класически разкази

Всичко е нормално, разказ

Доживях и това. От първо лице да разказвам какъв страхливец съм. Всички го правят, а мен ме е страх. Все едно света ще свърши. Чувствам се така сякаш не ми стиска. Ми не ми стиска, какво да направя. Доктора ми казва „Не се притеснявай, бе, човек! Само малко ще го резнем…“ а аз се шубельосвам като момиче.

                Влизам в кабинета неуверено, а той ми прави знак да сваля дрехите. Идва при мен и гледа как ми треперят пръстите. Усмихва се и слага ръка на рамото ми:

– Слушай, не е кой знае какво. Съвсем малко с ножчето. Боли само първия път. После става ежедневие.

– Ма докторе, сигурен ли си, че това е безопасно? – Гледам го и устата ми трепери, а той ме стиска за рамото:

– Аз колко пъти съм го правил… Ехе…

– Ама… – Прехапвам устни, но все пак питам. – После ще мога ли да го ползвам?

– Като дефлорирането е. После само кеф. – Намига ми и аз продължавам да се събличам. – Ако и жените бяха страхливи като вас този свят ще се обезлюди за нула време. Идват, хоп, хоп. Няма страх, няма сълзи. А ти се страхуваш повече от тях. Бива ли такова нещо…

                Показва ми една врата и влизаме в операционна. Лягам гол на масата и в миг стаята се напълва с хора. Медицински сестри, още лекари – всичките усмихнати, смеят се на нещо. Една от тях се надвесва над мен и ми оглежда достойнствата. Въртя очи притеснено и виждам как друга застава до нея. Намигат си. Преглъщам притеснено и чувам как доктора си пипа инструментите. Една сестра ловко ми завира абоката в ръката и ми бие инжекция. Виждам с крайчеца на окото си, че дотора вдига нещо по-голямо и като обръщам глава виждам го да държи малък флекс.

– Това не е ли…. – И губя съзнание.

                Събуждам се в добре осветена стая и главата ми пари. Сигурно е от упойката. Въртя уплашено очи и леко се надигам. Веднага една медицинска сестра идва при мен и ме хваща за ръката:

– Как се чувствате? – Гласа й е много внимателен и опипващ.

– Отрязаха ли го? – Тревогата се надига в мен.

– Не, разбира се. – Отвръща ми тя и като вади фенерче ми гледа зениците. Явно изглеждам нормално, защото ме потупва по ръката и ми оглежда главата. – Някакви болки?

– Главата ми пари. – Отвръщам и примигвам. – Малко съм замаян.

– Това е защото махнаха ципата. Сега никога повече няма да ви боли.

– Наистина?

– Да. Това е големия бонус. Колкото и да мият болка няма да има. Не зная дали знаеш, но болката идва от ципата. Даже хубавото е, че доктора ти постави от най-добрите панти.

– Панти? – Аз я гледам притеснено, още не мога да се осаферя и някои неща само ги преповтарям, а тя се усмихва:

– Е, да. Как иначе ще се вдига това нещо. Имаш си даже и дръжка. Виж.

                И тя вади от джоба си едно огледало и като го поставя пред лицето ми виждам линията през средата на челото ми. На горната част е монтирана малка дръжка. От лепенките не се вижда как е захваната, но мога да предположа с винтове право в черепа. То като зарасне и без това не се виждат.

                Няма да се правя на ударен. Видях много дръжки през последните години и моята изглежда доста прилично. Не мога да видя самия ръб на прореза заради марлите и лепенките, но ако са със същото качество предполагам, че все пак съм попаднал на добри специалисти.

                Тя ме оставя да се наслаждавам на новите си форми и ми обяснява, че първото ми миене е другата седмица. Като ме пуснат да си ходя, точно в сряда от три и половина да се явя в специализиран салон. Говори ми, че там ходят само хора с връзки, защото всички били много внимателни.

                Цяла седмица мина като миг и ето ден сряда влизам в салона за първата си промивка. Доволен съм, отпочинал съм. Заради тази операция получих цели две седмици отпуск и започва да ми личи. Лицето ми се наля с руменина, качих няколко килограма. Даже ми се спортува. Ходи ми се някъде.

                Сядам на стола и една кокетна сладуранка застава до мен и внимателно ми повдига горната част на черепа.

– Браво. – Възкликва тя. – Много красив мозък. И много добре ви е минала операцията.

– Благодаря ви. – Чувствам се поласкан. Може би го казва на всички, но някак става ми приятно.

– Тя взима в ръцете си тънък маркуч със странен накрайник и ми прави знак да се облегна назад:

– Мажете ли се редовно? – в нежните й ръце това нещо изглежда огромно.

– Да. – Отвръщам й, но с леко притеснение. Не зная мога ли да питам… – Мога ли да попитам нещо?

– Разбира се.

– Ами когато си правя смазката сутрин, като отворя капака и веднага изпитвам желание да ходя по малка нужда. Това нормално ли е?

– А изпускате ли се? – Тя старателно мие мозъка ми и усещам как водата го гали.

– Еми… – Колебая се. – Вече не…

– Това е добре. Има хора, които не могат да го контролират и трябва да си правят смазката голички. При вас всичко е прекрасно. Трябва да сте много щастлив. Имате ли някакви черни мисли? Някакви тревоги, опасения?

– Единствено, че капака малко ми хлопа като ходя. – Вече събрал смелост питам без да се запъвам.

                Тя оставя маркуча и като разклаща капака намества нещо по него.

– Ето, вече няма да хлопа. Сега се отпуснете и се наслаждавайте.

                Гледам я с възхищение. Какви черни мисли?! Откакто ме изписаха съм нов човек! Преди – вечна тревога, вечно напрежение. Ще имам ли работа, няма ли да имам. Защо не ме пускат тук, защо не ми се полага това или онова. Защо всичко изглежда толкова хаотично, толкова объркано. А сега. Пак мога да ходя навсякаде. Мога да излизам. Мога да седна в заведение. Мога да видя приятели. Пак съм човек. И най-важното от всичко – сега всичко ми се струва нормално.

Нещо като погребение, разказ

Откак монтирах перка с електрическо моторче на кръста на бабата и тя полетя като един много луд Карлсон съм отново безработен. Зет й ме извика и с крясъци ме уволни. Какво да кажа, иженер съм. Винаги търся лесното съпротивление. Като имаме баба наблъскана с антигравитони с тегло от 20 грама защо пък да не лети на където си поиска. Моя грешка.

Отново стоя на моста над реката. Безработен неудачник, който не може да се впише в новият им свят. Мисля си за времето, когато всички ходеха по земята и някак света изглеждаше малко по-нормален. А сега… Сега са наслагали тия пътеки по алеята и купища въздухари по цял ден ходят по тях. И аз се смея, как няма да се смея. Нагълтаха се с антигравитони за да не ходят. А сега ходят, защото мускулите им атрофират от безтегловността, вкоято са изпаднали.

Долу в реката един е легнал на повърхността на водата и чете книга. И реката го носи по течението. Има си стойка на две гумени лодчици за книгата. Защото тя има своята тежест. А моята душа се смее.

И в този момент до мен се спира някакъв мъж:

– Имам нужда от тебе. Едно пиленце ми каза, че можеш да ми помогнеш.

– Само да не е разветряне на деца. Това си е женска работа.

– Не. – Той се усмихва самодоволно. – Аз съм гробар. Но съм новатор. Имам идеи. Трябва ми перка, която да закачим на тялото на умрелия и като се отвори ковчега той да се възнесе нагоре.

– Какво да се… – Аз съм в лек шок. Мислех, че мъртвите ги спускат надолу. Сега искат да ги издигат нагоре. Примигвам, но започвам да виждам някаква логика в това. Особено ако ми плащат. А той се привежда заговорнически към мен:

– Разбрах колко взимаш за два часа работа на ден. Добре е, но ако ми направиш отстъпка и аз ще ти направя отстъпка.

Аз примигвам и внезапно избухвам в неудържим смях:

– Нали си гробар, от какво ще ми направиш отстъпка?

– Ако умреш, например.

Шок и потрес, не ми се мре, но ще му направя отстъпка. И без това нямам никаква друга работа.

Първото погребение върви добре. Аз съм застанал до вратата с дистанционното в ръка готов да се включа, когато дойде момента. Всичко е предварително нагласено. Роднините са се събрали и стърчат закачени за малките дървени пейчици. Всеки от тях е получил малко балонче с възпоменателен стих и го държи в ръка. Балончетата се поклащат. Роднините също се поклащат, но аз съм си сложил габърче в обувката за да не се смея.

Настъпва тържественият момент, музиката става драматична, гробаря ме поглежда заговорнически и ковчега започва да се отваря. По съвсем обясним, но необичаен начи тялото на мъртвия се надига малко по малко и застава вертикално над ковчега. Една жена от задните редове изпищава и губи съзнание.

Сега съм аз. Държа дистанционното и подавам малко тяга като тялото се надига нагоре. Гробаря прави знак на музикантите да вдигнат силата на звука и те запяват с трептящи гласове докато едно малко момче отваря прозореца. Тялото се носи многозначително към небесната шир и в този момент в помещението нахлува любимата ми баба и като избива дистанционното от ръцете ми се мята на врата ми във възторг:

– Намерих те! Тебе търся!

