български писател

Карамфилче за дамата, разказ

Васил поиска сметката в ресторанта и преди да си тръгнат собственика, който му беше приятел, дойде да ги поздрави. Поднесе едно карамфилче на Ася.

– За най-любимите ми клиенти. Благодаря ви, приятели.

– Храната беше превъзходна! – Ася затрепка с мигли и по лицето й се появи онзи естествен руж, който не може да бъде имитиран и добит по друг начин. А очите на приятеля се изпълниха с топлина.

Васил и Ася тръгнаха покрай парка на път за вкъщи и срещнаха познат от квартала, който чакаше такси и докато дойде таксито ги заразпитва къде са вечеряли.

– А, хапнахме в един ресторант наблизо, но не ти го препоръчвам. – започна Васил – Пак беше сурово месото. Бе, вкусно е, ама какво да ти кажа…

Познатия скочи в таксито и Ася погледна Васил с недоумение.

– Ако не ти харесва храната защо през вечер ходим все там?!

– Харесва ми. – вдигна рамене Васил – Но ако почнеш много да го хвалиш ще се напълни с клиенти, храната ще започне да закъснява, ще трябва да вземе помощници и няма да готви той, а някой друг. Съответно няма да е толкова вкусно. Но това ти не би могла да го разбереш, нали. Ти все пак си естествено руса.

– Край! Това беше! Чашата преля! Лицемерен човек. Усмихваш му се, а после говориш неверни неща за ресторанта му. Ако само още веднъж те чуя…

– Какво? Какво ще направиш? Ще се покатериш на това дърво и ще викаш отгоре ли?

– Точно това ще направя! – и тя се обърна и като се хвана за един от клоните започна да драпа по ствола. Първоначално й беше трудно, но някак с повече късмет успя да се качи на първия клон.

– Ася! Спри се! Ти си ненормална! Какво правиш?! – развика се Васил, но после се засмя.

– Качвам се на дървото и ще викам отгоре! – тя се хвана за друг клон и продължи да се качва нагоре. – Ти няма да говориш така за нашите приятели!

– Какъв ти е проблема?! Полудя ли?

– Да, полудях! Омръзна ми от това твое лицемерие! – викаше тя.

– На мене ми писна от твоите сцени! Погледни се! Катериш се по едно дърво! Какво, любовник ли ти е?

– Не! Не ми е любовник, Василе! Приятел ми е! И не е в това въпроса!

– Така като те гледам не ти е само приятел! Карамфилче, десертче… Ясна си ми! Главата ще му откъсна! Ти си се катери. Давай още нагоре!

Тя се катереше, но клоните започнаха да изтъняват и тя се спря. Закачи си чантата на един клон и погледна надолу.

– Виж какво, Василе! Ако искаш да знаеш… – тя се огледа, но него го нямаше. – Василе! Върни се веднага!

– Друг път! – чу се от разстояние. – Ей сега ще ти пратя пожарната да те свалят.

– Василе! – тя прехапа устни. – Дявол да те вземе! Един скандал не мога да ти направя като хората! Омръзна ми от тебе! Всичко ти е такова! Правиш едно, говориш друго! И все някакви планове кроиш! И ме остави тука на дървото…

– Ми кой те кара да се качваш?! – той се появи отдолу. – Стой си там! Иди! Иди при твоя приятел. Да ти сготви нещо вкусничко! Или не, звънни му да дойде да те свали от дървото! Защо мене викаш!

– Ами ще му се обадя. И той ще дойде! – и тя бръкна в чантата си и извади телефона си от там. Загледа се в него. Как й се искаше пустия телефон сега да звънне и да е той… Но телефона никога не звънеше. Тя не смееше да му се обади. И как да му се обади. И какво ще му каже? Понеже… Защото… Ядосах се и се качих на едно дърво… Тя прибра телефона обратно в чантата си. – На който и да се обадя ще дойде!

– Ще дойде грънци! За какво се занимавам аз с тебе!… – Васил пак се отдалечи – Инат! Инат, бе! Ще ми се катери по дърветата…

И в този момент по алеята мина непознат мъж и като се спря под дървото вдигна нагоре очи.

– Здравейте. Всичко наред ли е? Този мъж притеснява ли ви?

– Да. Притеснява ме. Това е съпруга ми.

– Ясно. – усмихна се непознатия – А имате ли нужда от помощ за да слезнете?

Ася се огледа и внезапно вечерта й се видя много тъмна, клоните много тънки и страховито редки. А-а-а… И тя се разплака.

– Господине! Господине! Жена ви плаче горе на дървото!

– Да плаче! Да не съм я качил аз там!

– Видно е, че сама се е качила. Но не мисля, че ще слезне сама.

Васил се спря и като въздъхна тръгна обратно. Като стигна долу видя забавлението в очите на непознатия и се ядоса още повече.

– Слизай! – викна той.

– Не мога! – викна тя.

– Тогава защо се качи?! – викна по-силно той.

– Защото ме вбеси! – викна още повече тя.

– Може би трябва да се качите и да й помогнете. – погледна го непознатия като се усмихна широко – Преди да падне.

Васил стисна устни, побеля, почервеня, почерня и гневен, направо издивял хвана клона и започна да се катери нагоре. Стигна до Ася и леко полеко двамата слезнаха до долу. Още щом стъпиха на земята непознатия я погледна широко усмихнат.

– Като планинска сирена сте. Пъргава и красива!

– О, много ви благодаря! – усмихна му се тя, но нещо в нея трепна дълбоко дълбоко. Той коза ли я нарече току що или й направи комплимент? – Ей, забравих си чантата горе…

Васил тъкмо се пусна от клона и като го чу обърна се и я погледна с дълбок ужас.

– Къде?

– Там горе.

– Защо!? Защо, подяволите, я забрави горе?!

Но отговор нямаше. Тя се усмихна кокетно на непознатия и се загледа във върха на обувките си. Беше ги одраскала малко. Като вдигна очи Васил все още я гледаше бесен.

– Любовник ли ти е?!

– Не, ти казах. Нямам нищо общо с него! Ако имах щях да ти кажа.

– Да, бе, да. Ще ми каже тя… – и Васил се хвана за клона и започна да се катери пак нагоре.

– Имате друг мъж? – засмя се непознатия.

– Не, но как ми се иска само… – отговори тя като гледаше с особен поглед към мъжа си.

– О, веднага ще ви уредя. Ето ме. – плясна с ръце непознатия, а тя го погледна с отворена уста и викна към мъжа си.

– Василе… Какво се моташ там горе!?

Черни стъпки, разказ

Бебето се роди леко и безпроблемно. Вече втори ден двамата братя близнаци празнуваха и като си прибраха булката и бебето от болницата съпругата на Свилен се засуети около снаха си. Двете занесоха детето в спалнята и братята останаха сами. Свилен вдигна поредна наздравица за детето на брат си след като за двайсет и шести път пяха „сине, сине, ти си ангел мой“ с пълно гърло.

– Да ни е живо и здраво момчето! – Свилен въздъхна – Хубаво име му избра жена ти! Калоян! Браво! Хубаво име!

– Да ни е живо и здраво! – вдигна наздравица и Коста. – За моето момче Калоян!

След като отпиха Свилен се облегна назад в стола и погледна брат си много самодоволно.

– Най ме радва това, че първородният ти син е мое дете. И искам да го знаеш…

Коста беше понесъл някакво мезе с вилицата към устата си и ръката му замръзна във въздуха. Усмивката му застина и той погледна брат си право в очите.

– Много неуместна шега. – Изстиска той през зъби.

– Не е никаква шега. Детето е мое.

Коста остави вилицата и стисна юмруци като се подпря на масата.

– И защо би направил такова нещо? Нали си ми брат…

– Защото мога. Отвори се възможност. Направих го. – Настана много неловка тишийна, в която Коста положи всяко усилие да не хване ножа и директно да му отреже главата. Свилен го гледаше все така самодоволно и стисна вилицата си в юмрук готов да се защитава. Седяха така на масата и се гледаха. Коста добре познаваше брат си. Щом казва, че го е направил значи е истина. Същото като когато продаде колелото му и го излъга, че са го откраднали момчетата от махалата. Биха ги жестоко и после от друго място разбра истината. Както и когато му удари колата нарочно. Както и когато делиха нивите на баща им. Винаги едно и също с него. В този момент влезнаха двете жени и съпругата на Свилен потупа Коста по рамото.

– Много ни е хубаво момченцето. Същия е като моя Петър. Има неговите очи…

И в този момент чашата преля. Коста скочи през масата и като сграбчи брат си директно започна да го удря с тежки сочни юмруци.

– Ах ти мръсно копеле! Ще те убия! Мъртъв си!

– Защо ме удряш? – викаше Свилен като падна на земята и започна да вика от болка. – Боли ме! Спри се!

– Ще те убия! – крещеше Коста. Жена му го хвана за ръката и той я блъсна. Тя падна назад върху масата и в този момент върху него се хвърли жената на Свилен.

– Как смееш да я удряш! Полудя ли!?

– Тъпи кокошки, – развика се Коста – махайте се от тука! – Но в суматохата Свилен успя да стане прав и заопипва разкървавеното си лице.

– Какво правиш, бе? Как така ще ме удряш!? Пред свидетели!

