Имам идеи. Трябва ми перка, която да закачим на тялото на умрелия и като се отвори ковчега той да се възнесе нагоре.

– Какво да се… – Аз съм в лек шок. Мислех, че мъртвите ги спускат надолу. Сега искат да ги издигат нагоре. Примигвам, но започвам да виждам някаква логика в това. Особено ако ми плащат. А той се привежда заговорнически към мен:

– Разбрах колко взимаш за два часа работа на ден. Добре е, но ако ми направиш отстъпка и аз ще ти направя отстъпка.

Аз примигвам и внезапно избухвам в неудържим смях:

– Нали си гробар, от какво ще ми направиш отстъпка?

– Ако умреш, например.

Шок и потрес, не ми се мре, но ще му направя отстъпка. И без това нямам никаква друга работа.

Първото погребение върви добре. Аз съм застанал до вратата с дистанционното в ръка готов да се включа, когато дойде момента. Всичко е предварително нагласено. Роднините са се събрали и стърчат закачени за малките дървени пейчици. Всеки от тях е получил малко балонче с възпоменателен стих и го държи в ръка. Балончетата се поклащат. Роднините също се поклащат, но аз съм си сложил габърче в обувката за да не се смея.

Настъпва тържественият момент, музиката става драматична, гробаря ме поглежда заговорнически и ковчега започва да се отваря. По съвсем обясним, но необичаен начи тялото на мъртвия се надига малко по малко и застава вертикално над ковчега. Една жена от задните редове изпищава и губи съзнание.

Сега съм аз. Държа дистанционното и подавам малко тяга като тялото се надига нагоре. Гробаря прави знак на музикантите да вдигнат силата на звука и те запяват с трептящи гласове докато едно малко момче отваря прозореца. Тялото се носи многозначително към небесната шир и в този момент в помещението нахлува любимата ми баба и като избива дистанционното от ръцете ми се мята на врата ми във възторг:

– Намерих те! Тебе търся!

Опитвам се да вдигна дистанционното, но е късно. Мъртвеца отлита през прозореца и аз се навеждам долу в ниското докато десетки крака ме ритат в главата носейки се навън да видят какво ще стане. Хващат се с ръце за вратите, местят си кукичките по въженцето и отскачат един от друг като топчета. Не мога да намеря дистанционното и тичам след тях навън. Всички са се спряли пред сградата и го наблюдават как многозначително се носи към небето, а любимата ми баба вдига ръка и го посочва:

– Я! Тоя е мой набор! – И като се стрелва към него хваща го с две ръце и започва да го върти във въздуха.

Аз стоя онемял и се опитвам да разбера какво прави. Танцува ли с него? А тя се провиква:

– Младеж! Тоя е като умрял, бе. – И преди да успея да отговоря вдига ръка и му забива шумен шамар. Шляяяс!

Чувам как две жени възкликват удивено и овисват на въженцата си в безсъзнание. И докато реагирам мойта баба му забива още един шамар. Шляяяяс! Още по-силен.

Ропот и мълнии, гробаря ме гледа стръвнишки, а аз тихо промълвявам:

– Не я познавам тая жена.

И в този момент мъртвеца отваря уста и си поема дълбоко въздух. А мойта баба го хваща за брадичката и му се усмихва:

– Сега по-добре ли се чувстваш?

Слагам ръка през очите си и не мога да повярвам. Бабата се спуска до мен и като ме хваща под ръка повежда ме на някъде.

– Ами… – Гледам назад и хапя устни. Гробяря се провиква зад гърба ми, че като умра ще ме закопае в най-дълбоката дупка. Без отстъпка. А бабата не спира да говори:

– Много странен, набора, май му беше прилошало… Слушай сега! – Говори тя, а аз я гледам вцепенено. – Зета, внезапно реши, че е допуснал огромна грешка и те кани обратно на работа.

– Как така… – Гледам я още по-изненадан, а тя потърква длани и ми се усмихва:

– Силата на убеждението, младеж. Силата на убеждението…

Аз съм инженер човек, но работата ми е много особена. Пак чакам пред полицията да я пуснат, но още е лято. Може зимата да се укроти…

Карамфилче за дамата, разказ

Васил поиска сметката в ресторанта и преди да си тръгнат собственика, който му беше приятел, дойде да ги поздрави. Поднесе едно карамфилче на Ася.

– За най-любимите ми клиенти. Благодаря ви, приятели.

– Храната беше превъзходна! – Ася затрепка с мигли и по лицето й се появи онзи естествен руж, който не може да бъде имитиран и добит по друг начин. А очите на приятеля се изпълниха с топлина.

Васил и Ася тръгнаха покрай парка на път за вкъщи и срещнаха познат от квартала, който чакаше такси и докато дойде таксито ги заразпитва къде са вечеряли.

– А, хапнахме в един ресторант наблизо, но не ти го препоръчвам. – започна Васил – Пак беше сурово месото. Бе, вкусно е, ама какво да ти кажа…

Познатия скочи в таксито и Ася погледна Васил с недоумение.

– Ако не ти харесва храната защо през вечер ходим все там?!

– Харесва ми. – вдигна рамене Васил – Но ако почнеш много да го хвалиш ще се напълни с клиенти, храната ще започне да закъснява, ще трябва да вземе помощници и няма да готви той, а някой друг. Съответно няма да е толкова вкусно. Но това ти не би могла да го разбереш, нали. Ти все пак си естествено руса.

– Край! Това беше! Чашата преля! Лицемерен човек. Усмихваш му се, а после говориш неверни неща за ресторанта му. Ако само още веднъж те чуя…

– Какво? Какво ще направиш? Ще се покатериш на това дърво и ще викаш отгоре ли?

– Точно това ще направя! – и тя се обърна и като се хвана за един от клоните започна да драпа по ствола. Първоначално й беше трудно, но някак с повече късмет успя да се качи на първия клон.

– Ася! Спри се! Ти си ненормална! Какво правиш?! – развика се Васил, но после се засмя.

– Качвам се на дървото и ще викам отгоре! – тя се хвана за друг клон и продължи да се качва нагоре. – Ти няма да говориш така за нашите приятели!

– Какъв ти е проблема?! Полудя ли?

– Да, полудях! Омръзна ми от това твое лицемерие! – викаше тя.

– На мене ми писна от твоите сцени! Погледни се! Катериш се по едно дърво! Какво, любовник ли ти е?

– Не! Не ми е любовник, Василе! Приятел ми е! И не е в това въпроса!

– Така като те гледам не ти е само приятел! Карамфилче, десертче… Ясна си ми! Главата ще му откъсна! Ти си се катери. Давай още нагоре!

Тя се катереше, но клоните започнаха да изтъняват и тя се спря. Закачи си чантата на един клон и погледна надолу.

– Виж какво, Василе! Ако искаш да знаеш… – тя се огледа, но него го нямаше. – Василе! Върни се веднага!

– Друг път! – чу се от разстояние. – Ей сега ще ти пратя пожарната да те свалят.

– Василе! – тя прехапа устни. – Дявол да те вземе! Един скандал не мога да ти направя като хората! Омръзна ми от тебе! Всичко ти е такова! Правиш едно, говориш друго! И все някакви планове кроиш! И ме остави тука на дървото…

– Ми кой те кара да се качваш?! – той се появи отдолу. – Стой си там! Иди! Иди при твоя приятел. Да ти сготви нещо вкусничко! Или не, звънни му да дойде да те свали от дървото! Защо мене викаш!

– Ами ще му се обадя. И той ще дойде! – и тя бръкна в чантата си и извади телефона си от там. Загледа се в него. Как й се искаше пустия телефон сега да звънне и да е той… Но телефона никога не звънеше. Тя не смееше да му се обади. И как да му се обади. И какво ще му каже? Понеже… Защото… Ядосах се и се качих на едно дърво… Тя прибра телефона обратно в чантата си. – На който и да се обадя ще дойде!

– Ще дойде грънци! За какво се занимавам аз с тебе!… – Васил пак се отдалечи – Инат! Инат, бе! Ще ми се катери по дърветата…

И в този момент по алеята мина непознат мъж и като се спря под дървото вдигна нагоре очи.

– Здравейте. Всичко наред ли е? Този мъж притеснява ли ви?

– Да. Притеснява ме. Това е съпруга ми.

– Ясно. – усмихна се непознатия – А имате ли нужда от помощ за да слезнете?

Ася се огледа и внезапно вечерта й се видя много тъмна, клоните много тънки и страховито редки. А-а-а… И тя се разплака.

– Господине! Господине! Жена ви плаче горе на дървото!

– Да плаче! Да не съм я качил аз там!

– Видно е, че сама се е качила. Но не мисля, че ще слезне сама.

Васил се спря и като въздъхна тръгна обратно. Като стигна долу видя забавлението в очите на непознатия и се ядоса още повече.

– Слизай! – викна той.

– Не мога! – викна тя.

– Тогава защо се качи?! – викна по-силно той.

– Защото ме вбеси! – викна още повече тя.

– Може би трябва да се качите и да й помогнете. – погледна го непознатия като се усмихна широко – Преди да падне.

Васил стисна устни, побеля, почервеня, почерня и гневен, направо издивял хвана клона и започна да се катери нагоре. Стигна до Ася и леко полеко двамата слезнаха до долу. Още щом стъпиха на земята непознатия я погледна широко усмихнат.

– Като планинска сирена сте. Пъргава и красива!

– О, много ви благодаря! – усмихна му се тя, но нещо в нея трепна дълбоко дълбоко. Той коза ли я нарече току що или й направи комплимент? – Ей, забравих си чантата горе…

Васил тъкмо се пусна от клона и като го чу обърна се и я погледна с дълбок ужас.

– Къде?

– Там горе.

– Защо!? Защо, подяволите, я забрави горе?!

Но отговор нямаше. Тя се усмихна кокетно на непознатия и се загледа във върха на обувките си. Беше ги одраскала малко. Като вдигна очи Васил все още я гледаше бесен.

– Любовник ли ти е?!

– Не, ти казах. Нямам нищо общо с него! Ако имах щях да ти кажа.

– Да, бе, да. Ще ми каже тя… – и Васил се хвана за клона и започна да се катери пак нагоре.

– Имате друг мъж? – засмя се непознатия.

– Не, но как ми се иска само… – отговори тя като гледаше с особен поглед към мъжа си.

– О, веднага ще ви уредя. Ето ме. – плясна с ръце непознатия, а тя го погледна с отворена уста и викна към мъжа си.

– Василе… Какво се моташ там горе!?

Черни стъпки, разказ

Бебето се роди леко и безпроблемно. Вече втори ден двамата братя близнаци празнуваха и като си прибраха булката и бебето от болницата съпругата на Свилен се засуети около снаха си. Двете занесоха детето в спалнята и братята останаха сами. Свилен вдигна поредна наздравица за детето на брат си след като за двайсет и шести път пяха „сине, сине, ти си ангел мой“ с пълно гърло.

– Да ни е живо и здраво момчето! – Свилен въздъхна – Хубаво име му избра жена ти! Калоян! Браво! Хубаво име!

– Да ни е живо и здраво! – вдигна наздравица и Коста. – За моето момче Калоян!

След като отпиха Свилен се облегна назад в стола и погледна брат си много самодоволно.

– Най ме радва това, че първородният ти син е мое дете. И искам да го знаеш…

Коста беше понесъл някакво мезе с вилицата към устата си и ръката му замръзна във въздуха. Усмивката му застина и той погледна брат си право в очите.

– Много неуместна шега. – Изстиска той през зъби.

– Не е никаква шега. Детето е мое.

Коста остави вилицата и стисна юмруци като се подпря на масата.

– И защо би направил такова нещо? Нали си ми брат…

– Защото мога. Отвори се възможност. Направих го. – Настана много неловка тишийна, в която Коста положи всяко усилие да не хване ножа и директно да му отреже главата. Свилен го гледаше все така самодоволно и стисна вилицата си в юмрук готов да се защитава. Седяха така на масата и се гледаха. Коста добре познаваше брат си. Щом казва, че го е направил значи е истина. Същото като когато продаде колелото му и го излъга, че са го откраднали момчетата от махалата. Биха ги жестоко и после от друго място разбра истината. Както и когато му удари колата нарочно. Както и когато делиха нивите на баща им. Винаги едно и също с него. В този момент влезнаха двете жени и съпругата на Свилен потупа Коста по рамото.

– Много ни е хубаво момченцето. Същия е като моя Петър. Има неговите очи…

И в този момент чашата преля. Коста скочи през масата и като сграбчи брат си директно започна да го удря с тежки сочни юмруци.

– Ах ти мръсно копеле! Ще те убия! Мъртъв си!

– Защо ме удряш? – викаше Свилен като падна на земята и започна да вика от болка. – Боли ме! Спри се!

– Ще те убия! – крещеше Коста. Жена му го хвана за ръката и той я блъсна. Тя падна назад върху масата и в този момент върху него се хвърли жената на Свилен.

– Как смееш да я удряш! Полудя ли!?

– Тъпи кокошки, – развика се Коста – махайте се от тука! – Но в суматохата Свилен успя да стане прав и заопипва разкървавеното си лице.

– Какво правиш, бе? Как така ще ме удряш!? Пред свидетели!

Коста понечи да го удари отново, но жената на Свилен му овисна на ръката и докато се усети удари и нея. Настана страшно меле и Коста сам срещу трима беше избутан в коридора и през вратата и на стълбите, където Свилен запречи с тяло вратата и се развика.

– Насилник! Биеш две жени тука! Няма да го позволя! Обичаш да биеш жени, нали?! И оная на село я би с юмруци!

Коста беше освирепял и дишаше тежко. От очите му потекоха сълзи. Винаги е знаел, че брат му е гадина, но с годините ставаше все по-гнусен.

– Как съм бил жена, бе. Тя ме удари с лопатата си! Два пъти ме удари по гърба. Ти беше там! Бяхме двамата. Тя ме удари, не аз нея.

– Няма такова нещо! Ти я би. Едвам я спасих от тебе!

– Защо говориш такива неща за мене? Никой не съм бил! Не съм я пипнал с пръст. Тя се блъсна в теб. Ти я спря. Ти беше там! Ти видя какво стана… Затича се и ме удари с лопатата по гърба. В тебе се блъсна. Ти я вдигна и я хвърли на една купа сено. Не съм я докосвал… – Коста толкова се задъха, че се подпря на стената.

– Няма такова нещо! Видях те с очите си! Ти си насилник! Удряше я с юмруци докато тя пищеше за помощ! Едвам ви разтървах!

Коста отстъпи назад и като си пое въздух изправи се и лицето му се успокои. Минаха няколко мига, в които сълзите се стекоха по лицето му и той успя да се овладее.

– Истина ли е? – Коста го каза тихо и го погледна в очите.

– Да. Мое е. – Свилен стисна скули. Зениците му се бяха разширили и очите му светеха.

– Имам граждански брак с нея. – Коста въздъхна – Поел съм ангажимент и ще удържа на думата си за всичко, което съм обещал. Няма да я оставя сама в кредита за апартамента. Но…

– Изоставяш си детето? – Усмихна се самодоволно Свилен – Браво, брат! Това ще убие майка… Да се махаш от тоя апартамент. Няма да те оставя да живееш тука с тая жена. Ти ще я довършиш!

– Защо го правиш? – Коста пак се подпря на стената като наведе глава.

– Защото мога. – каза тихо Свилен.

-Ти си извратен! – каза Коста още по-тихо.

– Ти кой ще обиждаш, бе?! – развика се Свилен – Ще се обадя да те изгонят от офиса ти. Аз ти го уредих! Ще останеш на улицата! Аз те уредих с нисък наем! И от тука ще те изгоня и от там! На улицата ще останеш!

– Защо би го направил? Имам хора там… Знаеш, че не мога да се местя в момента…

– Защото мога… – отвърна му брат му като трясна вратата и влезна вътре при двете жени. Отвътре се чуваше женски плач и след миг вратата се отвори. Показа се съпругата на брат му с един тиган в ръка.

– Веднага да се махаш от тука, насилник! Видях те какъв си! – развика се тя и съседите си отвориха вратите и се загледаха в Коста клатейки глави – Ще извикам полицията! Ти си за затвора!

– Мими, познаваш ме. Той е баща на детето… Имат връзка двамата…

– Не ти вярвам! Не те е срам да говориш лъжи за него! Не стига, че би всички тука, напи се и буйства, а сега и лъжеш!

– Той ми го каза. Ударих те без да искам… – Коста протегна към нея ръка – Той лъже и теб.

Тя за момент се спря и присви очи. Нещо вътре в нея трепна. Тя добре знаеше, че мъжа й е особняк, но тази тръпка пробяга през тялото й и бързо отмина. Тя удари Коста с тигана през ръката.

– Махай се от тука. – каза го тихо и една сълза се спусна по лицето й. – Той ми е мъж. Той ти е брат… Върви си…

Ферма за свинско месо, разказ

Двете момчета изтичаха покрай сивата постройка и като спряха на една от вратите Шарко ловко отключи вратата и се пъхнаха вътре като я затвориха. Попаднаха в складово помещение пълно с бидони, туби и чували.

– Виж само колко химикали. С тях обработват месото на прасетата, след като ги заколят за да не се разваля.

– Тихо.

– Какво чу?

– Ти чуваш ли прасета?

– Сигурно спят.

– Шест хиляди прасета да спят? Всичките до едно? Не ми се вярва.

– Сигурно са в другата сграда.

Двамата тръгнаха по един светъл коридор, на който имаше врати.

– Това трябва да са разфасовъчните. – Бързата Ръка отвори една от вратите и двамата влезнаха вътре като внезапно се спряха. – Кво е тва, бе…

В колони бяха наредени десетки машини и на всяка от бели пластмасови маркучи висяха свински бутове. Те се приближиха и заоглеждаха един от бутовете. Той висеше от някаква тръба като на екрана отстрани пишеше 87%. Машината имаше само няколко копчета и всичко беше в деаграми и таблици.

– Скивай, оксиджен, въглерод…

– Това е кислород, а това е азот. Това са химикали. Тука ги обработват с химикалите, бляяя…. То много гадно, бе.

Двамата излезнаха от тази зала и попаднаха пак в светлия коридор като отвориха друга врата. Дори не влезнаха, защото видяха странни стойки, на които бяха закачени свински уши в колони – десет отляво и десет отдясно.

– Това е гнусно. Дай да намерим едно живо прасе…

Продължиха по коридора като надникнаха през още няколко врати и навсякъде виждаха подобни картини – стойки със свински крака, стойки, от които висяха парчета месо с размерите на торба. Излезнаха от този коридор и продължиха по друг коридор, който ги водеше към основната постройка.

– Шарко, нещо не разбирам. Къде стоят животните…

И в този момент влезнаха в основната зала. А там на подобни стойки, само че огромни висяха парчета месо с размерите на камиони. Чак до тавана.

– Шарко…

– Ръка, мисля, че тоя път загазихме. – Двамата пристъпиха към една от машините и Шарко допря ръка до месото, което беше толкова огромно, че като вдигна очи се почувства като едно малко джудженце. – Какво е това…

– Не мисля, че ще открием прасета тука. Може би това е парче от прасе, което в момента помпат с химикали за да стане повече килограми.

– Колко вода може да поеме едно парче месо, бе, Ръка. Това е… – и в този момент парчето месо потрепна и двете момчета отскочиха като очите им се отвориха толкова широко, че се видя бялото.

– То е живо…

– Да се омитаме, Ръка!

– А там какво има… – и Бързата Ръка тръгна между машините като при всяко трепване на парчетата месо дъха му спираше.

– Като мускул е… – каза Шарко, който вървеше точно зад него и Ръката подскокна уплашено.

– Стресна ме, бе, идиот…

– Шшш… Там има някой.

Двамата се промъкнаха покрай последните машини в реда и пред тях се откри зловеща картинка. На едно по-широко пространство имаше някаква извита маса, една подобна машина и един човек, който не изглеждаше като човек, а по-скоро като…

– Егати прасето… – Ръката се изпусна и мъжа се обърна към тях като очите му светнаха:

– Месо… – каза той и помръдна едната си ръка, но тя имаше много безформен вид с едни огромни нокти като кокали. Шарко се подпря на рамото на Бързата Ръка и миг след това стомаха му не издържа и той се наведе и повърна.

– Не мога да повярвам… – Каза мъжа и се опита да се усмихне, но под устните му, които приличаха повече на зурли се видяха разкривени дълги зъби. Зъби глигански, дълги, жълти. Ръцете му бяха лоести, дебели, краката му огромни, тялото му със свинска форма. Самият той беше седнал в една количка, на която беше закачена машина и двете момчета видяха, че под странното му оранжево облегло влизат няколко маркуча. – Елате при мен. – Прокашля се той като гласа му бе също необичаен. – Да ви видя отблизо. Не съм виждал деца от много отдавна…

Той натисна едно копче и количката му тръгна бавно към тях като те заотстъпваха уплашено.

– Стой! – Ръката извади от джоба си един кухненски нож и го насочи към непознатия. Количката спря и той отново им се усмихна. – Не се приближавай! Какво е това място?!

– Ферма. За свинско месо. Нищо необичайно. Елате по-близо, ще ви разходя.

– Ти какво си?

– Аз? Аз съм един хрисим човек, който просто работи тук.

– Защо стърчат маркучи от тебе? – Шарко бършеше устата си и от очите му потекоха сълзи от стомашните киселини, които изхвърли.

– А, това ли? – мъжа погледна към маркучите, които влизаха под дрехата му. – Като уредник на това място, аз отговарям за фермата. И получавам като бонус към надницата ми най-доброто, което фермата има. Най-хранителните добавки, които се дават на животните. Формулата е уникална. Кара те да се чувстваш силен, винаги буден, винаги си адекватен. Забавя стареенето, забързва растежа. Съхранява телесните маси… Моите животни я обожават…

– Твоите животни? Къде видя животни?

– Ето ги. – И той завъртя очи към машините, на които висяха потрепващите огромни месища. – Те са живи. Не както едно обикновено прасе, все пак живеем в по-хуманен свят. Вече не убиваме за да се нахраним с тях. Изпълняваме директива 5904 на Империята. Но те също са живи. Те са моите другарчета. Само тях имам. Усещам ги нощем как туптят… Понякога ми говорят.

– Ти си извратен. Това не са животни, това са тъпи клонинги или каквото и да са… Виж се. Приличаш на глиган.

– Хайде да си ходим – Шарко хвана Бързата ръка и започна да го дърпа.

– Не. – мъжа се доближи още малко към двете момчета. – Аз съм същия човек като вас, просто времето, което прекарвам сам тук влияе на начина, по който изглеждам. Но отвътре аз съм същия човек като вас…

И в този момент той изкриви лицето си хищнически и като скочи от машината си се опита да сграбчи момчетата. Те отскокнаха и той падна на земята като задрапа да ги догони и количката му, заедно с машината, която беше закачена за нея се завлачиха с дрънчене и поклащане след него.

– Месо-о-о… Месо… Няма да се изплъзнете, малки животни… Мои сте!

Той крещеше с пълно гърло и се опитваше да ги догони, но момчетата бяха доста по-пъргави от него и успяха да стигнат до края на залата първи.

– Не можете да ми избягате! – Чу се гласа му и трополенето спря. Те се смразиха. – Това е моето царство! Тук аз съм бог! И вие сте мои, малки крехки пиленца… Кокошчиците на батко…

– Натам… – Ръката хвърли раницата си до една от машините на няколко метра и извика пискливо – Ох крака ми… Ох, счупи се… Шарко помогни ми да стана… А-а-а…

Мъжа в дъното се затътри към мястото, влачейки всичко закачено за него между редовете с машини, а Шарко и Ръката побягнаха в другата посока покрай стената към изхода и като видяха вратата, от която дойдоха шмугнаха се и се затичаха по коридора. Отзад се чуваше неистов рев и крясъци:

– Гладен съм! Искам месо-о-о… Храна-а-а… Малки гадове, ще ви пипна, къде сте… Не можете да ми избягате!

Двете момчета намериха вратата, през която влезнаха, но тя беше заключена, а инструментите на Ръката бяха в раницата му, която метна в залата. По коридора се чу тътренето и рева на мъжа прасе. Беше освирепял и крещеше зловещо.

– Храна-а-а…

– Прозореца! – Шарко се покатери по бидоните с химикали и започна да удря прозореца, Ръката се качи до него и в този момент мъжа прасе нахлу в залата. Като ги видя тръгна към тях и започна да блъска бидоните.

– Шарко, дръжката! – Шарко видя дръжката на дограмата и я като я дръпна прозореца се отвори и двете момчета се провряха през него. Миг преди бидоните да започнат да се сриват под краката им.

Скочиха през прозореца и Ръката си навехна крака.

– Ставай, Ръка!

Накуцвайки Ръката догони Шарко към оградата. А зад тях някъде вътре едно мастито туловище блъскаше с нечовешка, свинска сила по вратата и ревеше оглушително. Двете момчета прескочиха оградата и се скриха в тревата. От всички страни започна да дотичва охрана.

– Никой няма да ни повярва…

– На никой не можеш да кажеш…

В този момент вратата зейна отворена и мъжът прасе показа главата си навън:

– Искам ги! Децата са за мене! Мои са!

Охранителите вдигнаха оръжията си и се развикаха по него:

– Влизай вътре, чудовище! Пак си сънувал! Влизай навътре…

Шарко и Бързата ръка побягнаха през полето и хвърлиха последни погледи към фермата. А в душите им беше гробна тишийна. Остана само ехото от рева на прасето.

Пътят към щастието, разказ

Лора сложи чантата си на рамо и като хвана малката Никол за ръката огледа апартамента за последен път. Ообичаше този град, обичаше майка си и баща си, но повече обичаше него. Обърна се и като заслиза по стълбите усети как някаква тъга напира в гърдите й. Не беше много сигурна дали е тъга или е обикновен страх. На улицата нервно се огледа дали някой не гледа и с пъргави стъпки забърза към гарата. Но детето не можеше да върви достатъчно бързо. Вдигна го на ръце и като го прегърна продължи към гарата.

Каза сбогом на Кюстендил за последен път. Пътят й повече никога нямаше да я отведе в този красив топъл град. Не беше сигурна улиците ли ще й липсват повече или къщата на село. Изобщо в нищо не беше сигурна. Единственото, което знаеше, беше, че в 12.30 в София я чакаше влак, който ще я отведе на едно ново място. На място, където ще се чувства обичана и понеже чувствата й бушуваха като побесняла буря тя отвори чантата си за да се увери, че парите са вътре. Вътре бяха.

Когато пристигна в София вече се чувстваше по съвсем различен начин. Нямаше търпение да се съберат и нямаше търпение да се качи на този влак. Докато обикаляше на Централна гара в търсене на гишетата хвърляше погледи към изходите към пероните. Кой от тези перони води към щастието? Тя все още не знаеше. Купи билетите и като стигна перон 5 загледа се в стъпалата. Така изглежда бягството. Така изглежда свободата. Имаше нещо дълбоко сбъркано в оптимизма й и нов страх нахлу във вените й. Ами ако той я намери? Ами ако разбере, че е отишла във Варна? Изобщо как ще разбере, че е отишла във Варна. Няма как. Няма как да разбере нищо. Докато ги открие те отдавна ще са в Украйна, после Москва и край.

Качи се на влака и когато София остана някъде назад в миналото почувства се точно по този начин. Все едно беше загърбила едно голямо некрасиво минало и единственото, което искаше да запази от този живот беше детенцето си. Нищо друго не искаше. Милата сладка Никол – дали щеше да й прости някой ден, че я е отделила от родният й баща?

Срещата им беше чак на Девня. Той щеше да се качи на същият влак и кратките минути до Варна щяха да бъдат най-щастливото пътуване, което някога е имала. Тя пак попипа парите, погали детето по главичката и като се загледа през прозореца почти не трепна цели часове.

На гарата в Девня сякаш излезе от унеса си и като се надигна започна да оглежда перона. Като го зърна цялото й същество потрепна и като грабна детето тръгна в посоката, от която Стефан ще се качи. Престоят беше кратък и композицията потегли преди да се се намерили. Вагон след вагон тя вървеше клатушкайки се и внезапно между два вагона се срещнаха. Той я прегърна и докато вятъра започваше да се завихря около тях стисна я толкова силно, че сам се изненада от себе си. Като я пусна тя извади парите от чантата си:

– Ето, вземи ги.

– Не. – Той погледна към детето.

– Стефане, той ще ме убие. Той ще ме закопае някъде. – Тя стискаше парите в ръка и ги буташе към него. – Свършена съм.

Стефан я хвана с две ръце за яката на палтото и като я завъртя я допря до едната стена и се надвеси над нея.

– Дадох ти тези пари за да се чувстваш спокойна. Задръж ги в тебе. Чуй ме. Слушай ме внимателно. Отиваме на много хубаво място. Ще бъдем много щастливи. И тримата. Докато си с мен нищо лошо няма да ти са случи. Разбра ли? Не ме интересува никаква мутра от Кюстендил. Сега си с мен. Всичко ще направя за теб. Не ме интересуват парите. Разбра ли?

Точно в този момент контрольора излезе от единия вагон, спря се и като ги изгледа критично постоя така. Тя беше толкова шашардисана, че не знаеше как да реагира и сведе парите малко надолу и дори опита да се усмихне. Контрольора огледа Стефан от глава до пети и като направи многозначителен жест влезна в другия вагон.

– Толкова си красива…

– Обичам те…

Стефан и Лора се спогледаха. Вагоните се поклащаха и вятъра се завихряше в косите й толкова красиво. Гледаха се, просто се гледаха един друг. Едно обещание, една мечта, една фантазия за щастлив живот, която усещаш с костите си докато тръпки пълзят по цялото ти тяло. Един миг на невнимание…

– Никооол… – Изкрещя тя с пълно гърло като видя как детето й полита през зеещата врата от ръба на вагона. – Детенцето ми…

– Лора.. – Викна и той като се опита да я хване, но единственото, което успя да хване бяха парите, които тя пусна във въздуха. Той протегна ръка и с върха на пръстите си успя да докосне палтото й докато тя летеше към ръба на вагона и само гласа й отекна дълбоко в съзнанието му. Сграбчи я за дрехата и тя овисна навън с протегната ръка някъде назад:

– Не искам да живея, пусни ме при детето ми… – той се опита да я изтегли обратно, но тя изхлузи ръката си от ръкава и след това всичко стана ужасно бързо. Тялото й се удари във вагона и после право на чакъла.