Опитвам се да вдигна дистанционното, но е късно. Мъртвеца отлита през прозореца и аз се навеждам долу в ниското докато десетки крака ме ритат в главата носейки се навън да видят какво ще стане. Хващат се с ръце за вратите, местят си кукичките по въженцето и отскачат един от друг като топчета. Не мога да намеря дистанционното и тичам след тях навън. Всички са се спряли пред сградата и го наблюдават как многозначително се носи към небето, а любимата ми баба вдига ръка и го посочва:

– Я! Тоя е мой набор! – И като се стрелва към него хваща го с две ръце и започва да го върти във въздуха.

Аз стоя онемял и се опитвам да разбера какво прави. Танцува ли с него? А тя се провиква:

– Младеж! Тоя е като умрял, бе. – И преди да успея да отговоря вдига ръка и му забива шумен шамар. Шляяяс!

Чувам как две жени възкликват удивено и овисват на въженцата си в безсъзнание. И докато реагирам мойта баба му забива още един шамар. Шляяяяс! Още по-силен.

Ропот и мълнии, гробаря ме гледа стръвнишки, а аз тихо промълвявам:

– Не я познавам тая жена.

И в този момент мъртвеца отваря уста и си поема дълбоко въздух. А мойта баба го хваща за брадичката и му се усмихва:

– Сега по-добре ли се чувстваш?

Слагам ръка през очите си и не мога да повярвам. Бабата се спуска до мен и като ме хваща под ръка повежда ме на някъде.

– Ами… – Гледам назад и хапя устни. Гробяря се провиква зад гърба ми, че като умра ще ме закопае в най-дълбоката дупка. Без отстъпка. А бабата не спира да говори:

– Много странен, набора, май му беше прилошало… Слушай сега! – Говори тя, а аз я гледам вцепенено. – Зета, внезапно реши, че е допуснал огромна грешка и те кани обратно на работа.

– Как така… – Гледам я още по-изненадан, а тя потърква длани и ми се усмихва:

– Силата на убеждението, младеж. Силата на убеждението…

Аз съм инженер човек, но работата ми е много особена. Пак чакам пред полицията да я пуснат, но още е лято. Може зимата да се укроти…

Черни стъпки, разказ

Бебето се роди леко и безпроблемно. Вече втори ден двамата братя близнаци празнуваха и като си прибраха булката и бебето от болницата съпругата на Свилен се засуети около снаха си. Двете занесоха детето в спалнята и братята останаха сами. Свилен вдигна поредна наздравица за детето на брат си след като за двайсет и шести път пяха „сине, сине, ти си ангел мой“ с пълно гърло.

– Да ни е живо и здраво момчето! – Свилен въздъхна – Хубаво име му избра жена ти! Калоян! Браво! Хубаво име!

– Да ни е живо и здраво! – вдигна наздравица и Коста. – За моето момче Калоян!

След като отпиха Свилен се облегна назад в стола и погледна брат си много самодоволно.

– Най ме радва това, че първородният ти син е мое дете. И искам да го знаеш…

Коста беше понесъл някакво мезе с вилицата към устата си и ръката му замръзна във въздуха. Усмивката му застина и той погледна брат си право в очите.

– Много неуместна шега. – Изстиска той през зъби.

– Не е никаква шега. Детето е мое.

Коста остави вилицата и стисна юмруци като се подпря на масата.

– И защо би направил такова нещо? Нали си ми брат…

– Защото мога. Отвори се възможност. Направих го. – Настана много неловка тишийна, в която Коста положи всяко усилие да не хване ножа и директно да му отреже главата. Свилен го гледаше все така самодоволно и стисна вилицата си в юмрук готов да се защитава. Седяха така на масата и се гледаха. Коста добре познаваше брат си. Щом казва, че го е направил значи е истина. Същото като когато продаде колелото му и го излъга, че са го откраднали момчетата от махалата. Биха ги жестоко и после от друго място разбра истината. Както и когато му удари колата нарочно. Както и когато делиха нивите на баща им. Винаги едно и също с него. В този момент влезнаха двете жени и съпругата на Свилен потупа Коста по рамото.

– Много ни е хубаво момченцето. Същия е като моя Петър. Има неговите очи…

И в този момент чашата преля. Коста скочи през масата и като сграбчи брат си директно започна да го удря с тежки сочни юмруци.

– Ах ти мръсно копеле! Ще те убия! Мъртъв си!

– Защо ме удряш? – викаше Свилен като падна на земята и започна да вика от болка. – Боли ме! Спри се!

– Ще те убия! – крещеше Коста. Жена му го хвана за ръката и той я блъсна. Тя падна назад върху масата и в този момент върху него се хвърли жената на Свилен.

– Как смееш да я удряш! Полудя ли!?

– Тъпи кокошки, – развика се Коста – махайте се от тука! – Но в суматохата Свилен успя да стане прав и заопипва разкървавеното си лице.

– Какво правиш, бе? Как така ще ме удряш!? Пред свидетели!

Коста понечи да го удари отново, но жената на Свилен му овисна на ръката и докато се усети удари и нея. Настана страшно меле и Коста сам срещу трима беше избутан в коридора и през вратата и на стълбите, където Свилен запречи с тяло вратата и се развика.

– Насилник! Биеш две жени тука! Няма да го позволя! Обичаш да биеш жени, нали?! И оная на село я би с юмруци!

Коста беше освирепял и дишаше тежко. От очите му потекоха сълзи. Винаги е знаел, че брат му е гадина, но с годините ставаше все по-гнусен.

– Как съм бил жена, бе. Тя ме удари с лопатата си! Два пъти ме удари по гърба. Ти беше там! Бяхме двамата. Тя ме удари, не аз нея.

– Няма такова нещо! Ти я би. Едвам я спасих от тебе!

– Защо говориш такива неща за мене? Никой не съм бил! Не съм я пипнал с пръст. Тя се блъсна в теб. Ти я спря. Ти беше там! Ти видя какво стана… Затича се и ме удари с лопатата по гърба. В тебе се блъсна. Ти я вдигна и я хвърли на една купа сено. Не съм я докосвал… – Коста толкова се задъха, че се подпря на стената.

– Няма такова нещо! Видях те с очите си! Ти си насилник! Удряше я с юмруци докато тя пищеше за помощ! Едвам ви разтървах!

Коста отстъпи назад и като си пое въздух изправи се и лицето му се успокои. Минаха няколко мига, в които сълзите се стекоха по лицето му и той успя да се овладее.

– Истина ли е? – Коста го каза тихо и го погледна в очите.

– Да. Мое е. – Свилен стисна скули. Зениците му се бяха разширили и очите му светеха.

– Имам граждански брак с нея. – Коста въздъхна – Поел съм ангажимент и ще удържа на думата си за всичко, което съм обещал. Няма да я оставя сама в кредита за апартамента. Но…

– Изоставяш си детето? – Усмихна се самодоволно Свилен – Браво, брат! Това ще убие майка… Да се махаш от тоя апартамент. Няма да те оставя да живееш тука с тая жена. Ти ще я довършиш!

– Защо го правиш? – Коста пак се подпря на стената като наведе глава.

– Защото мога. – каза тихо Свилен.

-Ти си извратен! – каза Коста още по-тихо.

– Ти кой ще обиждаш, бе?! – развика се Свилен – Ще се обадя да те изгонят от офиса ти. Аз ти го уредих! Ще останеш на улицата! Аз те уредих с нисък наем! И от тука ще те изгоня и от там! На улицата ще останеш!

– Защо би го направил? Имам хора там… Знаеш, че не мога да се местя в момента…

– Защото мога… – отвърна му брат му като трясна вратата и влезна вътре при двете жени. Отвътре се чуваше женски плач и след миг вратата се отвори. Показа се съпругата на брат му с един тиган в ръка.

– Веднага да се махаш от тука, насилник! Видях те какъв си! – развика се тя и съседите си отвориха вратите и се загледаха в Коста клатейки глави – Ще извикам полицията! Ти си за затвора!

– Мими, познаваш ме. Той е баща на детето… Имат връзка двамата…

– Не ти вярвам! Не те е срам да говориш лъжи за него! Не стига, че би всички тука, напи се и буйства, а сега и лъжеш!

– Той ми го каза. Ударих те без да искам… – Коста протегна към нея ръка – Той лъже и теб.

Тя за момент се спря и присви очи. Нещо вътре в нея трепна. Тя добре знаеше, че мъжа й е особняк, но тази тръпка пробяга през тялото й и бързо отмина. Тя удари Коста с тигана през ръката.

– Махай се от тука. – каза го тихо и една сълза се спусна по лицето й. – Той ми е мъж. Той ти е брат… Върви си…

Ферма за свинско месо, разказ

Двете момчета изтичаха покрай сивата постройка и като спряха на една от вратите Шарко ловко отключи вратата и се пъхнаха вътре като я затвориха. Попаднаха в складово помещение пълно с бидони, туби и чували.

– Виж само колко химикали. С тях обработват месото на прасетата, след като ги заколят за да не се разваля.

– Тихо.

– Какво чу?

– Ти чуваш ли прасета?

– Сигурно спят.