Коста понечи да го удари отново, но жената на Свилен му овисна на ръката и докато се усети удари и нея. Настана страшно меле и Коста сам срещу трима беше избутан в коридора и през вратата и на стълбите, където Свилен запречи с тяло вратата и се развика.

– Насилник! Биеш две жени тука! Няма да го позволя! Обичаш да биеш жени, нали?! И оная на село я би с юмруци!

Коста беше освирепял и дишаше тежко. От очите му потекоха сълзи. Винаги е знаел, че брат му е гадина, но с годините ставаше все по-гнусен.

– Как съм бил жена, бе. Тя ме удари с лопатата си! Два пъти ме удари по гърба. Ти беше там! Бяхме двамата. Тя ме удари, не аз нея.

– Няма такова нещо! Ти я би. Едвам я спасих от тебе!

– Защо говориш такива неща за мене? Никой не съм бил! Не съм я пипнал с пръст. Тя се блъсна в теб. Ти я спря. Ти беше там! Ти видя какво стана… Затича се и ме удари с лопатата по гърба. В тебе се блъсна. Ти я вдигна и я хвърли на една купа сено. Не съм я докосвал… – Коста толкова се задъха, че се подпря на стената.

– Няма такова нещо! Видях те с очите си! Ти си насилник! Удряше я с юмруци докато тя пищеше за помощ! Едвам ви разтървах!

Коста отстъпи назад и като си пое въздух изправи се и лицето му се успокои. Минаха няколко мига, в които сълзите се стекоха по лицето му и той успя да се овладее.

– Истина ли е? – Коста го каза тихо и го погледна в очите.

– Да. Мое е. – Свилен стисна скули. Зениците му се бяха разширили и очите му светеха.

– Имам граждански брак с нея. – Коста въздъхна – Поел съм ангажимент и ще удържа на думата си за всичко, което съм обещал. Няма да я оставя сама в кредита за апартамента. Но…

– Изоставяш си детето? – Усмихна се самодоволно Свилен – Браво, брат! Това ще убие майка… Да се махаш от тоя апартамент. Няма да те оставя да живееш тука с тая жена. Ти ще я довършиш!

– Защо го правиш? – Коста пак се подпря на стената като наведе глава.

– Защото мога. – каза тихо Свилен.

-Ти си извратен! – каза Коста още по-тихо.

– Ти кой ще обиждаш, бе?! – развика се Свилен – Ще се обадя да те изгонят от офиса ти. Аз ти го уредих! Ще останеш на улицата! Аз те уредих с нисък наем! И от тука ще те изгоня и от там! На улицата ще останеш!

– Защо би го направил? Имам хора там… Знаеш, че не мога да се местя в момента…

– Защото мога… – отвърна му брат му като трясна вратата и влезна вътре при двете жени. Отвътре се чуваше женски плач и след миг вратата се отвори. Показа се съпругата на брат му с един тиган в ръка.

– Веднага да се махаш от тука, насилник! Видях те какъв си! – развика се тя и съседите си отвориха вратите и се загледаха в Коста клатейки глави – Ще извикам полицията! Ти си за затвора!

– Мими, познаваш ме. Той е баща на детето… Имат връзка двамата…

– Не ти вярвам! Не те е срам да говориш лъжи за него! Не стига, че би всички тука, напи се и буйства, а сега и лъжеш!

– Той ми го каза. Ударих те без да искам… – Коста протегна към нея ръка – Той лъже и теб.

Тя за момент се спря и присви очи. Нещо вътре в нея трепна. Тя добре знаеше, че мъжа й е особняк, но тази тръпка пробяга през тялото й и бързо отмина. Тя удари Коста с тигана през ръката.

– Махай се от тука. – каза го тихо и една сълза се спусна по лицето й. – Той ми е мъж. Той ти е брат… Върви си…

Пътят към щастието, разказ

Лора сложи чантата си на рамо и като хвана малката Никол за ръката огледа апартамента за последен път. Ообичаше този град, обичаше майка си и баща си, но повече обичаше него. Обърна се и като заслиза по стълбите усети как някаква тъга напира в гърдите й. Не беше много сигурна дали е тъга или е обикновен страх. На улицата нервно се огледа дали някой не гледа и с пъргави стъпки забърза към гарата. Но детето не можеше да върви достатъчно бързо. Вдигна го на ръце и като го прегърна продължи към гарата.

Каза сбогом на Кюстендил за последен път. Пътят й повече никога нямаше да я отведе в този красив топъл град. Не беше сигурна улиците ли ще й липсват повече или къщата на село. Изобщо в нищо не беше сигурна. Единственото, което знаеше, беше, че в 12.30 в София я чакаше влак, който ще я отведе на едно ново място. На място, където ще се чувства обичана и понеже чувствата й бушуваха като побесняла буря тя отвори чантата си за да се увери, че парите са вътре. Вътре бяха.

Когато пристигна в София вече се чувстваше по съвсем различен начин. Нямаше търпение да се съберат и нямаше търпение да се качи на този влак. Докато обикаляше на Централна гара в търсене на гишетата хвърляше погледи към изходите към пероните. Кой от тези перони води към щастието? Тя все още не знаеше. Купи билетите и като стигна перон 5 загледа се в стъпалата. Така изглежда бягството. Така изглежда свободата. Имаше нещо дълбоко сбъркано в оптимизма й и нов страх нахлу във вените й. Ами ако той я намери? Ами ако разбере, че е отишла във Варна? Изобщо как ще разбере, че е отишла във Варна. Няма как. Няма как да разбере нищо. Докато ги открие те отдавна ще са в Украйна, после Москва и край.

Качи се на влака и когато София остана някъде назад в миналото почувства се точно по този начин. Все едно беше загърбила едно голямо некрасиво минало и единственото, което искаше да запази от този живот беше детенцето си. Нищо друго не искаше. Милата сладка Никол – дали щеше да й прости някой ден, че я е отделила от родният й баща?

Срещата им беше чак на Девня. Той щеше да се качи на същият влак и кратките минути до Варна щяха да бъдат най-щастливото пътуване, което някога е имала. Тя пак попипа парите, погали детето по главичката и като се загледа през прозореца почти не трепна цели часове.

На гарата в Девня сякаш излезе от унеса си и като се надигна започна да оглежда перона. Като го зърна цялото й същество потрепна и като грабна детето тръгна в посоката, от която Стефан ще се качи. Престоят беше кратък и композицията потегли преди да се се намерили. Вагон след вагон тя вървеше клатушкайки се и внезапно между два вагона се срещнаха. Той я прегърна и докато вятъра започваше да се завихря около тях стисна я толкова силно, че сам се изненада от себе си. Като я пусна тя извади парите от чантата си:

– Ето, вземи ги.

– Не. – Той погледна към детето.

– Стефане, той ще ме убие. Той ще ме закопае някъде. – Тя стискаше парите в ръка и ги буташе към него. – Свършена съм.

Стефан я хвана с две ръце за яката на палтото и като я завъртя я допря до едната стена и се надвеси над нея.

– Дадох ти тези пари за да се чувстваш спокойна. Задръж ги в тебе. Чуй ме. Слушай ме внимателно. Отиваме на много хубаво място. Ще бъдем много щастливи. И тримата. Докато си с мен нищо лошо няма да ти са случи. Разбра ли? Не ме интересува никаква мутра от Кюстендил. Сега си с мен. Всичко ще направя за теб. Не ме интересуват парите. Разбра ли?

Точно в този момент контрольора излезе от единия вагон, спря се и като ги изгледа критично постоя така. Тя беше толкова шашардисана, че не знаеше как да реагира и сведе парите малко надолу и дори опита да се усмихне. Контрольора огледа Стефан от глава до пети и като направи многозначителен жест влезна в другия вагон.

– Толкова си красива…

– Обичам те…

Стефан и Лора се спогледаха. Вагоните се поклащаха и вятъра се завихряше в косите й толкова красиво. Гледаха се, просто се гледаха един друг. Едно обещание, една мечта, една фантазия за щастлив живот, която усещаш с костите си докато тръпки пълзят по цялото ти тяло. Един миг на невнимание…

– Никооол… – Изкрещя тя с пълно гърло като видя как детето й полита през зеещата врата от ръба на вагона. – Детенцето ми…

– Лора.. – Викна и той като се опита да я хване, но единственото, което успя да хване бяха парите, които тя пусна във въздуха. Той протегна ръка и с върха на пръстите си успя да докосне палтото й докато тя летеше към ръба на вагона и само гласа й отекна дълбоко в съзнанието му. Сграбчи я за дрехата и тя овисна навън с протегната ръка някъде назад:

– Не искам да живея, пусни ме при детето ми… – той се опита да я изтегли обратно, но тя изхлузи ръката си от ръкава и след това всичко стана ужасно бързо. Тялото й се удари във вагона и после право на чакъла.

Той се провеси между вагоните и загледа тялото й. Понечи да излезе навън, но тя не помръдваше. Стоя така няколко мига и като изпита пълно отчаяние хвана се за главата и се прибра назад. Какво се случи току що? Какво… Да спре влака, да обясни, да ги търси, да я спаси. Как да я спаси като главата й се удари в чакъла… Детето има ли шанс?

В този момент контрольора излезе от вагона и се загледа право в него.