Той се провеси между вагоните и загледа тялото й. Понечи да излезе навън, но тя не помръдваше. Стоя така няколко мига и като изпита пълно отчаяние хвана се за главата и се прибра назад. Какво се случи току що? Какво… Да спре влака, да обясни, да ги търси, да я спаси. Как да я спаси като главата й се удари в чакъла… Детето има ли шанс?

В този момент контрольора излезе от вагона и се загледа право в него.

– Къде е жената… – изсъска той подозрително и като не получи отговор закрещя с пълно гърло – Убиец! Убиец! Ограби жената… Спрете влака…

Стефан свали ръцете си от челото и видя, че още стиска парите. Сега вече мутрата не търсеше любовник, а убиеца на семейството си. Стефан застана на ръба на вагона и зачака да намали скорост. Само малко да намали…

 

Разказът е написан по предизвикателство от Стефан Харизанов – пътуване във влак, романтика, криминале.

Дланите на татко, разказ

След като детето и жената паднаха от влака Стефан изпадна в шок. Виковете на контрольора му подействаха алармиращо и в момента, в който видя възможност той скочи още в движение. Но този импулс да се спаси от грозящата го мъст на съпруга на Лора или в най-добрия случай да лежи в затвор за двойно убийство, този импулс го тласна да тича като обезумял в тревата докато не стигна дърво с няколко храста и не спря да си поеме въздух. Като вдигна очи видя как влака се отдалечава. Толкова бавно спира, че само за да се върнат за липсващите пътници ще им отнеме цяла вечност. Ръцете на Стефан се разтрепераха и той се приведе напред и се загледа в обувките си. „По обувките ще познаеш човека. – Така му казваше баща му. – Точно както ще го познаеш по действията му в критични ситуации. Кой си се защитава всеки ден под слънцето. Кой си е всяко твое решение, всеки твой идеал. Измениш ли на принципите си все едно си мъртъв.“ Така му говореше баща му и Стефан усети как внезапно ръцете му спряха да треперят.
– Аз така или иначе съм вече мъртъв. Но тя може да е жива…
И като се затича обратно към линията стъпи на дървените дъски и се затича с всичката си сила и бързина назад. Трескаво оглеждаше лявата страна и не след дълго видя Лора. Спря при нея и като махна няколко кичура от лицето й рязко затвори очи. Сякаш го порязаха с нож право през лицето. Стисна ръката й и като стана затича се назад да търси детето.
– Никол! Никол! Чуваш ли ме…
Тичаше и викаше. На моменти спираше и се заслушваше. В един момент слезна от релсите и като видя храсталаци стори му се че чу нещо. Мушна се вътре и започна да кърши клони и да вика с пълно гърло.
– Никол, чуваш ли ме? Тук ли си?
И в този момент, миг на щастие, от един от храстите се чу детски плач. Явно детето се разплака като си чу името. Той се затича и като разлисти видя малката Никол заклещена между клоните на някакъв храст. Стефан започна да чупи и опъва клоните като обезумял и я измъкна право нагоре. Детето беше цялото зачервено, но той не знаеше дали е от плач или от нараняване.
– Искам мама… Мама…
– Сега ще те заведа при нея. Тук боли ли те? – И той започна да опипва ръцете и краката, като стигна коремчето детето плоплака и наду такъв рев, че Стефан я гушна и с всичка сила затича през тревата към най-близкото шосе.
– Няма страшно. Отиваме при майка ти. Знаеш ли къде зимуват раците? Не знаеш? Аз скоро ще разбера… Само се дръж.
Той стигна шосе и пръв на пътя се появи тир. Стефан изкочи на шосето и принуди шофьора да спре.
– Хиляда лева да ме закараш до Девня.
 Шофьора го изгледа изненадан. Девня беше на 10 километра. После видя детето, после чу, че стене.
– Качвай се.
Като затвори вратата Стефан гушна детето и извади от джоба си хиляда лева.
– Болницата.
– Прибери си парите.
 Стефан ги остави на земята и заоглежда лицето на Никол  Детето леко хриптеше като дишаше.
– Падна от влака.
Като чу това шофьора натисна рязко газта. Може би нямаха много време.
Когато пристигнаха пред болницата Стефан нахълта вътре и се развика.
– Детето падна от влака! Помогнете! Някой. Извикайте лекар!
Сестрите се обърнаха към него, една тръгна за количка, друга хвана телефона и в този момент по коридора се чуха бързите стъпки на млада докторка. Тя още в движение си сложи слушалките и ги допря до гърдичките на Никол.
– Какво стана?
– Падна от влака, беше заклещена през тялото в един храст.
– Ела късметлийче…
Докторката взе детето, сложиха го на количка и потънаха навътре. Стефан направи няколко крачки назад и се срина на една дървена пейка.
А сега? Сега като го снимаха всички камери в болницата няма как да се скрие. Край. Той ще поиска записите, ще го види кой е. Дори няма смисъл да бяга. По-добре да вдигне телефона и да му се обади. Сега детето си имаше само татко.
Стефан отиде при сестрата и я помоли да направи телефонно обаждане от номера на болницата.
–  Е то тука само това предлагаме! От мене да мине! – И тя обърна апарата към него. Той го взе и опъна кабела като го премести леко встрани.  Посегна да вдигне слушалката и ръката му затрепера. Това е самоубийство. Все още има шанс да избяга. Обръща се, излиза и потъва в небитието. Да гледат каквито искат записи от камерите. В този момент сестрата се обърна към него:
– Кой ще го плати това? За които не плащат, нали знаеш, няма лечение. Нищо че е дете. То разлика няма.
Стефан извади няколко хиляди лева и ги сложи пред нея.
– Стигат ли?
– Като излезне сметката ще кажа.
Той се обърна и хладно вдигна слушалката като гледаше сестрата право в очите. Набра домашния номер на Лора и веднага рязък мъжки глас вдигна от другата стпана:
– Да!
– Никол се намира в гр. Девня в болницата и в момента я преглеждат.
– Какво правят във Варна! Дай ми Лора!
– Лора не е тук. Само Никол.
– Кой си ти?!
– Болницата в Девня.
И Стефан затвори слушалката. Може би имаше 5 часа, максимум 6.
– Подпишете този документ, иначе не могат да я лекуват. Вие ли сте бащата?
– А… Да.
Той си взе едно кафе от машината и седна обратно на пейката като се облегна назад. Опита се да мисли само за хубави неща. Кои са онези неща, които наистина обичаме? Дланите на татко ми, помисли си той. Ех как му липсваше. Как му се искаше да вдигне телефона и да каже „Татко, този път здраво загазих.“ А баща му да му каже някоя от онези вечно оптимистични мъдрости. Сега щеше да му каже, „Случват се бели, синко, но живота се отплаща на добрите хора с щастлив късмет и шансове.“
Липсваха му добрите очи на майка му. Искаше му се да го тупне по рамото и да му каже – „Какво пак забърка?“
Липсваше му… Лора. Уханието на косата й, забързаното й говорене, плашливият й поглед, кичурите, които стискаше в пръстите си, пръснати по чаршафите. Липсваше му копнежа по мечтата за щастие. Много му липсваше.
Кога минаха часовете? Излетяха като хвърчило. Мъжът й влезе и като заразпитва сестрите за Никол и му казаха да изчака огледа се и право Стефан фиксира. Приближи се и като дръпна един стол седна право срещу него.
– Знам те кой си. Къде е Лора?
– Падна от влака.
– Жива ли е?
Стефан заклати глава.
– Никол?
– Падна първа.
Съпругът се облегна назад и дълго го гледа.
– Ей с тия две ръце ще те удоша. Ще изцвърчиш като червей.
И пак се облегна и продължи да го гледа. Чакаха. Някой да каже нещо. Но въпреки погледите, които разменяха макар и пълни с думи останаха безмълвни. Сякаш проведоха цял разговор.
– Кой е бащата на детето? – Чуха докторката да се приближава.
Съпругът на Лора се изправи.
– Имате късмет. Още малко и…
Лекарката обясни надълго и нашироко всичко за състоянието на Никол и Стефан също стана прав. Гледаше този мъж. Спрямо един човек е насилник, за друг е ангел пазител, за трети смъртоносна заплаха. Можеш ли да кажеш какъв е?
Лекарката влезе навътре и съпругът на Лора направи жест да излязат навън. Това е, помисли си Стефан. Его го краят. Другия сложи ръка на рамото му и го дръпна грубо към себе си. Доближи се до ухото му и много тихо каза:
– Давам ти един ден преднина.
Блъсна го встрани и влезе обратно в болницата без дори да го погледне повече.
Стефан усети, че краката му ходят. На практика го пусна. Пусна ли го?
Разказът е написан по предизвикателство от Татяна Миланова. Да е продължение на на разказа „Пътят към щастието“, детето трябва да живее.

Топло сърце, разказ

Той се размърда и като се обърна видя разтревоженият поглед, с който жена му го гледаше.

– Как може от едни комари лаймска болест? Добре ли си?

– Ами… Чувствам се отпаднал. Нямам сили.

– Изпий това. Доктора каза, че ще ти мине. Ти си много силен. Дай да видя петното.

Той се обърна и тя започна да оглежда гърба му.

– Ужасно ми е мъчно за тебе. Аз съм виновна. Трябваше да купя от ония джаджи за комари.

– Не се притеснявай. Ще ми мине.

– Разбира се, че ще ти мине. – Тя го зави с едно одеало. Есента беше започнала да бушува навън и дори леко пръскаше дъжд. – Отпусни се, поспи. Виж колко е уютно. Тук съм.

Той затвори очи и се унесе. Наистина с тази жена се чувстваше спокоен и щастлив. И да, заслужавало си е всяко ухапване от комар. Дъждавните капки го унесоха постепенно и той засънува. В съня му имаше листа, шума, буря. Картини от морето – разпенено и шумно, птици уплашено летят навътре към сушата. Огледа се, но нея я нямаше. Сепна се и се събуди. Чу гласа й да говори, но не му стигнаха сили и съвсем леко промълви:

– Не те чух… – Но каква озненада тя продължи да говори и унеса му започна да се разсейва.

– Да, зная, че казах една седмица, но нещата се промениха. Той не е никак добре. Няма да го изоставя. Не, казах. Да, обичам те, но не мога.. После ще ти звънна.

И в този свят препълнен с толкова поводи да изпитваме радост от това, че сме живи той изпита желание да затвори очи и да умре. Там на място.

Тя влезна в стаята и като седна до него на леглото му се усмихна.

– Добре ли си? Какво да направя за тебе за да се почувстваш по-добре? Какво искаш?

А той стоеше безизразно и я гледаше. Представяше си онзи следобед с красивия летен залез. Днес какво би направил. Би ли си дръпнал ръката за да кацнат комарите върху нея, да пият от нейната кръв и сега местата им да са разменени? Тя да лежи болна.

– Ще си взема един душ и като изляза от банята ще ти направя топла супа. От любимата ти.

– Благодаря ти. – каза й той.

– За супата? Не се шегувай.

– Не. Благодаря ти за всичко. – И той започна да оглежда лицето й, раменете й, дланите й, очите й, които така съчувствено го гледаха докато крои планове да го напусне.

– Нищо ти няма. – засмя се тя – Какви са тия фаталистични мисли. След две седмици ще си като нов. Ей сега идвам. Нали аз съм тук. Никъде няма да ходя. – Тя влезна в банята.

Той се надигна от леглото и с огромна трудност стана и отиде до сейфа в гардероба. Отвори го и извади пистолет. Зареди десет патрона в него и отиде до бюрото. Подпря се и се загледа през прозореца. Какво нещо е оръжието, дава ти усещане за сила. Сякаш сега стъпва по-уверено. Хладната сила, която се прелива в теб е като кръвопреливане. Студеният метал попива от топлината ти. Вдига ти адреналина. Той погали пистолета и продължи да гледа през прозореца. Да. Десет патрона. Един вече в цевта.

Извади лист хартия и й написа бележка. После си обу панталоните, взе си пистолета и като си облече якето излезе. Пресече улицата клатушкайки се и като се мушна под клоните на черницата отсреща подпря се на ствола й и се свлече. Силите не му стигаха да стои прав, но със сигурност му стигаха да дръпне спусъка. И зачака.

Не след дълго тя изкочи от входната врата с бележката в ръце трескаво оглеждаща се. Хубавата му жена го търсеше. Тя се затича нагоре по улицата, после надолу и се хвана за главата. „Не, не, не…“ Повтаряше на глас докато дъжда се стичаше по лицето й. Тя изтича обратно вътре в къщата и дори не затвори вратата.

„Да, мила – мислеше си той – Точно така.“ И като наведе глава сгуши се в якето си и се опита да не трепери.

Минаха часове. На няколко пъти тя излиза и го търси в дъжда, но така и не го видя как я гледа от срещната страна на улицата скрит зад няколко храста. След още няколко часа пред къщата спря черна кола и един мъж излезна от нея.

– Ето те, гадино… – Той се изправи много внимателно и извади пистолета. Гледаше мъжа като животно готово да се нахвърли в смъртоносна схватка. Дъжда се усили и капките се стичаха по качулката на вече напълно мокрото му яке. Вдигна пистолета и се прицели. Гледаше го и си повтаряше „Ти ми взе всичко, което обичам.“ Прицели се и видя как жена му излиза от къщата с бележката в ръка и тича право при този, този… Прегръща го, целува го… Този…

Той свали пистолета. Това вече не беше неговата жена. Тя се спря с овиснали ръце на тротоара пред къщата и започна да гледа отчаяно в различни посоки. В опит да го зърне как идва от някъде може би. После се обърна и се загледа в къщата. Тази хубава уютна къща. Тази красива ведра улица. Този тротоар, който шепти „у дома“. Имаше чувството, че всичко това се завъртя около нея и тя леко се олюля, и се подпря на едно метално колче. Обърна се и се загледа в колата, в мъжа вътре и изпусна бележката. Изтича, затвори външната вратата и като се качи в черната кола си тръгна. Просто си тръгна. Дали сега, дали след две седмици. Имаше ли значение?

О мълнии… Той излезна на улицата и изгледа как автомобила се отдалечава в дъжда. Силите му бяха на предела, закашля се леко. Тръгна залитайки към къщи и на тротоара видя бележката. Вдигна я и я огледа, цялата мокра, но думите, които й каза все още се четяха.

Мило момиче, чувствам се много виновен. Истината е, че съм влюбен в друга жена и вината не е в теб. Вината е изцяло в мен. Твърде дълго те лъжа. Но не мога повече. Отивам при нея. Аз нямам смелост да те погледна в очите и да ти го кажа. Надявам се, че ще намериш някой, който ще те обича повече от мен. Някой по-добър от мен.

Като поглеждаш назад виждай само красивите моменти.

Прости ми.“

Сега би ли сложил ръката си да я защити от комарите? Би ли дал да пият кръвта му и да го заразят за да я предпази?

Да. Защото докосването до спомена беше топло, нежно и галещо като чувствата, които изпитваше към тази жена.

Път с предимство, разказ

– Господине! – Дилян чу глас зад себе си докато слизаше от автобуса. – Внимавай със знаците и следвай червените табели!

Дилян кимна на шофьора и не можа да разбере това приятелско предупреждение ли беше или някаква закана. Не беше идвал в столицата от поне 15 години и не можеше да разбере от какво се оплакват толкова много всички в провинцията. „Крака ти да не стъпва там“, „Дявол да ги вземе всички в този град“, „Едвам се спасих“. Такива бяха коментарите на повечето хора, които бяха идвали и той не можеше да разбере какво е това лошо отношение – дали не се заяждат по улиците или пък нещо друго. Знае ли… Единственото, което знаеше бе, че довечера в 7 има автобус към къщи и той щеше да бъде на него.

Излезе от сградата на гарата и се огледа. Пред него имаше огромен знак за път с предимство и пешеходна пътека. Двама мъже с жълти екипи демонтираха някаква червена табела. Дилян знаеше, че с питане се стига навсякъде и се приближи до тях.

– Извинете идвам за един лиценз и зная, че сградата е много близо до автогарата.

– Да, – отвърна му единия – Тази постройка отсреща виждаш ли я? Там трябва да отидеш. Това е Комитета.

Дилян благодари, но се спря и се загледа какво правеха. На червената табела пишеше „Направо Съд 4 часа, Летище 2 часа, Община 8 часа, Комитет 10 часа, наляво: ЦП 7 часа, ТК 6 часа..“ и така нататък. Със ситни букви бяха изписани някакви места, някакви часове. Той не се сдържа и попита:

– Извинявайте, а какво е ЦП?

– Това е централния парк, господине. Тази табела ви казва, че ако следвате пътните знаци ще стигнете до централния парк след 7 часа. Но тя е незаконна табела и затова я махаме.

– А защо пише, че до Комитета се стига за 10 часа след като сградата е точно пред мен?

– Следвай си знаците за движение господине. Ние не сме бюро по упътванията.

Той сбърчи леко вежди и пресече улицата по пешеходната пътека. Сградата на Комитета беше на някакви си 15 метра, но имаше ограда и знак да тръгне вляво. Той тръгна в ляво и след 15 метра видя знак да слезе надолу по стълбите. Тръгна по стъпалата надолу и влезе в странно подземие, което се разклони и нова табела го заведе до ескалатор, който слезе поне още две нива надолу. Там табела му каза, че може да тръгне само направо и той влезна в широк добре осветен коридор, който го заведе на спирка с малка мотриса. Контрольора му направи знак

– Ако ще се качвате качвайте се, следващата е след два часа. – Дилян се качи и мотрисата потегли.

След около 10 минути мотрисата излезе над повърхността и той видя, че преминава през някакъв много странен стъклен купол, в който имаше палмови дървета и пейки. Изглеждаше като чакалня на летище и като видя, че се отдалечава прекомерно много от мястото, където искаше да отиде той слезе още на първата спирка и се огледа.

– Много се извинявам – спря една жена – Как да стигна до Комитета? От провинцията съм, за едно разрешително съм тук и сякаш бях отпред и сега съм някъде другаде…

– О, господине, трябва да тръгнете надолу по тези ескалатори, но поне 6 часа ви остават до Комитета и това е само ако оцелите правилния коридор. Какво да ви кажа… Гледайте да спазвате знаците, защото ако ви приберат няма излизане.

– Къде ако ме приберат?

– Пазачите. Просто – тя погледна встрани – следвайте всички официални знаци и ако има червени табели останали някъде ще се ориентирате поне колко ви остава.

– Не мога да разбера… – той се почеса по главата – Знаци, табели, пазачи…

– То и аз не мога да го разбера, но съм си научила няколко маршрута и гледам да не се отконявам, защото един път обикалях 17 часа докато се прибера. След тази случка не съм се отклонявала от маршрута си. Ще си изпусна превоза. Късмет ви желая.

Той постоя и се загледа в нея. Беше си съвсем нормална жената, добре се държа с него. Какво реват всичките му приятели, че столичани са ужасни. И в този момент:

– Ей, ако ще се движиш на някъде давай. Чакаме те няколко човека! – той се обърна и видя, че до него стоят наистина няколко мъже и жени и като не можа да се ориентира какво искат отдръпна се, а после се отдръпна още и видя, че е стъпил на някаква синя пътека. Загледа се в забързаните им крачки – те ходеха по синята пътека и не се отклоняваха от нея. Толкова се изненада, че спря още един човек.

– Много се извинявам, аз съм от провинцията. Моля ви, кажете ми защо тези хора ходят по синята пътека.

– Ами ако излязат от нея може да ги приберат, защото са от поток, на който му е разрешено да ходи само по синя пътека. Има сини пътеки, червени пътеки, жълти, зелени. Вие за каква сте?

– Аз съм за Комитета.

– Оу-у… Значи по ескалаторите надолу и следвайте табелите. Късмет! – и мъжа си продължи по пътя.

Втори човек му пожела късмет и по гърба му пробяга хладна тръпка. Какво се е случило в този град? Той тръгна към ескалаторите и стъпи на тях. Докато се спускаше надолу видя как едно момче прескочи едно ограждение и трима в бели униформи хукнаха след него да го гонят. „Нарушител! Смени коридор! Спрете го“ чуваха се викове и Дилян се обърна и погледна една жена с ококорени очи.

– Не сте от тука. Просто следвайте знаците. – Тя въздъхна и слезна от ескалатора като се отклони в някакъв коридор, целият в бели плочки, който беше извит и по стените му бяха сложени жълти линии като горска маркировка.

Дилян се огледа и видя от тавана да виси табела със знак предимство и до нея надпис „Комитета“. А, ето на къде трябва да върви. Има някакъв ред все пак. Коридора му го отведе на друг ескалатор, който го свали още нива надолу и после по едно тясно коридорче леко извито и леко качващо се той зави нанякъде и там имаше нова табела „влезте в асансьора“. Влезе в асансьора и усети, че се качва нагоре. Когато излезе от асансьора стъпи на някаква площадка, на която имаще още по огромен знак „път с предимство“ и до него „Комитет“. Дилян усещаше, че ще се справи. Влезна в син коридор, който зави в някаква посока и понеже цвета беше по уютен усещаше се като пещера. Коридора го изведе на спирка, където чака дълго, но се качи на нова мотриса и като седна вътре видя възрастна жена да чете книга.

– Много се извинявам – прекъсна я той, а тя отзивчиво затвори книгата. – Това е пътя за Комитета, нали?

– Да, но от тук ще ви прекачат поне още пет пъти и ще ви върнат на места, които вече сте бил, но в друг коридор. Поне пет часа ви остават, ако не са шест.

– Но аз вече обикалям от два часа… – лицето му се изкриви от неприятна изненада.

– Ох…Разбирам ви. Наистина ви съчувствам. Хората са много изнервени вече. Нямаме търпение да отворят пусти Портал вече. Просто този град стана невъзможен. Всичко е забранено. Стъпиш тук – забранено, тръгнеш натам – забранено. Като отворят Портала ще се придвижваме много бързо и лесно. Влизаш в кабинката тук, излизаш там, където искаш да отидеш. И цялото това пътуване ще изчезне. Няма да има обикаляне, няма да има нужда от този подземен лабиринт. Дано го зазидат дано.

– Аз дори не зная къде съм…

– Никой не знае къде е. Следваме табелите и това е. Чакаме Портала. Да го отворят. Вече са монтирали Кабинки на някои места, но кога ще го пуснат…

– Но сградата на Комитета беше точно пред мен… Защо…

– За да има ред. Така казват. За да е удобно за всички. За да са по-щастливи хората. Трябва да слизам. Само не се отклонявайте от табелите, защото ако сбъркате коридор ще изкарате в това подземие цяла вечност.

Той й благодари и зачака спирката си.

 

Два дни по-късно той застана пред сградата на Комитета целия раздърпан, чорлав, преуморен, претръпнал, жаден, гладен с дълбоки сенки под очите. Влезе вътре и едра жена му направи знак да се приближи до нейното гише.

– За какво сте тук?

– Дойдох да извадя разрешително за едно пиленце. Имаме вече 10 кокошки, но ненадейно се излюпи пиленце, а нямаме право на единайста кокошка ако не извадя лиценз или поне временно разрешително.

– А подадохте ли декларация 7 в министерство на Земеделието и Животновъдството?

– Не. Не знаех, че трябва такава. На вашата официална страница не е описан такъв документ. Става въпрос за едно пиленце, нали разбирате?

– Днес едно, утре ще са две. Без тази декларация разрешително няма да получите! Следващият!

– Но аз бях вече пред това министерство преди 17 часа! От два дни не мога да намеря пътя обратно до автогарата! Ненадейно пристигнах тук и реших да вляза. Няма ли да ми помогнете?

– Следващият!

Дилян излезе от сградата на Комитета бесен и като видя сградата на автогарата точно отсреща тръгна право към оградата и като я хвана с две ръце покатери се отгоре и прехвърли единия си крак.

– Стой! – Чу рязък глас през високоговорител и завъртя лице. Мъж в бяла униформа се приближи до него. – Стъпиш ли от другата страна ще лежиш 15 дни в ареста.

– Но аз просто искам да напусна този луд град! – Дилян почти се разплака. Очите му се напълниха със сълзи, които стояха в готовност да потекат по лицето му.

– Съжалявам. – Униформения посочи входа за лабиринта с едната ръка, а с другата тротоара зад оградата – Натам път с предимство 5 часа до автогарата. Натам 15 дни арест. Ти си избираш.

Дилян го гледа известно време и гнева му стана толкова силен, че сълзите се стопиха. Пресъхнаха за миг. Той погледна и към гарата. Можеше ли да претича през пешеходната пътека достатъчно бързо или щяха да го настигнат?

Той върна крака си от правилната страна и стъпи на земята.

– Зраве желаем, другарю началник! – Дилян махна с ръка и тръгна към Лабиринта.

– Какво ми каза?! – Униформения тръна след него.

– Здраве желая. – И Дилян стъпи на ескалатора като двамата продължиха да се гледат с неприязън докато Дилян не потъна някъде надолу в бездната на пътя с предимство.

За първия роман

Романа „Общества на абсурда“ е готов и вече е в предпечат. Още по-интересно е, че вече пиша продължението „Ферма за свинско месо“, която започва с успоредно действие на първа част и продължава с ново развитие на тази действителност, в която персонажите попадат. Беше много странно това, че избрах за първи роман да навляза малко в територията на ужасите. И то при условие, че пиша успоредно една много приятна, ведра и нежна история.

Дали е апокалиптична фантастика или е просто хорър не съм сигурна. Двама я четат в момента и дават различно определение на това дали е наистина ужасяваща или не. При книгите феноменално, но факт, колкото прочита толкова мнения за това дали нещо е плащещо или не е.

Историята се вмести в 340 страници като продължението поема в една съвсем различна посока и разказва историята на съвсем различни персонажи. Съвсем различни проблеми вписани в същият дискурс. Той е далеч по-човечен и много повече ангажиран не с това какво се случва, защото вече знаем какво се случва, а с това как се чувстват хората вписани в този дискурс. И в този смисъл втора част ще даде повече дълбочина на изживяваните перипетии и ще наблегне повече на психологическият процес, през който преминават.

