Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано… И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:

– Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:

– Кажи, бе слонски гъз!

Не мога, просто не мога… Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:

– Как са децата? Къде е жената?

– Отлетя нанякъде… – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.

– Ако се върне поздрави я от мен.

– Непременно! – Махва ми и той и отлита.

Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.

– Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.

– Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.

– Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.

– Да спукаш гума!

– Да ти се скъса въжето дано!

– Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!

– А твойта да…

Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят…

На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.

– Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.

Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.

– И ти ли, бе, шефе… – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.

– Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш…

Гледам го като бито куче:

– Защо трябва да напускам?

– Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути…

– Е… – Заеквам аз, а той се хили приветливо:

– Уволнен си… – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!

И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е… Въздухар. Какво да кажа.

След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.

В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.

– Търсиш ли си работа?

Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:

– Колко печелеше на предната работа?

– Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.

– Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.

– Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.

– Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.

Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.

– Не е ли по-добре жена… – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:

– Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.

В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.

По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:

– Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.

– Чакай, бе, жена…

– Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го…

Звъня му леко притеснен:

– Ам… Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:

– Забравих да ти кажа… Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?

– Ам… – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..

Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.

– С тебе ще се разберем… – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.

Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..

В света, в който живеем има много повече от това, което всеки ден виждаме и изживяваме. От една страна има много повече възможности да изживеем живота си по различни начини, от друга страна има цели измерения, които не могат да стигнат до сетивата ни, защото сме удавени в битието и ежедневния хаос. И не на последно място има един свят, който представлява плетеница от социални експерименти и ние сме опитните мишки, които участват по един или друг начин в него. Този танц на живота е много интересен и много вълнуващ. Дали някоя хипотеза е истина или не ние няма как да знаем. Единственото, което можем да направим е да се опитаме да си го представим – пъстър, многолик, разнообразен, пълен с успоредни реалности и препълнен с успоредно съществуващи дискурси на начините на мислене и структурите на осъществяване.

Там, където блитието се осъществява прз призмата на експериментални структури, независимо каква е тяхната цел, там се случват изключителни неща. И ако ние приемем, че всичко това е възможно, без да е задължително случващо се, можем да видим и собственият си свят по един различен начин. Дали сме богати или бедни, дали имаме проблеми или не, кой е виновен, за какво се борим – всичко това е част от реалност, която ни е подадена и в зависимост от това в каква реалност се намираме се модифицира и оценката ни за света и хората. Портала е метафора на прехода между индустриализираният свят и новият технологичен свят, който може много повече и вече е видял бъдещето. То е ясно. Това, което остава е какво ще направи приключението по-интересно или кое ще го ускори или кое ще го обогати.

И ако ние в нашето дребно незначително съществуване оценяваме дадени неща като тормоз над нас и личните ни интереси то за други това представлява една игра. Игра на съдържание къмту всичко, което е толкова относително в нашата вселена. Защото ние не сме отделени от нея, ние сме космически същества и това, че имаме този уютен дом – нашата планета, съвсем не означава, че ще го имаме безкрайно дълго. Нито, че той винаги ще ъде толкова уютен. Ако погледнете еволюциата на совалката ни ще видите, че ние в момента се намираме в един от най-благодатните за нас периоди. И той като всички други етапи от развитието на планетата рано или късно ще отмине и ще се преобрази в нещо друго, което може да не е толкова благоприятно за нас и други живи организми. Това е съвсем естествен процес. Не бива да забравяме, че както всичко е относително така и всичко е преходно.

Затова не крайната дестинация е интересна, но приключението по пътя натам.

Веси беше седнала на пода в кухнята и ровеше в чекмеджето с продуктите под фурната. Отвори да търси леща, защото искаше да направи супа и видя два пакета с леща. Зарадва се. Вдигна единия пакет и под него видя пощенски плик. Взе го и като го отвори видя, че вътре има някакви писма. Любопитството надделя и тя извади листовете. Зачете се и странна усмивка се изписа по лицето й. Той спеше отатъка, ден неделя. Едва ли ще влезне точно в момента.

Скъпа, не ти зная името,

Щом си намерила това писмо да ти кажа, че той леща не обича. Цяла вечер ще мрънка. Не се хаби. И след това ще разказва, че го държиш гладен и не можеш да готвиш. Заложи на месо. Повече месо, по-добре. И не слагай къри. Мрази всички подправки, които са жълти. Ако вече не го знаеш. Не се сърди, но да ти кажа, че казанчето от време на време изпуска. Той няма да го оправи. Като повдигнеш палчето отдолу съм оставила една щипка и с нея можеш да нагласиш. Ако не извикай си майстор. Също на фурната долния реотан не работи. Кекса няма да ти стане. Не е в теб проблема. Не го слушай. И ако се чудиш каква е тази неприятна миризма да знаеш, че той слага доместос във водата като мие подовете. Не е от канала. Поливай ми китайската роза, много я обичам. Целувки и успех!

