Откак монтирах перка с електрическо моторче на кръста на бабата и тя полетя като един много луд Карлсон съм отново безработен. Зет й ме извика и с крясъци ме уволни. Какво да кажа, иженер съм. Винаги търся лесното съпротивление. Като имаме баба наблъскана с антигравитони с тегло от 20 грама защо пък да не лети на където си поиска. Моя грешка.

Отново стоя на моста над реката. Безработен неудачник, който не може да се впише в новият им свят. Мисля си за времето, когато всички ходеха по земята и някак света изглеждаше малко по-нормален. А сега… Сега са наслагали тия пътеки по алеята и купища въздухари по цял ден ходят по тях. И аз се смея, как няма да се смея. Нагълтаха се с антигравитони за да не ходят. А сега ходят, защото мускулите им атрофират от безтегловността, вкоято са изпаднали.

Долу в реката един е легнал на повърхността на водата и чете книга. И реката го носи по течението. Има си стойка на две гумени лодчици за книгата. Защото тя има своята тежест. А моята душа се смее.

И в този момент до мен се спира някакъв мъж:

– Имам нужда от тебе. Едно пиленце ми каза, че можеш да ми помогнеш.

– Само да не е разветряне на деца. Това си е женска работа.

– Не. – Той се усмихва самодоволно. – Аз съм гробар. Но съм новатор. Имам идеи. Трябва ми перка, която да закачим на тялото на умрелия и като се отвори ковчега той да се възнесе нагоре.

– Какво да се… – Аз съм в лек шок. Мислех, че мъртвите ги спускат надолу. Сега искат да ги издигат нагоре. Примигвам, но започвам да виждам някаква логика в това. Особено ако ми плащат. А той се привежда заговорнически към мен:

– Разбрах колко взимаш за два часа работа на ден. Добре е, но ако ми направиш отстъпка и аз ще ти направя отстъпка.

Аз примигвам и внезапно избухвам в неудържим смях:

– Нали си гробар, от какво ще ми направиш отстъпка?

– Ако умреш, например.

Шок и потрес, не ми се мре, но ще му направя отстъпка. И без това нямам никаква друга работа.

Първото погребение върви добре. Аз съм застанал до вратата с дистанционното в ръка готов да се включа, когато дойде момента. Всичко е предварително нагласено. Роднините са се събрали и стърчат закачени за малките дървени пейчици. Всеки от тях е получил малко балонче с възпоменателен стих и го държи в ръка. Балончетата се поклащат. Роднините също се поклащат, но аз съм си сложил габърче в обувката за да не се смея.

Настъпва тържественият момент, музиката става драматична, гробаря ме поглежда заговорнически и ковчега започва да се отваря. По съвсем обясним, но необичаен начи тялото на мъртвия се надига малко по малко и застава вертикално над ковчега. Една жена от задните редове изпищава и губи съзнание.

Сега съм аз. Държа дистанционното и подавам малко тяга като тялото се надига нагоре. Гробаря прави знак на музикантите да вдигнат силата на звука и те запяват с трептящи гласове докато едно малко момче отваря прозореца. Тялото се носи многозначително към небесната шир и в този момент в помещението нахлува любимата ми баба и като избива дистанционното от ръцете ми се мята на врата ми във възторг:

– Намерих те! Тебе търся!

Опитвам се да вдигна дистанционното, но е късно. Мъртвеца отлита през прозореца и аз се навеждам долу в ниското докато десетки крака ме ритат в главата носейки се навън да видят какво ще стане. Хващат се с ръце за вратите, местят си кукичките по въженцето и отскачат един от друг като топчета. Не мога да намеря дистанционното и тичам след тях навън. Всички са се спряли пред сградата и го наблюдават как многозначително се носи към небето, а любимата ми баба вдига ръка и го посочва:

– Я! Тоя е мой набор! – И като се стрелва към него хваща го с две ръце и започва да го върти във въздуха.