За ноевия ковчег в „Общества на абсурда“

Къде сте всички вие, големци, богаташи, мафиоти, управляващи – всички вие, които се мислите за повече от останалите хора. Специално за вас е създаден град убежище, в който ще можете да се спасите докато онези отвън умират. Под топлият приветлив купол ще продължите да живеете каквото и да става отвън. Колко трупове ще прескочи всеки един от вас по пътя си към обетованата земя? Искате ли да я видите?
Там всеки има своя луксозна къщичка с малка зелена градинка отпред, радва се на чист въздух и редовно доставена храна. Осигурени са дори и забавления. Елате, купете си спасение в ноевия ковчег на бъдещето.
Пък после ще видим…

Читателски коментар за романа

Дами и Господари, винаги мириша новите книги, които имам…само книгоманите знаят защо иде реч..Хартия, мастило, нечий къртовски труд, за излезе от печат и пърхането в стомаха ми, надеждата, че вътре ще намеря нещо…за себе си. Ще разбирам повече, защо хората са такива, каквито са, или ще избягам от реалността, защото е прекалено тежка, за да я понасям. Та, щастлива съм да споделя, че тази вечер помирисах цели три. Хелиана ми ги изпрати лично, защото я помолих. Новият ѝ сборник с разкази е току що излязъл от печат. Мирише хубаво! Отдавна не бях се вълнувала толкова, за нови книги…Романът започва брутално….оставих го, само за да ѝ пиша на лични, че е Велика! Искам да се похваля, искам да кажа, че няма да спра да я чета. Искам да кажа, че е зверски добра, в това което прави и препоръчвам всичките ѝ книги! Толкоз, за сега

Мария Йорданова

Откъс от общества на абсурда

„Това за събирането на генома са глупости. Не става въпрос само за ДНК модификация, необходимо е този енергиен елемент да се самоосъзнае. Да помисли себе си за да остане да съществува като битие извън корубата. Различната преса в различните групи ги накара да гледат на самоосъзнаването си по различен начин. И респективно да осмислят себе си, света и тялото си по различен начин. Феноменално имахме изключителни резултати от двете крайности—пълно щастие и пълно нещастие. Но пълното нещастие го постигаме по-лесно. И затова наблегнахме над това. Ти виждаш град пълен с хора, които имат забрана да правят деца. И разсъждаваш над човешките им права. Аз виждам една доза окситоцин, две дози друго, петорна доза, тройна доза хормон. В храната им, в информационните им потоци. В структурата на мислене. Стимулации химически, психически. Повишени енергийни нива. Ти виждаш някой получил внезапно удар. Аз правя дисекции, вивисекции и аутопсии на същия в лабораторията си в опит да разберем какво е останало, къде е отишло. Кой е преносителят на енергийния човек. Никога не би могла да го разбереш. Твърде си елементарна и глупава…“

още коментари от читатели

За разказа „Змийска кожа“, Хелиана Стоичкова  
*
Милен Върбанов „Хареса ми!“

*
Hristin Stafunski „Даровитото ми хлапе !Чудесен разказ !“
*
Вили Лалкова „Много ми хареса разказа.“
*
Petrova Petrova „Много ми хареса…“
*
Янко Яновски „Браво продалжаваи всъщия дух сладуранке“
*
Геви Тодорова „Хубаво пишеш, хубаво, хубаво..“
*
Georgi Stoichkov „Чудесно. Жалко то е, че това си е цялата истина. Браво.. Адмирации“

За разказа „Панчаревски блус“, Хелиана Стоичкова  
*
Динко Филипов „Разум,мечта,страсти…. Които надделее Важен е мига“
*

Григор Димитров – Страхотен е“
*
Стойко Стойков – „Водата правеше въздуха много свеж, а светлините на града бяха относително далече и се виждаха толкова много звезди, че ако размахаш ръка, можеш да ги разпръснеш в някакви невероятни картини“… като красиви мечти!“
*
Стойко Димитров „Здрaвей слaдурче продъжи с същия дух“
За разказа „Сладко от портокали“, Хелиана Стоичкова  
*
Динко Филипов „Пред химията на привличснето всички са безсилни.За сърцето няма писани закони,то никога не греши“
*

Yova Petrova „Хубав разказ. Но трябваше някой да оправи граматичните грешки.“
*
Petrova Petrova „Браво!“
*
силвия василева – „Прекрасни разкази“
*
Didi Antonova „Много,много ми хареса!“
*
Елена Николова „Прекрасен разказ- първа любов- неподправена и онази истинската, която идва с гръм и трясък по никое време в живота ти.Един млад непатил човек и един възръстен – всеки със своята сладка мъка!
Много ми хареса монолога на треньора! Накара ме да се замисля…
Браво на вас:)“
*
Аничка Кереева – Браво, беше истинско удоволствие, грабна ме!“
*
Николай Сотиров – Хубаво. Една идея, едно усещане, една възможна реалност. И най-вече никакво разводняване. Харесва ми.“
*
Красимира Христова „Приказки с неочакван край възхитително“
*
Димитрина Колева „Хареса ми,леко се чете,бързаш да разбереш развитието,
интересно.“
За разказа „Практичен човек“, Хелиана Стоичкова 

*

Стойко Стойков – Хелиана Стоичкова – Благодаря ти от сърце слънчево момиче! Няма безплатни илюзии…всичко на този грешен свят плащаме с парчета от душата си! За това душата боли, а сърцето плаче…“
*
Пепа Цветанова „Браво!“
*
Мария Маркова – „Хареса ми разказът! Продължавай мила да ни радваш“
*
Диляна Пейчева – „Много хубав разказ“
*
Valeriya Dimitrova – „Хубаво! Усмихва те и ти стопля душата! Не можем без любов, това е!“
*
Sergei Dudov –Много истинско!“
*
Благовеса Бързакова „Хубаво , интересно написано ! Прочетох го с удоволствие ! Браво момиче !“
*
Николинка Симеонова – „От много време не съм се чувствала толкова развълнувана,благодаря ви,докоснахте душата ми“
*
Цветомир Кодошовски „Какво ида напиша за похвала на автора ще е малко,страхотно разказче изпълнено със страс,любов и нотка на недоверчивост!“
*
Лиляня Стянева „Хубав ,поучителен и трогален разказ!За жалост това. е начин
На Живот!“
*
Венета Сотирова – Прекрасен разказ. Илюзия блян химера , както искаш го наричай виждам се в него , много ясно Благодаря ! Прогледнах може би !!!!!“
*
Gergana Kovacheva „Защо ли ми напомня за Малкия принц на Екзюпери?Той казва:Обичам да вярвам в миражи-въпреки че много добре знае какво е мираж.Много обичам този автор и намерих нещо общо с настоящия разказ.!“
*
Ирина Налбантова – Евала!!! Страхотен разказ“
*
Mariela Dimitrova „Дааам, те, котетата, умеят да разказват играта! Адмирации, много хубаво!“
*
Динко Филипов – „Делата,добрината днес малцина зачитат В тях е истината,щастието на сърцето и богатството на душата Сам да си ги пълниш е безценно“
*
Mimi Banova – „Нека всеки намери своята ИЛЮЗИЯ и да я съхрани в сърцето си до края на живота си.“
*
Галина Парушева „Така стават тези работи!В добрия смисъл разбира се! Някой, някъде чака да си намери половинката,за да се почуства цял.“
*
Марийка Костова – Няма нищо случайно в този живот …..“
*
Sirma Ivanova „Супер!!!“
*
Стойко Димитров –Хубaв рaзкaз зaхaрче“
*
Марина Николова – „Илюзия ли? Я стига _ направо си е истина..“

За разказа „Акваристката“, Хелиана Стоичкова 

*
Hristin Stafunski „Моето хлапенце е гений !“

 

  

За разказа „Разходка във гората„, Хелиана Стоичкова  

*
Петър Петров – „Много духовито, браво“

*
Гошо Петров – Много си талантлива Браво“
*
Anka Draganova „ЧУДЕСНИ стихове“
*
Ivelin Parfeonov – „Много готино е написано много ми допадна“
*
Ilian Ivanov „БРАВО !!“

*

Mariqna Kostova „Супер“
*
Велико Киров „СУПЕР !“
*
Росен Русев „Браво!“
*
Stoyanka Lazarova „Страхотно! Браво!“
*
Веси Калъчева – „Много хубаво написано ! Браво !“
*
Мария Маркова – „Супер си момиче! Браво“
*
Milco Milcev „Straxotna si“
*
Цветана Костова – „Поздравления“
*
Петър Лулчев – Страхотно. Бравоооо“
*
В. Мойнова „Браво бе момиче! Страхотно си го докарала!“
*
Snejana Kostadinova „Добро е“
*
Dima Dyakova – „Браво“
*
Slavi Tulev – „Има какво да коментираш но и какво да харесаш, усетих че не обичаш ревнивците в всякакъв аспект това те прави по възвишена в своите стихове, адмирации.“
*
Лиляня Стянева „Много е хубаво“
*
Даяна Мария „Супер!“
*
Diqna Pavlova „Дори в случая трябва да благодаря….“
*
Христинка Караандонова „Добро да“
*
Искра Кръстева „Супер“

Коментари от читатели

За разказа „Ябълка садена от татко„, Хелиана Стоичкова

Николай Сотиров – „Българският Оруел. За съжаление описва близко бъдеще. Когато Оруел описваше бъдеето като лице стъпкано от ботуш никой не му вярваше. Дами и господа завесата пада… Ние сме в бъдещето“
*
Елена Николова – Изглежда сте надникнали в бъдещето!Натам сме тръгнали и сами се тикаме нататък – чрез консуматорското ни мислене и продажни душици. И без значение дали се отнася за политиците, ние сами се носим по течението и никаква съпротива не оказваме щом не усещаме пряко да сме засегнати. Единствено роптаят тези които осъзнават, че промените рушат бъдещето на децата ни. Тъжно и болно е за жалост, Хелиана:(
*
Христин Сафунски – Когато един народ с вековна и славна история и традиции се превръща в жертвено агне поради собствената си глупост !
Дали това е предопределената ни съдба или все пак ще се вземем в ръце ?
Времето за мислене свърши, дойде време за действие !!

*
Маринела Иванова – Близкото бъдеще тук ,това е реалност в други страни …
*
Елена Кирилова – Не е далече и това
*
Петър Петков – До година две, така ще бъде и в България, след като само стоим…
*
Стоил Йочев – Това трябва всеки да го прочете и да се замисли … накъде отиваме …???
*
Ваня Йорданова – Много страшно,но със животните вече започна…и дума нейазахме!!!
*
Стефка Дафинова – Най-вероятно, това ни очаква. Проблема е глобален – навсякъде пари и власт !
*
Янчо Иванов – Даа,и козите,прасетата,че и Народа съсипаха!
*
Илиан Кирилов – Много силно, макар и тъжно! Благодаря! Звучи адски реалистично, да не дава Господ!
*
Лора Панайотова – Смеем се на разказа, ама НЕ МОЖЕМ ида си представим колко близо сме до ситуацията, описана в разказа….
*
Емилия Димитрова – Май на там сме трьгнали
*
Светла Янкова – На там вървим стремглаво.
*
Мария Романова – Това е ЕС който ни взе всичко
*
Пепа Конова – Това идея ли е. Гняв
*

За разказа „Ферма за свинско месо“, Хелиана Стоичкова

Илиан Кирилов – „Ако не е истина, не е и лъжа“. Поздравления, Хелиана! Имате силно перо, продължавайте все така!“
*
Петрова Петрова – Поздрави!
*
Милко Марков – Е чи оттдаватисе и това си е!!! Поздравления!!!“
*
Господин Панайотов – Добър разказ“
*
Иван Радев – Желая ви успех и за напред .Браво !“
*
Екатерина Дедева – Зловещо!“
*
Цветомир Кодошовски – Прекалено дълак разказ за неща случващисе от преди 25 години,но всепак адмирации!“
*
Вики ХД – Ужас и отврат….а разказът е много добре написан, дано обаче не се сбъднат ужасите в него…“
*
Виолета Радунчева – Звучи ужасно. Добре, че е само измислен разказ.“
*
Дафи Божилова – И това време ще дойде скоро, както е тръгнало.“
*
Маргарита Тенева – Имаш въображение,но много се притеснявам написаното да не стане реалност…“
*
Зафира Христова – Гледах филм на ужасите! Дано не стане реалност!“
*
Вяра Цанева – Уау! Страшно беше!“
*
Недялко Лесичков – Чудесно и аз така си представях бъдещите ферми!“
*
Янка Николова – Тръпки ме побиха от ужас – добре написано, но звучи ужасно.“
*
Христо Мезев – Спокойно! Един ден и месото ще се отглежда на „хидропоника“!“
*
Добромир Добрев – Пътуване в бъдещето.
*

За разказа „Лъжа и истина“, Хелиана Стоичкова

МФ – А продължение има ли?“
*
Цветомир Кодошовски – Браво казвам на човек дек го познавам,убавица си,намериме!“
*
Николай Николов – Майстора за малко да изспущи теслата от новината, става интересно“
*
Светослав Боянов – Браво, става интересно“
*
Милена Огнянова – Става заплетено. Чакам с нетърпение“
*
Светослав Боянов – Как ми се ще аз да съм този крадец а ти красавицата“
*
Стефан Найденов – Чакам продължение“
*
Стойко Димитров – Здрaвей зaхaрче стрaхотен рaзкaз“
*
Дарина Райчева – Аааа изпуснала съм романса!!!“
*

За разказа „От другата страна“, Хелиана Стоичкова

Ваня Харизанова – Чудесно чудесно“
*
Нядя Иванова – Браво.Много ме развесели рано сутринта.“
*
Роси Янакиева – Откачено. Готино.“
*
Виолета Радунчева –Харесва ми.“
*

За разказа „Необичайно вдъхновение„, Хелиана Стоичкова

Христин Сафунски –Благодаря за хубавия разказ, Хлапе !
Уникална си и всеки път, когато прочета нещо твое, изпитвам свобода на духа и емоционално удовлетворение ! Да си здрава и широко усмихната !“

*
Йълдиз Мехмедова –Благодаря за ведрото настроение,което ми стздаде Хели!Добро утро и спорен ден!“
*
Венета Ковачева –Уф, голямо напрежение! Пет пъти се припотих, докато ги чуя да изкудкудякат“
*
Ваня Тодорова –И на теб се е получило страхотно прекрасно момиче!“
*
Екатерина Дедева –Чудесен разказ! Добро утро и успешна седмица!“
*
Петрова Петрова –И на теб се получи страхотно!!! Поздрави!“
*
Николай Николов – Много мй харесва Вашата история „
*
Розина Ашахонаов –Хубав ден!!! Вдъхновението не ви е пропуснало:)))
*
Златка Атанасова –Пишете страхотно, но още преди да започна да чета, почвам да се чудя колко пъти ще срещна думите „влезна“ и „излезна“! Тук бяхте пощадили читателя само с едно „влезна“ . Умолявам Ви, изключете този паразит от речника си! Звучи толкова… „лизгаво“! Или да го приемем като визитната Ви картичка!
*
Йордан Попов –Здравей Хели! Прочетох с удоволствие разказа. Както винаги ми хареса. Във всяка история има поука, тук също. Една идея как се превръща в кошмар. Всички така грешим понякога, но не винаги края е щастлив.“
*
Стефан Мицов –В този разказ сте надминала себе си. Историята ме развълнува и ме върна към моето детство.
И баба ми имаше в двора си кокошки и аз много им се радвах. Какви ли не щуротии съм правил с тях, но това, което си сътворила, е прекрасно. Браво на теб! Ще станеш добра авторка на пиеси, които ще се гледат в много градове. Много се радвам, че си написала този разказ. Той показва дълбината на твоята душа, каква дълбока душевност имаш и каква доброта се е вселила в сърцето ти…!

*
Василка Нонцева –Добър ден. Благодаря за прекрасното творение.“
*

За разказа „Оранжева река“, Хелиана Стоичкова

Антоанета Славчева – забавно, приятно и поучително“

За разказа „Поздрави от Марчето“, Хелиана Стоичкова

Маргарита Стойкова – Прекрасно.Не съм се смяла така от сърце.Който го е написал,трябва да издаде книга.*
Златка Атанасова – Гениално! Но защо пак „влезна“ ???!!!
*
Иванка Станкова – Казвайте къде може да е намерим?
Уникална е,умирам от смях

*
Диана Георгиева – Жестоко!
*
Магделена Цурева – Страхотно! Ето това е женска солидарност. Като излезе книгата Ви, моля да пишете.
*
Ели Иванова – Ей на това му се вика женска солидарност. Имах едно такова гадже, без майтап…как не съм се сетила…
*
Тодорка Иванова – Прекрасен разказ!Истина и шега.Браво!
*
Мими Манчова – За жалост повечето мъже са такива.И спасението е да си плюеш на петите. С усмивка четох и благодаря.
*
Дарина Тодорова – Умно
*
Росица Петрова – Яко!
*
Роси Пенчева – Страхотно !
*
Ваня Райчева – Ехааа,уникално
*
Йорданка Богдева – Браво!
*
Мариета Маринова – Много яко,оригинално,абе,смях се от сърце!
*
Петя Николова – Смях се от сърце! Чакам книгата с нетърпение! Леко перо и много здраве!
*
Даринка Мечкарова – Хахаха…женска солидарност! Страхотна е !
*
Цецка Атанасова – Много е добър,хареса ми.
*
Лина Грозева – Невероятна сте! Толкова се смях! Прочетох и други неща от Вас, много ми хареса всичко!
*
Невяна Калчева – Чудесен. С удоволствие бих прочела цялата книга!
*
Венцислав Шекеров – Литературната героиня Хелиана Доля Морени е надарена с други способности,но Вие определено имате талант.Продължавайте и развивайте потенциала си.
*

*

Христин Сафунски – „Тъй като твърдо вярвам в Реинкарнацията, съм убеден, че ти, момичето ми си Стар Дух, изпратен с определена Мисия в настоящия Живот !
И верният ти прочит дава на хората упование, надежда и вяра в Доброто начало и по-щастливия живот, който така или иначе ще бъде извоюван !
Да бъдеш обичана и ценена !“

 

За разказа „Черни стъпки“, Хелиана Стоичкова

Стефи Георгиева – Не може така да свърши! Защо е тази ненавист? Може да са си чужди, но чак такава омраза..Мръсният характер допуска мръсотии, но това е светотатство-съдбата на едно дете! Защо? Лошотия? Завист? Липсва ми мотивация….
*
Николай Сотиров – Stefi Georgieva Мотивацията е спомената нееднократно. „Защото мога“ Има много хора за които това е повече от достатъчно. Ако до сега не сте срещали такъв сте щастлив човек.
*
Геви Тодорова – Много хубав разказ, но дай малко по ведър край да има.Става му много тъжно на човек.
*
Николай Сотиров – Много добър разказ. Чудесно щеше да е ако можеше да се нарече гротеска, но за съжаление е доста реалистичен.
*
Маринела Иванова – Тук ще има нужда от продължение
*

За разказа „Избор“, Хелиана Стоичкова

Нина Бинева – Чакаме трета част с близнаците
*
Еленка Костова – Браво !И аз чакам продължение
*
Румяна Малинова – Страхотно! Искам продължение.
*
Светослав Боянов – Супер това е разказа по мое предизвикателство
*
Дарина Райчева – Искам да стане книга! Грабна ме изцяло разказа!!
*
Росица Коджеманова – Браво , момиче чакам с нетърпение продължението, дано е по скоро. …потапям се в разказа ти и забравям всичко
*
Петя Цветанова- Става все по -заплетено 🙂 . Хайде, чакаме следващото продължение
*
Драгомира Атанасова – Е, сега ще чакаме продължение…
*
Евелина Делчева – Чакам продължение
*
Мира Попова – Чакам с нетърпение продължението
*
Деси Стойчева – И после?
*
Петрова Петрова – Чакам….
*
Стефи Георгиева – Искам още!
*
Стойко Димитров – Здрaвей Хели срaхотно е
*
Вера Баркова – Нека има продължение
*
Рая Ешкенази – Все по-интерестно става…следва продължение…НАЛИ!
*
Стефи Георгиева – Моля те, накарай го да събере кураж и да и разкаже макар и част от истината! Интересно как ще реагира тя?
*
Хелиана Доля Морени- Край, и аз се зарибих на този разказ. Главният герой май е зодия стрелец!
*
Сабина Величкова – Нека стане книга

За разказа „Добър вечер, добро утро…“, Хелиана Стоичкова
*

Ilian Ivanov – Уникален талант си Хелиана ! БРАВО .
Умна талантлива със природна красота събрана от красивите цветя ! И никога не сваляй усмивката от лъчезарното си личице , че със нея грееш по ярко и от слънце на небе .“
*
Pepa Petkova – Много хубаво!Браво!“
*
диана мавродиева „Чудесно, чудесно, чудесно“
 За разказа „Кон на F3″, Хелиана Стоичкова
*

Соня Стоичкова „Страхотно се забавлявах. Чудесен е.“
*
Йордан Попов „Започвам с това, че съм възхитен от разказа, който си написала по провокация от мен.Прочетох го с голямо удоволствие и наслада. Третира се темата за живота след смъртта, за това че не знаем, но вярваме, че се случват хубави неща на нашите души. Хареса ми и това, че чистотата се получава от изпадане, отърване от материалното и още много други идеи и виждания могат да се хванат в написаното. Ясно е, че всеки автор има стил на писане, твоя е много интересен, защото го усещам директно с душата си, даже ако стана , когато стана дух, ще го разбирам без да го чета, просто по интуиция. Впечатляваща е концепцията за написването по темата. Все едно ти дават картофи, ориз, олио, пресни подправки и ти казват, готви. Храната от това е станала прекрасна. Безкрайно обичам малките философски похвати в писането, зависи и кой е адресата. Разказа остава отворен за разсъждение, но изводите и заключенията може да си прави всеки според, знанията си и моралните си ценности и разбирания.Благодаря ти за уважението и вниманието, с което се отнесе към мен.“
За разказа „Перука от пари“, Хелиана Стоичкова
*

Светослав Софрониев „Красота без думи“
*
Tencho Valchanov – Благодаря ! Хареса ми !“

*

Tencho Valchanov „Пожелавам ти – Никога да не оставаш без идеи и думите да идват сами при теб !!!“

 За разказа „По френска рецепта“, Хелиана Стоичкова
*

Соня Стоичкова „Чудесен разказ. Впечатлена съм от изграждането на образите. Някак си, си ги представих как изглеждат.“
*
Лиляня Стянева – Хубав разказ с логика!“
*
Hristin Stafunski „Хели, талантливото, обичливо дете ! Аз си му викам Хлапето !
Сега бих добавил – моето Хлапе!“
*
Стойко Димитров „Здрaвей Хели, уникaлно“
 
 
За разказа „Изгряващо слънце“, Хелиана Стоичкова
*

Nevenka Gancheva – ПРЕКРАСНО!“
*
Kapka Marinova „Прекрасно е!“
*
Жана Обрешкова – Страхотно браво така е добрина“
*
Мария Александрова – Прекрасен и поучителен разказ“
*
Ivanka Nankova „Докосващо! Благодаря!“
*
Дияна Христова – „Страхотно!“
*
Лиляна Георгиева „Колко мило!!! Моите внуци са големи и нямам представа как общуват сега малките в детската градина!!!Дано са мили помежду си!!!“
*
Daci Taneva – Трогва душата и ни кара да се замислим , толкова ли е трудно да сме добри и на това да учим децата!?“
*
Nadejda Bojilova „Браво“
*
Йорданка Караиванова – Доброто побеждава,за това е добро!“
*
Павлинка Вълкова „Хубаво! Мислено се принесох в двора на детската градина! Аз бях малкото момиченце! БРАВО!“
*
Tanq Muradova – Чудесно“
*
Пепа Карастоянова „Красиво казано, поучително за родителит на малките деца.“
*
Мария Цветкова – „Прекрасно написано!“
*
Златка Дзивкова „Много е мило….“
*
Iordanka Ionkova „Страхотен разказ!!'“
*
Йорданка Стоименова „Прочетох го на един дъх… Прекрасен, поучителен, докосващ…….“
*
Sonya Topalova – „Колко малко трябва, за да има повече щастие-две сърца, две усмивки, една протегната ръка. Чудесен разказ-дано „лошото“ момиченце задобрее!“
*
Vasilka Mineva „Чудесно!“
*
Vera Atanasova „Прекрасно!“
*
Ivanka Petrova „ПРЕКРАСНО И МНОГО МИЛО…“
*
Станка Симеонова „За това мечтаят и големите момичета.“
*
Валентина Цвяткова „Чудесен разказ! Браво! Мил и поучителен! С добри послания.“
*
Firstdina Lsstashkowa – О, толкова човешко и оптимистично. …Благодаря!“
*
Katia Koleva „Страхотно е“
*
Теодора Петрова – „Прекрасно е! Беше удоволствие да го прочета“
*
Валя Калева – Много трогателно и мило!“
*
Didi Jekova „Прекрасен разказ“
*
Svetlana Markova „Много мило“
*
Цветана Костова – „Прекрасно разказче“
*
Илияна Темелкова – „Много мило!“
*
Мария Карабаджакова „Напиши и други такива ,върви ти писането! И нека този Христиан пак те предизвика!“
*
Людмила Стоянова „Прекрасно.“
*
Adriana Sotirova „Мн сладко разказче“
*
Иванка Тодорова – Много вълнуващо и истинско! Благодаря!“
*
Милкана Николова –Чудесно написано!“

 

За разказа „Мисия Централна нервна система“, Хелиана Стоичкова

*

Никола Пашов „Поздравления! Аз наистина е момента започнах да си въобразявам, че съм с извънземни в тялото. А тоалетната… не че съм я искал, но определено добре пасна на ситуацията. Трябва да си го запазя някъде. Отново поздравления!“

*

Sevdalin Rushanov „Браво“

За разказа „Бабо, не плачи“, Хелиана Стоичкова

*

Разплака ме, толкова силно – Мария

*

Hristo Nikolov Stoykov –Супер е!“

*
Стойко Димитров – Крaсиво“
За разказа „Не искам нормален“, Хелиана Стоичкова
*
Mira G. Popova  „Браво, страхотно, оправи ми деня!“
*
Николай Сотиров „Супер! Оправи ми настроението за целия ден! Един път заради самия разказ и втори, заради факта че още има хора които умеят да правят живота красив и весел! Може ли да го споделя?“
*
Геви Тодорова „Страхотен разказ“
*

Динко Филипов –Рядкост са днес подобни жестове.Всеки гледа да те мине за бройка,не и да напълни сърце с хубави дела.Един ден да го има до себе си „
*
Светослав Боянов „Благодаря за оказаната чест!“
*
Госпожа Стоянова Хааа! Супер ми хареса разказа!!! Браво!

*
Diana Traña – Психарско“
*
Val Oost „Забавен разказ. Историята е забавна“
*
антоанета андонова – Яко!“
*
Aglika Pelteshki – „Ха-ха, страхотно, браво!“
*
Стоимена Ташева – „Супер, готин разказ“
*
Liliya Kolevska – Много добър“
*
Kiril Tzvetkov „Добро е! Уж нищо особено, но просто прекрасно!“
За разказа „Порасна ли чушката?“, Хелиана Стоичкова  
*
Аничка Кереева „И този ми хареса! Майстор на късия разказ!“
*
Desi Stoycheva „Много добро!“
*
Мария Маркова – „Браво! Момиче“
*
Pepa Petkova – „Супер си момиче!С удоволствие чета разказчетата ти!“
*
Vili Hristova „Познато до болка!“

*

Petrova Petrova „Значи… последното изречение направо ме уби!!! Браво!“

За разказа „Карамфилче за дамата“, Хелиана Стоичкова 
*
Svetlana Krasteva – Много свежо!“
*
диана мавродиева „Вълшебно е. Умеете да сътворите вълшебство“
*
Елена Николова – Е, не , няма ка да не сте го измислили! Но е страхотно- посмях се доста!“
*
Пенка Колева Маркова „Измишльотина ама и мнооого истина!!!!“

За разказа „На татко момчето“, Хелиана Стоичкова  
*

Milco Milcev „Straxotna si“
*
Petrova Petrova „Уникална си!!!!! Браво!!!“

*

Елена Николова – Ех, че хубаво го измислихте!“
За разказа „Леко съм мъртъв“, Хелиана Стоичкова  
*
Стилиян Стоянов „Добър разказ“
*
Svetlana Krasteva „Браво момиче! Много добър разказ!“
*
Марга Печанова – Интересно! Много хубаво описано!“
*
Dimitar Dimitrov – ИНТЕРЕСЕН Е“
*
Аничка Кереева – И този разказ ми хареса! Страхотно въображение!“
*
Bistra Hristova „Силно “ предсказание”….самотата да ни мъчи и след смъртта…..но всъщност това е….да можем да осъзнаем преходността на материалния свят
Елена Николова Има някаква нежноост в тоз разказ. Така го чествам, нищо че се говори за призраци, нищо че призрака е припрян и настоятелен, нищо че работниците са най- обикновени хора“

За образа на Гана По

Гана По се появи преди 23 години и през 2001 година беше отпечатана в първия ми сборник с разкази в едноименния разказ „Абсурдите на Гана По“. И докато годините минаваха този образ заживя свой собствен живот. Аз затова често казвам, че персонажите в книгите ми са рецидивисти. Те се появяват отново с нови свои действия, но със същата налуничавост и идеи за света. В случая на Гана По този образ еволюира по особено чудат начин.
Когато се запознахме с нея в първата история тя е жена, която силно обича един мъж и не може да се раздели със спомена за него. Не може да преодолее нуждата да бъде с него и това я тласка към трудно постижим начин на живеене в някогашния им апартамент за да може поне през обстановката да чувства неговото присъствие.
Годините минаха и ние видяхме как Гана от една много влюбена жена се превръща в една изискваща и опасно обсебваща личност, която доби своя собствена представа как да консумира общуването си с мъжете. В „Кабинковият лифт“ я заварихме да пази тялото на последното си гадже в хладилника и при един спор с него дори му отчупи носа. В кабинковият Лифт тя се запозна със Сашо Пингвина и двамата се харесаха.
Гана По се появи отново в книгата „Леко съм мъртъв“ като там прочетохме сърцераздирателното писмо на Сашо Пингвина как нейният канибализъм е напълно оправдан и той е много щастлив, че може да дари тази жена с поне нещо от себе си. Затова с радост дава и остатъка от тялото си и искрено се надява, че това ще бъде най-вкюсното блюдо на трапезата на Гана По.
Но приключенията на Гана По не приключиха с изяждането на Сашо Пингвина. В книгата „Заедно под Слънцето“ я заварваме да разглежда колекцията си от кости, които е запазила от всичките си любовници. Защото това е всичко, което е останало от тях. И я запознаваме с новият й приятел Чутурков – Щастливо разведеният Чутурков от историята „Паричките“.
Предполагам, че във формата на новото бъдеще и Портала, Гана По ще намери нови начини да се сдругарява със своите гаджета и любовници и предполагам, че от тук нататък нейният канибализъм ще придобие нови измерения. Но нека оставим съдбата й да узрее за следващия сборник „Вечерно купе“.

За света на Портала

В поредицата с разкази ще открием истории от ежедневието, които са много близо до нас като дискурс. Много често те ходят по познатата ни пътека на ръба на абсурда и част от тях имат подигравателен или метафоричен смисъл. Но освен тях в поредицата с разкази имаме и няколко други реалии, които се появяват постоянно като възможни варианти на бъдещето. Една от тях е наличието на Порталът.
Порталът е средство за транспорт, което отвежда всеки до желаната дестинация през една кабинка. В някои реалности има възможност да се излиза навън, но в други порталът те води от едно затворено пространство в друго без да можеш да преминеш физически по улица. Разрешено ти е да посещаваш само дестинации и адреси, които са вписани в картата ти и всичко това е в съотвествие с плана ти на потребление.
План на потребление. В новия свят има 15 плана на потребление и всеки един от тях осигурява определено количество екстри. От вида храна, който ти пристига сготвена в една кутия до това какви дрехи ти се полага да носиш. Но плана на потребление също така те задължава да ползваш определени линии с продукти, които ти се начисляват задължително и ти трябва да употребиш задължително.
Черни купони или скарабейчета – това са незаконни средства, които хората използват за да добият спестявания или притежания, които не им се полагат към плана. Те могат да бъдат търгувани незконно.
Възможните бъдещи реалии. В някои потоци на наратива бъдещето е представено като живот върху едно ледено кубче. На други места бъдещето е представено като свят, който има няколко успоредни на него утопични свята. В един от тях е и най-добрата му версия. Света на Лидия.
Черен вятър – това е нано технология, която се пуска по време на вечерен час за почистване на околната среда от вредни живи организми. Който остане навън по време на вечерния час бива убит от черния вятър.
Това са само някои от новите неща в света на Портала и те се просмукват през историите от книга в книга. От печат предстоят да излезнат още три сборника с разкази, в които ще има от дискурса на Портала. Това са „Заедно под слънцето“, „Вечерно купе“ и „Не искам нормален“.

За разказа „Реквием в D Minor“

Разказа „Реквием в D Minor“ е част от поредица от 3 истории, които са в сборника „Леко съм мъртъв“. Но това, което е по-специално при него е, че той беше написан по искане на Татяна Миланова за да бъде съживен един от персонажите. Когато й разказах какво се случва в първия разказ „Формуляр номер 5“ и след това във втория „Оня другия“ тя възкликна „Моля те, не убивай човека. Съживи го.“
Действието се развива в едно неопределено бъдеще, в което щата е въвел разпоредба всеки, който влиза в пенсионна възраст да се яви в районната му морга за евтаназиране. И хората, колкото и да са несъгласни с този указ спазват закона и се явяват в моргите за да бъдат убити. Никой сред тях не иска да умре и дори самите длъжностни лица в моргите – било лекари, било патоанатоми не изпитват удоволствие от това. Всеки по неговите причини.
Но в 4 районна морга длъжностното лице е еткровен садист с двойнствена природа. Той не просто предпочита компанията на мъртъвци. На него му доставя удоволствие да вижда как живота си отива. Винаги е имало хора като него и винаги ще има. Те само чакат системата да им даде възможност да се развихрят. „Накажи го, съживи човека.“, каза ми Таня и така се появи третият разказ от поредицата. Защото справедливостта в крайна сметка трябва да тържествува. Защото изкуството може да изгради една реалност, в която да демонстрира и слабостите на системата и силата на хората.