– Къде е жената… – изсъска той подозрително и като не получи отговор закрещя с пълно гърло – Убиец! Убиец! Ограби жената… Спрете влака…

Стефан свали ръцете си от челото и видя, че още стиска парите. Сега вече мутрата не търсеше любовник, а убиеца на семейството си. Стефан застана на ръба на вагона и зачака да намали скорост. Само малко да намали…

 

Разказът е написан по предизвикателство от Стефан Харизанов – пътуване във влак, романтика, криминале.

За разказа „Реквием в D Minor“

Разказа „Реквием в D Minor“ е част от поредица от 3 истории, които са в сборника „Леко съм мъртъв“. Но това, което е по-специално при него е, че той беше написан по искане на Татяна Миланова за да бъде съживен един от персонажите. Когато й разказах какво се случва в първия разказ „Формуляр номер 5“ и след това във втория „Оня другия“ тя възкликна „Моля те, не убивай човека. Съживи го.“
Действието се развива в едно неопределено бъдеще, в което щата е въвел разпоредба всеки, който влиза в пенсионна възраст да се яви в районната му морга за евтаназиране. И хората, колкото и да са несъгласни с този указ спазват закона и се явяват в моргите за да бъдат убити. Никой сред тях не иска да умре и дори самите длъжностни лица в моргите – било лекари, било патоанатоми не изпитват удоволствие от това. Всеки по неговите причини.
Но в 4 районна морга длъжностното лице е еткровен садист с двойнствена природа. Той не просто предпочита компанията на мъртъвци. На него му доставя удоволствие да вижда как живота си отива. Винаги е имало хора като него и винаги ще има. Те само чакат системата да им даде възможност да се развихрят. „Накажи го, съживи човека.“, каза ми Таня и така се появи третият разказ от поредицата. Защото справедливостта в крайна сметка трябва да тържествува. Защото изкуството може да изгради една реалност, в която да демонстрира и слабостите на системата и силата на хората.

За историите и представите за света

Някои истории идват директно от живота, а някои са отражение на представите ни за него. Без значение дали сюжета ни кара да плачем, да се смеем или дори буди в нас чувство на погнуса, ценно е ако ни накара да почувстваме. И понеже нерядко в историите се появяват чудаци с налудничави идеи как да живеят живота си и кое е най-важно – не сме ли всички ние такива. Всеки от нас има неща, които обича, неща, от които се страхува и неща, които намира за най-важни.
Представите ни за света са унифицирани на някои нива, но на други много различни и дори противоположни. Всеки от нас намира утеха в едно своеобразно бягство от действителността. Защото това ни прави хора. Но хора ни правят и свързаностите, които трупаме със света. Затова тази вечер ще публикувам новата история, в която има много любов, но е и леко тъжна. За щастие напълно оптимистична.

За щъркелово гнездо

Книгата Щъркелово Гнездо излезе от печат и пое по своятпът към децата. В момента с актрисата Зоя Шопова правим записи за аудиовизуални извадки от книгата и нямам търпение да ви ги представим. Вярвам, че ще станат атрактивни и интересни.

Това е третата от 12 книги, която излезе с детски приказки. Искахме до нова година да отпечатаме още една, но времето не стигна затова ще я отпечатаме сега в началото на 21 година. Заедно с тази книга „Приказка за кучето Динго“,през 21 година ще излязат и приказките за Дивата Луна, За Щрауса с голямо сърце, за свадливата катерица, продължение на приказката за кучето и останалите, които още чакат своите илюстрации.

За децата, написани и нарисувани с много любов.

За разказа Бубарак

Правим хиляди неща за да стигнем до мястото, на което ще се чувстваме щастливи. Ровим в една голяма септична яма с надеждата, че ще получим няколко дни почивка под Слънцето. И затова историята Бубарак има колкото банално ежедневен характер толкова и съвсем концептуален. Какво щеше да бъде ако не сме склонни да ровим една септична яма? Какво щеше да бъде ако можехме да прескочим залога и да се окаже, че дните за почивка и удоволствия са си по условие наши, а не трябва да ни бъдат подарявани или да разменяме душата си за тях.

Дали ще става въпрос за военна повинност или за ангажимента ни по гражданските ни права и задължения или друг ангажимент натоварен върху нас или поет от нас. Няма никакво значение. Важното е, че оплитането в тази мрежа води до размяната на времето ни срещу нещо, което би трябвало да е по условие наше. А за да сме част от обществото не е.

Разказът Бубарак е част от книгата Кабинковият Лифт.

Натурализъм, реализъм и пряка реч

Натурализма в едно повествование винаги рискува да подразни сетивата и може би това е неговата цел. Ако историята бе представена в картина щяхме да говорим за абсолютизъм, но понеже формата е друга и изразните средства са други за реализъм винаги ще е трудно да се говори.  След като литературата не може да претендира за абсолютизъм поради естественият си художествен характер и кодировка, най-близката й точка до реализма се явява диалога. При него липсват дългите описателни картини, в които може да се прокрадне елемент на оценка и единствената оценка оставена в ръцете на автора е това до каква степен ще засили интензитета или тежестта на казаното в рамките на набелязания дискурс. Или с други думи казано текста не може да се освободи напълно от метафизическата си функция, но максимално усилие за това е положено. Текста говори за себе си и поставя оценка за себе си единствено чрез самозаявяването си като дискурс. Диалога оставен като доминиращ в повествованието е носител на основната информация и цялата емотивна функция се прехвърля върху него, защото сюжета се осъществява през изказване на недоизказаните неща. Онези неща, които стоят скрити зад фалшивите фасади.

Такъв вид натурализъм и максимално доближаване до реализма винаги рискува да подразни. Но истината е, че дразнението е неговата цел, тъй като има изобличителен характер. А не оценяващ характер. Какво ще почувства е оставено на читателя, отправните точки, обаче са маркирали дефектирала и корумпирана система, която едвам пази границите на аномалиите си и нормите си.

Такива истории се разказват най-добре чрез диалог, защото така читателят остава сам срещу текста. Авторът е единствено стенографирал проблема, който трябва да бъде изобличен и се е постарал да се скрие максимално от картината. Авторът и неговият мироглед никога не могат да се скрият напълно от повествованието. Но има истории, в които сюжета трябва да бъде оставен в речевия дискурс и максимално в оценъчната система на субекта. През речевия дискурс виждаме повече от света на персонажите отколкото ако отделим десетки страници да опишем поведението им, причинно следствените връзки и т.н, които биха били свойствено съдържателно копие на сюжета. Колкото по-изобличителна е пряката реч толкова по-пестеливи са описанията.

Форма и съдържание

Вечният въпрос за баланса между формата и съдържанието винаги ще бъде на дневен ред не само защото е предмет на личното естетическо усещане на субекта, но и защото нравите и моделите на мислене през времето се променят. Аз винаги съм смятала, че съдържанието е много по-важно, а формата трябва да бъде предмет на постоянен експеримент. Защото едно съдържание представено по различни начини може да предизвика и различна нюансировка в усещанията на субекта докато формата е предмет на игра и търсене на най-адекватните начини за представяне на съдържанието. Това само по себе си предполага експеримента и всяко ново решение е опит за добиване на разнообразие и нюанси. Защото ако формата е предмет на основното ни внимание тогава говорим за едно по-концептуално изкуство, което иска да говори основно през избраната стилистика. Какво казва е на по-заден план.
И от това разсъждение следва следното. Някои творци избират форма, която се харесва и през една и съща форма представят някакво съдържание – къде по-оригинално, къде по-конвенционално, но при всички случаи предсказуемо, защото формата ще предполага определен набор от похвати, определен набор от стилистични модели и това ще прави крайните резултати не само лесно съпоставими, но и лесно разпознаваеми, защото присъствието на твореца става много силно. Присъствието на формата става много силно и съдържанието ще се съобразява постоянно с нея.
Така твореца възпитава в онези, които ще се докоснат до изкуството му модел, който те да възприемат винаги каго успешен. Възпитава рецепторите им да приемат подаденото съдържание по един и същ начин и те хаесват това, защото могат да се отдадат на наратива в рамките на предсказуема структура.
Това, което аз харесвам е съдържанието да е водещо и постоянно да търси своята форма. Дори от първият път да не оцели най-доброто си превъплъщение съдържанието е причината да се търси форма и всяко откриване на варианти на формата се явява обслужващо на това какво искам да кажа, а не дали ще бъде разпозната стилистиката. Винаги съм мислила, че наратива трябва провокира четящият, а не да го превъзпитава в определена стилистика. Или по друг начин казано гледам на наратива като на отворен и давам всяка възможност за интерпретация като се стремя да избягвам форматирането да бъде принудилно в една стилистика. Така наратива е повече игра и провокация.
И винаги, когато разсъждавам за формата и съдържанието се сещам не за онези истории, които са се получили добре, а за онези истории, при които съдържанието е добро, но не е успяло да открие своята най-добра форма. Приемам ги като предизвикателство към себе си и въпреки, че могат да бъдат отпечатани във варианта, в който са се появили, те ще продължат да търсят своето по-добро презентиране. Независимо дали то ще се появи скоро или след години.
Отворената система дава на читателя възможност да гледа повече в собствените си оценки и собственият си начин на мислене и го освобождават в някаква степен от ангажимента на стилистиката или жанра. Дали сюжета е фантастичен, опит за реализъм или фентъзи на този етъп няма значение, защото съдъжателният план скача от метафора в метафора и може да даде много повече от нещо, което ти е казано директно, описано, обяснено, сдъвкано и предъвкано хиляда пъти в наратива.
Това е и причината да харесвам късата форма. Тя е като изстрел. Поема в някаква посока и оцелва тялото на темата за размисъл. Субекта е този, който ще направи окончателната оценка това тяло заслужава ли да живее или трябва да умре. Той е този, който на базата на набелязаната тема може да прецени дали вътре има метафори, до къде стигат те, дали наратива е алитерация, дали е хипербола, дали е изобличителен или целта му е проверка на личния морал.