Аз стоя онемял и се опитвам да разбера какво прави. Танцува ли с него? А тя се провиква:

– Младеж! Тоя е като умрял, бе. – И преди да успея да отговоря вдига ръка и му забива шумен шамар. Шляяяс!

Чувам как две жени възкликват удивено и овисват на въженцата си в безсъзнание. И докато реагирам мойта баба му забива още един шамар. Шляяяяс! Още по-силен.

Ропот и мълнии, гробаря ме гледа стръвнишки, а аз тихо промълвявам:

– Не я познавам тая жена.

И в този момент мъртвеца отваря уста и си поема дълбоко въздух. А мойта баба го хваща за брадичката и му се усмихва:

– Сега по-добре ли се чувстваш?

Слагам ръка през очите си и не мога да повярвам. Бабата се спуска до мен и като ме хваща под ръка повежда ме на някъде.

– Ами… – Гледам назад и хапя устни. Гробяря се провиква зад гърба ми, че като умра ще ме закопае в най-дълбоката дупка. Без отстъпка. А бабата не спира да говори:

– Много странен, набора, май му беше прилошало… Слушай сега! – Говори тя, а аз я гледам вцепенено. – Зета, внезапно реши, че е допуснал огромна грешка и те кани обратно на работа.

– Как така… – Гледам я още по-изненадан, а тя потърква длани и ми се усмихва:

– Силата на убеждението, младеж. Силата на убеждението…

Аз съм инженер човек, но работата ми е много особена. Пак чакам пред полицията да я пуснат, но още е лято. Може зимата да се укроти…

Съдържание

Диагонал.Черно.2. 

Път с предимство

Романтик

Неортодоксално

Заедно под Слънцето

Пътят към щастието

Далекогалактическо съобщение

Казино роял

Приятелче

Дланите на татко

Проверка

Чакалнята

Грахът ми е сърдит

Новите асансьори

Топло сърце

Богатства

Всеки според аршина му

Ноевият ковчег

Нов човек

Спасителна капсула

Пианде

Баркод

Дяволското гърло

Интермедията свърши

Удостоверение

Императора Слънце

Изненада

Искрено и грозно

Няма друга

Театрално представление

Нов живот

Правилна грешка

Рози ухаещи на живот

Библиотекарят

Луди хора

Не точно

Обрат

Любопитство

Провидението

Еzek bolgárok!

Старият пират се завръща

На езерото

Надежда

Жоржета имаше сериозен проблем. Беше поканена на моторната лодка на своите приятели Васко и Джули на разходка в морето. Разбира се, всички наричаха лодката яхта, защото така беше модерно. Но проблема й се състоеше в това, че притежаваше 450 грама злато, които не посмя да остави в София в апартамента си и взе на почивката със себе си. Като тръгнаха към яхтата не посмя да ги остави и в хотелската стая и ги сложи в малка торбичка. Даже сподели на своите домакини за това, че носи всичките си бижута със себе си и Васко я погледна много учуден:

– Понесла си двайсет хиляди лева с тебе? Защо не ги остави в някой трезор?

– Първо не са двайсет, а са поне сто, защото за толкова са купени. Как да ги оставя в банка като нямам доверие на никого. Те са си мои.

– Те може да са купени, скъпа, за сто. Но в момента струват на старо не повече от двайсет хиляди. Но щом ти е приятно да си мислиш, че държиш в торбичката сто хиляди кой съм аз да споря с тебе?

Джули видя, че Васко се изнерви и побърза да смени темата. Двете с Жоржета бяха седнали отзад и Джули развеселено възкликна:

– Ти нали знаеш, че чакаме внуче! Вече сме в пети месец и утре вечер идват при нас на морето да се запознаем с бъдещия зет.

– Наистина? Мислех, че са в София.

– Не, идват да се запознаем.

– А вярно ли е, че Васко настоява да кръстят бебето на него?

