Разходка във гората, разказ Хелиана Стоичкова
Вървя си през гората с моя кон
и чувам аз внезапен стон.
Коя ли дама в нужда изгоряла
така зове за помощ в тази яма.
Кога поглеждам дамата и плаче
– Моля те да ме извадиш. Уморих се вече.
Гледам я засукана и напращяла
като коприна нежна, кожата й бяла.
Връзвам коня, дърпам, дамата излиза.
По телцето й полепнала окаляната риза.
– Кой те хвърли в тази яма, мила?
А тя потрепва с мигли останала без сила.
– Тръгнах във гората за къпини,
но не щеш ли моят мъж от тук да мине.
Казва – Де е оня дето срещаш тайно?!
– Сладко ще варя. – отвръщам аз потайно.
– И той ме спусна в тази яма мръсна
и рече „Който те извади, главата му ще пръсна!“
Но вече цяла сутрин никой тук не идва.
Забрави ли ме?Зная ли? Той май си тръгна.
И тъй момата кръшна седна ми на коня
и я поведох към дома без да я гоня.
Любовника й, жалкия страхливец
избягал в страх от нейния ревнивец.
И моят кон щастлив на гръб с жената
разходка си направи из гората.
Че по е весело когато
нареждат се от самосебе си нещата.