За дълбокото подозиране на сюжетите

Хората, които познавам лично и са прочели книгите ми понякога ми казват „Нека отгатна, тази или онази история е лично твоя по действителен случай.“ И им доставя огромно удоволствие като се усмихна сконфузено докато се чудя как да обясня, че са плод на фантазията ми и с мълчанието си потвърждавам това, което те отдавна са подозирали, а именно, че в тази книга има скрити тайни излияния на душата. И за тях внезапно аз самата ставам една отворена книга готова да бъде прочетена, изяснена, анализирана. Още по-интересно е, когато ми кажат „Посочи онази история, която отразява най-много това, което си ти“ и аз отново се усмихвам сконфузено, защото вътрешният ми глас започва да суфлира – Оле… Дано не си мислят, че съм човекоядката от Гана По, или пък Чутуркова, която планира убийство или пък…
И понеже вътрешният глас започва да изрежда всички чалнати образи аз се усмихвам все по-сконфузено и по-сконфузено докато хората не заподозрат онова, което отдавна са си мислили: – Аха! Значи все пак вътре в книгите тя описва себе си!
И това е само в случаите, когато се усмихвам и мълча. Но започна ли да влизам в обяснения, че това са художествени образи измислени с определена цел и за определени сюжети събеседникът ми веднага заподозрява отдавна таеното очакване – Аха! Ето, че започна да се оправдава. Ясно. Ясно. Тя разказва истории от личният си живот.
Независимо дали мълчиш и се усмихваш или се опитваш да обясниш защо се е появил даден образ и какъв е смисълът на неговото появяване винаги ще има някой, който ще заподозре една дълбока мистификация.

За разказа „Пианде“

Тази история е естествено продължение на „Фикус, но не бенджамин“, която излезе в сборника с разкази „Кабинковият лифт“. Там фикуса е по-скоро усоен и страховит. Но и той като всички други успя да си намери мястото и попадна сред приятели. Настроението му се подобри и се оказа, че има едно нещо, което го прави щастлив и това е пиенето. Да посръбне малко от нечия чаша или дори да открадне цяла бутилка.
Тези истории са част от сборника „Заедно под Слънцето“.

Историята на фикуса е разказана в три отделни разказа като приятелството му с Васко засяга и няколко други въпроса като кое е нормално и дали наистина растенията са толкова статични и безинтересни същества. Въпросът за това кое е нормално се повтаря отново и отново в историите – това не е никак случайно, защото живеем в свят на универсална измама. Нищо не е това, което изглежда, никоя претенция за „нормалност“ не може да издържи нито теста на ежедневието нито ще издържи теста на времето. Такъв е периода, през който преминаваме.

Не случайно историите продължават да имат абсурден и силно интерпретиран привкус – те се появяват в рамките на дискурс, в който абсурда е изведен до норма. Постоянно чувам една и съща фраза „каква е логиката на всичко, което се случва“. Това е текущата нормалност – привидната липса на ясна логика. Хаотично и фрагментирано съществуване предрешено и прикрито от гръмки фрази. Не никак случайно, че във „Ферма за свинско месо“ терапията на Дилян започва с едно основно обвинение „…пълен си с гръмки фрази. Нищо, ще те оправим.“. Трите истории за фикуса, макар и по-комични, продължават търсенето на отговор на този въпрос кое е нормално. Ами има два по-основни варианта – нищо не е нормално и всичко е нормално. Ние кое ще си изберем?

Заедно под Слънцето, съдържание на книгата

Съдържание

Диагонал.Черно.2. 

Път с предимство

Романтик

Неортодоксално

Заедно под Слънцето

Пътят към щастието

Далекогалактическо съобщение

Казино роял

Приятелче

Дланите на татко

Проверка

Чакалнята

Грахът ми е сърдит

Новите асансьори

Топло сърце

Богатства

Всеки според аршина му

Ноевият ковчег

Нов човек

Спасителна капсула

Пианде

Баркод

Дяволското гърло

Интермедията свърши

Удостоверение

Императора Слънце

Изненада

Искрено и грозно

Няма друга

Театрално представление

Нов живот

Правилна грешка

Рози ухаещи на живот

Библиотекарят

Луди хора

Не точно

Обрат

Любопитство

Провидението

Еzek bolgárok!

Старият пират се завръща

На езерото

Надежда

Разходка във гората, разказ Хелиана Стоичкова

 

 

 

 

 

 
Вървя си през гората с моя кон
и чувам аз внезапен стон.
Коя ли дама в нужда изгоряла
така зове за помощ в тази яма.
 
Кога поглеждам дамата и плаче
– Моля те да ме извадиш. Уморих се вече.
Гледам я засукана и напращяла
като коприна нежна, кожата й бяла.
 
Връзвам коня, дърпам, дамата излиза.
По телцето й полепнала окаляната риза.
– Кой те хвърли в тази яма, мила?
А тя потрепва с мигли останала без сила.
 
– Тръгнах във гората за къпини,
но не щеш ли моят мъж от тук да мине.
Казва – Де е оня дето срещаш тайно?!
– Сладко ще варя. – отвръщам аз потайно.
 
– И той ме спусна в тази яма мръсна
и рече „Който те извади, главата му ще пръсна!“
Но вече цяла сутрин никой тук не идва.
Забрави ли ме?Зная ли? Той май си тръгна.
 
И тъй момата кръшна седна ми на коня
и я поведох към дома без да я гоня.
Любовника й, жалкия страхливец
избягал в страх от нейния ревнивец.
 
И моят кон щастлив на гръб с жената
разходка си направи из гората.
Че по е весело когато
нареждат се от самосебе си нещата.

Нищо не е твърде лично

В свободното си време освен с писане на разкази и приказки Хелиана има разнообразни занимания като ученето на езици. По необичаен и забавен начин. В момента фокуса е паднал над румънски език и е голямо забавление. Разбира се, че някои онлайн приложения правят ентусиазъма за учене на чужди езици на пух и прах, но за лично удоволствие може да се направим, че не знаем за тези приложения. te vreau lunga mine, est dragustea mea… Румънския език й става все по-драг.

Освен чужди езици Хелиана обиче да учи и понятия от различни области – термини случайно изпадащи както от ежедневието, така и от речниците. Защото ние боравим с понятия и колкото повече носим със себе си толкова повече понятия изкачат като непознати. Разбира се всичко това е много тайно, никой не трябва да разбира. А Хелиана има доста речници.

Освен с учене… Невероятно, но факт! Хелиана обича музиката. Свири на пиано, но вместо пиано има китара и саксофон, на които не може да свири. Всеки изчуруликва от време на време и си купува плоча при положение, че няма грамофон. А, да. Има стотици плочи, но няма грамофон.

Освен плочи, Хелиана има и много марки. Няма никаква представа дали са ценни, но със сигурност са красиви. И са подредени по красота. Филателистите да не се смеят. Има и такива като Хелиана.

Хелиана има приятни завидни познания в областта на растенията, които опровергава всеки ден като не си полива цветята. Сигурно се надява, че и те са пълни с консерванти, но явно не е точно така. Наскоро изяде истински домат. Остана изненадана от вкуса. Да не повярва човек. Пак дойдоха времена, в които ги ядем зелени.

Но за да уравновеси лудостта, която извира на вълни, се катери по покривите на хората. Грешка, това беше тайна…

 

 

Мисия Централна нервна система, разказ Хелиана Стоичкова

Вселенската академия всяка учебна сесия изпращаше студенти на изследователски мисии. Този път при тях бяха на обучение голяма група от индивиди с размери на молекулярно ниво. Те бяха много, бяха упорити, бяха малко шашави и прекрасно се справяха с хаоса на квантовата физика. Да го кажем съвсем честно бяха едни от любимите ученици в академията заради своите миниатюрни размери и простият факт, че никой на практика не знаеше дали въобще присъстват на занятията. Въпреки това редовно се изпращаха доклади към родната им планета колко много информация са усвоили по време на своето обучение.

Натовариха ги на миниатюрните им кораби и ги изпратиха на първата им изследователска мисия. Задачата им беше да изучат генома и функционирането на раса в слънчевата система като на Земята пристигнаха 48 кораба. Истината е, че изпратиха 50, но два от тях объркаха планетата и още търсят живот на Марс. С тяхната упоритост, си помислиха гордите им преподаватели, много е възможно и да го открият.