– Шест хиляди прасета да спят? Всичките до едно? Не ми се вярва.

– Сигурно са в другата сграда.

Двамата тръгнаха по един светъл коридор, на който имаше врати.

– Това трябва да са разфасовъчните. – Бързата Ръка отвори една от вратите и двамата влезнаха вътре като внезапно се спряха. – Кво е тва, бе…

В колони бяха наредени десетки машини и на всяка от бели пластмасови маркучи висяха свински бутове. Те се приближиха и заоглеждаха един от бутовете. Той висеше от някаква тръба като на екрана отстрани пишеше 87%. Машината имаше само няколко копчета и всичко беше в деаграми и таблици.

– Скивай, оксиджен, въглерод…

– Това е кислород, а това е азот. Това са химикали. Тука ги обработват с химикалите, бляяя…. То много гадно, бе.

Двамата излезнаха от тази зала и попаднаха пак в светлия коридор като отвориха друга врата. Дори не влезнаха, защото видяха странни стойки, на които бяха закачени свински уши в колони – десет отляво и десет отдясно.

– Това е гнусно. Дай да намерим едно живо прасе…

Продължиха по коридора като надникнаха през още няколко врати и навсякъде виждаха подобни картини – стойки със свински крака, стойки, от които висяха парчета месо с размерите на торба. Излезнаха от този коридор и продължиха по друг коридор, който ги водеше към основната постройка.

– Шарко, нещо не разбирам. Къде стоят животните…

И в този момент влезнаха в основната зала. А там на подобни стойки, само че огромни висяха парчета месо с размерите на камиони. Чак до тавана.

– Шарко…

– Ръка, мисля, че тоя път загазихме. – Двамата пристъпиха към една от машините и Шарко допря ръка до месото, което беше толкова огромно, че като вдигна очи се почувства като едно малко джудженце. – Какво е това…

– Не мисля, че ще открием прасета тука. Може би това е парче от прасе, което в момента помпат с химикали за да стане повече килограми.

– Колко вода може да поеме едно парче месо, бе, Ръка. Това е… – и в този момент парчето месо потрепна и двете момчета отскочиха като очите им се отвориха толкова широко, че се видя бялото.

– То е живо…

– Да се омитаме, Ръка!

– А там какво има… – и Бързата Ръка тръгна между машините като при всяко трепване на парчетата месо дъха му спираше.

– Като мускул е… – каза Шарко, който вървеше точно зад него и Ръката подскокна уплашено.

– Стресна ме, бе, идиот…

– Шшш… Там има някой.

Двамата се промъкнаха покрай последните машини в реда и пред тях се откри зловеща картинка. На едно по-широко пространство имаше някаква извита маса, една подобна машина и един човек, който не изглеждаше като човек, а по-скоро като…

– Егати прасето… – Ръката се изпусна и мъжа се обърна към тях като очите му светнаха:

– Месо… – каза той и помръдна едната си ръка, но тя имаше много безформен вид с едни огромни нокти като кокали. Шарко се подпря на рамото на Бързата Ръка и миг след това стомаха му не издържа и той се наведе и повърна.

– Не мога да повярвам… – Каза мъжа и се опита да се усмихне, но под устните му, които приличаха повече на зурли се видяха разкривени дълги зъби. Зъби глигански, дълги, жълти. Ръцете му бяха лоести, дебели, краката му огромни, тялото му със свинска форма. Самият той беше седнал в една количка, на която беше закачена машина и двете момчета видяха, че под странното му оранжево облегло влизат няколко маркуча. – Елате при мен. – Прокашля се той като гласа му бе също необичаен. – Да ви видя отблизо. Не съм виждал деца от много отдавна…

Той натисна едно копче и количката му тръгна бавно към тях като те заотстъпваха уплашено.

– Стой! – Ръката извади от джоба си един кухненски нож и го насочи към непознатия. Количката спря и той отново им се усмихна. – Не се приближавай! Какво е това място?!

– Ферма. За свинско месо. Нищо необичайно. Елате по-близо, ще ви разходя.

– Ти какво си?

– Аз? Аз съм един хрисим човек, който просто работи тук.

– Защо стърчат маркучи от тебе? – Шарко бършеше устата си и от очите му потекоха сълзи от стомашните киселини, които изхвърли.

– А, това ли? – мъжа погледна към маркучите, които влизаха под дрехата му. – Като уредник на това място, аз отговарям за фермата. И получавам като бонус към надницата ми най-доброто, което фермата има. Най-хранителните добавки, които се дават на животните. Формулата е уникална. Кара те да се чувстваш силен, винаги буден, винаги си адекватен. Забавя стареенето, забързва растежа. Съхранява телесните маси… Моите животни я обожават…

– Твоите животни? Къде видя животни?

– Ето ги. – И той завъртя очи към машините, на които висяха потрепващите огромни месища. – Те са живи. Не както едно обикновено прасе, все пак живеем в по-хуманен свят. Вече не убиваме за да се нахраним с тях. Изпълняваме директива 5904 на Империята. Но те също са живи. Те са моите другарчета. Само тях имам. Усещам ги нощем как туптят… Понякога ми говорят.

– Ти си извратен. Това не са животни, това са тъпи клонинги или каквото и да са… Виж се. Приличаш на глиган.

– Хайде да си ходим – Шарко хвана Бързата ръка и започна да го дърпа.

– Не. – мъжа се доближи още малко към двете момчета. – Аз съм същия човек като вас, просто времето, което прекарвам сам тук влияе на начина, по който изглеждам. Но отвътре аз съм същия човек като вас…

И в този момент той изкриви лицето си хищнически и като скочи от машината си се опита да сграбчи момчетата. Те отскокнаха и той падна на земята като задрапа да ги догони и количката му, заедно с машината, която беше закачена за нея се завлачиха с дрънчене и поклащане след него.

– Месо-о-о… Месо… Няма да се изплъзнете, малки животни… Мои сте!

Той крещеше с пълно гърло и се опитваше да ги догони, но момчетата бяха доста по-пъргави от него и успяха да стигнат до края на залата първи.

– Не можете да ми избягате! – Чу се гласа му и трополенето спря. Те се смразиха. – Това е моето царство! Тук аз съм бог! И вие сте мои, малки крехки пиленца… Кокошчиците на батко…

– Натам… – Ръката хвърли раницата си до една от машините на няколко метра и извика пискливо – Ох крака ми… Ох, счупи се… Шарко помогни ми да стана… А-а-а…

Мъжа в дъното се затътри към мястото, влачейки всичко закачено за него между редовете с машини, а Шарко и Ръката побягнаха в другата посока покрай стената към изхода и като видяха вратата, от която дойдоха шмугнаха се и се затичаха по коридора. Отзад се чуваше неистов рев и крясъци:

– Гладен съм! Искам месо-о-о… Храна-а-а… Малки гадове, ще ви пипна, къде сте… Не можете да ми избягате!

Двете момчета намериха вратата, през която влезнаха, но тя беше заключена, а инструментите на Ръката бяха в раницата му, която метна в залата. По коридора се чу тътренето и рева на мъжа прасе. Беше освирепял и крещеше зловещо.

– Храна-а-а…

– Прозореца! – Шарко се покатери по бидоните с химикали и започна да удря прозореца, Ръката се качи до него и в този момент мъжа прасе нахлу в залата. Като ги видя тръгна към тях и започна да блъска бидоните.

– Шарко, дръжката! – Шарко видя дръжката на дограмата и я като я дръпна прозореца се отвори и двете момчета се провряха през него. Миг преди бидоните да започнат да се сриват под краката им.

Скочиха през прозореца и Ръката си навехна крака.

– Ставай, Ръка!

Накуцвайки Ръката догони Шарко към оградата. А зад тях някъде вътре едно мастито туловище блъскаше с нечовешка, свинска сила по вратата и ревеше оглушително. Двете момчета прескочиха оградата и се скриха в тревата. От всички страни започна да дотичва охрана.

– Никой няма да ни повярва…

– На никой не можеш да кажеш…

В този момент вратата зейна отворена и мъжът прасе показа главата си навън:

– Искам ги! Децата са за мене! Мои са!

Охранителите вдигнаха оръжията си и се развикаха по него:

– Влизай вътре, чудовище! Пак си сънувал! Влизай навътре…

Шарко и Бързата ръка побягнаха през полето и хвърлиха последни погледи към фермата. А в душите им беше гробна тишийна. Остана само ехото от рева на прасето.

За първия роман

Романа „Общества на абсурда“ е готов и вече е в предпечат. Още по-интересно е, че вече пиша продължението „Ферма за свинско месо“, която започва с успоредно действие на първа част и продължава с ново развитие на тази действителност, в която персонажите попадат. Беше много странно това, че избрах за първи роман да навляза малко в територията на ужасите. И то при условие, че пиша успоредно една много приятна, ведра и нежна история.

Дали е апокалиптична фантастика или е просто хорър не съм сигурна. Двама я четат в момента и дават различно определение на това дали е наистина ужасяваща или не. При книгите феноменално, но факт, колкото прочита толкова мнения за това дали нещо е плащещо или не е.