Твоя Марчето

Веси видя, че вътре има още листове и се зачете.

Скъпа, не ти зная името,

Да знаеш, че извиках да оправят долния реотан и вече можеш да печеш сладки неща вътре. Аз не мога така. Без сладкото не мога. Наистина казанчето е много скапано, но нямам нерви. Подрязала съм китайската роза за да тръгне по-силно. Цъфти много красиво с едни жълти цветове. Като дойдох беше поувяхнала, но се съвзе. Еми не може така. Не се ядосвай, че мята цялото пране наведнъж. Просто от време на време белите неща са за изхвърляне. И, моля те, прибери кралското мушкато през зимата. Много е красиво.

Твоя Катя

Веси извади следващата бележка и се хвана през устата.

Скъпа, не ти зная името,

Мушкатото е умряло. Никакъв шанс. То и мен не ме бива много с цветята, но определено беше умряло. То тука всичко е умряло. Но ти не се ядосвай. Забелязах, че харесва топли хлебчета. Ако можеш опечи му. Ако не ти се занимава тегли му една. Щипката в казана се счупи. И улука тече. Много е дразнещо. Изобщо всичко тук е дразнещо. Изобщо не се занимавай с глупости. И тоя телевизор… Кой гледа по 16 часа телевизия? Вдигай си чуките и дим да те няма.

Твоя Хрис

В този момент той влезна и отиде на канапето.

– Добро утро – седна и включи телевизора – Закузка ли правиш?

– Да, – отвърна Веси – сега чета малко рецепти.

– Чудесно, много съм гладен.

Тя вдигна следващият лист.

Скъпа, не ти зная името,

Повярвай ми по-стиснато същество не познавам. Аз изчезвам от тука. И да знаеш тая китайска роза няма да я бъде. Нито съм пробвала фурната нито имам намерение. Боба не бил мътен както трябвало, защо бил бистър…

Твоя Венета

И още имаше.

Скъпа, не ти зная името,

Бегай бързо. И да знаеш, прибирам китайската роза. Взимам я с мене. Идвам, то един клон и отгоре две листенца. И реотана пак не работи. Според мене даде някъде на късо. Изобщо… Какво да ти кажа… Спасявай се. Излизам да купя цигари и не се връщам повече.

Твоя С.

Веси вдигна очи и се загледа в него. Пък в началото й се стори симпатичен и наистина гледа постоянно телевизия. Никъде не видя нищо за хъркането. Направо е подлудяващо.

– Мило, имаш ли химикалка да си запиша необходимите продукти? Ще ходя на пазар.

– Да, ей тука на масата.

Тя стана и като се върна на земята до чекмеджето обърна един от листовете и започна да пише с красивия си учителски почерк:

Скъпа, не ти зная името…

Цвети влезна в кухнята и се загледа в мивката.

– Мило… – заговори тя без да се обръща към съпруга си. – Тук най-накрая се зароди нов живот.

– Моля? – той усети нотка на подигравка и мигновено се ядоса. – Сега какво?

– Не, че нещо. Нали знаеш дупката в плота, която стана от водата, която не забърсваш. И нали знаеш дъската, която монтира за да не се срине плота?

– Пак ли се започва…

– Не. Напротив. Поема в съвсем нова посока. – Тя си извади телефона да снима. – На твоята летва е поникнала чушка.

– Моля? – той стана и дойде при нея в кухнята. – И от къде знаеш, че е чушка, а не е домат?

– Защото съм селско чадо, нали знаеш. Била съм на село при баба и дядо. Виждала съм домат. Това е пет сантиметрова чушка. Скоро ще цъфти.

– Омръзна ми от твоите подигравки. Няма да изпечеш един хляб като си била на село, ами се занимаваш с мене.