И така 48 кораба си намериха 48 човеци и нахлуха с взлом в телата им. Всеки отбор имаше собствена адженда и трябваше да направи изследване над различен аспект или част на човешкото тяло. Списъкът беше много дълъг и на група 14 й се падна централната нервна система. Тялото, в което се намираха беше на землянина Пашов, който до този момент водеше съвсем нормален, според обичайните разбирания, живот.

Те разпънаха централния си щаб на свръх ключово място близо до амигдалата точно на връзката между двете полукълба на мозъка и започнаха активните си изследвания. На пръв поглед не оказваха никакво влияние над живота на Пашов, но за зоркия поглед на неговата съпруга доста необичайни неща започнаха да се случват. Например той започна да се осамотява в тоалетната като непрестанно четеше. Стана вглъбен. Толкова много четеше, че тоалетната се запълни с книги, а тя това съвсем не го намираше за приемливо. Освен това той много внезапно започна да забравя годишнината им, къде стоят кърпите, коя е колата им и така нататък. Списъкът ставаше все по-дълъг, но когато Пашов седна в един ресторант и без нито един урок по пиано изсвири Фюрелизата на Бетовен на черния красив роял тя разбра – нещо много смътно става в душата му и е време да се вземат мерки.

– Никола! – сбърчи тя вежди пред вратата на тоалетната – Аз зная какво става с тебе! Ти изживяваш кризата на средната възраст! Чела съм за тия работи. От седемнайсет години сме заедно и за пръв път си странен! Да излизаш веднага от там! Отивме на лекар!

Той примигваше в недоумение. Как да й признае, че оня ден се събуди в метрото и не си спомняше как е стигнал до там. Сякаш беше отвлечен от извънземни. Затова без да спори се съгласи с нея. Но някакъв странен порив в него се съпротивляваше. Той толкова свикна с това място, с тази малка уютна стая, с тази чиния, че не можеше… Просто не можеше да излезне. Заключи се вътре и нещата се влошиха.

През това време в драгоценната му Амигдала, така важна за психиката му,` течеше оперативка. Миниатюрните изследователи бяха изкарали уникалните си микро таблети и с детско настървение коментираха уникалните си открития. Като начало те бяха открили, че спомените и информацията се съхраняват в цялата нервна система. Както в церебралната, така и в церебеларната и тази информация постоянно циркулира. Трайните спомени обаче се запаметяват на най-разнообразни места в тялото като с тази функция са натоварени и другите органи. Например, когато правеха сондаж в прасеца на левия крак те без да искат прекъснха връзката на централната нервна система със влакно, което явно беше важно, защото Пашов обърка етажа, на който живее. И известно време се лута между етажите.

– Това бяхме ние. – вдигна ръка малка групичка и това предизвика смях сред останалите. – Не се смейте. Вие как шунтирахте оня нерв, когато забрави как се казва.

– Без да искаме го прекъснахме. – заоправдава се друга групичка – Освен това той тогава беше пиян. Не се брои.

– Ами те, докато ровеха под нокътя на десния му палец…

– Търсехме връзката между движението на информацията и двигателната функция на пръстите! От къде да знаем, че ще отключи някакви странни рефлекси!

– Стига, стига… – надвика ги ръководителя на глупата – Стига вече! Нашата мисия в това тяло приключи. Ние разбрахме, че информацията се записва на най-различни места. Разбрахме, че като нараним някоя тъкан и спомените запаметени в нея си отиват. Всеки орган в човешкото тяло съхранява купища информация и когато не функционира добре централната нервна система има затруднен достъп до тази инфомация. Научихме страшно много и е време да напуснем това тяло. Но преди да си тръгнем трябва да намерим начин да върнем изследвания обект във вида, в който го заварихме. Ние харесваме това тяло, нали? Ние харесваме как тя му готви, нали?

– И други работи харесваме, които тя прави… – каза някой и всички се засмяха.

– Стига, стига… Да поговорим за проблема с тоалетната. – и всички се смълчаха. – Кой и къде пипна преди да се появи тази мания с тоалетната? – пълна тишийна. – Хайде сега. Чухте какво става. Той вече не иска да излезне от там. Тя иска да го изгони от къщи. Мислете!

– Може би нещо с очния нерв…

– Глупости! Аз лично работих там!

– Имате две седмици преди да напуснем тялото. Искам да го намерите и да го поправите! Мисията ви е проста.

– Да бе, да… Проста. Четири месеца ровим и сега било просто… – започнаха да сумтят всички като си взеха инструментите и тръгнаха по цялото тяло на Пашов да търсят къде се корени проблема.

През това време в живота на семейство Пашови нещата бяха ескалирали до неузнаваемост. След като две седмици тя му дава храна и напитки през леко открехната врата търпението й се изчерпа и тя нахлу вътре с взлом. Часове по-късно двамата седяха при известен психотерапевт, който ги гледаше с почуда. Тя беше бясна, косата й беше щръкнала сякаш е бъркала по контактите, а очите й светеха като фарове. Пашов обиден, доста накърнен седеше в стола прегърнал една тоалетна чиния.

– Виждате ли? Виждате ли как живея! – каза тя като направи жест към мъжа си. А той за да прозвучи съвсем драматично запримигва странно с едното око и стисна още повече тоалетната чиния. Никой от тях не знаеше, че в момента там някъде вътре върви сериозна ремонтна дейност по частично прекъснато влакно и трима го опъват за да не се скъса докрай и клепача да падне завинаги.

– Аз не мога повече! Аз ще полудея! Аз съм луда! Аз съм извън равновесие! Имам нужда от лекарска помощ… – Тя продължаваше да нарежда много превъзбудено и дори удари по бюрото на психотерапевта. В същия момент крака на Пашов се изметна и ритна бюрото. Някъде вътре в него, надоло в десния му крак един извънземен глас извика „Аз бях“. Но този глас остана нечут и ехото от ритника прокънтя през стаята. Пашов се обърна и погледна жена си с почуда.

– Не ме гледай! Хич не ме гледай! Побърка ме! Поболях се с тебе! Не мога повече! Погледни как си я прегърнал тая тоалетна чиния! – и после се обърна към психолога – Докторе, той изкарва повече време с нея отколкото с мене!

Психотерапевта се беше хванал през устата и ги гледаше заинтригувано. Но истината е, че идея нямаше какво да ги прави. Въртяха му се някои идеи, но не можеше да се ориентира още в ситуацията и затова изчакваше да види още. В тоя момент Пашов си пое внезапно въздух и се ококори. Нещо го боцна някъде в стомаха и той примигна няколко пъти. Погледна към тоалетната чиния, която стискаше и после към жена си, която имаше налудничав вид.

– Вили…

– Няма Вили, побърка ме!

– Вили, каква е тая тоалетна чиния?

– Каква е тая тоалетна чиния?! Ще те провеся от някъде и ще те пусна! Ще те кача на НДК и ще те метна от там! Как така каква е тая тоалетна чиния! Ти я донесе!

– Защо? – Той неудоумяваше и като я остави на земята предегна се да успокои жена си. Тя изглеждаше много зле. Сякаш го бяха заключили отвътре и току що го отключиха. Сякаш току що се събуди. Той не знаеше, че вътре в него тече невиждан извънземен купон след невиждана извънземна ремонтна дейност. Но и да знаеше това нямаше да го накара да се чувства по-добре. Жена му за момент се загледа в очите му. Сякаш го видя. – Какво става, мила. Какво правим при този човек?

Тя се хвана през устата и се хвърли на врата му като се разплака.

– Сега добре ли си? Сигурен ли си?

– Не разбирам какво става. Сякаш се събуждам от някакъв сън…

– Мина ли ти? Добре ли си? – Тя не спираше. Гледаше му очите, пипаше му ръцете. Това онзи предишния мъж ли е или новото куку. Много искаше да се върне оня готиния от преди. А той се засмя и я прегърна.

Психолога ги гледа известно време как тя го прегръща, целува го, всичко сякаш вече е наред и си каза – Ясно, жената е изчаткала от липса на секс. Случва се на всички. Виждали сме го хиляди пъти.

– Спокойна ли сте вече? – попита я психотерапевта – Много се радвам, че сте вече се чувствате по-добре. Такива неща постоянно се случват.

– Наистина?! – тя го погледна недоумяващо – Вие сериозно ли?

– Да. Нямате никакви проблеми. Повече любов, повече внимание и всичко ви е наред. Вие не знаете какви неща се случват по света. Какви неща стават! Ей оня ден един в Лондон излезе и със спрей написа на площада… Чакайте ще ви го прочета. Просто уникален случай. Ето го вестника

„Съпланетарници, кораба ни се повреди. Заключени сме в това тяло и не можем да отлетим. Зад лявото ухо. Елате да ни приберете! Ние сме на адрес: Тотенхам Корт Роуд 14, мъж с брада“

– Ето това е тежък случай. Човека има кораб с извънземни в главата си. Не е шега работа. Вашето е нищо.