За историите и представите за света

Някои истории идват директно от живота, а някои са отражение на представите ни за него. Без значение дали сюжета ни кара да плачем, да се смеем или дори буди в нас чувство на погнуса, ценно е ако ни накара да почувстваме. И понеже нерядко в историите се появяват чудаци с налудничави идеи как да живеят живота си и кое е най-важно – не сме ли всички ние такива. Всеки от нас има неща, които обича, неща, от които се страхува и неща, които намира за най-важни.
Представите ни за света са унифицирани на някои нива, но на други много различни и дори противоположни. Всеки от нас намира утеха в едно своеобразно бягство от действителността. Защото това ни прави хора. Но хора ни правят и свързаностите, които трупаме със света. Затова тази вечер ще публикувам новата история, в която има много любов, но е и леко тъжна. За щастие напълно оптимистична.

за разказа „Старият пират се завръща“

Този разказ е част от книгата „Заедно под Слънцето“ и в него се разказва за „стария пират“, който плава през морета и океани в продължение на доста години и то седейки в хола си. Когато оригиналната история „Пирати“ се появи в първата ми книга с разкази аз само загатнах, че има такъв човек. Човек, който е избягал толкова далече от проблемите си, че е изгубил досега с реалния свят. Семейството му плава заедно с него за да не признае, че особеното му поведение е извън норма. Но в първата история не казахме какво се е случило за да се потегли на този дълъг път.
Сега 20 години по-късно в новият сборник с разкази получаваме не просто причините за неговото бягство от действителността, но и срещата му с ужаса, който го измъчва. Ужас, който е преминал през страха и го е запратил на дълго и тихо пътешествие в търсене на прошка или на нещо друго. Но колко често другите се обединяват около една обща идея да помогнат на един човек да се върне към себе си? Колко често хората превъзмогват ужасите на собственото си страдание за да подадат спасителна ръка? И толкова ли е трудно да бъдем щедри към другите във вниманието си и съчувствието си, когато те са потопени в някой ужас?
Старият пират се завръща е история написана за да покаже, че не е невъзможно да превъзмогнеш гняв, страдание и дори чувства като това за мъст или вина. Достатъчно е да си подаваме ръка едни на други. Защото повечето хора са по природа добри.

За продължението на разказа „Пътят към щастието“

 „Не ме интересува какво ще правиш – това детенце в историята трябва да оцелее. Съживи го. Върни го.“ Каза ми Татяна Миланова като пътеводна светлина, която огря продължението на историята. „Не може така“ – допълни и аз изпълних желанието. Новият разказ, който се явява продължение на историята с влака е готов. И въпреки, че е по действителен случай, в който краят е фатален и за майката и за детето литературата може да си позволи да коригира хода на събитията. Тя не е история, тя е художествена измислица. И в нашата художествена измислица един мъж ще постави живота си в опастност за да се опита да спаси едно дете. Така трябва. Така е редно. Детето трябва да живее. Мъжът, ако трябва ще си отиде.
Защото без идеалите и ценностите си не струваме нищо.
Част от книгата „Заедно под Слънцето“

За щъркелово гнездо

Книгата Щъркелово Гнездо излезе от печат и пое по своятпът към децата. В момента с актрисата Зоя Шопова правим записи за аудиовизуални извадки от книгата и нямам търпение да ви ги представим. Вярвам, че ще станат атрактивни и интересни.

Това е третата от 12 книги, която излезе с детски приказки. Искахме до нова година да отпечатаме още една, но времето не стигна затова ще я отпечатаме сега в началото на 21 година. Заедно с тази книга „Приказка за кучето Динго“,през 21 година ще излязат и приказките за Дивата Луна, За Щрауса с голямо сърце, за свадливата катерица, продължение на приказката за кучето и останалите, които още чакат своите илюстрации.

За децата, написани и нарисувани с много любов.

За разказа Бубарак

Правим хиляди неща за да стигнем до мястото, на което ще се чувстваме щастливи. Ровим в една голяма септична яма с надеждата, че ще получим няколко дни почивка под Слънцето. И затова историята Бубарак има колкото банално ежедневен характер толкова и съвсем концептуален. Какво щеше да бъде ако не сме склонни да ровим една септична яма? Какво щеше да бъде ако можехме да прескочим залога и да се окаже, че дните за почивка и удоволствия са си по условие наши, а не трябва да ни бъдат подарявани или да разменяме душата си за тях.

Дали ще става въпрос за военна повинност или за ангажимента ни по гражданските ни права и задължения или друг ангажимент натоварен върху нас или поет от нас. Няма никакво значение. Важното е, че оплитането в тази мрежа води до размяната на времето ни срещу нещо, което би трябвало да е по условие наше. А за да сме част от обществото не е.

Разказът Бубарак е част от книгата Кабинковият Лифт.

Натурализъм, реализъм и пряка реч

Натурализма в едно повествование винаги рискува да подразни сетивата и може би това е неговата цел. Ако историята бе представена в картина щяхме да говорим за абсолютизъм, но понеже формата е друга и изразните средства са други за реализъм винаги ще е трудно да се говори.  След като литературата не може да претендира за абсолютизъм поради естественият си художествен характер и кодировка, най-близката й точка до реализма се явява диалога. При него липсват дългите описателни картини, в които може да се прокрадне елемент на оценка и единствената оценка оставена в ръцете на автора е това до каква степен ще засили интензитета или тежестта на казаното в рамките на набелязания дискурс. Или с други думи казано текста не може да се освободи напълно от метафизическата си функция, но максимално усилие за това е положено. Текста говори за себе си и поставя оценка за себе си единствено чрез самозаявяването си като дискурс. Диалога оставен като доминиращ в повествованието е носител на основната информация и цялата емотивна функция се прехвърля върху него, защото сюжета се осъществява през изказване на недоизказаните неща. Онези неща, които стоят скрити зад фалшивите фасади.

Такъв вид натурализъм и максимално доближаване до реализма винаги рискува да подразни. Но истината е, че дразнението е неговата цел, тъй като има изобличителен характер. А не оценяващ характер. Какво ще почувства е оставено на читателя, отправните точки, обаче са маркирали дефектирала и корумпирана система, която едвам пази границите на аномалиите си и нормите си.

Такива истории се разказват най-добре чрез диалог, защото така читателят остава сам срещу текста. Авторът е единствено стенографирал проблема, който трябва да бъде изобличен и се е постарал да се скрие максимално от картината. Авторът и неговият мироглед никога не могат да се скрият напълно от повествованието. Но има истории, в които сюжета трябва да бъде оставен в речевия дискурс и максимално в оценъчната система на субекта. През речевия дискурс виждаме повече от света на персонажите отколкото ако отделим десетки страници да опишем поведението им, причинно следствените връзки и т.н, които биха били свойствено съдържателно копие на сюжета. Колкото по-изобличителна е пряката реч толкова по-пестеливи са описанията.

Форма и съдържание

Вечният въпрос за баланса между формата и съдържанието винаги ще бъде на дневен ред не само защото е предмет на личното естетическо усещане на субекта, но и защото нравите и моделите на мислене през времето се променят. Аз винаги съм смятала, че съдържанието е много по-важно, а формата трябва да бъде предмет на постоянен експеримент. Защото едно съдържание представено по различни начини може да предизвика и различна нюансировка в усещанията на субекта докато формата е предмет на игра и търсене на най-адекватните начини за представяне на съдържанието. Това само по себе си предполага експеримента и всяко ново решение е опит за добиване на разнообразие и нюанси. Защото ако формата е предмет на основното ни внимание тогава говорим за едно по-концептуално изкуство, което иска да говори основно през избраната стилистика. Какво казва е на по-заден план.
И от това разсъждение следва следното. Някои творци избират форма, която се харесва и през една и съща форма представят някакво съдържание – къде по-оригинално, къде по-конвенционално, но при всички случаи предсказуемо, защото формата ще предполага определен набор от похвати, определен набор от стилистични модели и това ще прави крайните резултати не само лесно съпоставими, но и лесно разпознаваеми, защото присъствието на твореца става много силно. Присъствието на формата става много силно и съдържанието ще се съобразява постоянно с нея.
Така твореца възпитава в онези, които ще се докоснат до изкуството му модел, който те да възприемат винаги каго успешен. Възпитава рецепторите им да приемат подаденото съдържание по един и същ начин и те хаесват това, защото могат да се отдадат на наратива в рамките на предсказуема структура.
Това, което аз харесвам е съдържанието да е водещо и постоянно да търси своята форма. Дори от първият път да не оцели най-доброто си превъплъщение съдържанието е причината да се търси форма и всяко откриване на варианти на формата се явява обслужващо на това какво искам да кажа, а не дали ще бъде разпозната стилистиката. Винаги съм мислила, че наратива трябва провокира четящият, а не да го превъзпитава в определена стилистика. Или по друг начин казано гледам на наратива като на отворен и давам всяка възможност за интерпретация като се стремя да избягвам форматирането да бъде принудилно в една стилистика. Така наратива е повече игра и провокация.
И винаги, когато разсъждавам за формата и съдържанието се сещам не за онези истории, които са се получили добре, а за онези истории, при които съдържанието е добро, но не е успяло да открие своята най-добра форма. Приемам ги като предизвикателство към себе си и въпреки, че могат да бъдат отпечатани във варианта, в който са се появили, те ще продължат да търсят своето по-добро презентиране. Независимо дали то ще се появи скоро или след години.
Отворената система дава на читателя възможност да гледа повече в собствените си оценки и собственият си начин на мислене и го освобождават в някаква степен от ангажимента на стилистиката или жанра. Дали сюжета е фантастичен, опит за реализъм или фентъзи на този етъп няма значение, защото съдъжателният план скача от метафора в метафора и може да даде много повече от нещо, което ти е казано директно, описано, обяснено, сдъвкано и предъвкано хиляда пъти в наратива.
Това е и причината да харесвам късата форма. Тя е като изстрел. Поема в някаква посока и оцелва тялото на темата за размисъл. Субекта е този, който ще направи окончателната оценка това тяло заслужава ли да живее или трябва да умре. Той е този, който на базата на набелязаната тема може да прецени дали вътре има метафори, до къде стигат те, дали наратива е алитерация, дали е хипербола, дали е изобличителен или целта му е проверка на личния морал.

Портала и новите измерения

В света, в който живеем има много повече от това, което всеки ден виждаме и изживяваме. От една страна има много повече възможности да изживеем живота си по различни начини, от друга страна има цели измерения, които не могат да стигнат до сетивата ни, защото сме удавени в битието и ежедневния хаос. И не на последно място има един свят, който представлява плетеница от социални експерименти и ние сме опитните мишки, които участват по един или друг начин в него. Този танц на живота е много интересен и много вълнуващ. Дали някоя хипотеза е истина или не ние няма как да знаем. Единственото, което можем да направим е да се опитаме да си го представим – пъстър, многолик, разнообразен, пълен с успоредни реалности и препълнен с успоредно съществуващи дискурси на начините на мислене и структурите на осъществяване.

 

Там, където блитието се осъществява прз призмата на експериментални структури, независимо каква е тяхната цел, там се случват изключителни неща. И ако ние приемем, че всичко това е възможно, без да е задължително случващо се, можем да видим и собственият си свят по един различен начин. Дали сме богати или бедни, дали имаме проблеми или не, кой е виновен, за какво се борим – всичко това е част от реалност, която ни е подадена и в зависимост от това в каква реалност се намираме се модифицира и оценката ни за света и хората. Портала е метафора на прехода между индустриализираният свят и новият технологичен свят, който може много повече и вече е видял бъдещето. То е ясно. Това, което остава е какво ще направи приключението по-интересно или кое ще го ускори или кое ще го обогати.

 

И ако ние в нашето дребно незначително съществуване оценяваме дадени неща като тормоз над нас и личните ни интереси то за други това представлява една игра. Игра на съдържание къмту всичко, което е толкова относително в нашата вселена. Защото ние не сме отделени от нея, ние сме космически същества и това, че имаме този уютен дом – нашата планета, съвсем не означава, че ще го имаме безкрайно дълго. Нито, че той винаги ще ъде толкова уютен. Ако погледнете еволюциата на совалката ни ще видите, че ние в момента се намираме в един от най-благодатните за нас периоди. И той като всички други етапи от развитието на планетата рано или късно ще отмине и ще се преобрази в нещо друго, което може да не е толкова благоприятно за нас и други живи организми. Това е съвсем естествен процес. Не бива да забравяме, че както всичко е относително така и всичко е преходно.

Затова не крайната дестинация е интересна, но приключението по пътя натам.

За антиутопичните сюжети

Антиутопията не се появява случайно. Тя обикновено е отговор на някакво обществено явление, което се оценява от автора като неморално, погрешно или дълбоко нехуманно. При нея несъществуващото е в опасен танц с реално съществуващи неща и най-малкото тя използва тази схема за да постави удивителен знак над явление, което спокойно може да отида в крайно проявление на нихилизъм или каквато и да е друга форма на социална дисфункция.

Антиутопията не е проект за свят, тя е свят сам по себе си достъпен през фантазията. Лесно се разпознават и препратките и хиперболите и метафорите, защото те извират от ежедневни и социални проблеми. При антиутопичните сюжети като „Формуляр 5“ например, метафората чрез хипербола е изведена до антиутопия. Но в действителност поради наболели социални проблеми мнозина биха поспорили и биха дефинирали този сюжет не само като реален, но и без капка метафора в него. Това се дължи на дискурса в който се намира четящият докато чете произведението. Днес този сюжет е повече хипербола. След двайсет години мога да предположа, че ще бъде разглеждан като антиутопичен.

За дълбокото подозиране на сюжетите

Хората, които познавам лично и са прочели книгите ми понякога ми казват „Нека отгатна, тази или онази история е лично твоя по действителен случай.“ И им доставя огромно удоволствие като се усмихна сконфузено докато се чудя как да обясня, че са плод на фантазията ми и с мълчанието си потвърждавам това, което те отдавна са подозирали, а именно, че в тази книга има скрити тайни излияния на душата. И за тях внезапно аз самата ставам една отворена книга готова да бъде прочетена, изяснена, анализирана. Още по-интересно е, когато ми кажат „Посочи онази история, която отразява най-много това, което си ти“ и аз отново се усмихвам сконфузено, защото вътрешният ми глас започва да суфлира – Оле… Дано не си мислят, че съм човекоядката от Гана По, или пък Чутуркова, която планира убийство или пък…
И понеже вътрешният глас започва да изрежда всички чалнати образи аз се усмихвам все по-сконфузено и по-сконфузено докато хората не заподозрат онова, което отдавна са си мислили: – Аха! Значи все пак вътре в книгите тя описва себе си!
И това е само в случаите, когато се усмихвам и мълча. Но започна ли да влизам в обяснения, че това са художествени образи измислени с определена цел и за определени сюжети събеседникът ми веднага заподозрява отдавна таеното очакване – Аха! Ето, че започна да се оправдава. Ясно. Ясно. Тя разказва истории от личният си живот.
Независимо дали мълчиш и се усмихваш или се опитваш да обясниш защо се е появил даден образ и какъв е смисълът на неговото появяване винаги ще има някой, който ще заподозре една дълбока мистификация.

За света на лабиринта

В поредицата от разкази и романи се появиха няколко дискурса преплетени в една обща реалност – разпокъсана, разнообразна по форма и вид и изпълнена с противоречия и натрупвания от грешки. Една от тези зони на критично битие е града на лабиринта.

 

В нея придвижването е превърнято в ад въпреки, че на теория сложното съоръжение в недрата на града включващи плетеница от метро, ескалатори, коридори, пътеки, асансьори и какво ли още не водещо те по пътя на предимството всъщност представлява  един обикнавен лабиринт, от който няма излизане ако не спазваш. А ако спазваш всички правила живота ти преминава в чакане и пътуване, което те прехвърля и премята през тунелите на Лабиринта по станен и дълбоко сбъркан начин. И голяма част от хората наистина мислят, че това е направено за тяхно добро.

 

Всяко време идва със своите интерпретации и метафори. Нима Лабиринта така противоречиво неудобен не е логично последствие от прекомерното взиране н устройването и преустройването на устойчивата среда. Без значение какво се случва важното е да чувстваш, че се намираш на път с предимство. Важното е да ти кажат, че си в по-изгодна позиция от преди. Без значение какво се случва Лабиринта винаги те поглъща.

 

Какво друго има в Лабиринта? Има бонбони овкусители, които можеш да си закупиш в единствения универсален магазин. Те са предначначени да дадат повече вкус на брашняната каша пристигаща от централната хранително доставна система, която влиза във всеки дом. Приготвянето на храна е забранено, напускането на границите на града е забранено, месни продукти почти няма, а каквото има е напосилно скъпо. Плаща се с кредити, всеки е закачен на някакъв план на потребление. Приказен свят, в който днес те има, утре те няма.

За дискурса

Има места по света, където инициацията на възмъжаване – превръщането на момчето в мъж например – се осъществява чрез разрязване на фалоса по дължина. След този момент се приема, че това вече не е дете, но е завършен възрастен индивид готов да носи пълна отговорност за действията си. Ние днес наричаме от антропологична гледна точка такъв тип явления  като естествено добити в хода на развитието на дадено общество традиции и ги обобщаваме под семплото определение култура.
Но когато говорим за култура и културологични особености трябва да приемем, че има такива, които са възникнали вътре в капсулирана общност в следствие на специфични вътрешноприсъщи на общността особености и предпоставки и такива, които са външно наложени. Трудно е да приемем като чиста монета едно такова разделение, защото при една по-голяма общност те отново идват отвътре – от сърцето на управлението й, но понеже размерите й са огромни вътре в тази огромна общност има микро общества и дори макро общества, на които един нов културен дискурс се явява чужд и неприсъщ. В такъв свят живеем в момента. Една общност въвеждайки някаква нова форма на дискурса или модификация налага тази модификация над общества, които я приемат трудно или искат да я отхвърлят напълно, защото за тях тя е неприемлива и чужда.
И така появяването на различните дискурси в романа и неговите продължения е интерпретация на това битие, вкоето над дадени общности се налага нов и непривичен за тях дискурс. Резултатът е интересен и през очите на хиперболата и метафората сюжета започва да се движи между успоредни реалности, които изглеждат дълбоко сбъркани, но всяка има своята вътрешна и неподправена логика.

За трилогията „Войната на гъбите“

Войната на гъбите е трилогия, която включва три разработки по сюжети от света на Лабиринта и Портала. Сюжета на първият роман стана динамичен, наситен на концепции и въведе не само много играчи в историята, но и много локации от света на Портала. Портала посочен като основа за случващото се, обаче, в следващите части ще се окаже нещо далеч не толкова важно колкото сме си мислили. Усещането на персонажите, че неговото появяване и съществуване е в основата на проблемите ще се окаже погрешно. И всичките им усилия да го съботират ще свалят едва косъм от козината на големия звяр.

Сюжета на втория роман обърна погледа си повече към малкия човек и ефекта, който цялата тази бъркотия има над живота му. Образите минаха през всички слоеве на чистилището за да еволюират до новите си психически измерения. Тази част спокойно може да се казва „трансформации“, но заглавието е „Ферма за свинско месо“.

В трета част вече търсенето на истинският враг е в разгара си. Различните групи от индивиди или организации, които го търсят за да вйзвърнат онзи по-добър свят, който им липсва, са насочили вниманието си и в различни посоки. Дали някой от тях ще успее да оцели правилната посока – това все още е тайна. Но всяко усилие си е заслужавяло, защото врага не спи и не губи никакво време в осъществяването на плановете си.

Апокалиптична фантастика с елементи на хорър – няма нищо шокиращо, защото в този свят всичко е на живот и смърт…

За разказа Неортодоксално

Неортодоксално е една от любимите ми истории. В нея се опитах да представя дали метафора, дали реалност- но потребността ни от определени връзки, които изграждаме с хората. Някои от тях по-маловажни, други доста важни за нас. Дали тези връзки са само емоционални или имат и телепатична сила над нас… Кой знае, и дали е необходима специална технология за да ги разрушим? Историята е представена в три отделни разказа – напълно в стила на моите книги
Разказите са част от книгата „Заедно под Слънцето.
Какво става с нас, когато се освободим от емоционален товар? Какво печелим когато губим? И какво губим когато печелим? Тези три истории поставят не само тези въпроси. Специално място си търси темата с родовите връзки. Може би във вечерно купе.

За разказа „Пианде“

Тази история е естествено продължение на „Фикус, но не бенджамин“, която излезе в сборника с разкази „Кабинковият лифт“. Там фикуса е по-скоро усоен и страховит. Но и той като всички други успя да си намери мястото и попадна сред приятели. Настроението му се подобри и се оказа, че има едно нещо, което го прави щастлив и това е пиенето. Да посръбне малко от нечия чаша или дори да открадне цяла бутилка.
Тези истории са част от сборника „Заедно под Слънцето“.

Историята на фикуса е разказана в три отделни разказа като приятелството му с Васко засяга и няколко други въпроса като кое е нормално и дали наистина растенията са толкова статични и безинтересни същества. Въпросът за това кое е нормално се повтаря отново и отново в историите – това не е никак случайно, защото живеем в свят на универсална измама. Нищо не е това, което изглежда, никоя претенция за „нормалност“ не може да издържи нито теста на ежедневието нито ще издържи теста на времето. Такъв е периода, през който преминаваме.

Не случайно историите продължават да имат абсурден и силно интерпретиран привкус – те се появяват в рамките на дискурс, в който абсурда е изведен до норма. Постоянно чувам една и съща фраза „каква е логиката на всичко, което се случва“. Това е текущата нормалност – привидната липса на ясна логика. Хаотично и фрагментирано съществуване предрешено и прикрито от гръмки фрази. Не никак случайно, че във „Ферма за свинско месо“ терапията на Дилян започва с едно основно обвинение „…пълен си с гръмки фрази. Нищо, ще те оправим.“. Трите истории за фикуса, макар и по-комични, продължават търсенето на отговор на този въпрос кое е нормално. Ами има два по-основни варианта – нищо не е нормално и всичко е нормално. Ние кое ще си изберем?

Дяволското гърло, разказ

Дилян взе слушалката в ръка и набра номера. Залата беше празна, толкова празна, че сякаш високия таван бе като капак на тенджера и той, сам самичък в това огромно пространство бе като един картоф търкалящ се наляво на дясно в очакване да се появят и другите съставки на ястието, но по това време на нощта никой не искаше да го сготвят. Хората бяха по домовете си и сам той стърчеше до един обществен телефон в пълно отчаяние.

– Стефке…

– Диляне? Къде се загуби, бе човек. Обади се във вторник и от три дни ни кос ни вест от тебе…

– Стефке… – Той захлипа в телефонната слушалка и като подсмръкна шумно избърса си очите.

– Плачеш ли, Диляне? Поболях се да те мисля. Викам си тръгвам да го търся. Телефона ти е изключен.

– Стефке, слушай, пиле. Загубих го. Чакай да ти кажа. Никога през живота си не съм се чувствал толкова малък. Мъничък. Миниатюрен мъничък човек. Не зная човек ли съм. Аз човешко същество ли съм? Или съм добитък някакъв? Сякаш света е станал едно различно място, Стефке. Изгубих се. Изгубен съм. Душата ми се загуби тука в това дяволско гърло.

– Как си се загубил. На коя улица си?

– Улица? Какви улици, бе Стефче. Тук няма улици! Има само тунели. Стълби нагоре, стълби надолу. И хора, които бързат всеки за някъде. Един побъркан град с едно огромно дяволско гърло отдолу и аз вече кой ден по ред бродя като някакъв идиот и не мога да намеря изхода.

– Какви ги бръщолевиш, бе Диляне?! Как така няма улици? Да не си пиян? Да не са те упоили нещо?

– Улици има, но не можеш да ги пресечеш. Всичко е забранено, разбираш ли! Всичко! Слушай, слушай ме. Чуй ме. Аз… Аз за пръв път в живота си не зная какво да правя. Разбираш ли. Всяка част от мен крещи, че се случва нещо нередно, но никой, никой сякаш не вижда в какъв омагьосан кръг живеят. Пътуват нанякъде, обикалят по тези коридори, от къщи на работа и обратно и сякаш не виждат, че света се е превърнал в едно менгеме, което те стиска за гушата. Дави те като все едно няма въздух и си под водата. Тунели, коридори, ескалатори. Завиват наляво, после надолу, после се качваш нагоре пък те качват на мотриса, пък излизаш в друга част на града и за да стигнеш до спирка трябва да прекосиш площад по синя алея, ама има и жълти… Тук е разрешено за едни, там за други. Сега съм на етаж, на който влизаш в огромен магазин, на който входа му е от тук, а изхода му е три нива по-надолу на спирка през два квартала. И се излиза през извит син тунел, разбираш ли? И ти не знаеш къде си. Аз не зная как да ти го опиша. И има табели и винаги си на път с предимство! И те дебнат да не завиеш в грешна посока и ако объркаш пътя си в нарушение. Седнеш някъде дойдат – тук е забранено да се сяда. Спреш някъде – тук е забранено да се спира. Въздух не ми стига, нямам представа как да ти кажа колко отчаян се чувствам и колко изгубен.

– Диляне, поспри малко. Да пратя татко да дойде да те вземе…

– Не! В никакъв случай! Стойте си там на село. Да не сте посмели да дойдете. Аз ти казвам, от понеделник търся пътя към автогарата. Стефче… – той се подпря на кабинката и разтърка челото си – Аз ще си намеря пътя към къщи. Не се бой за мене. Просто исках… Просто исках да ти чуя гласа. Ей така малко… Не да те плаша, просто… Просто като колехме прасето някога и очите, погледа, разбираш ли. Гледам в една тоалетна тука очите ми са като на прасето. Уплашени, объркани. Едно такова само страх вътре. Няма друго, страх и ужас. Тъй не става, инак не става. Не знаеш на къде да поемеш. Всяко движение ти е грешно. Не знаеш кой си, не знаеш за чий си тука. Ей така, ходиш напред назад… Сянка от човек. Човека го няма. Един номер ходи напред назад.

– Диляне… – тя замълча за момент, но после с по-бодър глас продължи – Слушай ме сега. Ти си намери пътя към дома, аз съм тука. Чакаме те. И повече няма да кажа. Чакам си те.

– Да. Прибирам се.

Той затвори слушалката и разтърка челото си. Отиде до един апарат със закузки и извади стотинки от джоба си. Започна да търси къде да вкара стотинките, но имаше съвсем тънък процеп. Започна да ги вкарва вътре, но апарата ги превъртя и ги изхвърли в краката му. Той извади банкноти и ги вкара в процепа, но апарата изхвърли и тях като на екрана се изписа надпис, че приема само плащане с карта. Еми той нямаше карти. Ни банкови карти, нито карти за игра. Да имаше поне карти за игра щеше поне да да се позабавлява. Обърна се и като започна да рита стотинките в различни посоки те захвърчаха по идеално почистения под и започнаха да падат през парапета към долните нива.

Ехе! Очите му светнаха. И като изсипа една шепа на земята започна да ги рита и да си ги гони. Тичаше по големия празен етаж като малко дете и за момент някаква светлинка проблясна в очите му. Както някога ритаха камъчета в прахта с децата. Вървиш вървиш пък ритнеш някое камиче и то изхвърчи край пътя.

Така рита стотинки докато всичките не хвръкнаха през парапета и лицето му се разведри и усмихна. Остана му една последна и с нея си поигра повече. Ритна я към дъното на залата и тя се завря на място, където не можеше да стигне с обувката си. Коленичи и зачопли с пръсти да я извади. Но тя така се заклещи, че той вдигна очи да види в какво я завря. Когато погледа му проследи двете сфери и тръбата, която тръгваше от тях, извиваше се някъде горе и се спускаше надолу в трета сфера чинето му овисна. Той стоеше на колене под скулптура на един огромен, овиснал, триметров…

– Никой няма да ми повярва…

 

– Ей, господине! Да извикам охраната?

Дилян вдигна ръка от лицето си и огледа мъжа, който се беше надвесил над него.

– Не може да се облягаш на скулптурата. Забранено е да се пипа!

– Каква скулптура… – Дилян леко разтърси глава и започна да излиза от унеса си. Колко време е минало, сигурно бе задрямал. Той се обърна и видя, че се е облегнал на едната топка.

– Не те знам от къде си, но това е изкуство!

– Бе какво изкуство, бе… – Дилян се изправи и протегна ръка, към нещото. – Не виждаш ли какво е това?! Сляп ли си?

– Кой е сляп, бе! Идвам на работа и гледам поредния нехранимайко, който не спазва правилата! Има си правила! Ако всеки прави каквото си иска знаеш ли какво ще стане?!

– Какво ще стане, бе момче?! Кажи ми какво ще стане! Имаш ли двайсет години? Трийсет? Какво ще стане от това, че съм се подпрял на фалоса?

– Това не е фалос! Това е модерно изкуство!

– О, извинявай, ние от село не разбираме от изкуство. Ние сме едни тъпаци, които от нищо не разбират. Сигурно живееш някъде наблизо, от пъпа на града си и много ги разбираш нещата.

– Точно така. Ей там отсреща живея и много ги разбирам нещата.

– И колко време ти отнема да дойдеш на работа, момче от центъра на града?

– Не е твоя работа. Много добре съм си подредил нещата, много благодаря. Само час и половина. Хайде поредния с маршрутни съвети! Аман вече…

Дилян се плясна през челото и се огледа.

– И ако искаш да знаеш съм доволен. – продължи другия – Доволен съм, защото вашето поколение е оставило страшна каша, която ние десетилетия няма да можем да подредим. Седите си там в гората и си живеете в миналото. Ядете храна, която мирише на пикоч и животни.

– Гората? Картофите в гората ли растат, бе момче. Месото, чушките. По дърветата ли? Месото от земята ли го копаем?

– Не, има си фабрики, има си заводи. Ако зависехме от вас човечеството щеше да загине от глад за една седмица. Аз всеки ден зареждам автоматите с храна и не съм видял гладни наоколо!

Дилян примигваше. Малкото пиленце, което мислеше да удоши с два пръста като се прибере сега му се видя много драгоценно. Пълно с живот. Пълно с толкова много смисъл.

– И ти си щастлив в този нов свят?