– Аз ти казах, не държа да сменяш плота. Новият плот може да стои зад канапето още година и половина. Нямам нищо против. Но аз на това нещо хляб няма да меся. Опитвам се да гледам на нещата от веселата им страна. Гледай сега. Ако ми трябва нещо от шкафа няма нужда да отварям вратичката. Мога да бръкна през дупката до батерията и да си го взема. Виж. – и тя бръкна с ръка през дупката и се опита да вземе нещо. Хвана един сапун и го извади. – Виждаш ли. Ти правиш живота ми само по-лесен. Освен това като порасне чушката можеш да ми я изпържиш с доматен сос.

– Какво искаш, бе, човек. – Той се хвана за главата. – Събота е. Почивам си! Защо постоянно ми правиш забележки? Какво искаш сега. Да стана да сменям плот ли?

– Не. Аз предлагам да изчакаме чушката да порасне и тогава. – усмихна му се тя и се подпря на плота, който леко изскърца въпреки шкафовете, които го подпираха отдолу.

– Добре! Добре! Петнайсет години намеквания, дрънкане! Денонощно! Няма мира с тебе!

И той отиде и измъкна новия плот зад канапето. Нареди си столове, начерта си отвора на мивката. Мери, мисли, гледа и хвана зегето. Отряза перфектния кръг. Зарадва се и като се подпря на него счупи плота на две.

– Дявол да го вземе! – развика се и за малко да удари зегето в земята. – Отивам за нов плот!

– Да ти помогна да изхвърлим счупения плот?

– За сега ще го подпра на терасата зад пейката. По-нататъка ще го изнеса.

Ясно, каза си тя. Остава тук завинаги.

След два часа той се върна с нов плот и го постави пак на столовете за да изреже отвора за мивката. Изряза го без да го счупи и отиде да демонтира стария плот.

– Мило, нали знаеш, че миналата година говорихме да преместим пералнята тук в кухнята?

– Е?

– Ми така и така цялата кухня е разглобена…

Той я погледна и душата му се взриви навътре. Изкара пералнята от банята и я премести в кухнята. Оказа се, че не стигат петнайсет сантиметра и трябва да стесни един от кухненските шкафове.

– Отивам за винтчета. – и той излезна. Върна се след половин час леко ободрен. Може би не беше толкова лоша идея всичко това. Сега тя пак ще започне да готви. Няма повече оправдания.

Разглоби един от шкафовете, ряза, мери и след два часа като се изнерви порядъчно го сглоби. Разкачи стария плот и го изнесе на терасата при счупения плот. Тръгна да връзва пералнята.

– Ей, това кранче не става за нищо. Ей сега ще дойда. – и той излезна. Върна се след час с новото кранче. Но стана късно и остави сглобяването за следващият ден.

В неделя станаха и от сутринта захванаха.

– Разбираш ли какъв е проблема? – започна той. – С тебе няма миг покой. Петнайсет години така! Все нещо ще измислиш за да не ме оставиш да си почивам.

Върза пералнята и подреди шкафовете. Но се оказа, че е изрязал отвора за котлоните с цели пет сантиметра погрешно.

– Отказвам да ходя за нов плот! Ще го вържа на една страна!

– Добре. Ако може…

– Може. Просто от едната страна ще има луфт от пет сантиметра.

– Дупка ли имаш предвид? До котлоните?

– Да. Но мога да сложа една летва…

Тя му се усмихна. Че какво е един тънък процеп от 5 сантиметра между стената и плота.

Той монтира котлоните, намести фурната и се оказа, че бормашината му не работи.

– Отивам да търся друга бормашина… – и той излезна. Върна се след два часа. Беше взел от някъде бормашина и като влезна в кухнята загледа се в плочата, която беше вързана на стената. – Знаеш ли, че долу в гаража имам същата чисто нова. Мога да я сменя.

– Сигурен ли си?

– Ще я сменя. – и той отиде да донесе новата плоча. Свали старата и тръгна да лепи новата, но се оказа, че лепилото му е старо, изсъхнало… – Отивам за лепило…

Върна се доста усмихнат. Виждаше му се края. Опита се да залепи плочата и я накара да я подпира заедно с него. Подпираха дълго и накрая плочата се захвана за стената. Намести плота, върза шкафовете за плота, намести фурната, котлоните. И даже сложи силикон по ръба на плота.

– Доволна ли си? Два дни! Два дни от живота ми! Петнайсет години! Сега ще ми изпечеш ли едни топли хлебчета, жено, която си ходила на село при баба си?

Тя захвана да меси и час по-късно отвори фурната като много се изненада.

– Мило, фурната не работи…

Той я погледна като само примигваше. Заклати глава и продължи да гледа телевизия без никакъв коментар.

– Ще я погледнеш ли?