Какой романтик, разказ Хелиана Стоичкова

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…

Бабо, не плачи, разказ Хелиана Стоичкова

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Балканеца Джони, разказ Хелиана Стоичкова

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Сашо Пингвина, разказ Хелиана Стоичкова

Пингвина седеше на тротоара с разбита глава и бършеше сълзите си. Наистина го болеше, но как щеше да успее без да го боли. Кръвта се стичаше на вади по лицето му и разнебитеният му вид беше направо страховит. Той загаси цигарата, стана и се приближи към стената. Върху сивата мазилка имаше малко червено петно с леко кафеникав отенък. Застана с лице срещу стената, извади окървавена кърпа от джоба на панталоните си и избърса кръвта от брадичката си да не пръска. След това се наведе назад и с все сила си удари главата в стената. Извика от болка и се преви на две. Така му се виеше свят от удара, че приклекна. Въпреки болката се надигна застана срещу стената и далеч по-слабо, но по-изпъчен се засили и пак удари глава в нея като този път болката беше толкова силна, че цялото му тяло се отпусна и той се свлече на земята напълно безпомощен. Вдигна един капак от кофа за боклук и си затисна главата с капака право в стената. Натискаше и пъшкаше, но така и не припадна.
– Леле колко боли! Защо не мога да се… – той почти плачеше и се държеше с едната ръка през главата докато с другата си опипваше панталоните в търсене на кърпата. В този момент до него се спря непознат, който клекна и загрижено го заоглежда.
– Добре ли сте?
– Да, да. Все по-добре… – каза Пингвина и заплака като малко дете.
– Да не са ви ограбили? Колко пари ви взеха?
Пингвина вдигна очи и видя висок мъж с издължено лице и малки очилца, закачени на дълъг, крив нос. Така издълженият клекна и коленете му изпукаха зловещо силно.
– Ти кой си? – Пингвина извади кърпата от джоба на панталона си и я сложи на нараненото си чело.
– Аз съм…Грънчаров. Продавам прахосмукачки. Искаш ли прахосмукачка? Тази е с форсиран мотор.
– Не ми трябва никаква прахосмукачка, бе! Не виждаш ли, че ме боли!
– Ако имаше сега нямаше да си тук на улицата, а в къщи на чисто.
– Я се разкарай от тука, бе! К`ъв ти е проблема! – Пингвина се обърна на другата страна и очите му зашариха по паважа с леки превъртвания, просто му се виеше свят.
– Да помогна с нещо. Да ви заведа в болница?
– Още е рано. – Пингвина въздъхна – Малко остана!
– Вижте аз по професия съм ватман, но все ще мога да направя нещо за вас. Не съм толкова некадърен колкото изглеждам. В интерес на истината съм доста сръчен. Работил съм при един часовникар цели четири години! Много тежка работа за малко пари. Обаче часовниците цъкат без да спират. В това е хватката. Няма друго. Важното е часовника да продължава да работи. Знаете ли, че има часовници, които работят по двеста, триста години без да спрат? Произвеждат ги…
Пингвина се надигна и изрева с глас.
– Ти къв си, бе, идиот ли си? Не ме интересуват твоите часовници!
– Виждате ли, а мен ме интересува защо се опитвате да си разбиете главата в стената. Човек винаги има какво да научи.
– Ще ти кажа защо, нагляр такъв! Защото искам да се приключи с тая простотия – моя нещастен живот! Защото ми писна да ме третират като утрепка и ми е писнало такива като теб да си врат гагата в чуждите работи! Защото ако успея да изпадна в кома ще си оправя животеца жалък! Ето за т`ва! Айде върви да си продаваш комините някъде другаде!
– Прахосмукачки продавам.
– Същото. Довиждане!
Дългуча се надигна и го загледа замислено. Потърси из джобовете си и извади цигара и кибрит. Запали и пак клекна като коленете му изпращяха толкова силно, че тихо ехо пропълзя по уицата.
– Защо, ако не е тайна, искате да изпаднете в кома? Да няма няква далавера в това?
– Тебе какво те интересува? – опъваше се Пингвина, а всъщност малко се страхуваше да не изглежда смешен в очите на тоя досадник. А и да не му откраднат патента.
– Не знам. Много е яко. Срещам някакъв човек, който вместо да се боричка като мене да продава по една прахосмукачка на пет месеца е седнал тука на паважа и иска да изпадне в кома. Каква е далаверата? Какво ще спечелиш? Дай! Кажи ми нещо, което не зная!
– Ще ти кажа, ама няма да казваш на никой.
– Айде да видиме дали ще ме впечатлиш! – дългуча засмука жадно от цигарата и огънчето стана ярко червено. Пингвина се огледа подозрително и се приведе към непознатият.
– Добре. Ще ти кажа. Ето каква е работата. Миналата година съседа отгоре, над нас, си фраснал главата в една метална греда на строеж някъде по Пампорово и като се събужда някви мили хора го настанили в къщата си да го спасяват. И тоя ни документи носи, ни нищо, ни пари! Лежи там в къщата на хората и не знае кой е. Гледай к`ва е хватката. Той не знае кой е. Те не знаят кой е. И кво да видиш залюбва се той с щерката и хоп – сватби, кръщенета, годежи! Развод със старата! Айде таткото да му намери работа, айде да му даде да управлява ресторант! Една година по-късно пича е собственик на малко хотелче в Пампорово! А кажи ми! Една седмица кома! Некъв никаквец беден като цървул стана човек! – Пингвина невъздържано клатеше ръка и ръкомахаше и даже изхлипа – Само това!
– Да де, ама… – дългуча се надигна и коленете му пак изпукаха – Теоретично… К`во ще стане ако се събудиш след десет години? Десет години губиш! Целият ти живот в кома ще мине…
– И за тва съм помислил. Всичко съм обмислил – Пингвина почна да тършува из джобовете на панталоните си и от там извади пълни шепи с изрезки от вестниците и започна да ги хвърля около себе си. – “Повече средства за хората в кома”, “Болниците отварят нови помещения със специално оборудване за хора в кома”, “Исул ремонтират ново крило специално за хора в кома”, “Мъж се събуди след 25 години кома и правителството му отпусна специална доживотна пенсия”!
– Е? И какво от това?
– Как какво!? Не виждаш ли! Ще си живея в най-луксозна стая, току-що ремонтирана, ще идват красиви медицински сестри да ми четат вестници, ще ме хранят и ще ме поят и всичко това безплатно. Не се налага да работя, не се налага да се ядосвам, нищо не трябва да правя. Не се налага да ставам за да ходя до тоалетната! За всичко е помислено! Всичко е безплатно. И при това с шанс когато се събудя някой да се погрижи за мен!
– Да де ама… Така погледнато в затвора може би е по-добре…
– Не. В затвора е по-трудно. Щото като си буден ти се искат някакви неща, а като спиш какво ще искаш. Спиш си. Сънуваш там нещо…
– Аз… – Дългуча пак клекна и се наведе към Пингвина – На мене идеята за затвора по ми хареса. Поне си буден… Четеш си вестника сам, никой не иска нищо от тебе, ти не искаш от никой нищо… няма кой да ти хленчи за сметките, да те тормози хазяйката. Не могат да те изгонят от затвора, нали? Хитро!
– Ти пък. Тая глупост ти харесва?!
– О, да. Много при това. – Пингвина се огледа в очите на дългуча и за момент се уплаши. – Ще ти предложа сделка. – Дългуча се изправи и започна да крачи съсредоточено в кръг. – Точно така. Леля ти Гинка ще полудее. Овца! Не мога да я понасям! Къса ми нервите само като влезе в стаята и съм готов да я удоша с ей тия две ръце. И все ми говори за проклетите прахосмукачки. Мразя ги! Мразя да е чисто! – той ритна прахосмукачката и тя издрънча – Най-обичам да си хвърля дрехата на земята! В кочината! Обожавам да ям с пръсти! Обичам скърцащи врати. Обичам звука на метала! Скръц, скръц! Щрак! Как не съм се сетил по-рано! Удивително! Като часовник, който отмерва времето… Аман от тези капиталистически глупостии! Минимализъм! Това е истината! Как може до сега да не съм виждал истината?!
– Каква истина, бе човек? – уплашено го гледаше Пингвина.
– Че вегетираме! Съществуваме за да създаваме енориаши, данъкоплатци, да ги отгледаме скопени! И да работим! Работим какво ли не! Вместо да работим, сега те ще ни гледат! Искаш малко, получаваш много. Искаш ли много все ще си незадоволен…
Дългуча клекна пак и Пингвина подскочи като се чу пукането на хрущялите.
– Аз те пребивам, ти изпадаш в кома, аз отивам в затвора. Перфектно. Сделка? – Дългуча протегна ръка за да скрепят договорката със здрависване.
– Уоу! Я чакай малко! – Пингвина се отдръпна. – Ами ако ме убиеш?
– Ще ми сложат доживотна. Страхотно!
Пингвина скокна като ужилен.
– Как страхотно, бе, нали ще умра!
– И какво като умреш? Тя твойта и без туй си я закършил!
– Ама аз не искам да умирам. Искам само да си оправя живота…
– Аз ще ти помогна… Ще сме си взаимно полезни, нали? – Дългуча се надвеси над него и чак сега Пингвина видя коко е висок. Пингвина заотстъпва назад и се спъна в прахосмукачката на дългуча. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.
– Стой далече от мен. Ти си луд! Помощ!
– Аз лекичко ще те ударя! Само веднъж ще те ударя…
– Не се приближавай!
Дългуча стъпи върху прахосмукачката и тя изпращя под краката му. Той протягаше жадно ръцете си напред:
– Ще бъда много внимателен…
– Помо-ощ! – Викаше Пингвина, но нямаше никой на улицата. Проклет късмет, бе избрал най-пустата улица за да не може никой да го спаси, а сега отчаяно се надяваше някой да мине. – Спри се, бе, човек. Не така. Дай да поговорим… Ще се разберем за ден, за час. Не е сега момента.- О, – очите на дългуча светеха – Ще бъда много внимателен…,

Кон на F3, разказ Хелиана Стоичкова

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Добър вечер, добро утро…, разказ Хелиана Стоичкова

Вихрен отиде да остави един фар на свой приятел, но той беше зает и го помоли да го занесе в работата на жена му. Като видя приятелско лице Стела се подпря на бюрото си и въздъхна тежко:

– Скъпи приятелю, имам нужда да се наспя. – тя се хвана през очите – Наистина ако си легна сигурно ще спя три дни. Честно, вече в натура ще плащам. Само да се наспя.