Историята се вмести в 340 страници като продължението поема в една съвсем различна посока и разказва историята на съвсем различни персонажи. Съвсем различни проблеми вписани в същият дискурс. Той е далеч по-човечен и много повече ангажиран не с това какво се случва, защото вече знаем какво се случва, а с това как се чувстват хората вписани в този дискурс. И в този смисъл втора част ще даде повече дълбочина на изживяваните перипетии и ще наблегне повече на психологическият процес, през който преминават.

За историите и представите за света

Някои истории идват директно от живота, а някои са отражение на представите ни за него. Без значение дали сюжета ни кара да плачем, да се смеем или дори буди в нас чувство на погнуса, ценно е ако ни накара да почувстваме. И понеже нерядко в историите се появяват чудаци с налудничави идеи как да живеят живота си и кое е най-важно – не сме ли всички ние такива. Всеки от нас има неща, които обича, неща, от които се страхува и неща, които намира за най-важни.
Представите ни за света са унифицирани на някои нива, но на други много различни и дори противоположни. Всеки от нас намира утеха в едно своеобразно бягство от действителността. Защото това ни прави хора. Но хора ни правят и свързаностите, които трупаме със света. Затова тази вечер ще публикувам новата история, в която има много любов, но е и леко тъжна. За щастие напълно оптимистична.

Книгата „Заедно под Слънцето“

Последната книга с разкази е завършена  и е в редакция. Въпреки, че и в нея има определен вид сюжети книгата ми се струва ведра. Но понеже имаше толкова много кукички пуснати на различни места и в нея и в другите книги с разкази реших, че е време да завържа част от въженцата в романа „Общества на Абсурда“.  Веднага след него ще започна романа „Ферма за свинско месо“. В тези два романа се съдържат неща, които само бяха загатнати в разказите. Единият стана по-динамичен и представящ средата, а втория ще се занимава с по-детайлна картина на това как се чувства един човек в тази среда.
Това са истории, които се случват успоредно и може да се докоснат в някои точки. Точно както при разказите има допир на някои места.
Но със завършването на „Заедно под Слънцето“ отворих следващата стъпка с разказите и това е „Вечерно купе“. Тя отдавна чакаше да й дойде реда и част от историите вече са измислени. Веднага след двата романа ще продължа с нея.
И никога не бива да спираме да търсим въпроси за нашите отговори. Защото отговори за нашите въпроси не винаги ще получим.

Жътва, разказ

Бъдеще, минало, настояще. В малката си чантичка съм събрал всичко, което човек може да поиска и не би искал да загуби. Събирам ги старателно. Взимам си от всеки който каквото ми даде. И от мъжа, който не обича фантастика, но всеки ден я живее. И от жената, която не обича съвременния свят, но активно се съобразява с всяка глупост, която й пласират. И от момчето, което си пилее времето на компютърната игра и от момичето пред огледалото, което си брои пъпките в очакване да стане жена. Всички те ми дават всичко, което имам.

А аз като един находчив търговец продавам го, пускам го на търг и го осребрявам. Вярно, една част по-скъпо, друга по-евтино – всяко време на всеки човек струва различно. В четвъртък отивам на борсата и всичко, което съм събрал го пласирам като топъл хляб.

– Ей, поета. Пак се размечта! – Чувам гласа на колегата ми как се опитва да ми развали удоволствието. – Отнесе се някъде!

– Отнесох се, където ми харесва. Гледай си евтините листи и не се закачай с най-добрите.

– Чухте ли го, вече се мисли за най-добрия.

– Не просто най-добрия. Бог съм!

Борсата отваря след минути, прав е. Малко съм се размечтал. Днес търгувам много скъпи акции, които придобих през последните дни и нямам търпение да ги развържа. Ето, че отвори.

Предлагам на клиента си бъдещето на малко генийче от Арканзас. Около 25 години от живота му. Доста скъп пакет от акции ако успеят да го осребрят правилно. Клиента ми мърмори нещо от другата страна, а аз гледам колегата си нагло в очите:

– Продадено!

– Предлагам миналото на вдовица от 15 години! – Чувам глас зад мен и аз започвам на свой ред:

– Предлагам настоящето на младо семейство с две деца…

И това продължава цял ден. Деня на търговеца. Така го наричаме. Обикаляме постоянно сред хората и им взимаме от където каквото можем. Един изкарал последните десет години в изплащане на апартамент – взимам му ги. Друг заложил следващите 4 дни от живота си на някоя игра, взимам му ги. Трети си заложил целия живот на някоя кауза – взимам му я.

Аз съм събирач. Номад съм. Постоянно се движа. И трябва да призная, че това, което хората захвърлят на произвола е безценно, но те просто не го знаят. Ако знаеха, че могат да продадат времето си по-скъпо нямаше да го пилеят толкова евтино, нали? Понякога им го изкупувам, понякога им го заменям, а понякога просто им го отнемам. Според това как са си подредили живота. Абсолютно всеки има някакво време за губене. Независимо дали ще го взема от миналото му пълно с грешки, настоящето пълно с необмислени действия или бъдещето изпълнено с очаквания и залози. Всеки е заложил на нещо и има какво да загуби.

– Твой ред е да поемеш новия за обучение. – Казва ми самодоволно колегата, като ми намига и кимва към едно красиво момиче. Тя стиска една чантичка и ме гледа самонадеяно.

– Тръгвай с мен. – Казвам й. – Извади късмет.

Тя се усмихва и тръгва с мен. Малко ми е подозрителна, но щом трябва да се обучаваме ще се обучаваме.

– Виждаш ли, ние сме случители на системата и имаме достъп до всички данни на всички хора. Ние можем да решим къде да ударим, кой срок да притиснем, от къде да извадим дивидент. Много рядко ти е разрешено да предложиш на човека частична договорка и това става само по твоя преценка, и само в ситуациите, в кото ти намираш, че това ще повиши стойността на времето му за последващо събиране.

– Разбирам. – Гледа ме тя и си записва.

– Ето този търговец. – Спирам я до едно магазинче и й посочвам магазинера. – Да го проверим. Какво виждаме за него? Ипотека на къщата, заем при лихвар, малък, не си заслужава. О, пенсионен фонд. Да погледнем, о! Ето я златната кокошка. Но чакай, сина му е в университета. Кое ще бъде по-доходно – да вземем миналото на този човек сега или да вземем бъдещето на сина му, но догодина. Разбираш ли процеса?

Тя само кима с глава и си записва.

– Питам те. Ти кое ще избереш?

Тя спира да пише и като сваля тефтера надолу ме поглежда.

– Хайде да го попитаме. Нека той избере.

– Само в името на обучението, – съгласявам се – само този път. Хайде да го попитаме. Нека те видим какво можеш.

– Здравейте господине, – заговаря го тя – пенсионната ви полица се прекратява поради неподаване на важен документ по директива 1463. – И от там се започва едно осукване, премятане, салта и крайния резултат. Линейката го изнася само 45 минути по-късно.

Гледам я колко безсърдечно го уби и ми става страховито. Взе му всичките спестявания и в един миг погаси полицата, защото той няма да може да я ползва.

– Признавам ти го, ти си едно ново измерение. Ние гледаме поне да остават живи.

– Вие сте динозаври. Скоро ще ви подменят всичките.

– Как така ще ни подменят? Хората, които ти видя в тази зала са сред най-добрите в света.

– Няма такова нещо. Вие сте неефективни, работите мудно, старомодни сте и не довеждате нито един процес докрай. Това вече не се котира. Искат се максимална ефективност, иска се кураж и хладнокръвие, които вие просто не притежавате.

– Аз ли не го притежавам?! – Обиждам се съвсем откровено. Аз, учителя слушам ученичката да ме наставлява. – Аз мога всичко. Аз съм източил толкова колкото ти за цялата си кариера няма да можеш.

– Сигурен ли си? – Отваря си тя тефтерчето и ми показва една цифра. – И това е само от периода на обучението ми.

Гледам я и примигвам. Срещу мен стои живо чудовище в тялото на красива жена. Вече даже не ми се струва толкова красива.

– Казваш ми, че си най-добрия. Гледам те как се перчиш. Я да те видим.

– Моля? – Възклицавам аз и я гледам как си рови в таблета. – Малка нахалница, как смееш да се обръщаш срещу своите. Това е против правилата.

– Казах ти, вие сте динозаври. Правилата вече са различни. Един по един ще си отидете. Нали си най-добрия. Къде са ти слабите точки, знаеш ли?

Ума ми прескача от проблем на проблем. Живота ми като на всеки човек е пълен с тях. Привеждам се към нея и я гледам право в очите.

– Допускаш огромна грешка. Да не си посмяла.

– Опа… – Възкликва тя като обръща таблета си към мене. – Изглежда не си отразил новата банкова такса за обработка на суми над 150 000 кредита. А формуляр 19 с декларацията попълни ли?

– Кое? – Гледам я недоумяващ. А тя само клати глава.

– Виждаш ли. Така се прави. За нищо не ставате. И аз съм много нежна в момента. Ако знаеш какви хора идват ще ти се завие свят. И сега ти предлагам една от онези рядко срещани сделки. Ще ти оставя една трета от времето, което си употребил, само от уважение, че съм това, което съм благодарение на твоите пропуски и грешки.