– Сега ли трябва да я гледам?

– Ако искаш може след няколко дни. – Но той не реагира. – Добре тогава! – Тя свали престилката и излезна. Върна се след два часа с нова фурна и някакъв непознат.

– Този кой е? – мъжа й доста се подразни.

– Приятел на приятел. Ще ми монтира новата фурна.

– И аз мога да ти монтирам фурната! – мъжа й наистина се ядоса.

– Сега ли да я монтираш? Попринцип мога да почакам. Година, две… Не бързам за никъде.

Приятеля на приятел тихичко се завъртя около новата фурна. След половин час се приближи до тях.

– А старата фурна искаш ли да ти я сложа на терасата? Ще си имаш още една отвън.

– Нали не работи? – изненада се Цвети. Целия този фарс й дойде в повече.

– Не, работи си, беше й разкачен кабела. Видях, че имаш кабел отвън за лампа, но няма лампа. Направо с ключа от вътре ще си я пускаш.

Цвети примигна няколко пъти и като събра целия си чар се обърна към него с най-лъчезарната си усмивка:

– Ти беше ли женен…

Тя беше вече на 5 и си имаше любимо момченце в детската градина. Тихомир. Той беше висок с руса коса и сини очи. Вероятно някой ден щяха да се оженят. Беше му измислила кодово име, но не го каза на никой, защото беше тайно. Тихомир имаше много колички и понякога й даваше да си играе с тях. Е, когато другите момчета не гледаха. Един ден тя се приближи до него и протегна ръка напред.

– Искаш ли да си играеш с моето самолетче?

Като видя бялото самолетче Тихомир направо изкокна от пясъчника и изтича при нея. Грабна го с две ръце и започна да го оглежда. Той имаше много колички, но нямаше такова самолетче. Тя не му каза, че това й е единствената такава играчка и само му се усмихна. Той грабна самолета и полетя нанякъде щастлив. Понеже беше много зает със щастието си я остави сама и тя се върна на пейката, на която постоянно седеше – далече от другите момиченца. Те имаха банда и не я искаха при тях. Но точно този ден отидоха при нея за да видят какво раздава.

– Имаш ли още играчки? – започна тарторката Гергана като седна до нея.

– Имам само тези обички от мама. Донесе ми ги от Германия заедно със самолетчето.

– Може ли да ги видя?

Обичките бяха пластмасови червени сърчица и с тях тя се чувстваше хубава. Свали едната обичка и я подаде на Гергана като се зарадва, че й обръщат внимание. Гергана взе обичката в ръка, стана и като се затича хвърли я зад оградата на детската градина в двора на Консерваторията.

– Сега и ти нямаш обички на сърчица! – обърна се и като се засмя ехидно изтича в тревата и всички момиченца я последваха.

Колко много плака този ден. Седя пред оградата към Консерваторията и дори се опита да се покатери по нея. Но оградата беше много висока. Беше метална, хлъзгава и невъзможна за катерене. След като неутешимо плака за обичката я мъмриха, че не иска да влезне вътре, после я мъмриха, че стои на прозореца, овикаха я, че не иска да спи и я изпратиха все така разплакана.

– Не мога да ти върна обицата – каза й майка й – забрави я.

– Но с нея съм хубава!

На следващият ден седна отново сама на пейката и Тихомир се приближи до нея.

– Благодаря ти, че ми даде самолета да си играя. Тате каза да ти го върна.

– Ти му се радваш повече. Давам ти го.

– Наистина? – той беше толкова щастлив, че само се усмихна и избяга нанякъде. – Имам си бяло самолетче-е-е!

А тя застана до оградата. Искаше си обичката обратно.Дните минаваха и тя все стоеше на оградата и се чудеше как да се покатери по нея. Реди тухли, реди камъни, но оградата беше много висока. Много искаше да е хубава.

Другите момичета не спираха да й се присмиват колко е тъпа и тя стоеше настрани от тях.

– Някой ден ще се науча да се катеря и ще отида да си взема обицата! – така отсече тя и отиде на пясъчника при момчетата. – Може ли да си играя с вас?

Тихомир я погледна сконфузено, а едно от момчетата махна с ръка:

– Не може! Ние играем на война и имаме камиони, а ти нямаш камион! Имаш ли нещо военно? Кола, багер, танк, самолет?

Тихомир я погледна и наведе глава като се заигра с пясъка. Той имаше самолет. Тя нямаше.