– Разбира се! Сутрин ставам, деня ми е подреден. Няма хаос, няма чудене. Ако видя нещо нередно докладвам на охраната, те идват и веднага премахват нарушителя. И всичко отново е подредено. Ако видя петънце, забърсвам го. Ако не мога викам да почистят. Има си хора за всичко. Има място за всичко. Огледай се, това е идеалният град. Имате ли такива съоръжения в гората? Или спите по дърветата във вързопи? Вие сте минало. И скулптурата ми харесва. Защото е интересна. Защото е нещо ново, защото е нещо различно от всичко, което вие сте. Това е изкуство. Ти просто не го разбираш. Жалък си. Жал ми е за тебе. Погледни се, опърпан си, проскубан. Сигурно си някой безработен, който нищо не може и затова е дошъл в големия град да си опита късмета. Ами имам новина за теб, чичка, бъдещето не те иска. Върни се обратно в дупката, от която си изпълзял. Явно нямаш нужните качества. Модерният свят вади само най-доброто от хората. Само силните оцеляват. Останалите трябва да си отидат. Да си отмрете там. Ясно ли ти е? Разбра ли какво ти говоря?

И в този момент Дилян си спомни Гошко. Гошко Дебелото. Така му казваха. Вися вързан надолу с главата от моста над реката цял час преди да го отвържат. Ей, че хубав спомен. Гошко тогава научи, че не е хубаво да крадеш сандвичите на другите деца. Негативният опит учи много повече от положителния. Ефекта е мигновен.

Дилян прескочи тялото на новия си познат и само хвърли поглед дали ще се изправи след удара. Като видя, че помръдва потърка леко челото си и се усмихна. Друго си е да удариш глава на някой, който много приказва. Възпитателно е. А и някак почувства се по-ведро. Хулигана в него за момент събра смелост да стъпи на поредния ескалатор в търсене на изхода. Винаги има начин. Винаги има решение. И той щеше да го намери.

Книгата „Заедно под Слънцето“

Последната книга с разкази е завършена  и е в редакция. Въпреки, че и в нея има определен вид сюжети книгата ми се струва ведра. Но понеже имаше толкова много кукички пуснати на различни места и в нея и в другите книги с разкази реших, че е време да завържа част от въженцата в романа „Общества на Абсурда“.  Веднага след него ще започна романа „Ферма за свинско месо“. В тези два романа се съдържат неща, които само бяха загатнати в разказите. Единият стана по-динамичен и представящ средата, а втория ще се занимава с по-детайлна картина на това как се чувства един човек в тази среда.
Това са истории, които се случват успоредно и може да се докоснат в някои точки. Точно както при разказите има допир на някои места.
Но със завършването на „Заедно под Слънцето“ отворих следващата стъпка с разказите и това е „Вечерно купе“. Тя отдавна чакаше да й дойде реда и част от историите вече са измислени. Веднага след двата романа ще продължа с нея.
И никога не бива да спираме да търсим въпроси за нашите отговори. Защото отговори за нашите въпроси не винаги ще получим.

Повече за новия сборник с разкази „Централно Управление Запознанства“

Докато пишех книгата „Централно Управление Запознанства“ й бях сложила заглавие „Семейно щастие“, защото този разказ е всичко, но не и семейно щастие. Когато книгата отиде за редакция Алберт Бенбасат каза, че му харесва идеята, но повече му харесва заглавието „Централно Управление Запознанства“. Този разказ е много ведър, пълен е с много добро чувство и в крайна сметка отразява точно обратното на разказа „Семейно щастие“, а именно желанието ни да бъдем с правилните хора. Да обичаме, да се чувстваме добре вкомпанията на другите. И затова с охота се съгласих да сменим заглавието. Мисля, че е прав и се радвам, че и двата разказа му харесват.

Книгата съдържа 40 къси истории и скоро ще излезне от печат. Беше много приятно това, че той предложи да махнем 5 от разказите като каза, че не са на нивото на останалите истории. Отново се съгласих и написах нови 5 истории – много по-динамични, много по-сърцати и в някаква степен по-положителни. Радвам се, че с негова помощ успяхме да направим сборник с разкази, които е по-добре подбран и по-добре подреден от работния си вариант.

Не е случайно, че Алберт Бенбасат е редактор на тази моя четвърта книга. Той беше редактор на първият ми сборник с разкази „Абсурдите на Гана По“. Той прочете всичко, което бях написала, подбра ги, подреди ги и даде старт на моето пътешествие в света на писането. Въпреки, че това е първа книга и в нея няма дълбочината на следващите, тя е много важна за мен. Защото заради тази книга се запознах с Радой Ралин, Христо Бойчев и много други писатели, драматурзи и творци които ми казаха, че виждат огромен потенциал в мен. Спомням си, когато участвах в конкурса „Южна Пролет“ в Хасково Никола Радев, който беше председател на Съюза на Писателите каза – „Тази книга е по-особена от останалите. Тя показва появяването на нещо ново. От този автор или няма да стане нищо или ще стане много голям писател.“ Това бяха неговите думи и аз ги запомних. Избрах си да стане второто. Времето ще покаже.

Когато Радой Ралин чете „Абсурдите на Гана По“ ми каза, че имам нужда живота да ме попари малко за да се появят сюжетите – е, появиха се сюжетите. Благодарна съм за всяка дума и за всеки съвет, който получих от тези хора. Когато ми върна първия ръкопис на „Централно Управление Запознанства“ Алберт Бенбасат написа на първата страница – „Ти си нешлифован диамант“. Мисля да си го запазя това копие.

Искрено се надявам този сборник с разкази да ви хареса. В него се появи онази дълбочина, която търсехме. И се надявам в следващите ми книги да се задълбочи още повече.

Коментари на читатели за книгата „Приказка за най-добрият приятел на човека“

„Привет! Първата продадена книга, която вчера случайно или не дойде при нас, вече е прочетена! Искам да ви благодаря за нея. И да ви кажа едно голямо Браво! Често чета на децата, прочели сме заедно много детски книжки. Мога да ви кажа, че умението да завладееш детското сърце с история е талант, който не всеки автор притежава. Вие го имате! Децата казаха накрая на историята, че искат още, което е знак, че това е така. Ще очакваме още истории с нетърпение. В книжката има и поука за децата, чудесно е че сте успели да я вмъкнете в разказите, така че четейки да стигне до тях. Успех“
Калина Христова

Илюстрациите към книгата „Най-добрият приятел на човека“

Приказката „Най-добрият приятел на човека“се появи на бял свят преди повече от 15 години и досега търсеше своят художник. Но съдбата си знае работата и след толкова години чакане книгата попадна в ръцете на художничката Луиза Хамел. Тя е готова с илюстрациите и книгата скоро ще бъде напълно завършена. Остана само работа по корицата.
Книгата стана изключително артистична, динамична и много красива. Тъй като това е първа книга от поредица с Луиза решихме да я направим черно бяла и рисунките са графика. Признавам, че когато държа черновата в ръце това е една от най-естетичните и красиви детски книги, които съм виждала. Взехме решение също така, че следващата книга ще бъде цветна и Луиза в момента рисува втората книга от поредицата.

Приказка за най-добрият приятел на човека, съдържание

Съдържание:

Приказка за най добрия приятел на човека

Приказка за лакомата зебра

Приказка Мързеливия жираф

Приказка за животното окапи

Приказка за дългоносия делфин и малката акула

Приказка за скаридата и малката рибка

Приказка за сепията

Приказка за крокодила и жабата

Автор Хелиана Стоичкова

Илюстрации Луиза Хамел

Детски приказки, децата ги харесват

Ах, че приятно! Децата в детска градина прекъснали учителката и казали – Дали може да спрем да четем Мери Попинс и да ни прочетете пак приказката за кучето. Моята приказка…
Децата са вълшебна аудитория, но са много честни и директни в оценката си за литературата. Особено в модерният свят, в който има толкова много забавления за тях това е една много мила и висока оценка.

Поздрави от Марчето, разказ

Веси беше седнала на пода в кухнята и ровеше в чекмеджето с продуктите под фурната. Отвори да търси леща, защото искаше да направи супа и видя два пакета с леща. Зарадва се. Вдигна единия пакет и под него видя пощенски плик. Взе го и като го отвори видя, че вътре има някакви писма. Любопитството надделя и тя извади листовете. Зачете се и странна усмивка се изписа по лицето й. Той спеше отатъка, ден неделя. Едва ли ще влезне точно в момента.

Скъпа, не ти зная името,

Щом си намерила това писмо да ти кажа, че той леща не обича. Цяла вечер ще мрънка. Не се хаби. И след това ще разказва, че го държиш гладен и не можеш да готвиш. Заложи на месо. Повече месо, по-добре. И не слагай къри. Мрази всички подправки, които са жълти. Ако вече не го знаеш. Не се сърди, но да ти кажа, че казанчето от време на време изпуска. Той няма да го оправи. Като повдигнеш палчето отдолу съм оставила една щипка и с нея можеш да нагласиш. Ако не извикай си майстор. Също на фурната долния реотан не работи. Кекса няма да ти стане. Не е в теб проблема. Не го слушай. И ако се чудиш каква е тази неприятна миризма да знаеш, че той слага доместос във водата като мие подовете. Не е от канала. Поливай ми китайската роза, много я обичам. Целувки и успех!

Твоя Марчето

Веси видя, че вътре има още листове и се зачете.

Скъпа, не ти зная името,

Да знаеш, че извиках да оправят долния реотан и вече можеш да печеш сладки неща вътре. Аз не мога така. Без сладкото не мога. Наистина казанчето е много скапано, но нямам нерви. Подрязала съм китайската роза за да тръгне по-силно. Цъфти много красиво с едни жълти цветове. Като дойдох беше поувяхнала, но се съвзе. Еми не може така. Не се ядосвай, че мята цялото пране наведнъж. Просто от време на време белите неща са за изхвърляне. И, моля те, прибери кралското мушкато през зимата. Много е красиво.

Твоя Катя

Веси извади следващата бележка и се хвана през устата.

Скъпа, не ти зная името,

Мушкатото е умряло. Никакъв шанс. То и мен не ме бива много с цветята, но определено беше умряло. То тука всичко е умряло. Но ти не се ядосвай. Забелязах, че харесва топли хлебчета. Ако можеш опечи му. Ако не ти се занимава тегли му една. Щипката в казана се счупи. И улука тече. Много е дразнещо. Изобщо всичко тук е дразнещо. Изобщо не се занимавай с глупости. И тоя телевизор… Кой гледа по 16 часа телевизия? Вдигай си чуките и дим да те няма.

Твоя Хрис

В този момент той влезна и отиде на канапето.

– Добро утро – седна и включи телевизора – Закузка ли правиш?

– Да, – отвърна Веси – сега чета малко рецепти.

– Чудесно, много съм гладен.

Тя вдигна следващият лист.

Скъпа, не ти зная името,

Повярвай ми по-стиснато същество не познавам. Аз изчезвам от тука. И да знаеш тая китайска роза няма да я бъде. Нито съм пробвала фурната нито имам намерение. Боба не бил мътен както трябвало, защо бил бистър…

Твоя Венета

И още имаше.

Скъпа, не ти зная името,

Бегай бързо. И да знаеш, прибирам китайската роза. Взимам я с мене. Идвам, то един клон и отгоре две листенца. И реотана пак не работи. Според мене даде някъде на късо. Изобщо… Какво да ти кажа… Спасявай се. Излизам да купя цигари и не се връщам повече.

Твоя С.

Веси вдигна очи и се загледа в него. Пък в началото й се стори симпатичен и наистина гледа постоянно телевизия. Никъде не видя нищо за хъркането. Направо е подлудяващо.

– Мило, имаш ли химикалка да си запиша необходимите продукти? Ще ходя на пазар.

– Да, ей тука на масата.

Тя стана и като се върна на земята до чекмеджето обърна един от листовете и започна да пише с красивия си учителски почерк:

Скъпа, не ти зная името…

Реални истории в книгата „Леко съм мъртъв“

В книгата Леко съм мъртъв има и истински истории. Те са се случили на хора, които са ми ги разказали и е неверояно как ппонякога редактора ти връща текст и ти казва „Това звучи абсолютно недостоверно“ и ти посочва съвсем реална случка извадена от реалния живот.
Тъмната страна на Луната – приключение с положителен край. Винги е хубаво, когато човек намира сила вътре в себе си и успява да предолее страха.
 
Сантименти – Истинска история, макар и да звучи странно е съвсем реална. 
 
Мирни времена – истинска история. Тъжна, но вярна.
 
Смразяваща топлина – истинска история за силната обич и непоколебимост, които свързват завинаги една мйка с детето й.
 
От другата страна – не без капка абсурдна интерпретация тази история е по съвсем истински случай.

Жътва, разказ

Бъдеще, минало, настояще. В малката си чантичка съм събрал всичко, което човек може да поиска и не би искал да загуби. Събирам ги старателно. Взимам си от всеки който каквото ми даде. И от мъжа, който не обича фантастика, но всеки ден я живее. И от жената, която не обича съвременния свят, но активно се съобразява с всяка глупост, която й пласират. И от момчето, което си пилее времето на компютърната игра и от момичето пред огледалото, което си брои пъпките в очакване да стане жена. Всички те ми дават всичко, което имам.

А аз като един находчив търговец продавам го, пускам го на търг и го осребрявам. Вярно, една част по-скъпо, друга по-евтино – всяко време на всеки човек струва различно. В четвъртък отивам на борсата и всичко, което съм събрал го пласирам като топъл хляб.

– Ей, поета. Пак се размечта! – Чувам гласа на колегата ми как се опитва да ми развали удоволствието. – Отнесе се някъде!

– Отнесох се, където ми харесва. Гледай си евтините листи и не се закачай с най-добрите.

– Чухте ли го, вече се мисли за най-добрия.

– Не просто най-добрия. Бог съм!

Борсата отваря след минути, прав е. Малко съм се размечтал. Днес търгувам много скъпи акции, които придобих през последните дни и нямам търпение да ги развържа. Ето, че отвори.

Предлагам на клиента си бъдещето на малко генийче от Арканзас. Около 25 години от живота му. Доста скъп пакет от акции ако успеят да го осребрят правилно. Клиента ми мърмори нещо от другата страна, а аз гледам колегата си нагло в очите:

– Продадено!

– Предлагам миналото на вдовица от 15 години! – Чувам глас зад мен и аз започвам на свой ред:

– Предлагам настоящето на младо семейство с две деца…

И това продължава цял ден. Деня на търговеца. Така го наричаме. Обикаляме постоянно сред хората и им взимаме от където каквото можем. Един изкарал последните десет години в изплащане на апартамент – взимам му ги. Друг заложил следващите 4 дни от живота си на някоя игра, взимам му ги. Трети си заложил целия живот на някоя кауза – взимам му я.

Аз съм събирач. Номад съм. Постоянно се движа. И трябва да призная, че това, което хората захвърлят на произвола е безценно, но те просто не го знаят. Ако знаеха, че могат да продадат времето си по-скъпо нямаше да го пилеят толкова евтино, нали? Понякога им го изкупувам, понякога им го заменям, а понякога просто им го отнемам. Според това как са си подредили живота. Абсолютно всеки има някакво време за губене. Независимо дали ще го взема от миналото му пълно с грешки, настоящето пълно с необмислени действия или бъдещето изпълнено с очаквания и залози. Всеки е заложил на нещо и има какво да загуби.

– Твой ред е да поемеш новия за обучение. – Казва ми самодоволно колегата, като ми намига и кимва към едно красиво момиче. Тя стиска една чантичка и ме гледа самонадеяно.

– Тръгвай с мен. – Казвам й. – Извади късмет.

Тя се усмихва и тръгва с мен. Малко ми е подозрителна, но щом трябва да се обучаваме ще се обучаваме.

– Виждаш ли, ние сме случители на системата и имаме достъп до всички данни на всички хора. Ние можем да решим къде да ударим, кой срок да притиснем, от къде да извадим дивидент. Много рядко ти е разрешено да предложиш на човека частична договорка и това става само по твоя преценка, и само в ситуациите, в кото ти намираш, че това ще повиши стойността на времето му за последващо събиране.

– Разбирам. – Гледа ме тя и си записва.

– Ето този търговец. – Спирам я до едно магазинче и й посочвам магазинера. – Да го проверим. Какво виждаме за него? Ипотека на къщата, заем при лихвар, малък, не си заслужава. О, пенсионен фонд. Да погледнем, о! Ето я златната кокошка. Но чакай, сина му е в университета. Кое ще бъде по-доходно – да вземем миналото на този човек сега или да вземем бъдещето на сина му, но догодина. Разбираш ли процеса?

Тя само кима с глава и си записва.

– Питам те. Ти кое ще избереш?

Тя спира да пише и като сваля тефтера надолу ме поглежда.

– Хайде да го попитаме. Нека той избере.

– Само в името на обучението, – съгласявам се – само този път. Хайде да го попитаме. Нека те видим какво можеш.

– Здравейте господине, – заговаря го тя – пенсионната ви полица се прекратява поради неподаване на важен документ по директива 1463. – И от там се започва едно осукване, премятане, салта и крайния резултат. Линейката го изнася само 45 минути по-късно.

Гледам я колко безсърдечно го уби и ми става страховито. Взе му всичките спестявания и в един миг погаси полицата, защото той няма да може да я ползва.

– Признавам ти го, ти си едно ново измерение. Ние гледаме поне да остават живи.

– Вие сте динозаври. Скоро ще ви подменят всичките.

– Как така ще ни подменят? Хората, които ти видя в тази зала са сред най-добрите в света.

– Няма такова нещо. Вие сте неефективни, работите мудно, старомодни сте и не довеждате нито един процес докрай. Това вече не се котира. Искат се максимална ефективност, иска се кураж и хладнокръвие, които вие просто не притежавате.

– Аз ли не го притежавам?! – Обиждам се съвсем откровено. Аз, учителя слушам ученичката да ме наставлява. – Аз мога всичко. Аз съм източил толкова колкото ти за цялата си кариера няма да можеш.

– Сигурен ли си? – Отваря си тя тефтерчето и ми показва една цифра. – И това е само от периода на обучението ми.

Гледам я и примигвам. Срещу мен стои живо чудовище в тялото на красива жена. Вече даже не ми се струва толкова красива.

– Казваш ми, че си най-добрия. Гледам те как се перчиш. Я да те видим.

– Моля? – Възклицавам аз и я гледам как си рови в таблета. – Малка нахалница, как смееш да се обръщаш срещу своите. Това е против правилата.

– Казах ти, вие сте динозаври. Правилата вече са различни. Един по един ще си отидете. Нали си най-добрия. Къде са ти слабите точки, знаеш ли?

Ума ми прескача от проблем на проблем. Живота ми като на всеки човек е пълен с тях. Привеждам се към нея и я гледам право в очите.

– Допускаш огромна грешка. Да не си посмяла.

– Опа… – Възкликва тя като обръща таблета си към мене. – Изглежда не си отразил новата банкова такса за обработка на суми над 150 000 кредита. А формуляр 19 с декларацията попълни ли?

– Кое? – Гледам я недоумяващ. А тя само клати глава.

– Виждаш ли. Така се прави. За нищо не ставате. И аз съм много нежна в момента. Ако знаеш какви хора идват ще ти се завие свят. И сега ти предлагам една от онези рядко срещани сделки. Ще ти оставя една трета от времето, което си употребил, само от уважение, че съм това, което съм благодарение на твоите пропуски и грешки.

Присядам на тротоара и гледам хората. Знаех, че този ден ще дойде. Знаех го, но не знаех, че ще боли толкова много. Системата ме изтъргува. Като всички останали хора. А аз й дадох най-хубавата част от годините си да мачкам другите.

– Добре ли си? – Тя се навежда над мен докато се опитвам да върна въздуха в дробовете си. Направо ми го изкара.

– Върви, момиче, остави ме. Върви и не забравяй този момент. Той идва за всички.

Формуляр № 5, разказ

– Име? – Докторът го погледна над очилата си и като видя ироничната му физиономия хвърли поглед към специалният асистент. Специалният асистент вдигна палката си и като я допря в гърба на Михаил, побутна го лекичко напред. А с другата ръка подаде на доктора документите на Михаил.

– Веселото Зайче Петров.

– Бихте ли поканили, – обърна се доктора към специалния агент – Веселото Зайче да заеме легнала позиция на количката, за да бъде приет официално в шеста районна морга.

– Отказвам да легна!

– Това не е молба. Дай да си спестим малко нерви. За да влезнеш трябва да те вкараме легнал на количка, покрит с ей тоя чаршаф. Единственият избор, който имаш от тук нататък е ти да избереш момента на смъртта или ние да го изберем.

И докторът вдигна малка спринцовка, и леко я разклати пред лицето си.

– Какво ще бъде?

– Отказвам да… – И той припадна от удара в тила, който специалният агент му нанесе.

Вкараха го на количката покрит с чаршаф и когато се свести първото, което усети беше някаква комбинация от болка в главата и чаршафа върху лицето си. Той избута плата и нервно седна на масата. Намираше се в дълъг коридор с неприятен сивкав цвят. Прясно боядисан.

Михаил стана от масата и се приближи до първата врата. През стъклото се виждаше познатият му вече доктор. Михаил усети нещо на ръката си и като я вдигна видя на китката си лента с номер. Много му се прииска да влезне и да му разбие главата в хубавата сива метална маса, но чу смях от дъното на коридора, и като обърна глава натам тръгна бавно към двойната врата. Побутна я и като влезна видя зала с наредени легла, върху тях няколко трупа, а в дъното остъклено помещение, в което трима играеха карти.

Тръгна бавно към стаята и без да иска бутна едно от леглата. Един от труповете се размърда и като надигна глава погледна право в него. Не изглеждаше никак мъртъв.

– Нов ли си? – Михаил кимна – Не приемай инжекцията. Има точка в наредбата, която ти дава право да отлагаш часа на смъртта поради извинителни причини от особен характер.

– Особен характер?

– Да, имаш право на спешна медицинска помощ ако си още жив, имаш право на последно обаждане. Не го използвай никога. Какво още беше… Вече ги забравих. И всеки ден отиваш и си попълваш оня формуляр ей там и го завеждаш с официален номер.

– Формуляр?

– Да. Формурляр номер 5.

И другия се отпусна назад, като сложи ръка пред очите си за да не му пречи светлината, а съседният труп промърмори.

– Питай брат ми. Той ги рецитира като стихотворение.

Михаил го погледна като вдигна неразбиращо ръце продължи към стаичката. Като го видяха тримата мъже се развикаха и засвиркаха.

– Айде! Нов имаме! Ти от кои си? Боц или формулярче?

Той ги изгледа и се усмихна.

– Така като гледам четвърти за белот. – И той се почеса зад ухото като се усмихна.

– Ей тва е! Това е! Влизай, сядай мъжки! Слушай сега. Докторчето не е лошо момче, но горкото много промито. Много съвестно си върши работата. Но ние сме му намерили цаката. Ето го и него, идва. Гледай, гледай го как върти дупенцето. Да му го схрускаш.

Те го посрещнаха с въздушни целувки и свиркания.

– Ей, докторче, как сладко го въртиш това дупенце… Ей…

– Казах ви! – Тросна се доктора като си пъхна химикалката в джоба на престилката и си намести очилата. – Аз съм хетеросексуален мъж!

– Хайде, бе докторе. Много сме самотни…

– Започвате да ме притеснявате вече. Хересвам жени, престанете!

– Докторе, много ме боли зъб. Мисля, че имам кариес. Можеш ли да ми го извадиш?

– Казах ти. Аз съм патоанатом. Или нещо подобно вече. Поне. Не съм зъболекар. Мога да го извадя, когато умреш.

– То аз официално на хартия съм мъртъв, нали? Айде, бе, докторче.

– Глупости не ми се слушат. Зъб ще му вадя… В моргата…

– Поне морфин имаш ли?

– Бе, какъв морфин, бе хора… – Доктора се подпря на стената и като разтърка очите си под очилата заговори нервно. – Откакто почнаха да ви карат тука това място вече не е моята морга! Писна ми от вас! Вие сте кретени! Всичките сте кретени тука! Като са казали, че трябва да умирате умирайте, бе! Обърнахте ми моргата на игрална зала!

– Изгони ни, бе!

– Не мога! Повярвай ми! Предпочитам да си стоя на тихо сред труповете. Не говорят, не викат, не се оплакват, не се разхождат голи напред назад… Погледни го и тоя, погледни го!

Доктора посочи един в залата, който се разхождаше гол около леглата.

– Просто не мога повече. Не мога. И тия кретени с техните наредби… Ще стоя аз тука с живи хора! Не харесвам живите хора! Харесвам си мъртвите! Не ви искам тука! Непоносимо е! Вие не спирате да говорите! Не спирате да ходите. Ходите напред назад. Мъртви сте, а се разхождате. Не мога да го поема повече това!

Те се смълчаха и го загледаха – един ядосано, друг укорително, трети съжалително.

– Какво ме гледате?! Кой ги бие тези инжекции?! Не съм учил за палач! Мислите ли, че ми е приятно!? Някой идиот измислил да ви праща да умирате, ама вие като не искате да умирате аз какво да направя! Разберете ме, тежко ми е. Пречите ми. Преди три месеца тук беше рай. Тихо, спокойно. Никой не влиза, шепот не се чува. Току щръкне някоя ръка. А сега… Карти, алкохол… От къде намерихте пиене?! Това моята бутилка ли е?

Патоанатома си взе бутилката и двама станаха и го наобиколиха. Единия взе бутилката от ръцете му, а другия хвана доктора за рамото и като натисна, накара го да седне на един стол.

– Виж кво, докторче. Не сме те преклецали само защото те виждаме, че си душичка. Не искаме да пратят някой цербер на твое място. Но пиенето няма да пипаш, защото страшно. Разбра ли?

– Да. – Погледна го уплашено патоанатома и си намести очилата.

– От тук нататък всеки ден ще искаш по една бутилка към провизиите, които ти носят. За медицински нужди. Агорафоб ли беше. Не можеш да избягаш. Въвеждаме нови правила. От сега натътак ти ще попълваш формулярите. И като докарат нов първо ще му четеш правата, както трябва, не по устав. Ясно ли е? Аман от изпълнителни страхливци. Нека си знаят правата. – И той така го стисна за врата, че патоанатома леко простена:

– Ясно. Боли, боли… Но моргата ми ще се напълни с живи хора…

– Точно така. Ще се напълни. И тогава ще си направим малка революцийка. И всички ще я напуснем. Пийй и слушай сега. Първо ще вземеш кода за вратите отзад…

Леко съм мъртъв, съдържание

Съдържание на книгата „Леко съм мъртъв“

Към магазин
Необичайно вдъхновение

Леко съм мъртъв

Змийска кожа

Поздрави от Марчето

Тайните служби

Дълга разходка в парка

Формуляр номер 5

Приятелите

Което си е мое
Коефициент на доходност
От другата страна
Порасна ли чушката

Порталът

Много преди да отворят портала

Карамфилче за дамата

Сантименти

Тъмната страна на Луната

Сашо Пингвина и Гана По

Акваристката

Красиви очи

На татко момчето

Перука от кръв
Встъпление
Оранжева змия
Окрилен от любов
Момичето с усмивката

Мирни времена

Марта ми каза всичко

Най-доброто в мен
Централата
16-ти план на потребление
Невидимата нишка
Ела да я видиш

Черни стъпки

Стъклени очи

Златотърсачка

Оня другия

Ферма за свинско месо
Жътва
Смразяваща топлина

Реквием в D Minor

Най-доброто в теб

Заедно под Слънцето, съдържание на книгата

Съдържание

Диагонал.Черно.2. 

Път с предимство

Романтик

Неортодоксално

Заедно под Слънцето

Пътят към щастието

Далекогалактическо съобщение

Казино роял

Приятелче

Дланите на татко

Проверка

Чакалнята

Грахът ми е сърдит

Новите асансьори

Топло сърце

Богатства

Всеки според аршина му

Ноевият ковчег

Нов човек

Спасителна капсула

Пианде

Баркод

Дяволското гърло

Интермедията свърши

Удостоверение

Императора Слънце

Изненада

Искрено и грозно

Няма друга

Театрално представление

Нов живот

Правилна грешка

Рози ухаещи на живот

Библиотекарят

Луди хора

Не точно

Обрат

Любопитство

Провидението

Еzek bolgárok!

Старият пират се завръща

На езерото

Надежда

Ябълка садена от татко

Райна затвори бавно вратата и с тихи стъпки отиде до кухнята, където отвори второто чекмедже, извади кутия с хапчета и си взе едно розово. На кутията пишеше „Първа помощ“, а хапчетата вътре бяга разделени на сектори по цветове като на всеки сектор пишеше „главоболие“, „силен стрес“, „високо кръвно“, „силна болка“ и т.н.

Тя отиде до чешмата, наля си вода и глътна хапчето. Не беше оставила чашата до мивката и на вратата се звънна като се чу гласа на жена:

– Инспектор четвърта степен на рутинна проверка. Отворете вратата.

Райна се приближи и отвори вратата.

– Заповядайте. Но ще ви помоля да бъдем по-тихи, тъй като съпруга ми си почива.

– Няма проблем. – Инспекторката влезна навътре, а след нея вървеше русо момче на не повече от петнайсет, което носеше камера на рамото си и таблет на лявата ръка като постоянно пишеше нещо върху него. Инспекторката влезна в кухнята и спря до една бегония. Вдигна устройство с широк екран, което сканира растението. – Виждам, че тази бегония тубероза е лицензирана. Имате ли домашни любимци?

– Котка. – Райна се поколеба – Две, възрастни котки с временно разрешително.

– Кучета имате ли? – Инспекторката сканира няколко стръка магданоз в една чаша и я погледна внезапно. – Този магданоз е с изтекъл срок на годност миналата година.

– Аз го сложих във вода и той още не е увяхнал. Не зная защо…

– Аз ще ви кажа. Алчните търговци са го прихванали и ви го продават без да имат разрешително за него. – Тя се обърна към русото момче, което я гледаше с хлъднокръвно безразличие. – Запиши проверка на производителя и на търговеца. Това е безобразие и ще платят скъпо. Не чух за кучето.

– Приспахме го. Беше с временно разрешително, но то изтече през февруари. Мъжът ми го закара при ветеринаря и…

– Искам да видя двора. – Инспекторката отвори вратата на верандата и излезна на двора като по пътя сканираше различни растения. – Тези петунии дават лоши показания, поливайте ги само сутрин. И им сложете хумустим за да растат по-добре.

Райна кимаше с глава, а инспекторката слзна в тревата и като свали датчика огледа безизразно двора. Тишийната стана неловка и Райна се опита да я разчупи:

– Имам невероятна градина с орхидеи. Фаленопсисите ми са ходили на изложба.