– Да – каза Джули като прехапа устни и хвърли поглед към него. – Така им каза и като го зная докато не го кръстят на него няма да миряса.

– Така трябва! – отсече Васко и направи един рязък завой с лодката като двете дами отзад залитнаха и шапката на Джули изхвърча.

– Еее-е-е… Васко!

– А не е ли редно сами да си изберат име? Все пак сме модерни хора. Всеки сам да решава как да си кръсти детето.

– Ами… – Джули пак погледна към него, а той се ядоса, намали и спусна котвата. Докато Джули измисли как да смени темата котвата закачи нещо на дъното и яхтата се олюля, двечките паднаха на земята и Васко подаде пак газ.

– Джулия! Лодката ще потъне! Закачихме нещо!

– Как така ще потъне, бе, Василе! – Изправи се тя като едвам застана на краката си и малко вода нахлу в лодката, защото се беше наклонила на една страна.

– Скачайте и плувайте до брега! Аз оставам!

– В никакъв случай! – викна Джулия, но той се обърна и като я хвана за ръката забута я към водата.

– Искаш да се удавиш тука!? Скачай бързо! Не мога да ви спася и двете! Ще трябва да плувате!

Още вода нахлу в лодката и Джулия се уплаши. Истината е, че повече се уплаши като чу виковете на приятелката си, която пищеше неудържимо и се чудеше къде да скрие златото. Накрая го напъха в банския си и се хвана за ръката на Васко.

– Не искам да се удавя! – викаше тя като едвам стоеше на краката си и се разплака.

– Плувайте до брега, аз ще се опитам да спася лодката.

Те скочиха във водата като плуването беше доста трудно за Жоржета, защото тя постоянно си попипваше гърдите дали златото й още е там. Когато стигнаха брега двете трябваше да се изкачат по един стръмен бряг целия в тръни и да вървят 4 километра по шосето до най-близкото населено място боси по горещия асфалт.

През това време Васко ловко освободи котвата, отвори си една бира и се наслади на красивата гледка. Прибра се след няколко часа отпочинал и самодоволен. Даже се зарадва, че срещна Джули във фоайето.

– Ужасен си! Нарочно го направи! – И тя го подмина без дори да погледне ехидната му усмивка.

– Няма такова нещо!
– Как да няма! – отнякъде изкочи Жоржета с подивели от гняв очи. – Краката ми са целите издрани! Петите ми са изгорени! Постави в опастност златото ми! Нарочно го направи!
– Как нарочно?! Беше ме страх да не се удавите! Какво разбирате вие от лодки? Ами ако се беше обърнала и ви беше захлупила във водата?! Недей така… Златото ти щеше да замине директно. Не я слушай Джулия, тя нищо не разбира от яхти.
– Тя каза, че си такъв…
– Какъв? Спасих ви живота и на двете. – той изтри едно петънце от белите си чисти обувки и въздъхна – Но щом сте толкова нещастни довечера ще ви водя на Ескарго и Омари. Като извинение, че ви поставих в опастност…
Едвам я нави. Когато в ресторанта им сервираха охлювите по френска рецепта битката беше неумолима и двечките дълго се бориха.
– Нарочно ги поръча тия неща за да ни гледаш как се мъчим! – ядоса се Джули докато гонеше един охлюв по масата. – Хлъзгави малки гадове!
– За твое здраве, красавице! – И сервираха омарите.

В чинията на Джули стоеше това огромно, червено, пипалесто насекомо с облещени пронизващи очи… И гледаше право в ехидната му усмивка. Джули изпита първоначално гняв, но после й стана смешно. Просто му идваше отвътре. Няма равен. И битката с омарите започна.