– Имам си войници. – и тя бръкна в джоба си и извади шепа жълъди. – Имат си даже каски. Не ви ли трябват войници с каски за вашата война?

– Не искаме такива войници! – отсече момченцето, но Тихомир стана и се надвеси над ръцете й.

– Имаш ли още? Можем да направим голяма армия! Моя камион може да побере много войници. И като атакуваме ще размажем врага!

– Имам. Ей под онова дърво. – и двамата се затичаха към дъба да събират армия. Щяха да ходят на война и им трябваха само здрави и силни войници. По възможност с каски. Ония ветерани от миналата година ги оставиха. Айде, един двама може, но само толкова. Защото на война се ходи само с каска, само натоварен на здрав жълт камион и с добри генерали.

Войната се развиваше добре и врага загуби много позиции, но родителите започнаха да идват да си прибират генералите. Тихомир вдигна камиончето и се спря.

– Войниците са твои…

– Ти им се радваш повече. Вземи ги всичките.

Той изтича при баща си като отдалече се развика, че освен самолета има вече и цяла армия. Тя седна на пейката и наведе глава. В този момент Тихомир застана до нея и й подаде едно глухарче като падна на едно коляно:

– Тате каза да ти кажа, че си много сладка. – изправи се и избяга.

На кого му трябват обици, войници и самолети. – прехапа устни тя – Любимото момче каза, че съм много сладка!

Вселенската академия всяка учебна сесия изпращаше студенти на изследователски мисии. Този път при тях бяха на обучение голяма група от индивиди с размери на молекулярно ниво. Те бяха много, бяха упорити, бяха малко шашави и прекрасно се справяха с хаоса на квантовата физика. Да го кажем съвсем честно бяха едни от любимите ученици в академията заради своите миниатюрни размери и простият факт, че никой на практика не знаеше дали въобще присъстват на занятията. Въпреки това редовно се изпращаха доклади към родната им планета колко много информация са усвоили по време на своето обучение.

Натовариха ги на миниатюрните им кораби и ги изпратиха на първата им изследователска мисия. Задачата им беше да изучат генома и функционирането на раса в слънчевата система като на Земята пристигнаха 48 кораба. Истината е, че изпратиха 50, но два от тях объркаха планетата и още търсят живот на Марс. С тяхната упоритост, си помислиха гордите им преподаватели, много е възможно и да го открият.

И така 48 кораба си намериха 48 човеци и нахлуха с взлом в телата им. Всеки отбор имаше собствена адженда и трябваше да направи изследване над различен аспект или част на човешкото тяло. Списъкът беше много дълъг и на група 14 й се падна централната нервна система. Тялото, в което се намираха беше на землянина Пашов, който до този момент водеше съвсем нормален, според обичайните разбирания, живот.

Те разпънаха централния си щаб на свръх ключово място близо до амигдалата точно на връзката между двете полукълба на мозъка и започнаха активните си изследвания. На пръв поглед не оказваха никакво влияние над живота на Пашов, но за зоркия поглед на неговата съпруга доста необичайни неща започнаха да се случват. Например той започна да се осамотява в тоалетната като непрестанно четеше. Стана вглъбен. Толкова много четеше, че тоалетната се запълни с книги, а тя това съвсем не го намираше за приемливо. Освен това той много внезапно започна да забравя годишнината им, къде стоят кърпите, коя е колата им и така нататък. Списъкът ставаше все по-дълъг, но когато Пашов седна в един ресторант и без нито един урок по пиано изсвири Фюрелизата на Бетовен на черния красив роял тя разбра – нещо много смътно става в душата му и е време да се вземат мерки.

– Никола! – сбърчи тя вежди пред вратата на тоалетната – Аз зная какво става с тебе! Ти изживяваш кризата на средната възраст! Чела съм за тия работи. От седемнайсет години сме заедно и за пръв път си странен! Да излизаш веднага от там! Отивме на лекар!

Той примигваше в недоумение. Как да й признае, че оня ден се събуди в метрото и не си спомняше как е стигнал до там. Сякаш беше отвлечен от извънземни. Затова без да спори се съгласи с нея. Но някакъв странен порив в него се съпротивляваше. Той толкова свикна с това място, с тази малка уютна стая, с тази чиния, че не можеше… Просто не можеше да излезне. Заключи се вътре и нещата се влошиха.