– Не ме интересува вашата изложба. От сега мога да ви кажа, че ще се направя на ударена за тиквата, която сте насадили под онези дъски там, но не съм сляпа. Пълно е с нарушения. Виждам краставица скрита сред онези космоси там. Имате квота за 5 нелицензирани корена, вие отглеждате девет. Видях и шест седмични домати зад перуниките. Перувниките ви са лицензирани, но ако ги снимам ще излезне истината, нали? Хибрид са. Кой ви дава право да си създавате хибриди?

– От пчелите е. Не мога да ги спра да опрашват…

– Тия ги разказвай а някой друг. Пчелите отдавна не правят нищо като хората. Това са ви 4 допълнителни кредита за новия сорт. Или го вадите на секундата и го товаря за проверка в лабораторията. Тази ябълка е с изтекъл лиценз, след плододаване да се отсече.

– Но тя е садена от татко.

– Добре, ще изпратя екип утре да я отсече за да ви спестя агонията. И тази дюла. Мислите, че ни виждам ашладисаната круша върху нея. За идиоти ни мислите, а? До тук мога да ви съставя такъв акт, че ще забравите за нелицензираните семена завинаги.

– Но какво да направя като са толкова скъпи. Една капсула за едно растение е по-скъпа от всичко, което дори хибридните сортове могат да дада като добив. По-евтино е да си ги купиш зеленчуците от магазина.

– Ами купувайте си ги от магазина. Какво, да се отровите ли искате?! Знаете ли какво отглеждате, знаете ли какъв ви е произхода на семената? За какво мислите, че е всичко това. Ако не сме ние да ви пазим ще се изтровите. Държите се като малки деца. Засрамете се. Аз ли да ви пазя. – Инспекторката се задъха и под мишниците й започна да се образува топла влага. – Влизам оня ден в двора на една, гледа патладжани. Ма, казвам, това е забранено със закон няма да ви казвам от кога. А тя ми казва, че не знаела. Казвам й това е отровно, бе. Не знаеш ли, че е отровно. И докато го кажа една кокошка тръгва да тича между краката ми. Едва не ме накълва. Салмонела ще си докара. Това няма оправяне. Ако й напиша всичко, което видях, ще й вземат и къщата. Какви сте такива бе хора?! Нямате ли поне малко инстинкт за самосъхранение!

В този момент мъжа на Райна изкочи от точилка в ръка

– Крадци, убийци! Да ми се махате от къщата или ще ви избия всичките!

Райна се спусна към него и се опита да го възпре, но той продължи да крещи като размахваше точилката.

– Главичките ще ви размажа. Първо направихте квоти. Вие ще произвеждате не повече от 4 тона касис, не повече от 40 тона череши. Махнахте националния ни стандарт. Напълнихте хрантата с химикали! После унищожихте депозитите със семена. После започнахте да ни набутвате вашите ГМО семена, модифицирани култури, които не дават семе. Трябва да купуваш всяка семка. После забранихте семената, които си имахме за да ни накарате да загубим всичко.

– Я стига вече! – Опита се да го прекъсне инспекторката. – Глобата за тормоз над длъжностно лице може и до затвор да стигне.

– Завор ли? Че това какво е! Или ще ви ям боклудживите зеленчуци пълни с полимери или ще ви плащам глоби. Да ви плюя на новия свят. За нищо не ставате. Да си омиташ дебелия задник от двора ми преди да съм те пребил с тая тояга.

– Ще извикам органите на реда.

– Айде викай, ще ти е последното викане. Кълна се.

– Моля те, успокой се. – Радка едвам го удържаше. – Всичко ще им дам. Моля ти се..

– Не се напъвайте госпожо. Съпруга ви явно не знае, че сме тук за да го пазим от него самия. Очевидно имате нужда от защита. Ще ви изпратя и комисия за семейното насилие. Като гледам…

– Ах ти гадино ниедна, да се махаш от тука веднага! – Райна не можеше повече да го удържа и той се спусна с тоягата след инспекторката. Тя побягна като подплашен плъх, а младият й сътрудник побягна в обратна посока. В дъното на двора инспекторката спря зад ореха и задъхано зацвърча:

– И този орех да се отсече. Всичко тука ще се отсече! – Крещеше фалцетно тя докато надничаше зад дънера.

– Главата ще ти отсека, гнида такава… – Той лашкаше с тоягата по ореха, а Райна седна на земята и започна да плаче. Че то това живот ли беше…

Този разказ е част от книгата „Кабинковият лифт“ – можете да закупите тук.

Рисунките в Завистливият Щраус

Ето ги първите рисунки за приказката за Завистливия Щраус. Станаха динамични и добиха характера на детската приказка. Тя е пълна с образи, които объркват нещо и получават възможност да се поправят. Аз лично много я харесвам, защото обожавам птиците и много обичам да ги рисувам.

С молив беше нарисувана черновата, от която беше създадена картинката за книгата. И двете са много красиви, защото при молива има специфичен чар, който аз много харесвам. Но за да се запази стилистиката, започната от Луиза Хамел, рисунките са максимално близки до нейните. Аз съм влюбена в първата книга, която излезна от печат

С молив беше нарисувана черновата, от която беше създадена картинката за книгата. И двете са много красиви, защото при молива има специфичен чар, който аз много харесвам. Но за да се запази стилистиката, започната от Луиза Хамел, рисунките са максимално близки до нейните. Аз съм влюбена в първата книга, която излезна от печат „Приказка за най-добрият приятел на човека“. Децата са попитали за продължението и в момента го пиша. Да зарадваш децата е наистина голямо предизвикателство. Факт е, че се спряхме на черно бели рисунки за да получим много стилна и кокетна книга. Това я прави много артистична.

Ето я и крайната рисунка, която е създадена за книгата. Малкото щраусче забравило колко го е страх внезапно вижда красотата на небесната шир. Момент, който ще запомни през целия си живот и ще оцени стойността на перата на хвъркатите птици. Колко са им ценни крилете им и колко им е ценно това, че могат да летят.

Макар то само да има своите богатства долу на земята малкото щраусче има нужда да извърви пътя на своите приключения за да осъзнае, че всеки от нас има нещо, което обича, има нещо в повече, нещо в по-малко. И всеки от нас трябва да цени това, което е и което има без да завижда.

 

Завистливият щраус, приказка от Хелиана Стоичкова

 

Съдържание:

Приказка за завистливия щраус можете да откриете тук.

 

Приказка за орела, който отскубнал перо от опашката на едно фламинго

 

Приказка за папагала и пауна и кой е по-красив

 

Приказка за дивата кокошка и мишлето градинар

 

Приказка за птицата додо, която твърдяла, че е колибри

 

Приказка за чайката и морето

Порасна ли чушката?, разказ

Цвети влезна в кухнята и се загледа в мивката.

– Мило… – заговори тя без да се обръща към съпруга си. – Тук най-накрая се зароди нов живот.

– Моля? – той усети нотка на подигравка и мигновено се ядоса. – Сега какво?

– Не, че нещо. Нали знаеш дупката в плота, която стана от водата, която не забърсваш. И нали знаеш дъската, която монтира за да не се срине плота?

– Пак ли се започва…

– Не. Напротив. Поема в съвсем нова посока. – Тя си извади телефона да снима. – На твоята летва е поникнала чушка.

– Моля? – той стана и дойде при нея в кухнята. – И от къде знаеш, че е чушка, а не е домат?

– Защото съм селско чадо, нали знаеш. Била съм на село при баба и дядо. Виждала съм домат. Това е пет сантиметрова чушка. Скоро ще цъфти.

– Омръзна ми от твоите подигравки. Няма да изпечеш един хляб като си била на село, ами се занимаваш с мене.

– Аз ти казах, не държа да сменяш плота. Новият плот може да стои зад канапето още година и половина. Нямам нищо против. Но аз на това нещо хляб няма да меся. Опитвам се да гледам на нещата от веселата им страна. Гледай сега. Ако ми трябва нещо от шкафа няма нужда да отварям вратичката. Мога да бръкна през дупката до батерията и да си го взема. Виж. – и тя бръкна с ръка през дупката и се опита да вземе нещо. Хвана един сапун и го извади. – Виждаш ли. Ти правиш живота ми само по-лесен. Освен това като порасне чушката можеш да ми я изпържиш с доматен сос.

– Какво искаш, бе, човек. – Той се хвана за главата. – Събота е. Почивам си! Защо постоянно ми правиш забележки? Какво искаш сега. Да стана да сменям плот ли?

– Не. Аз предлагам да изчакаме чушката да порасне и тогава. – усмихна му се тя и се подпря на плота, който леко изскърца въпреки шкафовете, които го подпираха отдолу.

– Добре! Добре! Петнайсет години намеквания, дрънкане! Денонощно! Няма мира с тебе!

И той отиде и измъкна новия плот зад канапето. Нареди си столове, начерта си отвора на мивката. Мери, мисли, гледа и хвана зегето. Отряза перфектния кръг. Зарадва се и като се подпря на него счупи плота на две.

– Дявол да го вземе! – развика се и за малко да удари зегето в земята. – Отивам за нов плот!

– Да ти помогна да изхвърлим счупения плот?

– За сега ще го подпра на терасата зад пейката. По-нататъка ще го изнеса.

Ясно, каза си тя. Остава тук завинаги.

След два часа той се върна с нов плот и го постави пак на столовете за да изреже отвора за мивката. Изряза го без да го счупи и отиде да демонтира стария плот.

– Мило, нали знаеш, че миналата година говорихме да преместим пералнята тук в кухнята?

– Е?

– Ми така и така цялата кухня е разглобена…

Той я погледна и душата му се взриви навътре. Изкара пералнята от банята и я премести в кухнята. Оказа се, че не стигат петнайсет сантиметра и трябва да стесни един от кухненските шкафове.

– Отивам за винтчета. – и той излезна. Върна се след половин час леко ободрен. Може би не беше толкова лоша идея всичко това. Сега тя пак ще започне да готви. Няма повече оправдания.

Разглоби един от шкафовете, ряза, мери и след два часа като се изнерви порядъчно го сглоби. Разкачи стария плот и го изнесе на терасата при счупения плот. Тръгна да връзва пералнята.

– Ей, това кранче не става за нищо. Ей сега ще дойда. – и той излезна. Върна се след час с новото кранче. Но стана късно и остави сглобяването за следващият ден.

В неделя станаха и от сутринта захванаха.

– Разбираш ли какъв е проблема? – започна той. – С тебе няма миг покой. Петнайсет години така! Все нещо ще измислиш за да не ме оставиш да си почивам.

Върза пералнята и подреди шкафовете. Но се оказа, че е изрязал отвора за котлоните с цели пет сантиметра погрешно.

– Отказвам да ходя за нов плот! Ще го вържа на една страна!

– Добре. Ако може…

– Може. Просто от едната страна ще има луфт от пет сантиметра.

– Дупка ли имаш предвид? До котлоните?

– Да. Но мога да сложа една летва…

Тя му се усмихна. Че какво е един тънък процеп от 5 сантиметра между стената и плота.

Той монтира котлоните, намести фурната и се оказа, че бормашината му не работи.

– Отивам да търся друга бормашина… – и той излезна. Върна се след два часа. Беше взел от някъде бормашина и като влезна в кухнята загледа се в плочата, която беше вързана на стената. – Знаеш ли, че долу в гаража имам същата чисто нова. Мога да я сменя.

– Сигурен ли си?

– Ще я сменя. – и той отиде да донесе новата плоча. Свали старата и тръгна да лепи новата, но се оказа, че лепилото му е старо, изсъхнало… – Отивам за лепило…

Върна се доста усмихнат. Виждаше му се края. Опита се да залепи плочата и я накара да я подпира заедно с него. Подпираха дълго и накрая плочата се захвана за стената. Намести плота, върза шкафовете за плота, намести фурната, котлоните. И даже сложи силикон по ръба на плота.

– Доволна ли си? Два дни! Два дни от живота ми! Петнайсет години! Сега ще ми изпечеш ли едни топли хлебчета, жено, която си ходила на село при баба си?

Тя захвана да меси и час по-късно отвори фурната като много се изненада.

– Мило, фурната не работи…

Той я погледна като само примигваше. Заклати глава и продължи да гледа телевизия без никакъв коментар.

– Ще я погледнеш ли?

– Сега ли трябва да я гледам?

– Ако искаш може след няколко дни. – Но той не реагира. – Добре тогава! – Тя свали престилката и излезна. Върна се след два часа с нова фурна и някакъв непознат.

– Този кой е? – мъжа й доста се подразни.

– Приятел на приятел. Ще ми монтира новата фурна.

– И аз мога да ти монтирам фурната! – мъжа й наистина се ядоса.

– Сега ли да я монтираш? Попринцип мога да почакам. Година, две… Не бързам за никъде.

Приятеля на приятел тихичко се завъртя около новата фурна. След половин час се приближи до тях.

– А старата фурна искаш ли да ти я сложа на терасата? Ще си имаш още една отвън.

– Нали не работи? – изненада се Цвети. Целия този фарс й дойде в повече.

– Не, работи си, беше й разкачен кабела. Видях, че имаш кабел отвън за лампа, но няма лампа. Направо с ключа от вътре ще си я пускаш.

Цвети примигна няколко пъти и като събра целия си чар се обърна към него с най-лъчезарната си усмивка:

– Ти беше ли женен…

Кратка биография на Хелиана Стоичкова

Биографична бележка

Хелиана Стоичкова е родена през 1980 г. в София. Ежедневието й е изпълнено с разнообразни занимания като уроци по пиано, уроци по чужди езици, събиране на камъни, бягане от училище и прескачане на огради. Ако можем да й направим снимка в този период ще я уловим да наднича зад някоя ограда. Ех… Не успяхме да я снимаме, защото е много пъргава, прескочи я и избяга.

В гимназията тя попада в хуманитарна паралелка с „разширено изучаване на Философия, История и Литература“. Взимат я по милост с успех 5.11 в последното класиране за да разберат по-късно, че рядко ще ги посещава. Или поне ще изкара максимално много време в залата с пианото докато я търсят по коридорите. За радост докато бяга от часовете се зачита в учебниците и открива няколко изумителни български автора. Да кажеш, че се среща с тях и почти разговарят. Е, задочно. Също така открива няколко интересни автора и в учебника по философия. Това предизвиква много въпроси, успява да ги зададе и…

По време на престоя си в гимназията Фредерик Жолио Кюри, успява да издаде три броя от ученическият вестник „Междучасие“. В редакторския колектив са почти всички, но дейно участие взимат Таня Трендафилова, Калина Кръстева, Йорданка христова и Сибила Янева. Логото пък е създадено от Андрей. И това е един от най-готините вестници, които е чела. Има графици на класните, вицове и дори спортни новини.

Отдавна пише опити за проза, но получава първата си публикация. Тича радостно при дядо и размахва Стършела.
– Дядо, публикуваха ми разказ във вестник Стършел! – той гледа усмихнато под вежди.
– Като ти публикуват в Дума, ела и ми се похвали. – и той вдига Думата нагоре все така усмихнат.

За радост този период отминава и неясно как попада в НАТФИЗ Кръстьо Сарафов, където Христо Руков я съветват да учи за актриса, но не, тя иска да пише. След четири години в курс по Публична Реч все пак получава диплома, на която пише актриса. Каква закачлива ирония, нали? По това време излиза първата й книга и покрай нея се запознава с изключително интересни хора като Христо Бойчев, Радой Ралин и много други. Радой Ралин й подарява уникална книга с още по-уникално посвещение:

„На Радой Ралин с обич, с признателност, с възхищение. 1969 А. Далчев“

и още едно под него:

„На Хелиана, единствената, която заслужава да й подаря скъпият ми спомен от Атанас Далчев. 2002 София Ралин“

Е, с такова начало е много приятно да се впуснеш в света на литературата с още повече плам. И всичко започна от един „залез ален като домат“ както каза Радой разказвайки й за Далчев.

Но, освен опитите да пише дописки за вестник „Литературен Форум“тя решава да се съсредоточи над второ висше по Бизнес администрация в Нов Български Университет, но задочно. Заедно с него побутва една магистратура по „Връзки с обществеността“ в Софийски Университет. Но и на двете места успява да загуби основание да продължи. Знае ли човек, може би е било за добро. Работата й като специалист по Връзки с обществеността в Съюза на Аархитектите не й пречи да запише една специализация по Кинодраматургия отново в НАТФИЗ и веднага след нея докторантура с гръмката тема „Характеристика на речта на атрактивния персонаж в българското игрално кино“ и настава много голямо забавление. Темата е вълнуваща, тя иска познание в областта на стилистиката, прагматиката, риториката, лингвистиката, херменевтиката, театъра, киното и когато нещата стигат до руската формална логика веселието вече е в малките часове на нощта и повечето имат махморлук.

По това време излиза книгата „Магарето и Петела“, пиеса напомняща за комедия дел арте. Излиза под псевдоним за по-интересно.

Работи като диалогист в първия български сапунен сериал „Хотел България“.

По това време освен разкази започва да пише и първите си приказки.

Продължава да изучава чужди езици. Английски, Френски, Италиански и Румънски за лично удоволствие и се учи да свири на китара, защото саксофона се оказал много звучен, а пианото изгоряло. Горкото момиче време е да си купи ново пиано.

През 2018 излиза третата й книга с къси разкази „Кабинковият лифт“.
През 2020 излиза четвъртата й книга „Централно Управление Запознанства“
През 2020 излиза петата й книга „Приказка за най-добрият приятел на човека“
През 2020 излиза от печат книга „Леко съм мъртъв“

Разходка във гората, разказ Хелиана Стоичкова

 

 

 

 

 

 
Вървя си през гората с моя кон
и чувам аз внезапен стон.
Коя ли дама в нужда изгоряла
така зове за помощ в тази яма.
 
Кога поглеждам дамата и плаче
– Моля те да ме извадиш. Уморих се вече.
Гледам я засукана и напращяла
като коприна нежна, кожата й бяла.
 
Връзвам коня, дърпам, дамата излиза.
По телцето й полепнала окаляната риза.
– Кой те хвърли в тази яма, мила?
А тя потрепва с мигли останала без сила.
 
– Тръгнах във гората за къпини,
но не щеш ли моят мъж от тук да мине.
Казва – Де е оня дето срещаш тайно?!
– Сладко ще варя. – отвръщам аз потайно.
 
– И той ме спусна в тази яма мръсна
и рече „Който те извади, главата му ще пръсна!“
Но вече цяла сутрин никой тук не идва.
Забрави ли ме?Зная ли? Той май си тръгна.
 
И тъй момата кръшна седна ми на коня
и я поведох към дома без да я гоня.
Любовника й, жалкия страхливец
избягал в страх от нейния ревнивец.
 
И моят кон щастлив на гръб с жената
разходка си направи из гората.
Че по е весело когато
нареждат се от самосебе си нещата.

Нищо не е твърде лично

В свободното си време освен с писане на разкази и приказки Хелиана има разнообразни занимания като ученето на езици. По необичаен и забавен начин. В момента фокуса е паднал над румънски език и е голямо забавление. Разбира се, че някои онлайн приложения правят ентусиазъма за учене на чужди езици на пух и прах, но за лично удоволствие може да се направим, че не знаем за тези приложения. te vreau lunga mine, est dragustea mea… Румънския език й става все по-драг.

Освен чужди езици Хелиана обиче да учи и понятия от различни области – термини случайно изпадащи както от ежедневието, така и от речниците. Защото ние боравим с понятия и колкото повече носим със себе си толкова повече понятия изкачат като непознати. Разбира се всичко това е много тайно, никой не трябва да разбира. А Хелиана има доста речници.

Освен с учене… Невероятно, но факт! Хелиана обича музиката. Свири на пиано, но вместо пиано има китара и саксофон, на които не може да свири. Всеки изчуруликва от време на време и си купува плоча при положение, че няма грамофон. А, да. Има стотици плочи, но няма грамофон.

Освен плочи, Хелиана има и много марки. Няма никаква представа дали са ценни, но със сигурност са красиви. И са подредени по красота. Филателистите да не се смеят. Има и такива като Хелиана.

Хелиана има приятни завидни познания в областта на растенията, които опровергава всеки ден като не си полива цветята. Сигурно се надява, че и те са пълни с консерванти, но явно не е точно така. Наскоро изяде истински домат. Остана изненадана от вкуса. Да не повярва човек. Пак дойдоха времена, в които ги ядем зелени.

Но за да уравновеси лудостта, която извира на вълни, се катери по покривите на хората. Грешка, това беше тайна…

 

 

Изгряващо слънце, разказ Хелиана Стоичкова

Тя беше вече на 5 и си имаше любимо момченце в детската градина. Тихомир. Той беше висок с руса коса и сини очи. Вероятно някой ден щяха да се оженят. Беше му измислила кодово име, но не го каза на никой, защото беше тайно. Тихомир имаше много колички и понякога й даваше да си играе с тях. Е, когато другите момчета не гледаха. Един ден тя се приближи до него и протегна ръка напред.

– Искаш ли да си играеш с моето самолетче?

Като видя бялото самолетче Тихомир направо изкокна от пясъчника и изтича при нея. Грабна го с две ръце и започна да го оглежда. Той имаше много колички, но нямаше такова самолетче. Тя не му каза, че това й е единствената такава играчка и само му се усмихна. Той грабна самолета и полетя нанякъде щастлив. Понеже беше много зает със щастието си я остави сама и тя се върна на пейката, на която постоянно седеше – далече от другите момиченца. Те имаха банда и не я искаха при тях. Но точно този ден отидоха при нея за да видят какво раздава.

– Имаш ли още играчки? – започна тарторката Гергана като седна до нея.

– Имам само тези обички от мама. Донесе ми ги от Германия заедно със самолетчето.

– Може ли да ги видя?

Обичките бяха пластмасови червени сърчица и с тях тя се чувстваше хубава. Свали едната обичка и я подаде на Гергана като се зарадва, че й обръщат внимание. Гергана взе обичката в ръка, стана и като се затича хвърли я зад оградата на детската градина в двора на Консерваторията.

– Сега и ти нямаш обички на сърчица! – обърна се и като се засмя ехидно изтича в тревата и всички момиченца я последваха.

Колко много плака този ден. Седя пред оградата към Консерваторията и дори се опита да се покатери по нея. Но оградата беше много висока. Беше метална, хлъзгава и невъзможна за катерене. След като неутешимо плака за обичката я мъмриха, че не иска да влезне вътре, после я мъмриха, че стои на прозореца, овикаха я, че не иска да спи и я изпратиха все така разплакана.

– Не мога да ти върна обицата – каза й майка й – забрави я.

– Но с нея съм хубава!

На следващият ден седна отново сама на пейката и Тихомир се приближи до нея.

– Благодаря ти, че ми даде самолета да си играя. Тате каза да ти го върна.

– Ти му се радваш повече. Давам ти го.

– Наистина? – той беше толкова щастлив, че само се усмихна и избяга нанякъде. – Имам си бяло самолетче-е-е!

А тя застана до оградата. Искаше си обичката обратно.Дните минаваха и тя все стоеше на оградата и се чудеше как да се покатери по нея. Реди тухли, реди камъни, но оградата беше много висока. Много искаше да е хубава.

Другите момичета не спираха да й се присмиват колко е тъпа и тя стоеше настрани от тях.

– Някой ден ще се науча да се катеря и ще отида да си взема обицата! – така отсече тя и отиде на пясъчника при момчетата. – Може ли да си играя с вас?

Тихомир я погледна сконфузено, а едно от момчетата махна с ръка:

– Не може! Ние играем на война и имаме камиони, а ти нямаш камион! Имаш ли нещо военно? Кола, багер, танк, самолет?

Тихомир я погледна и наведе глава като се заигра с пясъка. Той имаше самолет. Тя нямаше.

– Имам си войници. – и тя бръкна в джоба си и извади шепа жълъди. – Имат си даже каски. Не ви ли трябват войници с каски за вашата война?

– Не искаме такива войници! – отсече момченцето, но Тихомир стана и се надвеси над ръцете й.

– Имаш ли още? Можем да направим голяма армия! Моя камион може да побере много войници. И като атакуваме ще размажем врага!

– Имам. Ей под онова дърво. – и двамата се затичаха към дъба да събират армия. Щяха да ходят на война и им трябваха само здрави и силни войници. По възможност с каски. Ония ветерани от миналата година ги оставиха. Айде, един двама може, но само толкова. Защото на война се ходи само с каска, само натоварен на здрав жълт камион и с добри генерали.

Войната се развиваше добре и врага загуби много позиции, но родителите започнаха да идват да си прибират генералите. Тихомир вдигна камиончето и се спря.

– Войниците са твои…

– Ти им се радваш повече. Вземи ги всичките.

Той изтича при баща си като отдалече се развика, че освен самолета има вече и цяла армия. Тя седна на пейката и наведе глава. В този момент Тихомир застана до нея и й подаде едно глухарче като падна на едно коляно:

– Тате каза да ти кажа, че си много сладка. – изправи се и избяга.

На кого му трябват обици, войници и самолети. – прехапа устни тя – Любимото момче каза, че съм много сладка!

Мисия Централна нервна система, разказ Хелиана Стоичкова

Вселенската академия всяка учебна сесия изпращаше студенти на изследователски мисии. Този път при тях бяха на обучение голяма група от индивиди с размери на молекулярно ниво. Те бяха много, бяха упорити, бяха малко шашави и прекрасно се справяха с хаоса на квантовата физика. Да го кажем съвсем честно бяха едни от любимите ученици в академията заради своите миниатюрни размери и простият факт, че никой на практика не знаеше дали въобще присъстват на занятията. Въпреки това редовно се изпращаха доклади към родната им планета колко много информация са усвоили по време на своето обучение.

Натовариха ги на миниатюрните им кораби и ги изпратиха на първата им изследователска мисия. Задачата им беше да изучат генома и функционирането на раса в слънчевата система като на Земята пристигнаха 48 кораба. Истината е, че изпратиха 50, но два от тях объркаха планетата и още търсят живот на Марс. С тяхната упоритост, си помислиха гордите им преподаватели, много е възможно и да го открият.

И така 48 кораба си намериха 48 човеци и нахлуха с взлом в телата им. Всеки отбор имаше собствена адженда и трябваше да направи изследване над различен аспект или част на човешкото тяло. Списъкът беше много дълъг и на група 14 й се падна централната нервна система. Тялото, в което се намираха беше на землянина Пашов, който до този момент водеше съвсем нормален, според обичайните разбирания, живот.

Те разпънаха централния си щаб на свръх ключово място близо до амигдалата точно на връзката между двете полукълба на мозъка и започнаха активните си изследвания. На пръв поглед не оказваха никакво влияние над живота на Пашов, но за зоркия поглед на неговата съпруга доста необичайни неща започнаха да се случват. Например той започна да се осамотява в тоалетната като непрестанно четеше. Стана вглъбен. Толкова много четеше, че тоалетната се запълни с книги, а тя това съвсем не го намираше за приемливо. Освен това той много внезапно започна да забравя годишнината им, къде стоят кърпите, коя е колата им и така нататък. Списъкът ставаше все по-дълъг, но когато Пашов седна в един ресторант и без нито един урок по пиано изсвири Фюрелизата на Бетовен на черния красив роял тя разбра – нещо много смътно става в душата му и е време да се вземат мерки.

– Никола! – сбърчи тя вежди пред вратата на тоалетната – Аз зная какво става с тебе! Ти изживяваш кризата на средната възраст! Чела съм за тия работи. От седемнайсет години сме заедно и за пръв път си странен! Да излизаш веднага от там! Отивме на лекар!

Той примигваше в недоумение. Как да й признае, че оня ден се събуди в метрото и не си спомняше как е стигнал до там. Сякаш беше отвлечен от извънземни. Затова без да спори се съгласи с нея. Но някакъв странен порив в него се съпротивляваше. Той толкова свикна с това място, с тази малка уютна стая, с тази чиния, че не можеше… Просто не можеше да излезне. Заключи се вътре и нещата се влошиха.

През това време в драгоценната му Амигдала, така важна за психиката му,` течеше оперативка. Миниатюрните изследователи бяха изкарали уникалните си микро таблети и с детско настървение коментираха уникалните си открития. Като начало те бяха открили, че спомените и информацията се съхраняват в цялата нервна система. Както в церебралната, така и в церебеларната и тази информация постоянно циркулира. Трайните спомени обаче се запаметяват на най-разнообразни места в тялото като с тази функция са натоварени и другите органи. Например, когато правеха сондаж в прасеца на левия крак те без да искат прекъснха връзката на централната нервна система със влакно, което явно беше важно, защото Пашов обърка етажа, на който живее. И известно време се лута между етажите.

– Това бяхме ние. – вдигна ръка малка групичка и това предизвика смях сред останалите. – Не се смейте. Вие как шунтирахте оня нерв, когато забрави как се казва.

– Без да искаме го прекъснахме. – заоправдава се друга групичка – Освен това той тогава беше пиян. Не се брои.

– Ами те, докато ровеха под нокътя на десния му палец…

– Търсехме връзката между движението на информацията и двигателната функция на пръстите! От къде да знаем, че ще отключи някакви странни рефлекси!

– Стига, стига… – надвика ги ръководителя на глупата – Стига вече! Нашата мисия в това тяло приключи. Ние разбрахме, че информацията се записва на най-различни места. Разбрахме, че като нараним някоя тъкан и спомените запаметени в нея си отиват. Всеки орган в човешкото тяло съхранява купища информация и когато не функционира добре централната нервна система има затруднен достъп до тази инфомация. Научихме страшно много и е време да напуснем това тяло. Но преди да си тръгнем трябва да намерим начин да върнем изследвания обект във вида, в който го заварихме. Ние харесваме това тяло, нали? Ние харесваме как тя му готви, нали?

– И други работи харесваме, които тя прави… – каза някой и всички се засмяха.

– Стига, стига… Да поговорим за проблема с тоалетната. – и всички се смълчаха. – Кой и къде пипна преди да се появи тази мания с тоалетната? – пълна тишийна. – Хайде сега. Чухте какво става. Той вече не иска да излезне от там. Тя иска да го изгони от къщи. Мислете!

– Може би нещо с очния нерв…

– Глупости! Аз лично работих там!

– Имате две седмици преди да напуснем тялото. Искам да го намерите и да го поправите! Мисията ви е проста.