Нищо, той много обичаше онзи зелен ретро ягуар, а тя така и не се научи да паркира…

Г-н Гергов влезе в магазинчето за плод и зеленчук на улица Асен Златаров и се завъртя между хората. Търсеше си най-интересния нос, търсеше нос, който да не му е така пределно ясен както всички останали. Внезапно се спря до една жена и започна да й говори:

– Вие, госпожо, знаете ли какъв уникален нос притежавате, не, вие го носите така както носите и тази глава на раменете си! – той каза всичко това със странен патос и тя облещи очи към него, примигна веднъж дваж и обидено реагира:

– Какво се опитвате да ми кажете?!

– О! Госпожо, не си мислете, че се опитвам да бъда нелюбезен, напротив, казвам всички тия неща по простата причина, че те са за мен най-важни и единствено важни и аз постоянно се вглеждам в носовете на хората. Познавам ги. Виждате ли.. – той се огледа за някой познат нос – Ето погледнете този господин. Има къс нос, което е много лошо за интелекта, вероятно и съпругата му го твърди, но пък е добър човек, дащен е, щедър е. Аз пиша книга по тия въпроси. Виждате ли ноздрите на оная жена. Това, че често си бърка в носа не е само за лошо, то и за добро е. Да знаете, че диша по-леко и съответно мозъка й се оросява по-добре, но това, госпожо са общи приказки. Аз бих..

– Вижте сега.. – жената хем заинтригувана, хем лекичко уплашена, че може и да не може да се откъсне от този човек започна да се придвижва към касата. – Аз не съм много сигурна, че разбирам защо ми ги казвате тия неща..

– Веднага ще ви отговоря! Веднага! – подхвана той с нов ентусиазъм. – Аз съм изследовател. Реших да напиша книга за носовете, само за носовете на хората и поради тази причина ги изучавам. Виждате ли те се делят принципно на..

– Аз ви разбирам, но защо се спряхте на мен?

– Ами госпожо спрях се на вас, защото ми се иска да скицирам вашият нос като пример за нос, който не влиза в групата на останалите, които съм изброил. Виждате ли.. – той онемя вторачен в един мъж на вратата. Заряза жената както си стоеше и се приближи към този така интересен обект. Приближи се така близо до него, че онзи се огтдръпна назад.

– О! Не! Простете! Просто вашият нос! Вашият нос е уникално произведение на природата! Вашият нос..

– Я чупката! – ядоса се мъжа и тръгна да го подминава.

– О! Простете ми! Аз трябва да ви обясня защо така се вторачих в носа ви. Вие не разбирате, аз съм учен, изследовател, който прави един скромен труд, надявам се учебник някой ден по носология. Каква е идеята на този учебник, нека обясня. Когато говорим за френология ние много често се бъркаме и започваме да говорим предимно и само за носа, или пък предимно и само за ушите. Не е правилно така да се говори, а науката да бъде за цялото лице. Редно е когато носовете могат да бъдат чипи, тесни, дълги, къси, дебели, тумбести, широконоздрести или пък криви – той малко се поувлече в подробностите, но пък привлече вниманието на целия магазин – редно е в такъв случай да приемем, че дори само от носа може да се научи много за даден човек. Вие господине, и разбира се с цялото ми уважение, вашият нос, сте уникален, защото той е плосък, но той не е плосък поради нараняване от накакво естество, но от нещо друго и ако само ми позволите аз искам да го скицирам за няколко минутки и ще ви оставя носа на спокойствие. Както и вас самият.. – Гергов за миг се спря и отново се вторачи в носа вече вадейки скицник и молив.

– От къде на къде ще.. – мъжът се опита да се противи тъй като изпита голяма доза неудобство от това, че точно в тоя момент всички гледаха в неговият така обявен за уникален нос. Той и без това си изпитваше неудобство, когато хората говорят с него и са постоянно вторачени в носа му. Поради някакви такива причини той се разгневи:

– Ама я ме оставете на мира!.. – Гергов обаче не му даде възможност да се измъкне.

– Знаете ли господине, че орловите носове са знак за остра мисъл, мисъл бръснач, тъй да се каже? Знаете ли също така, че когато е дълъг носа това е знак за интелигентност, когато е чип е високомерен, когато е обратно извит е лъжлив и т.н. – това са общи приказки, но са много съществени, важият нос, господине е плосък!