През това време в драгоценната му Амигдала, така важна за психиката му,` течеше оперативка. Миниатюрните изследователи бяха изкарали уникалните си микро таблети и с детско настървение коментираха уникалните си открития. Като начало те бяха открили, че спомените и информацията се съхраняват в цялата нервна система. Както в церебралната, така и в церебеларната и тази информация постоянно циркулира. Трайните спомени обаче се запаметяват на най-разнообразни места в тялото като с тази функция са натоварени и другите органи. Например, когато правеха сондаж в прасеца на левия крак те без да искат прекъснха връзката на централната нервна система със влакно, което явно беше важно, защото Пашов обърка етажа, на който живее. И известно време се лута между етажите.

– Това бяхме ние. – вдигна ръка малка групичка и това предизвика смях сред останалите. – Не се смейте. Вие как шунтирахте оня нерв, когато забрави как се казва.

– Без да искаме го прекъснахме. – заоправдава се друга групичка – Освен това той тогава беше пиян. Не се брои.

– Ами те, докато ровеха под нокътя на десния му палец…

– Търсехме връзката между движението на информацията и двигателната функция на пръстите! От къде да знаем, че ще отключи някакви странни рефлекси!

– Стига, стига… – надвика ги ръководителя на глупата – Стига вече! Нашата мисия в това тяло приключи. Ние разбрахме, че информацията се записва на най-различни места. Разбрахме, че като нараним някоя тъкан и спомените запаметени в нея си отиват. Всеки орган в човешкото тяло съхранява купища информация и когато не функционира добре централната нервна система има затруднен достъп до тази инфомация. Научихме страшно много и е време да напуснем това тяло. Но преди да си тръгнем трябва да намерим начин да върнем изследвания обект във вида, в който го заварихме. Ние харесваме това тяло, нали? Ние харесваме как тя му готви, нали?

– И други работи харесваме, които тя прави… – каза някой и всички се засмяха.

– Стига, стига… Да поговорим за проблема с тоалетната. – и всички се смълчаха. – Кой и къде пипна преди да се появи тази мания с тоалетната? – пълна тишийна. – Хайде сега. Чухте какво става. Той вече не иска да излезне от там. Тя иска да го изгони от къщи. Мислете!

– Може би нещо с очния нерв…

– Глупости! Аз лично работих там!

– Имате две седмици преди да напуснем тялото. Искам да го намерите и да го поправите! Мисията ви е проста.

– Да бе, да… Проста. Четири месеца ровим и сега било просто… – започнаха да сумтят всички като си взеха инструментите и тръгнаха по цялото тяло на Пашов да търсят къде се корени проблема.

През това време в живота на семейство Пашови нещата бяха ескалирали до неузнаваемост. След като две седмици тя му дава храна и напитки през леко открехната врата търпението й се изчерпа и тя нахлу вътре с взлом. Часове по-късно двамата седяха при известен психотерапевт, който ги гледаше с почуда. Тя беше бясна, косата й беше щръкнала сякаш е бъркала по контактите, а очите й светеха като фарове. Пашов обиден, доста накърнен седеше в стола прегърнал една тоалетна чиния.

– Виждате ли? Виждате ли как живея! – каза тя като направи жест към мъжа си. А той за да прозвучи съвсем драматично запримигва странно с едното око и стисна още повече тоалетната чиния. Никой от тях не знаеше, че в момента там някъде вътре върви сериозна ремонтна дейност по частично прекъснато влакно и трима го опъват за да не се скъса докрай и клепача да падне завинаги.

– Аз не мога повече! Аз ще полудея! Аз съм луда! Аз съм извън равновесие! Имам нужда от лекарска помощ… – Тя продължаваше да нарежда много превъзбудено и дори удари по бюрото на психотерапевта. В същия момент крака на Пашов се изметна и ритна бюрото. Някъде вътре в него, надоло в десния му крак един извънземен глас извика „Аз бях“. Но този глас остана нечут и ехото от ритника прокънтя през стаята. Пашов се обърна и погледна жена си с почуда.

– Не ме гледай! Хич не ме гледай! Побърка ме! Поболях се с тебе! Не мога повече! Погледни как си я прегърнал тая тоалетна чиния! – и после се обърна към психолога – Докторе, той изкарва повече време с нея отколкото с мене!

Психотерапевта се беше хванал през устата и ги гледаше заинтригувано. Но истината е, че идея нямаше какво да ги прави. Въртяха му се някои идеи, но не можеше да се ориентира още в ситуацията и затова изчакваше да види още. В тоя момент Пашов си пое внезапно въздух и се ококори. Нещо го боцна някъде в стомаха и той примигна няколко пъти. Погледна към тоалетната чиния, която стискаше и после към жена си, която имаше налудничав вид.