– Да бе, да… Проста. Четири месеца ровим и сега било просто… – започнаха да сумтят всички като си взеха инструментите и тръгнаха по цялото тяло на Пашов да търсят къде се корени проблема.

През това време в живота на семейство Пашови нещата бяха ескалирали до неузнаваемост. След като две седмици тя му дава храна и напитки през леко открехната врата търпението й се изчерпа и тя нахлу вътре с взлом. Часове по-късно двамата седяха при известен психотерапевт, който ги гледаше с почуда. Тя беше бясна, косата й беше щръкнала сякаш е бъркала по контактите, а очите й светеха като фарове. Пашов обиден, доста накърнен седеше в стола прегърнал една тоалетна чиния.

– Виждате ли? Виждате ли как живея! – каза тя като направи жест към мъжа си. А той за да прозвучи съвсем драматично запримигва странно с едното око и стисна още повече тоалетната чиния. Никой от тях не знаеше, че в момента там някъде вътре върви сериозна ремонтна дейност по частично прекъснато влакно и трима го опъват за да не се скъса докрай и клепача да падне завинаги.

– Аз не мога повече! Аз ще полудея! Аз съм луда! Аз съм извън равновесие! Имам нужда от лекарска помощ… – Тя продължаваше да нарежда много превъзбудено и дори удари по бюрото на психотерапевта. В същия момент крака на Пашов се изметна и ритна бюрото. Някъде вътре в него, надоло в десния му крак един извънземен глас извика „Аз бях“. Но този глас остана нечут и ехото от ритника прокънтя през стаята. Пашов се обърна и погледна жена си с почуда.

– Не ме гледай! Хич не ме гледай! Побърка ме! Поболях се с тебе! Не мога повече! Погледни как си я прегърнал тая тоалетна чиния! – и после се обърна към психолога – Докторе, той изкарва повече време с нея отколкото с мене!

Психотерапевта се беше хванал през устата и ги гледаше заинтригувано. Но истината е, че идея нямаше какво да ги прави. Въртяха му се някои идеи, но не можеше да се ориентира още в ситуацията и затова изчакваше да види още. В тоя момент Пашов си пое внезапно въздух и се ококори. Нещо го боцна някъде в стомаха и той примигна няколко пъти. Погледна към тоалетната чиния, която стискаше и после към жена си, която имаше налудничав вид.

– Вили…

– Няма Вили, побърка ме!

– Вили, каква е тая тоалетна чиния?

– Каква е тая тоалетна чиния?! Ще те провеся от някъде и ще те пусна! Ще те кача на НДК и ще те метна от там! Как така каква е тая тоалетна чиния! Ти я донесе!

– Защо? – Той неудоумяваше и като я остави на земята предегна се да успокои жена си. Тя изглеждаше много зле. Сякаш го бяха заключили отвътре и току що го отключиха. Сякаш току що се събуди. Той не знаеше, че вътре в него тече невиждан извънземен купон след невиждана извънземна ремонтна дейност. Но и да знаеше това нямаше да го накара да се чувства по-добре. Жена му за момент се загледа в очите му. Сякаш го видя. – Какво става, мила. Какво правим при този човек?

Тя се хвана през устата и се хвърли на врата му като се разплака.

– Сега добре ли си? Сигурен ли си?

– Не разбирам какво става. Сякаш се събуждам от някакъв сън…

– Мина ли ти? Добре ли си? – Тя не спираше. Гледаше му очите, пипаше му ръцете. Това онзи предишния мъж ли е или новото куку. Много искаше да се върне оня готиния от преди. А той се засмя и я прегърна.

Психолога ги гледа известно време как тя го прегръща, целува го, всичко сякаш вече е наред и си каза – Ясно, жената е изчаткала от липса на секс. Случва се на всички. Виждали сме го хиляди пъти.

– Спокойна ли сте вече? – попита я психотерапевта – Много се радвам, че сте вече се чувствате по-добре. Такива неща постоянно се случват.

– Наистина?! – тя го погледна недоумяващо – Вие сериозно ли?

– Да. Нямате никакви проблеми. Повече любов, повече внимание и всичко ви е наред. Вие не знаете какви неща се случват по света. Какви неща стават! Ей оня ден един в Лондон излезе и със спрей написа на площада… Чакайте ще ви го прочета. Просто уникален случай. Ето го вестника

„Съпланетарници, кораба ни се повреди. Заключени сме в това тяло и не можем да отлетим. Зад лявото ухо. Елате да ни приберете! Ние сме на адрес: Тотенхам Корт Роуд 14, мъж с брада“

– Ето това е тежък случай. Човека има кораб с извънземни в главата си. Не е шега работа. Вашето е нищо.

Какой романтик, разказ Хелиана Стоичкова

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…

По френска рецепта, разказ Хелиана Стоичкова

Жоржета имаше сериозен проблем. Беше поканена на моторната лодка на своите приятели Васко и Джули на разходка в морето. Разбира се, всички наричаха лодката яхта, защото така беше модерно. Но проблема й се състоеше в това, че притежаваше 450 грама злато, които не посмя да остави в София в апартамента си и взе на почивката със себе си. Като тръгнаха към яхтата не посмя да ги остави и в хотелската стая и ги сложи в малка торбичка. Даже сподели на своите домакини за това, че носи всичките си бижута със себе си и Васко я погледна много учуден:

– Понесла си двайсет хиляди лева с тебе? Защо не ги остави в някой трезор?

– Първо не са двайсет, а са поне сто, защото за толкова са купени. Как да ги оставя в банка като нямам доверие на никого. Те са си мои.

– Те може да са купени, скъпа, за сто. Но в момента струват на старо не повече от двайсет хиляди. Но щом ти е приятно да си мислиш, че държиш в торбичката сто хиляди кой съм аз да споря с тебе?

Джули видя, че Васко се изнерви и побърза да смени темата. Двете с Жоржета бяха седнали отзад и Джули развеселено възкликна:

– Ти нали знаеш, че чакаме внуче! Вече сме в пети месец и утре вечер идват при нас на морето да се запознаем с бъдещия зет.

– Наистина? Мислех, че са в София.

– Не, идват да се запознаем.

– А вярно ли е, че Васко настоява да кръстят бебето на него?

– Да – каза Джули като прехапа устни и хвърли поглед към него. – Така им каза и като го зная докато не го кръстят на него няма да миряса.

– Така трябва! – отсече Васко и направи един рязък завой с лодката като двете дами отзад залитнаха и шапката на Джули изхвърча.

– Еее-е-е… Васко!

– А не е ли редно сами да си изберат име? Все пак сме модерни хора. Всеки сам да решава как да си кръсти детето.

– Ами… – Джули пак погледна към него, а той се ядоса, намали и спусна котвата. Докато Джули измисли как да смени темата котвата закачи нещо на дъното и яхтата се олюля, двечките паднаха на земята и Васко подаде пак газ.

– Джулия! Лодката ще потъне! Закачихме нещо!

– Как така ще потъне, бе, Василе! – Изправи се тя като едвам застана на краката си и малко вода нахлу в лодката, защото се беше наклонила на една страна.

– Скачайте и плувайте до брега! Аз оставам!

– В никакъв случай! – викна Джулия, но той се обърна и като я хвана за ръката забута я към водата.

– Искаш да се удавиш тука!? Скачай бързо! Не мога да ви спася и двете! Ще трябва да плувате!

Още вода нахлу в лодката и Джулия се уплаши. Истината е, че повече се уплаши като чу виковете на приятелката си, която пищеше неудържимо и се чудеше къде да скрие златото. Накрая го напъха в банския си и се хвана за ръката на Васко.

– Не искам да се удавя! – викаше тя като едвам стоеше на краката си и се разплака.

– Плувайте до брега, аз ще се опитам да спася лодката.

Те скочиха във водата като плуването беше доста трудно за Жоржета, защото тя постоянно си попипваше гърдите дали златото й още е там. Когато стигнаха брега двете трябваше да се изкачат по един стръмен бряг целия в тръни и да вървят 4 километра по шосето до най-близкото населено място боси по горещия асфалт.

През това време Васко ловко освободи котвата, отвори си една бира и се наслади на красивата гледка. Прибра се след няколко часа отпочинал и самодоволен. Даже се зарадва, че срещна Джули във фоайето.

– Ужасен си! Нарочно го направи! – И тя го подмина без дори да погледне ехидната му усмивка.

– Няма такова нещо!
– Как да няма! – отнякъде изкочи Жоржета с подивели от гняв очи. – Краката ми са целите издрани! Петите ми са изгорени! Постави в опастност златото ми! Нарочно го направи!
– Как нарочно?! Беше ме страх да не се удавите! Какво разбирате вие от лодки? Ами ако се беше обърнала и ви беше захлупила във водата?! Недей така… Златото ти щеше да замине директно. Не я слушай Джулия, тя нищо не разбира от яхти.
– Тя каза, че си такъв…
– Какъв? Спасих ви живота и на двете. – той изтри едно петънце от белите си чисти обувки и въздъхна – Но щом сте толкова нещастни довечера ще ви водя на Ескарго и Омари. Като извинение, че ви поставих в опастност…
Едвам я нави. Когато в ресторанта им сервираха охлювите по френска рецепта битката беше неумолима и двечките дълго се бориха.
– Нарочно ги поръча тия неща за да ни гледаш как се мъчим! – ядоса се Джули докато гонеше един охлюв по масата. – Хлъзгави малки гадове!
– За твое здраве, красавице! – И сервираха омарите.

В чинията на Джули стоеше това огромно, червено, пипалесто насекомо с облещени пронизващи очи… И гледаше право в ехидната му усмивка. Джули изпита първоначално гняв, но после й стана смешно. Просто му идваше отвътре. Няма равен. И битката с омарите започна.

Нищо, той много обичаше онзи зелен ретро ягуар, а тя така и не се научи да паркира…

Носология, разказ Хелиана Стоичкова

Г-н Гергов влезе в магазинчето за плод и зеленчук на улица Асен Златаров и се завъртя между хората. Търсеше си най-интересния нос, търсеше нос, който да не му е така пределно ясен както всички останали. Внезапно се спря до една жена и започна да й говори:

– Вие, госпожо, знаете ли какъв уникален нос притежавате, не, вие го носите така както носите и тази глава на раменете си! – той каза всичко това със странен патос и тя облещи очи към него, примигна веднъж дваж и обидено реагира:

– Какво се опитвате да ми кажете?!

– О! Госпожо, не си мислете, че се опитвам да бъда нелюбезен, напротив, казвам всички тия неща по простата причина, че те са за мен най-важни и единствено важни и аз постоянно се вглеждам в носовете на хората. Познавам ги. Виждате ли.. – той се огледа за някой познат нос – Ето погледнете този господин. Има къс нос, което е много лошо за интелекта, вероятно и съпругата му го твърди, но пък е добър човек, дащен е, щедър е. Аз пиша книга по тия въпроси. Виждате ли ноздрите на оная жена. Това, че често си бърка в носа не е само за лошо, то и за добро е. Да знаете, че диша по-леко и съответно мозъка й се оросява по-добре, но това, госпожо са общи приказки. Аз бих..

– Вижте сега.. – жената хем заинтригувана, хем лекичко уплашена, че може и да не може да се откъсне от този човек започна да се придвижва към касата. – Аз не съм много сигурна, че разбирам защо ми ги казвате тия неща..

– Веднага ще ви отговоря! Веднага! – подхвана той с нов ентусиазъм. – Аз съм изследовател. Реших да напиша книга за носовете, само за носовете на хората и поради тази причина ги изучавам. Виждате ли те се делят принципно на..

– Аз ви разбирам, но защо се спряхте на мен?

– Ами госпожо спрях се на вас, защото ми се иска да скицирам вашият нос като пример за нос, който не влиза в групата на останалите, които съм изброил. Виждате ли.. – той онемя вторачен в един мъж на вратата. Заряза жената както си стоеше и се приближи към този така интересен обект. Приближи се така близо до него, че онзи се огтдръпна назад.

– О! Не! Простете! Просто вашият нос! Вашият нос е уникално произведение на природата! Вашият нос..

– Я чупката! – ядоса се мъжа и тръгна да го подминава.

– О! Простете ми! Аз трябва да ви обясня защо така се вторачих в носа ви. Вие не разбирате, аз съм учен, изследовател, който прави един скромен труд, надявам се учебник някой ден по носология. Каква е идеята на този учебник, нека обясня. Когато говорим за френология ние много често се бъркаме и започваме да говорим предимно и само за носа, или пък предимно и само за ушите. Не е правилно така да се говори, а науката да бъде за цялото лице. Редно е когато носовете могат да бъдат чипи, тесни, дълги, къси, дебели, тумбести, широконоздрести или пък криви – той малко се поувлече в подробностите, но пък привлече вниманието на целия магазин – редно е в такъв случай да приемем, че дори само от носа може да се научи много за даден човек. Вие господине, и разбира се с цялото ми уважение, вашият нос, сте уникален, защото той е плосък, но той не е плосък поради нараняване от накакво естество, но от нещо друго и ако само ми позволите аз искам да го скицирам за няколко минутки и ще ви оставя носа на спокойствие. Както и вас самият.. – Гергов за миг се спря и отново се вторачи в носа вече вадейки скицник и молив.

– От къде на къде ще.. – мъжът се опита да се противи тъй като изпита голяма доза неудобство от това, че точно в тоя момент всички гледаха в неговият така обявен за уникален нос. Той и без това си изпитваше неудобство, когато хората говорят с него и са постоянно вторачени в носа му. Поради някакви такива причини той се разгневи:

– Ама я ме оставете на мира!.. – Гергов обаче не му даде възможност да се измъкне.

– Знаете ли господине, че орловите носове са знак за остра мисъл, мисъл бръснач, тъй да се каже? Знаете ли също така, че когато е дълъг носа това е знак за интелигентност, когато е чип е високомерен, когато е обратно извит е лъжлив и т.н. – това са общи приказки, но са много съществени, важият нос, господине е плосък!

– Е, и?! – започна да нервничи мъжът.

– Ами интересна или не за вас, причината.. – Гергов диплеше думичките по много особен маниер – вашият нос да е уникален също е от значение за моят научен труд. А.. Дали не го пипате често?

– Абе я ме остави на мира! – ядоса се съвсем открито мъжа.

– Не, защото.. – Гергов се пресегна да пипне, той просто не можеше да скрие удивлението и почудата си и тази така старателно и грижливо поддържана страст просто изби. – Защото аз съм убеден, че вие често го пипате – и той стисна мъжа за носа и започна да го опипва с такава наслада, че онзи закрещя някакви обиди и се заопъва да се отскубне. Гергов стискаше за да не го изпусне, а мъжа започна да вика от болка:

– Пусни ме, бе, идиот! Боли ме! – сборичкаха се и всеки си крещеше неговото. Гергов разсъждаваше на глас дали носът не може да бъде моделиран в предишната му форма, а мъжът крещеше от болка.

– Пипаш го ти, зная аз, смачкал си го нарочно за да имаш най-уникалния нос на света, нали! Хванах те аз, самолюбив си и си егоист и много много не си поплюваш.. – нареждаше Гергов и по чертите на лицето му пълзеше нечовешка злоба. – Харесваш си го, мамка ти!.. – някъде около последната фраза Гергов беше нокаутиран само с един удар. Устата му се отпусна, той се свлече на пода и по бузата му потече тънка струйка разпенена слюнка. Мъжът изпсува няколко пъти и си излезе почервенял като домат с ръка на носа. Пък в интерес на истината пипаше си го.

Продавачката и останалите клиенти се надвесиха над Гергов и любопитно започнаха да оглеждат лицето му. Мълчаха, какво да кажат.. Със сигурност се опитваха да му запомнят физиономията, в случай, че се срещнат направо да побягнат. След малко той започна да се свестява и те отскочиха като опарени. Той се надигна, изциври нещо, заопипва си носа и избухна в рев. Надигна се и все така мрънкащ нещо, със сълзи на очите, си отиде.

В магазина настана още по-гробна тишийна. Сякаш и колите по улицата се бяха умълчали точно в тоя момент за да подсилят усещането за абсурдност.

– Пък в крайна сметка – проговори жената, която той най-напред беше спрял и ако трябва да бъдем честни не без огромна доза облекчение в гласа – сега може да се успокои, защото и неговият нос е сплескан.. – и всички избухнаха в лудешки смях. – Така да се каже.. Уникален..

Бабо, не плачи, разказ Хелиана Стоичкова

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Балканеца Джони, разказ Хелиана Стоичкова

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Сашо Пингвина, разказ Хелиана Стоичкова

Пингвина седеше на тротоара с разбита глава и бършеше сълзите си. Наистина го болеше, но как щеше да успее без да го боли. Кръвта се стичаше на вади по лицето му и разнебитеният му вид беше направо страховит. Той загаси цигарата, стана и се приближи към стената. Върху сивата мазилка имаше малко червено петно с леко кафеникав отенък. Застана с лице срещу стената, извади окървавена кърпа от джоба на панталоните си и избърса кръвта от брадичката си да не пръска. След това се наведе назад и с все сила си удари главата в стената. Извика от болка и се преви на две. Така му се виеше свят от удара, че приклекна. Въпреки болката се надигна застана срещу стената и далеч по-слабо, но по-изпъчен се засили и пак удари глава в нея като този път болката беше толкова силна, че цялото му тяло се отпусна и той се свлече на земята напълно безпомощен. Вдигна един капак от кофа за боклук и си затисна главата с капака право в стената. Натискаше и пъшкаше, но така и не припадна.
– Леле колко боли! Защо не мога да се… – той почти плачеше и се държеше с едната ръка през главата докато с другата си опипваше панталоните в търсене на кърпата. В този момент до него се спря непознат, който клекна и загрижено го заоглежда.
– Добре ли сте?
– Да, да. Все по-добре… – каза Пингвина и заплака като малко дете.
– Да не са ви ограбили? Колко пари ви взеха?
Пингвина вдигна очи и видя висок мъж с издължено лице и малки очилца, закачени на дълъг, крив нос. Така издълженият клекна и коленете му изпукаха зловещо силно.
– Ти кой си? – Пингвина извади кърпата от джоба на панталона си и я сложи на нараненото си чело.
– Аз съм…Грънчаров. Продавам прахосмукачки. Искаш ли прахосмукачка? Тази е с форсиран мотор.
– Не ми трябва никаква прахосмукачка, бе! Не виждаш ли, че ме боли!
– Ако имаше сега нямаше да си тук на улицата, а в къщи на чисто.
– Я се разкарай от тука, бе! К`ъв ти е проблема! – Пингвина се обърна на другата страна и очите му зашариха по паважа с леки превъртвания, просто му се виеше свят.
– Да помогна с нещо. Да ви заведа в болница?
– Още е рано. – Пингвина въздъхна – Малко остана!
– Вижте аз по професия съм ватман, но все ще мога да направя нещо за вас. Не съм толкова некадърен колкото изглеждам. В интерес на истината съм доста сръчен. Работил съм при един часовникар цели четири години! Много тежка работа за малко пари. Обаче часовниците цъкат без да спират. В това е хватката. Няма друго. Важното е часовника да продължава да работи. Знаете ли, че има часовници, които работят по двеста, триста години без да спрат? Произвеждат ги…
Пингвина се надигна и изрева с глас.
– Ти къв си, бе, идиот ли си? Не ме интересуват твоите часовници!
– Виждате ли, а мен ме интересува защо се опитвате да си разбиете главата в стената. Човек винаги има какво да научи.
– Ще ти кажа защо, нагляр такъв! Защото искам да се приключи с тая простотия – моя нещастен живот! Защото ми писна да ме третират като утрепка и ми е писнало такива като теб да си врат гагата в чуждите работи! Защото ако успея да изпадна в кома ще си оправя животеца жалък! Ето за т`ва! Айде върви да си продаваш комините някъде другаде!
– Прахосмукачки продавам.
– Същото. Довиждане!
Дългуча се надигна и го загледа замислено. Потърси из джобовете си и извади цигара и кибрит. Запали и пак клекна като коленете му изпращяха толкова силно, че тихо ехо пропълзя по уицата.
– Защо, ако не е тайна, искате да изпаднете в кома? Да няма няква далавера в това?
– Тебе какво те интересува? – опъваше се Пингвина, а всъщност малко се страхуваше да не изглежда смешен в очите на тоя досадник. А и да не му откраднат патента.
– Не знам. Много е яко. Срещам някакъв човек, който вместо да се боричка като мене да продава по една прахосмукачка на пет месеца е седнал тука на паважа и иска да изпадне в кома. Каква е далаверата? Какво ще спечелиш? Дай! Кажи ми нещо, което не зная!
– Ще ти кажа, ама няма да казваш на никой.
– Айде да видиме дали ще ме впечатлиш! – дългуча засмука жадно от цигарата и огънчето стана ярко червено. Пингвина се огледа подозрително и се приведе към непознатият.
– Добре. Ще ти кажа. Ето каква е работата. Миналата година съседа отгоре, над нас, си фраснал главата в една метална греда на строеж някъде по Пампорово и като се събужда някви мили хора го настанили в къщата си да го спасяват. И тоя ни документи носи, ни нищо, ни пари! Лежи там в къщата на хората и не знае кой е. Гледай к`ва е хватката. Той не знае кой е. Те не знаят кой е. И кво да видиш залюбва се той с щерката и хоп – сватби, кръщенета, годежи! Развод със старата! Айде таткото да му намери работа, айде да му даде да управлява ресторант! Една година по-късно пича е собственик на малко хотелче в Пампорово! А кажи ми! Една седмица кома! Некъв никаквец беден като цървул стана човек! – Пингвина невъздържано клатеше ръка и ръкомахаше и даже изхлипа – Само това!
– Да де, ама… – дългуча се надигна и коленете му пак изпукаха – Теоретично… К`во ще стане ако се събудиш след десет години? Десет години губиш! Целият ти живот в кома ще мине…
– И за тва съм помислил. Всичко съм обмислил – Пингвина почна да тършува из джобовете на панталоните си и от там извади пълни шепи с изрезки от вестниците и започна да ги хвърля около себе си. – “Повече средства за хората в кома”, “Болниците отварят нови помещения със специално оборудване за хора в кома”, “Исул ремонтират ново крило специално за хора в кома”, “Мъж се събуди след 25 години кома и правителството му отпусна специална доживотна пенсия”!
– Е? И какво от това?
– Как какво!? Не виждаш ли! Ще си живея в най-луксозна стая, току-що ремонтирана, ще идват красиви медицински сестри да ми четат вестници, ще ме хранят и ще ме поят и всичко това безплатно. Не се налага да работя, не се налага да се ядосвам, нищо не трябва да правя. Не се налага да ставам за да ходя до тоалетната! За всичко е помислено! Всичко е безплатно. И при това с шанс когато се събудя някой да се погрижи за мен!
– Да де ама… Така погледнато в затвора може би е по-добре…
– Не. В затвора е по-трудно. Щото като си буден ти се искат някакви неща, а като спиш какво ще искаш. Спиш си. Сънуваш там нещо…
– Аз… – Дългуча пак клекна и се наведе към Пингвина – На мене идеята за затвора по ми хареса. Поне си буден… Четеш си вестника сам, никой не иска нищо от тебе, ти не искаш от никой нищо… няма кой да ти хленчи за сметките, да те тормози хазяйката. Не могат да те изгонят от затвора, нали? Хитро!
– Ти пък. Тая глупост ти харесва?!
– О, да. Много при това. – Пингвина се огледа в очите на дългуча и за момент се уплаши. – Ще ти предложа сделка. – Дългуча се изправи и започна да крачи съсредоточено в кръг. – Точно така. Леля ти Гинка ще полудее. Овца! Не мога да я понасям! Къса ми нервите само като влезе в стаята и съм готов да я удоша с ей тия две ръце. И все ми говори за проклетите прахосмукачки. Мразя ги! Мразя да е чисто! – той ритна прахосмукачката и тя издрънча – Най-обичам да си хвърля дрехата на земята! В кочината! Обожавам да ям с пръсти! Обичам скърцащи врати. Обичам звука на метала! Скръц, скръц! Щрак! Как не съм се сетил по-рано! Удивително! Като часовник, който отмерва времето… Аман от тези капиталистически глупостии! Минимализъм! Това е истината! Как може до сега да не съм виждал истината?!
– Каква истина, бе човек? – уплашено го гледаше Пингвина.
– Че вегетираме! Съществуваме за да създаваме енориаши, данъкоплатци, да ги отгледаме скопени! И да работим! Работим какво ли не! Вместо да работим, сега те ще ни гледат! Искаш малко, получаваш много. Искаш ли много все ще си незадоволен…
Дългуча клекна пак и Пингвина подскочи като се чу пукането на хрущялите.
– Аз те пребивам, ти изпадаш в кома, аз отивам в затвора. Перфектно. Сделка? – Дългуча протегна ръка за да скрепят договорката със здрависване.
– Уоу! Я чакай малко! – Пингвина се отдръпна. – Ами ако ме убиеш?
– Ще ми сложат доживотна. Страхотно!
Пингвина скокна като ужилен.
– Как страхотно, бе, нали ще умра!
– И какво като умреш? Тя твойта и без туй си я закършил!
– Ама аз не искам да умирам. Искам само да си оправя живота…
– Аз ще ти помогна… Ще сме си взаимно полезни, нали? – Дългуча се надвеси над него и чак сега Пингвина видя коко е висок. Пингвина заотстъпва назад и се спъна в прахосмукачката на дългуча. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.
– Стой далече от мен. Ти си луд! Помощ!
– Аз лекичко ще те ударя! Само веднъж ще те ударя…
– Не се приближавай!
Дългуча стъпи върху прахосмукачката и тя изпращя под краката му. Той протягаше жадно ръцете си напред:
– Ще бъда много внимателен…
– Помо-ощ! – Викаше Пингвина, но нямаше никой на улицата. Проклет късмет, бе избрал най-пустата улица за да не може никой да го спаси, а сега отчаяно се надяваше някой да мине. – Спри се, бе, човек. Не така. Дай да поговорим… Ще се разберем за ден, за час. Не е сега момента.- О, – очите на дългуча светеха – Ще бъда много внимателен…,

Кон на F3, разказ Хелиана Стоичкова

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Добър вечер, добро утро…, разказ Хелиана Стоичкова

Вихрен отиде да остави един фар на свой приятел, но той беше зает и го помоли да го занесе в работата на жена му. Като видя приятелско лице Стела се подпря на бюрото си и въздъхна тежко:

– Скъпи приятелю, имам нужда да се наспя. – тя се хвана през очите – Наистина ако си легна сигурно ще спя три дни. Честно, вече в натура ще плащам. Само да се наспя.

– Ми.. – той се почеса по тила като се засмя – прибери се и се наспи.

– Не мога. Когато съм в къщи сутрин просто ставам и излизам. Не мога.

Той повдигна недоумяващо вежди, извади си ключовете от джоба и й ги подаде.

– Ето ти ключове, иди у нас и се наспи.

Тя запримигва като даже разклати глава първоначално в дълбоко несъгласие със себе си, но нито един от вътрешните й гласове не успя да надделее над желанието за сън и тя внезапно се спря и взе ключовете от ръката му:

– Къде живееш?

– Иван Вазов, бл. 405, ап. 8. – той наклони леко глава и се усмихна широко. – А ако те търси мъжа ти?

– Няма ме! На друга планета съм! – тя си взе телефона и излезе като остави вратата на кабинета си отворена. А той се засмя и като се заоглежда тръгна след нея.

Закара я в апартамента си с ясното съзнание, че тя му предлага секс. Влезнаха в кухнята и настана неловка за него тишийна.

– Едно кафе? – тя го гледаше и се прозяваше – Ясно, силно кафе. – той се обърна и извади кафето от шкафа. Извади захарта, изми каничката и като се обърна нея я нямаше. – Стела?

Отиде в хола, но там я нямаше. Влезна в спалнята си и повдигна вежди наистина изненадан. Тя се беше мушнала под завивките в леглото му и вече беше заспала. Той затвори вратата и отиде в кухнята да пие кафе сам. Изпи кафето и започна да се чуди какво да прави. Затова взе си ключовете и излезна. Пазарува, купи вино, купи разни работи за ядене и след няколко часа се прибра. Отвори вратата на спалнята и тя се надигна леко в леглото.

– Добър вечер.

– Добър вечер, гладна ли си?

– Не, благодаря ти, ще полежа малко… – и тя пак заспа.

Тази нощ той спа на канапето като спане е силно казано, защото още се чудеше по пътя на каква логика тя въобще дойде в апартамента му, а не се прибра у тях си. Може би там имаше някакъв проблем. На сутринта стана и като направи кафе седна в кухнята. След малко тя влезна и си взе една ябълка от масата.

– Добро утро. – усмихна му се приветливо и като отхапа от ябълката разтърка очи.

– Добро утро. Има кафе.

– Мерси. – и тя се обърна и отиде да си легне. И спа цял ден. На вечерта стана, взе си парче кашкавал – Добър вечер.

– Ами… – усмихна се той – Добър вечер… – и тя пак се върна в спалнята му.

На третия ден той реши, че повече няма да спи на канапето и отиде и си легна до нея в собственото си легло. Тя се сгуши до него и продължи да спи като на сутринта той стана преди нея и отиде на работа. Като разказа на колегата си какво се случва той му се усмихна.

– А смята ли да си ходи?

– Ми не зная. Тя само спи. Нищо не пипа, нищо не прави. Добро утро, добър ден, добър вечер и си ляга.

– Стига бе… – колегата му се засмя. – Три дни спи?

– Да, бе.

– Поне хубава ли е?

– Ми… Да. – и те цял ден обсъждаха колко хубава трябва да е една жена.

На следващият ден беше същото. Той отиде на работа и колегата му го подкара от далече:

– Тръгна ли си?

– Не. Добро утро, добър вечер… – и той вдигна ръце недоумяващо. – И за мен е все едно. Взима си душ, взима една ябълка и пак заспива.

– И не те закача?

– Не, бе. Лежа до нея и тя си спи.

– Е, мъжа й не я ли търси?

– Тя му написа съобщение, че отива на почивка.

– Тя верно е на почивка. – и двамата продължиха да работят като цял ден обсъждаха каква е причината да не може да спи в къщи. Може би мъжа й хърка. Може би я дразни. Може би са скарани. Някаква причина имаше.

На следващият ден колегите му започнаха да се бъзикат с него:

– Нашият приятел си намери жена. Да знаеш тя няма да си тръгне.