– Ми.. – той се почеса по тила като се засмя – прибери се и се наспи.

– Не мога. Когато съм в къщи сутрин просто ставам и излизам. Не мога.

Той повдигна недоумяващо вежди, извади си ключовете от джоба и й ги подаде.

– Ето ти ключове, иди у нас и се наспи.

Тя запримигва като даже разклати глава първоначално в дълбоко несъгласие със себе си, но нито един от вътрешните й гласове не успя да надделее над желанието за сън и тя внезапно се спря и взе ключовете от ръката му:

– Къде живееш?

– Иван Вазов, бл. 405, ап. 8. – той наклони леко глава и се усмихна широко. – А ако те търси мъжа ти?

– Няма ме! На друга планета съм! – тя си взе телефона и излезе като остави вратата на кабинета си отворена. А той се засмя и като се заоглежда тръгна след нея.

Закара я в апартамента си с ясното съзнание, че тя му предлага секс. Влезнаха в кухнята и настана неловка за него тишийна.

– Едно кафе? – тя го гледаше и се прозяваше – Ясно, силно кафе. – той се обърна и извади кафето от шкафа. Извади захарта, изми каничката и като се обърна нея я нямаше. – Стела?

Отиде в хола, но там я нямаше. Влезна в спалнята си и повдигна вежди наистина изненадан. Тя се беше мушнала под завивките в леглото му и вече беше заспала. Той затвори вратата и отиде в кухнята да пие кафе сам. Изпи кафето и започна да се чуди какво да прави. Затова взе си ключовете и излезна. Пазарува, купи вино, купи разни работи за ядене и след няколко часа се прибра. Отвори вратата на спалнята и тя се надигна леко в леглото.

– Добър вечер.

– Добър вечер, гладна ли си?

– Не, благодаря ти, ще полежа малко… – и тя пак заспа.

Тази нощ той спа на канапето като спане е силно казано, защото още се чудеше по пътя на каква логика тя въобще дойде в апартамента му, а не се прибра у тях си. Може би там имаше някакъв проблем. На сутринта стана и като направи кафе седна в кухнята. След малко тя влезна и си взе една ябълка от масата.

– Добро утро. – усмихна му се приветливо и като отхапа от ябълката разтърка очи.

– Добро утро. Има кафе.

– Мерси. – и тя се обърна и отиде да си легне. И спа цял ден. На вечерта стана, взе си парче кашкавал – Добър вечер.

– Ами… – усмихна се той – Добър вечер… – и тя пак се върна в спалнята му.

На третия ден той реши, че повече няма да спи на канапето и отиде и си легна до нея в собственото си легло. Тя се сгуши до него и продължи да спи като на сутринта той стана преди нея и отиде на работа. Като разказа на колегата си какво се случва той му се усмихна.

– А смята ли да си ходи?

– Ми не зная. Тя само спи. Нищо не пипа, нищо не прави. Добро утро, добър ден, добър вечер и си ляга.

– Стига бе… – колегата му се засмя. – Три дни спи?

– Да, бе.

– Поне хубава ли е?

– Ми… Да. – и те цял ден обсъждаха колко хубава трябва да е една жена.

На следващият ден беше същото. Той отиде на работа и колегата му го подкара от далече:

– Тръгна ли си?

– Не. Добро утро, добър вечер… – и той вдигна ръце недоумяващо. – И за мен е все едно. Взима си душ, взима една ябълка и пак заспива.

– И не те закача?

– Не, бе. Лежа до нея и тя си спи.

– Е, мъжа й не я ли търси?

– Тя му написа съобщение, че отива на почивка.

– Тя верно е на почивка. – и двамата продължиха да работят като цял ден обсъждаха каква е причината да не може да спи в къщи. Може би мъжа й хърка. Може би я дразни. Може би са скарани. Някаква причина имаше.

На следващият ден колегите му започнаха да се бъзикат с него:

– Нашият приятел си намери жена. Да знаеш тя няма да си тръгне.

– Как няма да си тръгне. Нали е женена. – вдигна ръце той.

– Наистина ли не се закача с тебе? – другите любопитстваха, а той клатеше глава. И цял ден обсъждаха тежкият въпрос ако тя не се закача следва ли той да я закача. Защото все пак той е домакин и трябва да бъде максимално гостоприемен.

На следващият ден го питаха кога ще бъде сватбата:

– Ние не ти вярваме, че нищо не се случва. Ти сега ни лъжеш. Добро утро, добър вечер пък нищо друго не разказваш…

– Няма, бе. Жената си спи тихо. „Благодаря“, „мерси“ и заспива.

– Ма няма такава жена, която първо само да благодари и второ да е тиха. Просто досега трябваше да е обърнала къщата наопаки.

– Казвам ти. Спи. А когато е будна „Добър ден“ и мълчи. Не говори.

– Няма такива жени дето мълчат и не говорят! Тя да не е нещо хахава.

– Ми де да знам. Може и хахава да е. – и те цял ден обсъждаха какво може да й е сбъркано на тази жена, която нищо не казва, само се усмихва и благодари. Може да е лудичка, може да е изнервена от липса на внимание, може дори всичко това да е нарочно. Кой знае. Знае ли човек?

Дойде неделя. Той се събуди пръв и като се надигна в леглото загледа се в нея. Хубава ли е? Хубава беше, дявол да го вземе. Пък как сладко спеше усмихната, още по-хубава му се виждаше. Лъчите на слънцето я огряваха и той видя, че има чаровни лунички по лицето. Пердетата се поклащаха от лекия вятър, който влизаше в стаята и някак собствения му дом стана различен. Само от това, че тя е там. Вече не го интересуваше каква е причината да дойде в апартамента му. Даже не го интересуваше дали ще си тръгне. По-скоро му беше любопитно колко време ще продължи това. Някак свикна с нея и му хареса да се събужда сутрин и да я гледа. Внезапно тя се размърда и отвори очи.

– Добро утро.

– Добро утро. – усмихна се той. – Наспа ли се?

– Да. – усмихна се доволна тя като се дръпна назад и седна в леглото. – От колко време съм тук?

– Ами… Около седмица.

– Наистина?! – тя се засмя сконфузено като закри с ръце лицето си. – Не мога да повярвам! Изтърпял си ме цяла седмица?!

– Е, не мога да преглътна, че ми изяде ябълките. И една круша. Много ми беше трудно да го приема. – той се усмихна и тя прехапа устни.

– Ужас… – разтърка тя очи като започна да се кикоти.

– Нямаш представа… По едно време мислех да извикам полицията и да кажа – вижте, тази жена ми изхаби цял сапун. Арестувайте я! Превзе ми леглото…

Тя започна пак да се кикоти като стана, взе си ризата от стола и започна да си обува панталоните.

– Е, преди да си тръгна какво ще бъде? Палачинки, мусака или нещо друго…

Трябва да признаем, че така както се поклащаха пердетата „нещо друго“ му хвана най-силно вниманието.

Момичето с усмивката, разказ Хелиана Стоичкова

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

Абсурдите на Гана По, Хелиана Стоичкова

„Абсурдите на Гана По“ 2001 г. съдържа 36 разказа. Редактор и рецензент на книгата е Алберт Бенбасат. „Абсурдите на Гана По“ е с формат 60/80/16 и съдържа 6 печатни коли. Графиката в рамка на корицата на книгата е от художника Фам Чунг, а оригиналът е собственост на Алберт Бенбасат.

Едноименният разказ от книгата е публикуван най-напред във вестник „Литературен Форум“.

Съдържание:

Какво е това нещо, което наричаме изкуство?
Пирати публикуван от турският вестник „Kül Öykü“
Дай отначало
Изненада
Самотникът
Мирише ми на люляк – публикуван от вестник ЛФ.
Парите на онзи човек
Среща
Моника
Селекция на мотиви
Хау ду ю дуй се
Искам я!
Публикацията – публикуван от вестник Труд.
Дебелото черво на един италиански готвач
Един живот
На масата
Бъди щастлив
Баба ви
Пияни проблеми
Нощта на незнанието
Възрастният мъж
Продуцентът – публикуван от вестник Труд.
Начини
Втори А клас
Мисля, че сме заедно…
Треска за любов
Пробуждане
Просещият непознат
Снимка
Прабаба казваше…
Във вихрушката на новото
Баба Нонка
Дай една цигара
Абсурдите на Гана По – публикуван от вестник ЛФ, също от турският вестник „Kül Öykü“
На посещение
73, 74, 75

Сладко от портокали, разказ Хелиана Стоичкова

Треньора на младежкия футболен отбор Славия излезе от игрището наистина ядосан.