Присядам на тротоара и гледам хората. Знаех, че този ден ще дойде. Знаех го, но не знаех, че ще боли толкова много. Системата ме изтъргува. Като всички останали хора. А аз й дадох най-хубавата част от годините си да мачкам другите.

– Добре ли си? – Тя се навежда над мен докато се опитвам да върна въздуха в дробовете си. Направо ми го изкара.

– Върви, момиче, остави ме. Върви и не забравяй този момент. Той идва за всички.

Формуляр № 5, разказ

– Име? – Докторът го погледна над очилата си и като видя ироничната му физиономия хвърли поглед към специалният асистент. Специалният асистент вдигна палката си и като я допря в гърба на Михаил, побутна го лекичко напред. А с другата ръка подаде на доктора документите на Михаил.

– Веселото Зайче Петров.

– Бихте ли поканили, – обърна се доктора към специалния агент – Веселото Зайче да заеме легнала позиция на количката, за да бъде приет официално в шеста районна морга.

– Отказвам да легна!

– Това не е молба. Дай да си спестим малко нерви. За да влезнеш трябва да те вкараме легнал на количка, покрит с ей тоя чаршаф. Единственият избор, който имаш от тук нататък е ти да избереш момента на смъртта или ние да го изберем.

И докторът вдигна малка спринцовка, и леко я разклати пред лицето си.

– Какво ще бъде?

– Отказвам да… – И той припадна от удара в тила, който специалният агент му нанесе.

Вкараха го на количката покрит с чаршаф и когато се свести първото, което усети беше някаква комбинация от болка в главата и чаршафа върху лицето си. Той избута плата и нервно седна на масата. Намираше се в дълъг коридор с неприятен сивкав цвят. Прясно боядисан.

Михаил стана от масата и се приближи до първата врата. През стъклото се виждаше познатият му вече доктор. Михаил усети нещо на ръката си и като я вдигна видя на китката си лента с номер. Много му се прииска да влезне и да му разбие главата в хубавата сива метална маса, но чу смях от дъното на коридора, и като обърна глава натам тръгна бавно към двойната врата. Побутна я и като влезна видя зала с наредени легла, върху тях няколко трупа, а в дъното остъклено помещение, в което трима играеха карти.

Тръгна бавно към стаята и без да иска бутна едно от леглата. Един от труповете се размърда и като надигна глава погледна право в него. Не изглеждаше никак мъртъв.

– Нов ли си? – Михаил кимна – Не приемай инжекцията. Има точка в наредбата, която ти дава право да отлагаш часа на смъртта поради извинителни причини от особен характер.

– Особен характер?

– Да, имаш право на спешна медицинска помощ ако си още жив, имаш право на последно обаждане. Не го използвай никога. Какво още беше… Вече ги забравих. И всеки ден отиваш и си попълваш оня формуляр ей там и го завеждаш с официален номер.

– Формуляр?

– Да. Формурляр номер 5.

И другия се отпусна назад, като сложи ръка пред очите си за да не му пречи светлината, а съседният труп промърмори.

– Питай брат ми. Той ги рецитира като стихотворение.

Михаил го погледна като вдигна неразбиращо ръце продължи към стаичката. Като го видяха тримата мъже се развикаха и засвиркаха.

– Айде! Нов имаме! Ти от кои си? Боц или формулярче?

Той ги изгледа и се усмихна.

– Така като гледам четвърти за белот. – И той се почеса зад ухото като се усмихна.

– Ей тва е! Това е! Влизай, сядай мъжки! Слушай сега. Докторчето не е лошо момче, но горкото много промито. Много съвестно си върши работата. Но ние сме му намерили цаката. Ето го и него, идва. Гледай, гледай го как върти дупенцето. Да му го схрускаш.

Те го посрещнаха с въздушни целувки и свиркания.

– Ей, докторче, как сладко го въртиш това дупенце… Ей…

– Казах ви! – Тросна се доктора като си пъхна химикалката в джоба на престилката и си намести очилата. – Аз съм хетеросексуален мъж!

– Хайде, бе докторе. Много сме самотни…

– Започвате да ме притеснявате вече. Хересвам жени, престанете!

– Докторе, много ме боли зъб. Мисля, че имам кариес. Можеш ли да ми го извадиш?

– Казах ти. Аз съм патоанатом. Или нещо подобно вече. Поне. Не съм зъболекар. Мога да го извадя, когато умреш.

– То аз официално на хартия съм мъртъв, нали? Айде, бе, докторче.

– Глупости не ми се слушат. Зъб ще му вадя… В моргата…

– Поне морфин имаш ли?

– Бе, какъв морфин, бе хора… – Доктора се подпря на стената и като разтърка очите си под очилата заговори нервно. – Откакто почнаха да ви карат тука това място вече не е моята морга! Писна ми от вас! Вие сте кретени! Всичките сте кретени тука! Като са казали, че трябва да умирате умирайте, бе! Обърнахте ми моргата на игрална зала!

– Изгони ни, бе!

– Не мога! Повярвай ми! Предпочитам да си стоя на тихо сред труповете. Не говорят, не викат, не се оплакват, не се разхождат голи напред назад… Погледни го и тоя, погледни го!

Доктора посочи един в залата, който се разхождаше гол около леглата.

– Просто не мога повече. Не мога. И тия кретени с техните наредби… Ще стоя аз тука с живи хора! Не харесвам живите хора! Харесвам си мъртвите! Не ви искам тука! Непоносимо е! Вие не спирате да говорите! Не спирате да ходите. Ходите напред назад. Мъртви сте, а се разхождате. Не мога да го поема повече това!

Те се смълчаха и го загледаха – един ядосано, друг укорително, трети съжалително.

– Какво ме гледате?! Кой ги бие тези инжекции?! Не съм учил за палач! Мислите ли, че ми е приятно!? Някой идиот измислил да ви праща да умирате, ама вие като не искате да умирате аз какво да направя! Разберете ме, тежко ми е. Пречите ми. Преди три месеца тук беше рай. Тихо, спокойно. Никой не влиза, шепот не се чува. Току щръкне някоя ръка. А сега… Карти, алкохол… От къде намерихте пиене?! Това моята бутилка ли е?

Патоанатома си взе бутилката и двама станаха и го наобиколиха. Единия взе бутилката от ръцете му, а другия хвана доктора за рамото и като натисна, накара го да седне на един стол.

– Виж кво, докторче. Не сме те преклецали само защото те виждаме, че си душичка. Не искаме да пратят някой цербер на твое място. Но пиенето няма да пипаш, защото страшно. Разбра ли?

– Да. – Погледна го уплашено патоанатома и си намести очилата.

– От тук нататък всеки ден ще искаш по една бутилка към провизиите, които ти носят. За медицински нужди. Агорафоб ли беше. Не можеш да избягаш. Въвеждаме нови правила. От сега натътак ти ще попълваш формулярите. И като докарат нов първо ще му четеш правата, както трябва, не по устав. Ясно ли е? Аман от изпълнителни страхливци. Нека си знаят правата. – И той така го стисна за врата, че патоанатома леко простена:

– Ясно. Боли, боли… Но моргата ми ще се напълни с живи хора…

– Точно така. Ще се напълни. И тогава ще си направим малка революцийка. И всички ще я напуснем. Пийй и слушай сега. Първо ще вземеш кода за вратите отзад…

Заедно под Слънцето, съдържание на книгата

Съдържание

Диагонал.Черно.2. 

Път с предимство

Романтик

Неортодоксално

Заедно под Слънцето

Пътят към щастието

Далекогалактическо съобщение

Казино роял

Приятелче

Дланите на татко

Проверка

Чакалнята

Грахът ми е сърдит

Новите асансьори

Топло сърце

Богатства

Всеки според аршина му

Ноевият ковчег

Нов човек

Спасителна капсула

Пианде

Баркод

Дяволското гърло

Интермедията свърши

Удостоверение

Императора Слънце

Изненада

Искрено и грозно

Няма друга

Театрално представление

Нов живот

Правилна грешка

Рози ухаещи на живот

Библиотекарят

Луди хора

Не точно

Обрат

Любопитство

Провидението

Еzek bolgárok!

Старият пират се завръща

На езерото

Надежда

Какой романтик, разказ Хелиана Стоичкова

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…

По френска рецепта, разказ Хелиана Стоичкова

Жоржета имаше сериозен проблем. Беше поканена на моторната лодка на своите приятели Васко и Джули на разходка в морето. Разбира се, всички наричаха лодката яхта, защото така беше модерно. Но проблема й се състоеше в това, че притежаваше 450 грама злато, които не посмя да остави в София в апартамента си и взе на почивката със себе си. Като тръгнаха към яхтата не посмя да ги остави и в хотелската стая и ги сложи в малка торбичка. Даже сподели на своите домакини за това, че носи всичките си бижута със себе си и Васко я погледна много учуден:

– Понесла си двайсет хиляди лева с тебе? Защо не ги остави в някой трезор?

– Първо не са двайсет, а са поне сто, защото за толкова са купени. Как да ги оставя в банка като нямам доверие на никого. Те са си мои.

– Те може да са купени, скъпа, за сто. Но в момента струват на старо не повече от двайсет хиляди. Но щом ти е приятно да си мислиш, че държиш в торбичката сто хиляди кой съм аз да споря с тебе?