– Вили…

– Няма Вили, побърка ме!

– Вили, каква е тая тоалетна чиния?

– Каква е тая тоалетна чиния?! Ще те провеся от някъде и ще те пусна! Ще те кача на НДК и ще те метна от там! Как така каква е тая тоалетна чиния! Ти я донесе!

– Защо? – Той неудоумяваше и като я остави на земята предегна се да успокои жена си. Тя изглеждаше много зле. Сякаш го бяха заключили отвътре и току що го отключиха. Сякаш току що се събуди. Той не знаеше, че вътре в него тече невиждан извънземен купон след невиждана извънземна ремонтна дейност. Но и да знаеше това нямаше да го накара да се чувства по-добре. Жена му за момент се загледа в очите му. Сякаш го видя. – Какво става, мила. Какво правим при този човек?

Тя се хвана през устата и се хвърли на врата му като се разплака.

– Сега добре ли си? Сигурен ли си?

– Не разбирам какво става. Сякаш се събуждам от някакъв сън…

– Мина ли ти? Добре ли си? – Тя не спираше. Гледаше му очите, пипаше му ръцете. Това онзи предишния мъж ли е или новото куку. Много искаше да се върне оня готиния от преди. А той се засмя и я прегърна.

Психолога ги гледа известно време как тя го прегръща, целува го, всичко сякаш вече е наред и си каза – Ясно, жената е изчаткала от липса на секс. Случва се на всички. Виждали сме го хиляди пъти.

– Спокойна ли сте вече? – попита я психотерапевта – Много се радвам, че сте вече се чувствате по-добре. Такива неща постоянно се случват.

– Наистина?! – тя го погледна недоумяващо – Вие сериозно ли?

– Да. Нямате никакви проблеми. Повече любов, повече внимание и всичко ви е наред. Вие не знаете какви неща се случват по света. Какви неща стават! Ей оня ден един в Лондон излезе и със спрей написа на площада… Чакайте ще ви го прочета. Просто уникален случай. Ето го вестника

„Съпланетарници, кораба ни се повреди. Заключени сме в това тяло и не можем да отлетим. Зад лявото ухо. Елате да ни приберете! Ние сме на адрес: Тотенхам Корт Роуд 14, мъж с брада“

– Ето това е тежък случай. Човека има кораб с извънземни в главата си. Не е шега работа. Вашето е нищо.

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…

Жоржета имаше сериозен проблем. Беше поканена на моторната лодка на своите приятели Васко и Джули на разходка в морето. Разбира се, всички наричаха лодката яхта, защото така беше модерно. Но проблема й се състоеше в това, че притежаваше 450 грама злато, които не посмя да остави в София в апартамента си и взе на почивката със себе си. Като тръгнаха към яхтата не посмя да ги остави и в хотелската стая и ги сложи в малка торбичка. Даже сподели на своите домакини за това, че носи всичките си бижута със себе си и Васко я погледна много учуден:

– Понесла си двайсет хиляди лева с тебе? Защо не ги остави в някой трезор?

– Първо не са двайсет, а са поне сто, защото за толкова са купени. Как да ги оставя в банка като нямам доверие на никого. Те са си мои.

– Те може да са купени, скъпа, за сто. Но в момента струват на старо не повече от двайсет хиляди. Но щом ти е приятно да си мислиш, че държиш в торбичката сто хиляди кой съм аз да споря с тебе?

Джули видя, че Васко се изнерви и побърза да смени темата. Двете с Жоржета бяха седнали отзад и Джули развеселено възкликна:

– Ти нали знаеш, че чакаме внуче! Вече сме в пети месец и утре вечер идват при нас на морето да се запознаем с бъдещия зет.

– Наистина? Мислех, че са в София.

– Не, идват да се запознаем.

– А вярно ли е, че Васко настоява да кръстят бебето на него?

– Да – каза Джули като прехапа устни и хвърли поглед към него. – Така им каза и като го зная докато не го кръстят на него няма да миряса.

– Така трябва! – отсече Васко и направи един рязък завой с лодката като двете дами отзад залитнаха и шапката на Джули изхвърча.

– Еее-е-е… Васко!

– А не е ли редно сами да си изберат име? Все пак сме модерни хора. Всеки сам да решава как да си кръсти детето.

– Ами… – Джули пак погледна към него, а той се ядоса, намали и спусна котвата. Докато Джули измисли как да смени темата котвата закачи нещо на дъното и яхтата се олюля, двечките паднаха на земята и Васко подаде пак газ.