– Къде е оня синковец?! – викна към няколко момчета и те му посочиха новата пристройка със залата. Той се отправи натам и като мина през топлата връзка между административната сграда на стадиона и залата и се спря до вратата. Любимият му играч отново свиреше на пианото тази меланхолична проклета музика. Отвори внимателно и влезна тихо. Искаше да го остави да приключи преди да го подхване и поседя малко на вратата. А момчето свиреше доста добре. Ако трябваше да признае на глас, че музиката му харесва нямаше да го направи. Но тайно, някъде дълбоко в себе си си призна, че му харесва. И то много.

Когато Вихрен натисна последните ноти тренера се размърда и като закрачи нервно към него бързо влезна в роля.

– Ти ще ме съсипеш, бе, момче! Какво? Още си девствен ли! Забрави, че си футболист ли!? – Вихрен се обърна и го погледна почти безразлично. – Знаеш ли какво правиш ти с мене!? Удар ще получа заради тебе! Съсипваш ме! На тебе говоря!

Вихрен сложи ръка на пианото, но тренера скокна при него на подиума и като задърпа един стол седна до него.

– Какво?! Майка ти ли те кара да свириш! Да й се обадя ли? Какво да направя!? Ти си футболист, подяволите! Не си ми някакъв музикант! Ще й се обадя! Ще говоря с нея! Къв е тоя портокал тука? Това мина…

– Никой не ме кара. – Вихрен наведе глава и натисна няколко ноти.

– Виж какво! Беше нападател! Най-добрия ми нападател! И после какво ти стана?! Какво, кажи ми! Направих те халф! Стана за срам и резил! Не те ли жегна поне малко. И днес на игрището само глупости правиш! Оглеждаш ми се като някоя кокона. Искаш ли да ти купя гримове?! Чий го търсиш! Подават ти топка ти блееш! Не мога повече, честно ти казвам. Талантлив си, но ще те изхвърля от отбора!

Вихрен натисна още няколко тона и сложи и лявата си ръка на клавиатурата.

– На тебе говоря, бе, лайно! За какво рита топка толкова време? За какво ми губиш времето?! Знаеш ли колко играчи биха се радвали… – и тренера се спря и се загледа в него – Да не си влюбен, бе, синковец?

Вихрен вдигна очи и го погледна.

– Ма как може, бе! И таз хубава! – Тренера извади цигара и запали като се подпря на пианото и се загледа в него. – Имаш ли си приятелка? Секс правиш ли редовно? Да те водя някъде. Да не си девствен?

– Не… Тренер… – Вихрен направи някаква странна мимика, с която искаше да каже, че нещата са малко по-сложни. – Не е това.

– А какво е? Кажи ми. Целия съм в уши!

– Знаеш ли чия е тази музика?

– Дреме ми на топките чия е тази музика. Аз съм тренер, не съм диригент!

– Това е Едвард Григ. Опус 47, мелодия 3.

– И? Какво от това? Много хубаво. Браво! Знаеш му името на тоя дето го свириш! Това какво общо има с футбола?

– Григ е бил женен за братовчедка си. Знаеш ли това?

Тренера се засили да му говори нецензорно, но веднага след като си пое въздух се спря и се загледа в него. Цигарата му догоря и той запали нова.

– Ти ще ме умориш мене, бе. Дойдох да си говорим за футбол, ти ми свириш на пиано и сега това… В братовчедка си ли си влюбен?

– Да. – Вихрен натисна тон ла и тренера му бутна ръката грубо.

– Пък нямаше ли някакви други момичета в тоя град, бе, синковец?! Бе ти… Поне втора братовчедка ли ти е?

– Първа. Първа братовчедка ми е. И обича сладко от портокали.

– Сега пък сладко от портокали! Сладко от портокали! Не знам какво да те правя!

Тренера стана, обиколи пианото и като направи няколко крачки върна се при него и започна да размахва пръст.

– Сега ще забравиш за тази братовчедка. Ще си намериш едно хубаво момиченце. Ще се забавлявате много и пак ще почнеш да мислиш с главата си, защото такива като тебе колко съм ги виждал! Влюбен бил, искал бил… Опропасти си кариерата и после дойде при мене „ама тренер ти беше прав!“ Прав бях, я!

– Ти не разбираш. Проблема е, че…

– О, аз никога нищо не разбирам. Аз от нищо не разбирам! Само от любовния живот на банда пикльовци, които ще ми докарат сърдечен удар някой ден!

– Не. Тя всъщност не ми е братовчедка, защото е осиновена. Виждаш ли – опита се да му обясни Вихрен – ако й кажа, че я обичам тя ще ме отхвърли защото сме първи братовчеди. Но ако й кажа, че е осиновена тогава няма проблем, защото ние реално не сме първи братовчеди. Но ще й създам проблем с родителите й. А аз не искам да й причиня страдание. Нито на леля ми и чичо ми. Кажи ми какво да направя… Какво да направя? Освен това тя си има някакъв приятел.

– Е, това, че си има някакъв приятел няма да те спре, нали? То е ясно… – тренера седна пак до него и го остави да посвири няколко минути. Но някак вътрешното му чувство да му напляска няколко шамара се тушира и той го погледна повече бащински. – Ма колко я обичаш?

– Ами… – Вихрен намери най-ниския тон и като прехапа устни натисна го.

– Не – започна тренера – това е само едно увлечение. Повярвай ми. И аз съм имал такива. Ходиш като болен, големи фойерверки и като се появи някоя нова мадама и айде-е. Другата я забравяш. И тука ще стане така. Намери си гадже. Не ме карай да ти търся приятелка.

– Но аз наистина я обичам! Вече всяка вечер стоя пред блока. Не мога. Като съм на игрището гледам само встрани, защото често идва да ме гледа. И все нея търся. – и той вдигна ръце – Обичам я.

– Обичаш я? Че ти знаеш ли какво е да обичаш? Да обичаш е всеки ден да гледаш любимата жена отдалече и да се молиш, че е щастлива с мъжа си. Да се страхуваш всеки път като чуеш линейка да минава покрай тебе. Да се събуждаш с мисълта за нея и да заспиваш с мисълта за нея. Да се давиш в погледа й безнадеждно. Да избягаш от себе си за да бъдеш в мислите си постоянно с нея. И някой ден да се престрашиш да слезнеш на нейната спирка в метрото. „Любов по време на холера“, моето момче, мъчителна и сладка. Единствена – където и да си, с когото и да си. Където и да е. С когото и да е. И ако имаш късмета да срещнеш отново себе си на тази спирка да осъзнаеш, че всичко, от което имаш нужда е сутрин да се огледаш в очите й. Защото в тях виждаш себе си. И когато ти слага захар в кафето и ти бърбори за странните си занимания да я чуваш без да слушаш думите. Защото нищо от това, което ти разказва за подрязването на цъфтящите храсти и горенето на желязото не би могло да бъде скучно. Просто защото няма никакво значение какво ти разказва!

– Е да де. – Вихрен не беше виждал тренера си в такива лирични отклонения и чак се впечатли.
– Тогава какво чакаш? Да минат 50 години? – Вихрен го погледна много изненадан, но тренера му продължи – Да. Така е мойто момче. Стават такива работи. Действай сега, ако стане нещо ще стане. Или ще те приеме или ще те върне. Ако те прати по дяволите поне няма да се пържиш в собствен сос двайсет и три мъчителни години като някои хора, дето са седнали да ти дават акъл.

Тази вечер тренера му говори дълго. Окуражи го да действа и му даде време да си събере мозъка или напуска отбора. Вихрен си взе портокала и отиде да виси пред блока на любимата си първа братовчедка. Беше вече десет и половина вечерта и не му стискаше да позвъни. Леля му и чичо му сигурно вече си бяха легнали. Не беше удобно и в тоя момент щастлива случайност! Анита излезна от входа и се запъти към кофите с боклука.

– Анита… – викна й той и тя се спря до кофата. Хвърли боклука вътре и като го позна даже се затича към него. – Анита, аз… Дойдох да те видя. – И той млъкна. И тя прехапа устни и той прехапа устни и двамата започнаха да се гледат.

– Дошъл си да ме видиш?

– Ох! Защо е толкова трудно! Тоя портокал е за теб.

– Дошъл си за да ми дадеш един портокал? – тя се засмя.

– Не, дойдох да ти кажа, че те чувствам ужасно близка, но понеже съм… Обичам те, но не като братовчед. И се питах… Дали съм сам в това или чувствата ни са взаимни…

Тя стисна портокала притеснено като не спираше да го гледа право в очите. Той наведе глава и зачака отказа. Просто си представяше сега какво ще чуе. Когато беше на игрището обикновено след такива изпълнения тренера крещеше „Ей, кретен! Ти за пръв път ли виждаш топка, бе?!“ Но тя му се усмихна.

– Мислех, че никога няма да попиташ. Освен това, аз съм осиновена…

Змийска кожа, разказ Хелиана Стоичкова

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.