Джули видя, че Васко се изнерви и побърза да смени темата. Двете с Жоржета бяха седнали отзад и Джули развеселено възкликна:

– Ти нали знаеш, че чакаме внуче! Вече сме в пети месец и утре вечер идват при нас на морето да се запознаем с бъдещия зет.

– Наистина? Мислех, че са в София.

– Не, идват да се запознаем.

– А вярно ли е, че Васко настоява да кръстят бебето на него?

– Да – каза Джули като прехапа устни и хвърли поглед към него. – Така им каза и като го зная докато не го кръстят на него няма да миряса.

– Така трябва! – отсече Васко и направи един рязък завой с лодката като двете дами отзад залитнаха и шапката на Джули изхвърча.

– Еее-е-е… Васко!

– А не е ли редно сами да си изберат име? Все пак сме модерни хора. Всеки сам да решава как да си кръсти детето.

– Ами… – Джули пак погледна към него, а той се ядоса, намали и спусна котвата. Докато Джули измисли как да смени темата котвата закачи нещо на дъното и яхтата се олюля, двечките паднаха на земята и Васко подаде пак газ.

– Джулия! Лодката ще потъне! Закачихме нещо!

– Как така ще потъне, бе, Василе! – Изправи се тя като едвам застана на краката си и малко вода нахлу в лодката, защото се беше наклонила на една страна.

– Скачайте и плувайте до брега! Аз оставам!

– В никакъв случай! – викна Джулия, но той се обърна и като я хвана за ръката забута я към водата.

– Искаш да се удавиш тука!? Скачай бързо! Не мога да ви спася и двете! Ще трябва да плувате!

Още вода нахлу в лодката и Джулия се уплаши. Истината е, че повече се уплаши като чу виковете на приятелката си, която пищеше неудържимо и се чудеше къде да скрие златото. Накрая го напъха в банския си и се хвана за ръката на Васко.

– Не искам да се удавя! – викаше тя като едвам стоеше на краката си и се разплака.

– Плувайте до брега, аз ще се опитам да спася лодката.

Те скочиха във водата като плуването беше доста трудно за Жоржета, защото тя постоянно си попипваше гърдите дали златото й още е там. Когато стигнаха брега двете трябваше да се изкачат по един стръмен бряг целия в тръни и да вървят 4 километра по шосето до най-близкото населено място боси по горещия асфалт.

През това време Васко ловко освободи котвата, отвори си една бира и се наслади на красивата гледка. Прибра се след няколко часа отпочинал и самодоволен. Даже се зарадва, че срещна Джули във фоайето.

– Ужасен си! Нарочно го направи! – И тя го подмина без дори да погледне ехидната му усмивка.

– Няма такова нещо!
– Как да няма! – отнякъде изкочи Жоржета с подивели от гняв очи. – Краката ми са целите издрани! Петите ми са изгорени! Постави в опастност златото ми! Нарочно го направи!
– Как нарочно?! Беше ме страх да не се удавите! Какво разбирате вие от лодки? Ами ако се беше обърнала и ви беше захлупила във водата?! Недей така… Златото ти щеше да замине директно. Не я слушай Джулия, тя нищо не разбира от яхти.
– Тя каза, че си такъв…
– Какъв? Спасих ви живота и на двете. – той изтри едно петънце от белите си чисти обувки и въздъхна – Но щом сте толкова нещастни довечера ще ви водя на Ескарго и Омари. Като извинение, че ви поставих в опастност…
Едвам я нави. Когато в ресторанта им сервираха охлювите по френска рецепта битката беше неумолима и двечките дълго се бориха.
– Нарочно ги поръча тия неща за да ни гледаш как се мъчим! – ядоса се Джули докато гонеше един охлюв по масата. – Хлъзгави малки гадове!
– За твое здраве, красавице! – И сервираха омарите.

В чинията на Джули стоеше това огромно, червено, пипалесто насекомо с облещени пронизващи очи… И гледаше право в ехидната му усмивка. Джули изпита първоначално гняв, но после й стана смешно. Просто му идваше отвътре. Няма равен. И битката с омарите започна.

Нищо, той много обичаше онзи зелен ретро ягуар, а тя така и не се научи да паркира…

Носология, разказ Хелиана Стоичкова

Г-н Гергов влезе в магазинчето за плод и зеленчук на улица Асен Златаров и се завъртя между хората. Търсеше си най-интересния нос, търсеше нос, който да не му е така пределно ясен както всички останали. Внезапно се спря до една жена и започна да й говори:

– Вие, госпожо, знаете ли какъв уникален нос притежавате, не, вие го носите така както носите и тази глава на раменете си! – той каза всичко това със странен патос и тя облещи очи към него, примигна веднъж дваж и обидено реагира:

– Какво се опитвате да ми кажете?!

– О! Госпожо, не си мислете, че се опитвам да бъда нелюбезен, напротив, казвам всички тия неща по простата причина, че те са за мен най-важни и единствено важни и аз постоянно се вглеждам в носовете на хората. Познавам ги. Виждате ли.. – той се огледа за някой познат нос – Ето погледнете този господин. Има къс нос, което е много лошо за интелекта, вероятно и съпругата му го твърди, но пък е добър човек, дащен е, щедър е. Аз пиша книга по тия въпроси. Виждате ли ноздрите на оная жена. Това, че често си бърка в носа не е само за лошо, то и за добро е. Да знаете, че диша по-леко и съответно мозъка й се оросява по-добре, но това, госпожо са общи приказки. Аз бих..

– Вижте сега.. – жената хем заинтригувана, хем лекичко уплашена, че може и да не може да се откъсне от този човек започна да се придвижва към касата. – Аз не съм много сигурна, че разбирам защо ми ги казвате тия неща..

– Веднага ще ви отговоря! Веднага! – подхвана той с нов ентусиазъм. – Аз съм изследовател. Реших да напиша книга за носовете, само за носовете на хората и поради тази причина ги изучавам. Виждате ли те се делят принципно на..

– Аз ви разбирам, но защо се спряхте на мен?

– Ами госпожо спрях се на вас, защото ми се иска да скицирам вашият нос като пример за нос, който не влиза в групата на останалите, които съм изброил. Виждате ли.. – той онемя вторачен в един мъж на вратата. Заряза жената както си стоеше и се приближи към този така интересен обект. Приближи се така близо до него, че онзи се огтдръпна назад.

– О! Не! Простете! Просто вашият нос! Вашият нос е уникално произведение на природата! Вашият нос..

– Я чупката! – ядоса се мъжа и тръгна да го подминава.

– О! Простете ми! Аз трябва да ви обясня защо така се вторачих в носа ви. Вие не разбирате, аз съм учен, изследовател, който прави един скромен труд, надявам се учебник някой ден по носология. Каква е идеята на този учебник, нека обясня. Когато говорим за френология ние много често се бъркаме и започваме да говорим предимно и само за носа, или пък предимно и само за ушите. Не е правилно така да се говори, а науката да бъде за цялото лице. Редно е когато носовете могат да бъдат чипи, тесни, дълги, къси, дебели, тумбести, широконоздрести или пък криви – той малко се поувлече в подробностите, но пък привлече вниманието на целия магазин – редно е в такъв случай да приемем, че дори само от носа може да се научи много за даден човек. Вие господине, и разбира се с цялото ми уважение, вашият нос, сте уникален, защото той е плосък, но той не е плосък поради нараняване от накакво естество, но от нещо друго и ако само ми позволите аз искам да го скицирам за няколко минутки и ще ви оставя носа на спокойствие. Както и вас самият.. – Гергов за миг се спря и отново се вторачи в носа вече вадейки скицник и молив.

– От къде на къде ще.. – мъжът се опита да се противи тъй като изпита голяма доза неудобство от това, че точно в тоя момент всички гледаха в неговият така обявен за уникален нос. Той и без това си изпитваше неудобство, когато хората говорят с него и са постоянно вторачени в носа му. Поради някакви такива причини той се разгневи:

– Ама я ме оставете на мира!.. – Гергов обаче не му даде възможност да се измъкне.

– Знаете ли господине, че орловите носове са знак за остра мисъл, мисъл бръснач, тъй да се каже? Знаете ли също така, че когато е дълъг носа това е знак за интелигентност, когато е чип е високомерен, когато е обратно извит е лъжлив и т.н. – това са общи приказки, но са много съществени, важият нос, господине е плосък!

– Е, и?! – започна да нервничи мъжът.

– Ами интересна или не за вас, причината.. – Гергов диплеше думичките по много особен маниер – вашият нос да е уникален също е от значение за моят научен труд. А.. Дали не го пипате често?

– Абе я ме остави на мира! – ядоса се съвсем открито мъжа.

– Не, защото.. – Гергов се пресегна да пипне, той просто не можеше да скрие удивлението и почудата си и тази така старателно и грижливо поддържана страст просто изби. – Защото аз съм убеден, че вие често го пипате – и той стисна мъжа за носа и започна да го опипва с такава наслада, че онзи закрещя някакви обиди и се заопъва да се отскубне. Гергов стискаше за да не го изпусне, а мъжа започна да вика от болка:

– Пусни ме, бе, идиот! Боли ме! – сборичкаха се и всеки си крещеше неговото. Гергов разсъждаваше на глас дали носът не може да бъде моделиран в предишната му форма, а мъжът крещеше от болка.