– Е, и?! – започна да нервничи мъжът.

– Ами интересна или не за вас, причината.. – Гергов диплеше думичките по много особен маниер – вашият нос да е уникален също е от значение за моят научен труд. А.. Дали не го пипате често?

– Абе я ме остави на мира! – ядоса се съвсем открито мъжа.

– Не, защото.. – Гергов се пресегна да пипне, той просто не можеше да скрие удивлението и почудата си и тази така старателно и грижливо поддържана страст просто изби. – Защото аз съм убеден, че вие често го пипате – и той стисна мъжа за носа и започна да го опипва с такава наслада, че онзи закрещя някакви обиди и се заопъва да се отскубне. Гергов стискаше за да не го изпусне, а мъжа започна да вика от болка:

– Пусни ме, бе, идиот! Боли ме! – сборичкаха се и всеки си крещеше неговото. Гергов разсъждаваше на глас дали носът не може да бъде моделиран в предишната му форма, а мъжът крещеше от болка.

– Пипаш го ти, зная аз, смачкал си го нарочно за да имаш най-уникалния нос на света, нали! Хванах те аз, самолюбив си и си егоист и много много не си поплюваш.. – нареждаше Гергов и по чертите на лицето му пълзеше нечовешка злоба. – Харесваш си го, мамка ти!.. – някъде около последната фраза Гергов беше нокаутиран само с един удар. Устата му се отпусна, той се свлече на пода и по бузата му потече тънка струйка разпенена слюнка. Мъжът изпсува няколко пъти и си излезе почервенял като домат с ръка на носа. Пък в интерес на истината пипаше си го.

Продавачката и останалите клиенти се надвесиха над Гергов и любопитно започнаха да оглеждат лицето му. Мълчаха, какво да кажат.. Със сигурност се опитваха да му запомнят физиономията, в случай, че се срещнат направо да побягнат. След малко той започна да се свестява и те отскочиха като опарени. Той се надигна, изциври нещо, заопипва си носа и избухна в рев. Надигна се и все така мрънкащ нещо, със сълзи на очите, си отиде.

В магазина настана още по-гробна тишийна. Сякаш и колите по улицата се бяха умълчали точно в тоя момент за да подсилят усещането за абсурдност.

– Пък в крайна сметка – проговори жената, която той най-напред беше спрял и ако трябва да бъдем честни не без огромна доза облекчение в гласа – сега може да се успокои, защото и неговият нос е сплескан.. – и всички избухнаха в лудешки смях. – Така да се каже.. Уникален..

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавието. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържа букет от разнообразни разкази, които имат различно настроение и се случват в различен отрязък от време. Затова в нея се срещат минало, настояще и бъдеще в любопитен и вълнуващ ред.

Разказа „Г-н Милин“ е публикуван от сп. 108А и вестник Дума. По него беше филмирана и студентската продукция „Колекционерът“.

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавиено. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържание:

Г-н Шибиринов – публикуван от сп. Везни
Писма до Стефан
Паяка Рогач
Електрически ръце
Родина
Гана По – продължението
Фикус, но не Бенджамин
Земетресение – публикуван от в. Дума
Сашо Пингвина – публикуван от в. Дума
Сектор С
Бубарак
По прякор Бушоните
Кабинка 7
Доктор „уши, нос гърло“
Апартамента
Майка държава – публикуван от в. Дума
Французката Пътка
Малинка
Въта и Надежда
Г-н Милин – публикуван от в. Дума и сп. 108 А
То
Неочаквана среща
Викат ми Печката
Ябълка садена от татко
Романтика – публикуван от в. Дума
ОТМ
Кредити
Да овладееш въздуха си
Докси
Т5
Еволюционен шут
Изкуплението – публикуван от в. Труд
Кабинковият лифт
Ново начало