– Как няма да си тръгне. Нали е женена. – вдигна ръце той.

– Наистина ли не се закача с тебе? – другите любопитстваха, а той клатеше глава. И цял ден обсъждаха тежкият въпрос ако тя не се закача следва ли той да я закача. Защото все пак той е домакин и трябва да бъде максимално гостоприемен.

На следващият ден го питаха кога ще бъде сватбата:

– Ние не ти вярваме, че нищо не се случва. Ти сега ни лъжеш. Добро утро, добър вечер пък нищо друго не разказваш…

– Няма, бе. Жената си спи тихо. „Благодаря“, „мерси“ и заспива.

– Ма няма такава жена, която първо само да благодари и второ да е тиха. Просто досега трябваше да е обърнала къщата наопаки.

– Казвам ти. Спи. А когато е будна „Добър ден“ и мълчи. Не говори.

– Няма такива жени дето мълчат и не говорят! Тя да не е нещо хахава.

– Ми де да знам. Може и хахава да е. – и те цял ден обсъждаха какво може да й е сбъркано на тази жена, която нищо не казва, само се усмихва и благодари. Може да е лудичка, може да е изнервена от липса на внимание, може дори всичко това да е нарочно. Кой знае. Знае ли човек?

Дойде неделя. Той се събуди пръв и като се надигна в леглото загледа се в нея. Хубава ли е? Хубава беше, дявол да го вземе. Пък как сладко спеше усмихната, още по-хубава му се виждаше. Лъчите на слънцето я огряваха и той видя, че има чаровни лунички по лицето. Пердетата се поклащаха от лекия вятър, който влизаше в стаята и някак собствения му дом стана различен. Само от това, че тя е там. Вече не го интересуваше каква е причината да дойде в апартамента му. Даже не го интересуваше дали ще си тръгне. По-скоро му беше любопитно колко време ще продължи това. Някак свикна с нея и му хареса да се събужда сутрин и да я гледа. Внезапно тя се размърда и отвори очи.

– Добро утро.

– Добро утро. – усмихна се той. – Наспа ли се?

– Да. – усмихна се доволна тя като се дръпна назад и седна в леглото. – От колко време съм тук?

– Ами… Около седмица.

– Наистина?! – тя се засмя сконфузено като закри с ръце лицето си. – Не мога да повярвам! Изтърпял си ме цяла седмица?!

– Е, не мога да преглътна, че ми изяде ябълките. И една круша. Много ми беше трудно да го приема. – той се усмихна и тя прехапа устни.

– Ужас… – разтърка тя очи като започна да се кикоти.

– Нямаш представа… По едно време мислех да извикам полицията и да кажа – вижте, тази жена ми изхаби цял сапун. Арестувайте я! Превзе ми леглото…

Тя започна пак да се кикоти като стана, взе си ризата от стола и започна да си обува панталоните.

– Е, преди да си тръгна какво ще бъде? Палачинки, мусака или нещо друго…

Трябва да признаем, че така както се поклащаха пердетата „нещо друго“ му хвана най-силно вниманието.

Момичето с усмивката, разказ Хелиана Стоичкова

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

Магарето и петела, пиеса Хелиана Стоичкова

Магарето и петела е пиеса напомняща за комедия Дел Арте с анималистични персонажи, разработени във ведър и закачлив дух. Пиесата е в течението на анимализма и е динамична и забавна.

ГОШО МАГАРЕТО
Струваше ли си всичко това? Не можахме ли да си останем на бара и да си страдаме тихо? Половината село ни разбра, че сме импотентни, а другата половина, че сме обратни! Можех да продължа да си гледам точката над огледалото със същия успех. Как ще живея от тук нататък? Как? Кажи ми.

ПЕШО ПЕТЕЛА
Ще ти кажа. Ти само върви с мене! Трябва да побързаме преди Козела да се върне. Или искаш да си седиш тука?

ГОШО МАГАРЕТО
Добре, ще дойда с тебе. Обещай ми, че всичко ще е наред.

ПЕШО ПЕТЕЛА
Обещавам ти! Имам план!

ГОШО МАГАРЕТО
Ти и предния път имаше план!

ПЕШО ПЕТЕЛА
Тихо сега. Наближихме.

Абсурдите на Гана По, Хелиана Стоичкова

„Абсурдите на Гана По“ 2001 г. съдържа 36 разказа. Редактор и рецензент на книгата е Алберт Бенбасат. „Абсурдите на Гана По“ е с формат 60/80/16 и съдържа 6 печатни коли. Графиката в рамка на корицата на книгата е от художника Фам Чунг, а оригиналът е собственост на Алберт Бенбасат.

Едноименният разказ от книгата е публикуван най-напред във вестник „Литературен Форум“.

Съдържание:

Какво е това нещо, което наричаме изкуство?
Пирати публикуван от турският вестник „Kül Öykü“
Дай отначало
Изненада
Самотникът
Мирише ми на люляк – публикуван от вестник ЛФ.
Парите на онзи човек
Среща
Моника
Селекция на мотиви
Хау ду ю дуй се
Искам я!
Публикацията – публикуван от вестник Труд.
Дебелото черво на един италиански готвач
Един живот
На масата
Бъди щастлив
Баба ви
Пияни проблеми
Нощта на незнанието
Възрастният мъж
Продуцентът – публикуван от вестник Труд.
Начини
Втори А клас
Мисля, че сме заедно…
Треска за любов
Пробуждане
Просещият непознат
Снимка
Прабаба казваше…
Във вихрушката на новото
Баба Нонка
Дай една цигара
Абсурдите на Гана По – публикуван от вестник ЛФ, също от турският вестник „Kül Öykü“
На посещение
73, 74, 75

Акваристката, разказ Хелиана Стоичкова

Тя отвори вратата на колата и се сопна много раздразнено на някой от другата страна:

– Виж, днес ми е скока. Разбирам, че имаш нужда от помощ, но мисля, че едни риби могат да изтраят два часа без мене. И знаеш ли какво? Престани да ми звъниш за всяка дреболия! Отваряй интернет и започвай да четеш! – и тя хвърли телефона вътре в колата.

Скачането с парашут й беше мечта от малко момиче и сега като вече нямаше кой да я спре тя се записа на курс и днес беше самостоятелния й скок. Подготовката премина спокойно, качиха се на самолета и когато достигнаха необходимата височина един по един започнаха да скачат. Когато дойде нейният ред инструктора се приведе леко над нея и й каза:

– Твой приятел ти желае много усмивки и успех!

– Какво? – не го чу тя.

– Усмивки и успех! – изкрещя инструктура и леко я побутна да се ориентира към скачане. Тя се надвеси и внезапен страх нахлу в цялото й тяло. Усети как петите й станаха горещи и се овлажниха. Кой я би през устата да говори, че иска да скача с парашут. Можеше да си гледа тихо рибките и да си трае. А сега понеже беше казала, че ще скочи и трябваше да.. „А-а-а-а…“ И тя полетя надолу.

– Дявол да те вземе! Как можа-а-а-а… Спокойно. Само спокойно! – викаше тя – Усмивки и успех! От къде ми е толкова познато… Кога трябваше да дръпна? Рано ли е? Късно ли е? Минаха ли 45 секунди? Усмивки и успех? Кой го е казал? Какъв приятел? Аз ако имах приятел… – и в този момент тя се сети. Онзи Петър, който тя уволни заради скалариите. Извика му пред всички в магазина „И много Усмивки и Успех!“ и той я напсува. А тя го замери с една помпа. И той удари помпата в земята. Точно преди да блъсне вратата. И тя му удържа от заплатата. Ужас…

Тя задърпа механизъма на основния парашут толкова истерично, че той не се разтвори правилно и тя продължи да лети надолу. Какво трябваше да направи сега? Рано ли го дръпна? Какво обърка?

– Ужас! А-а-а-а! – крещеше тя с пълно гърло като забрави дори, че има резервен парашут. Земята се приближваше толкова бързо, че тя загуби представа колко време е минало, загуби усещане какво се случва, обърка се, уплаши се, ръцете й трепереха и тя само се попипваше. Мислеше си само едно единствено нещо „Ундо, ундо“, но за съжаление в реалния живот няма бутон за връщане назад. Толкова свикнахме като нещо не ни харесва как върви да натиснем Ctrl+Z на клавиатурата на компютъра и да започнем отначало, че започнахме да се опитваме да го приложим и в реалния живот. Няма връщане назад! Свободно падане…

– Усмивки и успех! Усмивки и успе-е-ех… – крещеше тя като шока й беше пълен. – Бързо! Мисли! Имаш резервен парашут! – тя затърси механизъма и го задърпа, но резервния й парашут по някаква причина неясна за нея не се отваряше и тя простена. Но като казваме „простена“ това беше вик на агония смесен с възклицание на ужас.

– Мисли-и-и-и! – викаше тя като започна да маха с ръце. Поне си заслужаваше да опита. Дали намаляваше скоростта си? Имаше чувството, че напротив пада още по-бързо. Опита се да хване онова, което се е показало от основния й парашут и да го разгърне за да си направи поне едно малко парашутче. Като на глас нареждаше:

– Повече няма да отказвам да ви помагам! Ще отговарям на всякакви тъпи въпроси. Не са толкова тъпи. Бетите стоят поотделно. Температурата на водата-а-а… – тя прелетя с бясната си скорост покрай един парашутист с правилно отворен парашут – Усмивки и успе-е-ех…

Имаше чувството, че й остават няколко секунди живот. И то така изглеждаше, че беше.

– Обещавам повече никога да не паркирам на мястото на съседа! Обещавам повече никога да не звъня на сестра ми в седем сутринта! Обещавам повече да не се заяждам с чистачката на входа! Много е чисто! Прекрасно е! Усмивки и успех!

Земята скоростно наближаваше и тя внезапно усети, че нещо става с парашута й. Дръпна я нагоре, сякаш намали скоростта й, но тя продължи да пада. Като погледна нагоре видя, че се беше отворил резервния парашут и тя се сети за осигуряващото устройство. То активираше резервния парашут на определена височина ако падането не е намалило скоростта си. Но нещо не беше в ред. Падаше доста по-бавно, но страшно бързо. Като погледна нагоре видя, че резервния й парашут също не се е отворил правилно и бързо се заплиташе в основния.

– А-а-а-а! Усмивки и успех! – един от парашутистите, който беше съвсем близо до земята я видя и се опита да се насочи към нея. Той знаеше, че в такива случаи ако тя го удари със скоростта, с която се движи и двамата ще се изпочупят, но поне й даваше шанс да остане жива. Той се насочи към нея и точно преди да прелети покрай него някак навря се отдолу, тя скъса парашута му, удари се и в него и след няколко метра двамата тупнаха на земята и се затъркаляха в снега. Зловещо падане и още по-зловещ удар.

След няколко мига той разклати глава и усети жестока болка в крака си. Опипа си тялото и като видя, че там му е основната травма започна с ръце да се изтегля по снега и отиде до нея.

– Жива ли си? – той и смъкна каската и я заоглежда – Дай да ти видя очите. Къде те боли?

– О-о-о-о – простена тя. – леле колко ме боли ръката. Какво ми има на очите?

– Жива си – засмя се той – Не мога да повярвам! Стига бе! А очите ли? Красиви са. – и той се облегна назад в снега. – Знеш ли колко малко хора оцеляват след такова падане. Няколко десетки само. Един от най-яките случаи, който съм гледал е на едни американци. Скачат двамата и нейния парашут не се отвори правилно и тя се разби на гол паркинг. Сто фрактури, чупена тук, чупено там, но жива! Представяш ли си?

– Е как така?

– Ми ей така. Знаеш ли как свършва историята. В болницата пича се запознал със сестра й и се оженил за сестрата.

– Винаги така става. Блъска те влак, а готиното гадже го взима касиерката, която ти е продала билета. С усмивка и пожелание за много успех!

– Като ти гипсират ръката ще излезнеш ли с мен на вечеря? – той се надигна и пак я огледа – Досега никога не съм излизал с жена, която се е призимила жива след като е падала без парашут. – и той се отпусна назад в снега като се загледа в небето и се засмя – Знаеш ли какво? Защо направо не се ожениш за мене?

– Добре. – отвърна му тя докато гледаше как останалите парашутисти се реят в небето. Досега никой не й беше спасявал живота докато пада от 4500 метра височина без парашут. – Определено да.

– Виктор – той тупна ръката си на крака й.

– Силвия. – тя сложи нейната на рамото му и двамата тихо гледаха небето докато не дойдоха да ги приберат.

Сладко от портокали, разказ Хелиана Стоичкова

Треньора на младежкия футболен отбор Славия излезе от игрището наистина ядосан.

– Къде е оня синковец?! – викна към няколко момчета и те му посочиха новата пристройка със залата. Той се отправи натам и като мина през топлата връзка между административната сграда на стадиона и залата и се спря до вратата. Любимият му играч отново свиреше на пианото тази меланхолична проклета музика. Отвори внимателно и влезна тихо. Искаше да го остави да приключи преди да го подхване и поседя малко на вратата. А момчето свиреше доста добре. Ако трябваше да признае на глас, че музиката му харесва нямаше да го направи. Но тайно, някъде дълбоко в себе си си призна, че му харесва. И то много.

Когато Вихрен натисна последните ноти тренера се размърда и като закрачи нервно към него бързо влезна в роля.

– Ти ще ме съсипеш, бе, момче! Какво? Още си девствен ли! Забрави, че си футболист ли!? – Вихрен се обърна и го погледна почти безразлично. – Знаеш ли какво правиш ти с мене!? Удар ще получа заради тебе! Съсипваш ме! На тебе говоря!

Вихрен сложи ръка на пианото, но тренера скокна при него на подиума и като задърпа един стол седна до него.

– Какво?! Майка ти ли те кара да свириш! Да й се обадя ли? Какво да направя!? Ти си футболист, подяволите! Не си ми някакъв музикант! Ще й се обадя! Ще говоря с нея! Къв е тоя портокал тука? Това мина…

– Никой не ме кара. – Вихрен наведе глава и натисна няколко ноти.

– Виж какво! Беше нападател! Най-добрия ми нападател! И после какво ти стана?! Какво, кажи ми! Направих те халф! Стана за срам и резил! Не те ли жегна поне малко. И днес на игрището само глупости правиш! Оглеждаш ми се като някоя кокона. Искаш ли да ти купя гримове?! Чий го търсиш! Подават ти топка ти блееш! Не мога повече, честно ти казвам. Талантлив си, но ще те изхвърля от отбора!

Вихрен натисна още няколко тона и сложи и лявата си ръка на клавиатурата.

– На тебе говоря, бе, лайно! За какво рита топка толкова време? За какво ми губиш времето?! Знаеш ли колко играчи биха се радвали… – и тренера се спря и се загледа в него – Да не си влюбен, бе, синковец?

Вихрен вдигна очи и го погледна.

– Ма как може, бе! И таз хубава! – Тренера извади цигара и запали като се подпря на пианото и се загледа в него. – Имаш ли си приятелка? Секс правиш ли редовно? Да те водя някъде. Да не си девствен?

– Не… Тренер… – Вихрен направи някаква странна мимика, с която искаше да каже, че нещата са малко по-сложни. – Не е това.

– А какво е? Кажи ми. Целия съм в уши!

– Знаеш ли чия е тази музика?

– Дреме ми на топките чия е тази музика. Аз съм тренер, не съм диригент!

– Това е Едвард Григ. Опус 47, мелодия 3.

– И? Какво от това? Много хубаво. Браво! Знаеш му името на тоя дето го свириш! Това какво общо има с футбола?

– Григ е бил женен за братовчедка си. Знаеш ли това?

Тренера се засили да му говори нецензорно, но веднага след като си пое въздух се спря и се загледа в него. Цигарата му догоря и той запали нова.

– Ти ще ме умориш мене, бе. Дойдох да си говорим за футбол, ти ми свириш на пиано и сега това… В братовчедка си ли си влюбен?

– Да. – Вихрен натисна тон ла и тренера му бутна ръката грубо.

– Пък нямаше ли някакви други момичета в тоя град, бе, синковец?! Бе ти… Поне втора братовчедка ли ти е?

– Първа. Първа братовчедка ми е. И обича сладко от портокали.

– Сега пък сладко от портокали! Сладко от портокали! Не знам какво да те правя!

Тренера стана, обиколи пианото и като направи няколко крачки върна се при него и започна да размахва пръст.

– Сега ще забравиш за тази братовчедка. Ще си намериш едно хубаво момиченце. Ще се забавлявате много и пак ще почнеш да мислиш с главата си, защото такива като тебе колко съм ги виждал! Влюбен бил, искал бил… Опропасти си кариерата и после дойде при мене „ама тренер ти беше прав!“ Прав бях, я!

– Ти не разбираш. Проблема е, че…

– О, аз никога нищо не разбирам. Аз от нищо не разбирам! Само от любовния живот на банда пикльовци, които ще ми докарат сърдечен удар някой ден!

– Не. Тя всъщност не ми е братовчедка, защото е осиновена. Виждаш ли – опита се да му обясни Вихрен – ако й кажа, че я обичам тя ще ме отхвърли защото сме първи братовчеди. Но ако й кажа, че е осиновена тогава няма проблем, защото ние реално не сме първи братовчеди. Но ще й създам проблем с родителите й. А аз не искам да й причиня страдание. Нито на леля ми и чичо ми. Кажи ми какво да направя… Какво да направя? Освен това тя си има някакъв приятел.

– Е, това, че си има някакъв приятел няма да те спре, нали? То е ясно… – тренера седна пак до него и го остави да посвири няколко минути. Но някак вътрешното му чувство да му напляска няколко шамара се тушира и той го погледна повече бащински. – Ма колко я обичаш?

– Ами… – Вихрен намери най-ниския тон и като прехапа устни натисна го.

– Не – започна тренера – това е само едно увлечение. Повярвай ми. И аз съм имал такива. Ходиш като болен, големи фойерверки и като се появи някоя нова мадама и айде-е. Другата я забравяш. И тука ще стане така. Намери си гадже. Не ме карай да ти търся приятелка.

– Но аз наистина я обичам! Вече всяка вечер стоя пред блока. Не мога. Като съм на игрището гледам само встрани, защото често идва да ме гледа. И все нея търся. – и той вдигна ръце – Обичам я.

– Обичаш я? Че ти знаеш ли какво е да обичаш? Да обичаш е всеки ден да гледаш любимата жена отдалече и да се молиш, че е щастлива с мъжа си. Да се страхуваш всеки път като чуеш линейка да минава покрай тебе. Да се събуждаш с мисълта за нея и да заспиваш с мисълта за нея. Да се давиш в погледа й безнадеждно. Да избягаш от себе си за да бъдеш в мислите си постоянно с нея. И някой ден да се престрашиш да слезнеш на нейната спирка в метрото. „Любов по време на холера“, моето момче, мъчителна и сладка. Единствена – където и да си, с когото и да си. Където и да е. С когото и да е. И ако имаш късмета да срещнеш отново себе си на тази спирка да осъзнаеш, че всичко, от което имаш нужда е сутрин да се огледаш в очите й. Защото в тях виждаш себе си. И когато ти слага захар в кафето и ти бърбори за странните си занимания да я чуваш без да слушаш думите. Защото нищо от това, което ти разказва за подрязването на цъфтящите храсти и горенето на желязото не би могло да бъде скучно. Просто защото няма никакво значение какво ти разказва!

– Е да де. – Вихрен не беше виждал тренера си в такива лирични отклонения и чак се впечатли.
– Тогава какво чакаш? Да минат 50 години? – Вихрен го погледна много изненадан, но тренера му продължи – Да. Така е мойто момче. Стават такива работи. Действай сега, ако стане нещо ще стане. Или ще те приеме или ще те върне. Ако те прати по дяволите поне няма да се пържиш в собствен сос двайсет и три мъчителни години като някои хора, дето са седнали да ти дават акъл.

Тази вечер тренера му говори дълго. Окуражи го да действа и му даде време да си събере мозъка или напуска отбора. Вихрен си взе портокала и отиде да виси пред блока на любимата си първа братовчедка. Беше вече десет и половина вечерта и не му стискаше да позвъни. Леля му и чичо му сигурно вече си бяха легнали. Не беше удобно и в тоя момент щастлива случайност! Анита излезна от входа и се запъти към кофите с боклука.

– Анита… – викна й той и тя се спря до кофата. Хвърли боклука вътре и като го позна даже се затича към него. – Анита, аз… Дойдох да те видя. – И той млъкна. И тя прехапа устни и той прехапа устни и двамата започнаха да се гледат.

– Дошъл си да ме видиш?

– Ох! Защо е толкова трудно! Тоя портокал е за теб.

– Дошъл си за да ми дадеш един портокал? – тя се засмя.

– Не, дойдох да ти кажа, че те чувствам ужасно близка, но понеже съм… Обичам те, но не като братовчед. И се питах… Дали съм сам в това или чувствата ни са взаимни…

Тя стисна портокала притеснено като не спираше да го гледа право в очите. Той наведе глава и зачака отказа. Просто си представяше сега какво ще чуе. Когато беше на игрището обикновено след такива изпълнения тренера крещеше „Ей, кретен! Ти за пръв път ли виждаш топка, бе?!“ Но тя му се усмихна.

– Мислех, че никога няма да попиташ. Освен това, аз съм осиновена…

Змийска кожа, разказ Хелиана Стоичкова

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.

Кратка биография

Хелиана Стоичкова е родена в София.

Завършва хуманитарна паралелка с разширено изучаване на литература и философия.

В гимназията издава училищен вестник „Междучасие“ като в редакторския колектив са съучениците й Сибила Янева, Таня Трендафилова и други.

Завършва специалност „Публична реч“ във ВИТИЗ през 2002 г. като междувременно учи задочно второ висше „Бизнесадминистрация“ в НБУ.

В следствие на практиката си като ПР на Съюза на Архитектите в България записва магистратура по „Връзки с обществеността“.

Във връзка с работата с като диалогист в българската продукция „Хотел България“ завършва специализация по Кинодраматургия. Впоследствие прави докторантура по Кинодраматургия с тема „Характеристика на атрактивния персонаж посредством речта му в Българското игрално кино.“ С научен ръководител Станислав Семерджиев.

През 2001 г. излиза първият й сборник с разкази „Абсурдите на Гана По“ с редактор и рецензент Алберт Бенбасат.

По време на специализацията по кинодраматургия излиза от печат втората й книга „Магарето и Петела“ като пиесата е издадена под псевдоним Кармела де Риверс и Хелион.

През 2018 г. излиза сборника с разкази „Кабинковият лифт“.

Кабинковият лифт, Хелиана Стоичкова

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавието. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържа букет от разнообразни разкази, които имат различно настроение и се случват в различен отрязък от време. Затова в нея се срещат минало, настояще и бъдеще в любопитен и вълнуващ ред.

Разказа „Г-н Милин“ е публикуван от сп. 108А и вестник Дума. По него беше филмирана и студентската продукция „Колекционерът“.

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавиено. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържание:

Г-н Шибиринов – публикуван от сп. Везни
Писма до Стефан
Паяка Рогач
Електрически ръце
Родина
Гана По – продължението
Фикус, но не Бенджамин
Земетресение – публикуван от в. Дума
Сашо Пингвина – публикуван от в. Дума
Сектор С
Бубарак
По прякор Бушоните
Кабинка 7
Доктор „уши, нос гърло“
Апартамента
Майка държава – публикуван от в. Дума
Французката Пътка
Малинка
Въта и Надежда
Г-н Милин – публикуван от в. Дума и сп. 108 А
То
Неочаквана среща
Викат ми Печката
Ябълка садена от татко
Романтика – публикуван от в. Дума
ОТМ
Кредити
Да овладееш въздуха си
Докси
Т5
Еволюционен шут
Изкуплението – публикуван от в. Труд
Кабинковият лифт
Ново начало

Практичен човек, разказ Хелиана Стоичкова

Вървя през улиците угнетен от празнотата, която всичкия този цимент е затворил в лапите си. Гледам дърветата – живинка даваща сянка, но хората, които минават покрай мен ми се виждат празни от съдържание. Нямам нищо против хората. Просто не ме интересуват. Затова решавам да отида на пазара да си купя чушки. Пазаря се дребнаво с продавачите, дразнят ме с търговските си номера и на края на пазара виждам мъж седнал на едно столче. Пред него няма нищо. Дребнав съм. Любопитен съм.

– Какво продаваш?

– Илюзии.

– Ти ме уби, бе, човек! – цялото ми същество се смее – Кой бълък ще ти купи илюзия?

– Купуват. Защото се продават.

– И какви илюзии продаваш?

– Най-много продавам илюзията за любов. Но имам и други.

– Любов? – смея се на глас и си оставям торбичката на земята. – Само глупците се влюбват. Това е излишно разхищение на енергия. Това е най-върховната глупост, в която някой може да се навре. Жени колкото искаш. За какво ти е любов?

– Заради мечтата. Да, ти можеш да виждаш красивите черти на много жени. Но когато усетиш онази тръпка сърцето ти да тупти само за една света става едно много красиво място. Пълно е със страдание, със саможертви, но се чувстваш жив.

– Че аз се чувствам жив и без да ми трепка за някоя. При това повярвай ми те винаги са пълни с проблеми. Дефекти, едни такива изчанчени неща, които дразнят. Има нещо много перверзно в това да обичаш някой, който не изпитва нищо към теб. Много трябва да си луд.

– Да. Луд. Добре го каза. Когато полудееш от любов по някоя жена тя винаги ти се вижда по-красива от останалите. Самата любов е илюзията, че този човек те допълва. Затова тя винаги ти е млада, винаги ти е чаровна. Намираш я за най-сладка, най-умна. Дори приятелите ти да казват – абе има много по-хубави ти просто не можеш да се откъснеш от нея. Защото когато погледнеш очите й виждаш всичко, което си искал. Виждаш себе си в тях.

– Много поезия, малко полза. За какво ти е да се оглеждаш в очите на някоя жена. Има огледала за тая работа.

– Защото очите на жената, която обичаш не отразяват прическата ти. Те отразяват това, което тя вижда в тебе. Виждаш нейното възхищение, благодарност, страст. Затова глупците потъват в тях, затова не могат да ги преболедуват. Затова висят с часове на закачалката на собствената си лудост. Защото огъня, който получават от тези очи не могат да открият в ничии други. Разбираш ли, цената, която си платил за да потънеш в тях е толкова висока, че не можеш да се откъснеш.

– Ти какво, дявола ли си? Сега сигурно ще поискаш душата ми. – смея се аз.

– Не. Душата сам ще си я дадеш. Аз просто искам пет лева.

– Пет лева?!

– Толкова струва илюзията.

– Евтино я даваш.

– Не ме разбирай погрешно. И без това ще ти излезне скъпо, не искам да казваш, че си дал много пари за нея. Парите са нещо символично. И аз имам дом да храня.

– Е, пет лева до къде ще ти стигнат?

– Тук пет, там пет. Хората имат нужда от илюзии. Ето сутринта дойде една женичка и плаче. Ситничка, русичка, нежна. Добра жена. Казва ми, че е самотна, че се чувства излъгана от живота. Знаеш ли каква илюзия й продадох? Тръгна си с мечтата, че днес ще срещне мъж, който ще я обича истински. Такава каквато е. Няма такъв мъж, но тя разцъфтя за минути пред очите ми. Носеше едно синьо палтенце с розова брошка. Отнесе го нанякъде в търсене на този мъж.

– Не е ли малко жестоко? Ако той не се появи. Ако тя не го намери. Ако сега седи някъде и плаче, защото е осъзнала, че това е само една илюзия. – чувствам се възмутен, че въобще се спрях при този човек. – Ти си един измамник. Давам ти петте лева само от кумова срама. Нито тя ще срещне мъж, който да я обича безрезервно. Нито аз ще срещна жена, в която да се влюбя като луд. Не ме познаваш. Аз съм практичен човек.

– Сполай ти, човече. – отвърна ми той – ти вече купи илюзията. От тук нататък си е твоя работа за какво ще я използваш.

Хвърлих му петте лева и си тръгнах ядосан. Защо изобщо се спрях при този измамник. Точно аз! Вървя към къщи и точно преди моста Чавдар виждам една жена под едно дърво да гледа нагоре. Спирам острани и се заглеждам. На клона малко бяло коте. Няма как да го стигне, защо се занимава с него. То и само може да слезне. Чувам, че му се моли и се приближавам.

– Оставете го – казвам й – то само ще си слезне. – А тя ме поглежда с просълзени очи и една сълза се търкулва по бузата й.

– Но аз го искам.

Колко мила жена. Как може да се занимава с едно глупаво коте. И плаче. Най-пък мразя жена да плаче.

– Дайте да ви помогна. – оставям торбата на земята и се набирам с една ръка на клона. Котето ме гледа уплашено. Хващам го внимателно докато то се опитва да ми избяга и се пускам от клона. А тя ме гледа с едни очи пълни с възхищение:

– Много ви благодаря! Това коте ми падна на сърцето… Ела при мама, мило сладурче…

Гледам я и не мога да повярвам колко топло ми стана на душата. Повредих ли се? Едно глупаво коте така да ме разчувства.

– Как ще го кръстите?

– Илюзия. – поглеждам я изненадан и виждам розовата брошка на палтото й. Разбира се. Това е другата му жертва и тя ме гледа заинтригувано. Направо ми става смешно. Сигурно си мисли, ето го. Това е той. Мъжа, който ще ме обича истински. Но не е познала. Може да е красива, но аз съм практичен човек. Не се занимавам с глупости като чувства.

Тя вдига торбата си от земята и аз посягам към ръката й.

– Дайте на мен. Радвайте се на котето.

– О, безкрайно благодаря. – усмихва ми се тя докато милва котето. – То е много уплашено в момента. Още не ме познава, но аз ще се грижа много добре за него. То ми е талисманче.

– Талисманче? – душата ми се смее ехидно. Горката жена.

– Да. Този град е захлупен от студен сив цимент и хората се чувстват угнетени. Душите им са пусти. Искам отново да вярвам в хората.

Спирам и стисвам устни. Гледам я и съм почти ядосан, но не точно. Иде ми да се върна и да го убия. Някакво кълбо се навива на топка в стомаха ми, а тя се спира и ме гледа въпросително. Трепка с красивите си мигли. Защо ми трябваше да се спирам. Това коте направо ми разказа играта.