– Пипаш го ти, зная аз, смачкал си го нарочно за да имаш най-уникалния нос на света, нали! Хванах те аз, самолюбив си и си егоист и много много не си поплюваш.. – нареждаше Гергов и по чертите на лицето му пълзеше нечовешка злоба. – Харесваш си го, мамка ти!.. – някъде около последната фраза Гергов беше нокаутиран само с един удар. Устата му се отпусна, той се свлече на пода и по бузата му потече тънка струйка разпенена слюнка. Мъжът изпсува няколко пъти и си излезе почервенял като домат с ръка на носа. Пък в интерес на истината пипаше си го.

Продавачката и останалите клиенти се надвесиха над Гергов и любопитно започнаха да оглеждат лицето му. Мълчаха, какво да кажат.. Със сигурност се опитваха да му запомнят физиономията, в случай, че се срещнат направо да побягнат. След малко той започна да се свестява и те отскочиха като опарени. Той се надигна, изциври нещо, заопипва си носа и избухна в рев. Надигна се и все така мрънкащ нещо, със сълзи на очите, си отиде.

В магазина настана още по-гробна тишийна. Сякаш и колите по улицата се бяха умълчали точно в тоя момент за да подсилят усещането за абсурдност.

– Пък в крайна сметка – проговори жената, която той най-напред беше спрял и ако трябва да бъдем честни не без огромна доза облекчение в гласа – сега може да се успокои, защото и неговият нос е сплескан.. – и всички избухнаха в лудешки смях. – Така да се каже.. Уникален..

Бабо, не плачи, разказ Хелиана Стоичкова

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Балканеца Джони, разказ Хелиана Стоичкова

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Сашо Пингвина, разказ Хелиана Стоичкова

Пингвина седеше на тротоара с разбита глава и бършеше сълзите си. Наистина го болеше, но как щеше да успее без да го боли. Кръвта се стичаше на вади по лицето му и разнебитеният му вид беше направо страховит. Той загаси цигарата, стана и се приближи към стената. Върху сивата мазилка имаше малко червено петно с леко кафеникав отенък. Застана с лице срещу стената, извади окървавена кърпа от джоба на панталоните си и избърса кръвта от брадичката си да не пръска. След това се наведе назад и с все сила си удари главата в стената. Извика от болка и се преви на две. Така му се виеше свят от удара, че приклекна. Въпреки болката се надигна застана срещу стената и далеч по-слабо, но по-изпъчен се засили и пак удари глава в нея като този път болката беше толкова силна, че цялото му тяло се отпусна и той се свлече на земята напълно безпомощен. Вдигна един капак от кофа за боклук и си затисна главата с капака право в стената. Натискаше и пъшкаше, но така и не припадна.
– Леле колко боли! Защо не мога да се… – той почти плачеше и се държеше с едната ръка през главата докато с другата си опипваше панталоните в търсене на кърпата. В този момент до него се спря непознат, който клекна и загрижено го заоглежда.
– Добре ли сте?
– Да, да. Все по-добре… – каза Пингвина и заплака като малко дете.
– Да не са ви ограбили? Колко пари ви взеха?
Пингвина вдигна очи и видя висок мъж с издължено лице и малки очилца, закачени на дълъг, крив нос. Така издълженият клекна и коленете му изпукаха зловещо силно.
– Ти кой си? – Пингвина извади кърпата от джоба на панталона си и я сложи на нараненото си чело.
– Аз съм…Грънчаров. Продавам прахосмукачки. Искаш ли прахосмукачка? Тази е с форсиран мотор.
– Не ми трябва никаква прахосмукачка, бе! Не виждаш ли, че ме боли!
– Ако имаше сега нямаше да си тук на улицата, а в къщи на чисто.
– Я се разкарай от тука, бе! К`ъв ти е проблема! – Пингвина се обърна на другата страна и очите му зашариха по паважа с леки превъртвания, просто му се виеше свят.
– Да помогна с нещо. Да ви заведа в болница?
– Още е рано. – Пингвина въздъхна – Малко остана!
– Вижте аз по професия съм ватман, но все ще мога да направя нещо за вас. Не съм толкова некадърен колкото изглеждам. В интерес на истината съм доста сръчен. Работил съм при един часовникар цели четири години! Много тежка работа за малко пари. Обаче часовниците цъкат без да спират. В това е хватката. Няма друго. Важното е часовника да продължава да работи. Знаете ли, че има часовници, които работят по двеста, триста години без да спрат? Произвеждат ги…
Пингвина се надигна и изрева с глас.
– Ти къв си, бе, идиот ли си? Не ме интересуват твоите часовници!
– Виждате ли, а мен ме интересува защо се опитвате да си разбиете главата в стената. Човек винаги има какво да научи.
– Ще ти кажа защо, нагляр такъв! Защото искам да се приключи с тая простотия – моя нещастен живот! Защото ми писна да ме третират като утрепка и ми е писнало такива като теб да си врат гагата в чуждите работи! Защото ако успея да изпадна в кома ще си оправя животеца жалък! Ето за т`ва! Айде върви да си продаваш комините някъде другаде!
– Прахосмукачки продавам.
– Същото. Довиждане!
Дългуча се надигна и го загледа замислено. Потърси из джобовете си и извади цигара и кибрит. Запали и пак клекна като коленете му изпращяха толкова силно, че тихо ехо пропълзя по уицата.
– Защо, ако не е тайна, искате да изпаднете в кома? Да няма няква далавера в това?
– Тебе какво те интересува? – опъваше се Пингвина, а всъщност малко се страхуваше да не изглежда смешен в очите на тоя досадник. А и да не му откраднат патента.
– Не знам. Много е яко. Срещам някакъв човек, който вместо да се боричка като мене да продава по една прахосмукачка на пет месеца е седнал тука на паважа и иска да изпадне в кома. Каква е далаверата? Какво ще спечелиш? Дай! Кажи ми нещо, което не зная!
– Ще ти кажа, ама няма да казваш на никой.
– Айде да видиме дали ще ме впечатлиш! – дългуча засмука жадно от цигарата и огънчето стана ярко червено. Пингвина се огледа подозрително и се приведе към непознатият.
– Добре. Ще ти кажа. Ето каква е работата. Миналата година съседа отгоре, над нас, си фраснал главата в една метална греда на строеж някъде по Пампорово и като се събужда някви мили хора го настанили в къщата си да го спасяват. И тоя ни документи носи, ни нищо, ни пари! Лежи там в къщата на хората и не знае кой е. Гледай к`ва е хватката. Той не знае кой е. Те не знаят кой е. И кво да видиш залюбва се той с щерката и хоп – сватби, кръщенета, годежи! Развод със старата! Айде таткото да му намери работа, айде да му даде да управлява ресторант! Една година по-късно пича е собственик на малко хотелче в Пампорово! А кажи ми! Една седмица кома! Некъв никаквец беден като цървул стана човек! – Пингвина невъздържано клатеше ръка и ръкомахаше и даже изхлипа – Само това!
– Да де, ама… – дългуча се надигна и коленете му пак изпукаха – Теоретично… К`во ще стане ако се събудиш след десет години? Десет години губиш! Целият ти живот в кома ще мине…
– И за тва съм помислил. Всичко съм обмислил – Пингвина почна да тършува из джобовете на панталоните си и от там извади пълни шепи с изрезки от вестниците и започна да ги хвърля около себе си. – “Повече средства за хората в кома”, “Болниците отварят нови помещения със специално оборудване за хора в кома”, “Исул ремонтират ново крило специално за хора в кома”, “Мъж се събуди след 25 години кома и правителството му отпусна специална доживотна пенсия”!
– Е? И какво от това?
– Как какво!? Не виждаш ли! Ще си живея в най-луксозна стая, току-що ремонтирана, ще идват красиви медицински сестри да ми четат вестници, ще ме хранят и ще ме поят и всичко това безплатно. Не се налага да работя, не се налага да се ядосвам, нищо не трябва да правя. Не се налага да ставам за да ходя до тоалетната! За всичко е помислено! Всичко е безплатно. И при това с шанс когато се събудя някой да се погрижи за мен!
– Да де ама… Така погледнато в затвора може би е по-добре…
– Не. В затвора е по-трудно. Щото като си буден ти се искат някакви неща, а като спиш какво ще искаш. Спиш си. Сънуваш там нещо…
– Аз… – Дългуча пак клекна и се наведе към Пингвина – На мене идеята за затвора по ми хареса. Поне си буден… Четеш си вестника сам, никой не иска нищо от тебе, ти не искаш от никой нищо… няма кой да ти хленчи за сметките, да те тормози хазяйката. Не могат да те изгонят от затвора, нали? Хитро!
– Ти пък. Тая глупост ти харесва?!
– О, да. Много при това. – Пингвина се огледа в очите на дългуча и за момент се уплаши. – Ще ти предложа сделка. – Дългуча се изправи и започна да крачи съсредоточено в кръг. – Точно така. Леля ти Гинка ще полудее. Овца! Не мога да я понасям! Къса ми нервите само като влезе в стаята и съм готов да я удоша с ей тия две ръце. И все ми говори за проклетите прахосмукачки. Мразя ги! Мразя да е чисто! – той ритна прахосмукачката и тя издрънча – Най-обичам да си хвърля дрехата на земята! В кочината! Обожавам да ям с пръсти! Обичам скърцащи врати. Обичам звука на метала! Скръц, скръц! Щрак! Как не съм се сетил по-рано! Удивително! Като часовник, който отмерва времето… Аман от тези капиталистически глупостии! Минимализъм! Това е истината! Как може до сега да не съм виждал истината?!
– Каква истина, бе човек? – уплашено го гледаше Пингвина.
– Че вегетираме! Съществуваме за да създаваме енориаши, данъкоплатци, да ги отгледаме скопени! И да работим! Работим какво ли не! Вместо да работим, сега те ще ни гледат! Искаш малко, получаваш много. Искаш ли много все ще си незадоволен…
Дългуча клекна пак и Пингвина подскочи като се чу пукането на хрущялите.
– Аз те пребивам, ти изпадаш в кома, аз отивам в затвора. Перфектно. Сделка? – Дългуча протегна ръка за да скрепят договорката със здрависване.
– Уоу! Я чакай малко! – Пингвина се отдръпна. – Ами ако ме убиеш?
– Ще ми сложат доживотна. Страхотно!
Пингвина скокна като ужилен.
– Как страхотно, бе, нали ще умра!
– И какво като умреш? Тя твойта и без туй си я закършил!
– Ама аз не искам да умирам. Искам само да си оправя живота…
– Аз ще ти помогна… Ще сме си взаимно полезни, нали? – Дългуча се надвеси над него и чак сега Пингвина видя коко е висок. Пингвина заотстъпва назад и се спъна в прахосмукачката на дългуча. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.
– Стой далече от мен. Ти си луд! Помощ!
– Аз лекичко ще те ударя! Само веднъж ще те ударя…
– Не се приближавай!
Дългуча стъпи върху прахосмукачката и тя изпращя под краката му. Той протягаше жадно ръцете си напред:
– Ще бъда много внимателен…
– Помо-ощ! – Викаше Пингвина, но нямаше никой на улицата. Проклет късмет, бе избрал най-пустата улица за да не може никой да го спаси, а сега отчаяно се надяваше някой да мине. – Спри се, бе, човек. Не така. Дай да поговорим… Ще се разберем за ден, за час. Не е сега момента.- О, – очите на дългуча светеха – Ще бъда много внимателен…,

Кон на F3, разказ Хелиана Стоичкова

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Момичето с усмивката, разказ Хелиана Стоичкова

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

Практичен човек, разказ Хелиана Стоичкова

Вървя през улиците угнетен от празнотата, която всичкия този цимент е затворил в лапите си. Гледам дърветата – живинка даваща сянка, но хората, които минават покрай мен ми се виждат празни от съдържание. Нямам нищо против хората. Просто не ме интересуват. Затова решавам да отида на пазара да си купя чушки. Пазаря се дребнаво с продавачите, дразнят ме с търговските си номера и на края на пазара виждам мъж седнал на едно столче. Пред него няма нищо. Дребнав съм. Любопитен съм.

– Какво продаваш?

– Илюзии.

– Ти ме уби, бе, човек! – цялото ми същество се смее – Кой бълък ще ти купи илюзия?

– Купуват. Защото се продават.

– И какви илюзии продаваш?

– Най-много продавам илюзията за любов. Но имам и други.

– Любов? – смея се на глас и си оставям торбичката на земята. – Само глупците се влюбват. Това е излишно разхищение на енергия. Това е най-върховната глупост, в която някой може да се навре. Жени колкото искаш. За какво ти е любов?

– Заради мечтата. Да, ти можеш да виждаш красивите черти на много жени. Но когато усетиш онази тръпка сърцето ти да тупти само за една света става едно много красиво място. Пълно е със страдание, със саможертви, но се чувстваш жив.

– Че аз се чувствам жив и без да ми трепка за някоя. При това повярвай ми те винаги са пълни с проблеми. Дефекти, едни такива изчанчени неща, които дразнят. Има нещо много перверзно в това да обичаш някой, който не изпитва нищо към теб. Много трябва да си луд.

– Да. Луд. Добре го каза. Когато полудееш от любов по някоя жена тя винаги ти се вижда по-красива от останалите. Самата любов е илюзията, че този човек те допълва. Затова тя винаги ти е млада, винаги ти е чаровна. Намираш я за най-сладка, най-умна. Дори приятелите ти да казват – абе има много по-хубави ти просто не можеш да се откъснеш от нея. Защото когато погледнеш очите й виждаш всичко, което си искал. Виждаш себе си в тях.

– Много поезия, малко полза. За какво ти е да се оглеждаш в очите на някоя жена. Има огледала за тая работа.

– Защото очите на жената, която обичаш не отразяват прическата ти. Те отразяват това, което тя вижда в тебе. Виждаш нейното възхищение, благодарност, страст. Затова глупците потъват в тях, затова не могат да ги преболедуват. Затова висят с часове на закачалката на собствената си лудост. Защото огъня, който получават от тези очи не могат да открият в ничии други. Разбираш ли, цената, която си платил за да потънеш в тях е толкова висока, че не можеш да се откъснеш.

– Ти какво, дявола ли си? Сега сигурно ще поискаш душата ми. – смея се аз.

– Не. Душата сам ще си я дадеш. Аз просто искам пет лева.

– Пет лева?!

– Толкова струва илюзията.

– Евтино я даваш.

– Не ме разбирай погрешно. И без това ще ти излезне скъпо, не искам да казваш, че си дал много пари за нея. Парите са нещо символично. И аз имам дом да храня.

– Е, пет лева до къде ще ти стигнат?

– Тук пет, там пет. Хората имат нужда от илюзии. Ето сутринта дойде една женичка и плаче. Ситничка, русичка, нежна. Добра жена. Казва ми, че е самотна, че се чувства излъгана от живота. Знаеш ли каква илюзия й продадох? Тръгна си с мечтата, че днес ще срещне мъж, който ще я обича истински. Такава каквато е. Няма такъв мъж, но тя разцъфтя за минути пред очите ми. Носеше едно синьо палтенце с розова брошка. Отнесе го нанякъде в търсене на този мъж.

– Не е ли малко жестоко? Ако той не се появи. Ако тя не го намери. Ако сега седи някъде и плаче, защото е осъзнала, че това е само една илюзия. – чувствам се възмутен, че въобще се спрях при този човек. – Ти си един измамник. Давам ти петте лева само от кумова срама. Нито тя ще срещне мъж, който да я обича безрезервно. Нито аз ще срещна жена, в която да се влюбя като луд. Не ме познаваш. Аз съм практичен човек.

– Сполай ти, човече. – отвърна ми той – ти вече купи илюзията. От тук нататък си е твоя работа за какво ще я използваш.

Хвърлих му петте лева и си тръгнах ядосан. Защо изобщо се спрях при този измамник. Точно аз! Вървя към къщи и точно преди моста Чавдар виждам една жена под едно дърво да гледа нагоре. Спирам острани и се заглеждам. На клона малко бяло коте. Няма как да го стигне, защо се занимава с него. То и само може да слезне. Чувам, че му се моли и се приближавам.

– Оставете го – казвам й – то само ще си слезне. – А тя ме поглежда с просълзени очи и една сълза се търкулва по бузата й.

– Но аз го искам.

Колко мила жена. Как може да се занимава с едно глупаво коте. И плаче. Най-пък мразя жена да плаче.

– Дайте да ви помогна. – оставям торбата на земята и се набирам с една ръка на клона. Котето ме гледа уплашено. Хващам го внимателно докато то се опитва да ми избяга и се пускам от клона. А тя ме гледа с едни очи пълни с възхищение:

– Много ви благодаря! Това коте ми падна на сърцето… Ела при мама, мило сладурче…

Гледам я и не мога да повярвам колко топло ми стана на душата. Повредих ли се? Едно глупаво коте така да ме разчувства.

– Как ще го кръстите?

– Илюзия. – поглеждам я изненадан и виждам розовата брошка на палтото й. Разбира се. Това е другата му жертва и тя ме гледа заинтригувано. Направо ми става смешно. Сигурно си мисли, ето го. Това е той. Мъжа, който ще ме обича истински. Но не е познала. Може да е красива, но аз съм практичен човек. Не се занимавам с глупости като чувства.

Тя вдига торбата си от земята и аз посягам към ръката й.

– Дайте на мен. Радвайте се на котето.

– О, безкрайно благодаря. – усмихва ми се тя докато милва котето. – То е много уплашено в момента. Още не ме познава, но аз ще се грижа много добре за него. То ми е талисманче.

– Талисманче? – душата ми се смее ехидно. Горката жена.

– Да. Този град е захлупен от студен сив цимент и хората се чувстват угнетени. Душите им са пусти. Искам отново да вярвам в хората.

Спирам и стисвам устни. Гледам я и съм почти ядосан, но не точно. Иде ми да се върна и да го убия. Някакво кълбо се навива на топка в стомаха ми, а тя се спира и ме гледа въпросително. Трепка с красивите си мигли. Защо ми трябваше да се спирам. Това коте направо ми разказа играта.