– Джулия! Лодката ще потъне! Закачихме нещо!

– Как така ще потъне, бе, Василе! – Изправи се тя като едвам застана на краката си и малко вода нахлу в лодката, защото се беше наклонила на една страна.

– Скачайте и плувайте до брега! Аз оставам!

– В никакъв случай! – викна Джулия, но той се обърна и като я хвана за ръката забута я към водата.

– Искаш да се удавиш тука!? Скачай бързо! Не мога да ви спася и двете! Ще трябва да плувате!

Още вода нахлу в лодката и Джулия се уплаши. Истината е, че повече се уплаши като чу виковете на приятелката си, която пищеше неудържимо и се чудеше къде да скрие златото. Накрая го напъха в банския си и се хвана за ръката на Васко.

– Не искам да се удавя! – викаше тя като едвам стоеше на краката си и се разплака.

– Плувайте до брега, аз ще се опитам да спася лодката.

Те скочиха във водата като плуването беше доста трудно за Жоржета, защото тя постоянно си попипваше гърдите дали златото й още е там. Когато стигнаха брега двете трябваше да се изкачат по един стръмен бряг целия в тръни и да вървят 4 километра по шосето до най-близкото населено място боси по горещия асфалт.

През това време Васко ловко освободи котвата, отвори си една бира и се наслади на красивата гледка. Прибра се след няколко часа отпочинал и самодоволен. Даже се зарадва, че срещна Джули във фоайето.

– Ужасен си! Нарочно го направи! – И тя го подмина без дори да погледне ехидната му усмивка.

– Няма такова нещо!
– Как да няма! – отнякъде изкочи Жоржета с подивели от гняв очи. – Краката ми са целите издрани! Петите ми са изгорени! Постави в опастност златото ми! Нарочно го направи!
– Как нарочно?! Беше ме страх да не се удавите! Какво разбирате вие от лодки? Ами ако се беше обърнала и ви беше захлупила във водата?! Недей така… Златото ти щеше да замине директно. Не я слушай Джулия, тя нищо не разбира от яхти.
– Тя каза, че си такъв…
– Какъв? Спасих ви живота и на двете. – той изтри едно петънце от белите си чисти обувки и въздъхна – Но щом сте толкова нещастни довечера ще ви водя на Ескарго и Омари. Като извинение, че ви поставих в опастност…
Едвам я нави. Когато в ресторанта им сервираха охлювите по френска рецепта битката беше неумолима и двечките дълго се бориха.
– Нарочно ги поръча тия неща за да ни гледаш как се мъчим! – ядоса се Джули докато гонеше един охлюв по масата. – Хлъзгави малки гадове!
– За твое здраве, красавице! – И сервираха омарите.

В чинията на Джули стоеше това огромно, червено, пипалесто насекомо с облещени пронизващи очи… И гледаше право в ехидната му усмивка. Джули изпита първоначално гняв, но после й стана смешно. Просто му идваше отвътре. Няма равен. И битката с омарите започна.

Нищо, той много обичаше онзи зелен ретро ягуар, а тя така и не се научи да паркира…

Г-н Гергов влезе в магазинчето за плод и зеленчук на улица Асен Златаров и се завъртя между хората. Търсеше си най-интересния нос, търсеше нос, който да не му е така пределно ясен както всички останали. Внезапно се спря до една жена и започна да й говори:

– Вие, госпожо, знаете ли какъв уникален нос притежавате, не, вие го носите така както носите и тази глава на раменете си! – той каза всичко това със странен патос и тя облещи очи към него, примигна веднъж дваж и обидено реагира:

– Какво се опитвате да ми кажете?!

– О! Госпожо, не си мислете, че се опитвам да бъда нелюбезен, напротив, казвам всички тия неща по простата причина, че те са за мен най-важни и единствено важни и аз постоянно се вглеждам в носовете на хората. Познавам ги. Виждате ли.. – той се огледа за някой познат нос – Ето погледнете този господин. Има къс нос, което е много лошо за интелекта, вероятно и съпругата му го твърди, но пък е добър човек, дащен е, щедър е. Аз пиша книга по тия въпроси. Виждате ли ноздрите на оная жена. Това, че често си бърка в носа не е само за лошо, то и за добро е. Да знаете, че диша по-леко и съответно мозъка й се оросява по-добре, но това, госпожо са общи приказки. Аз бих..

– Вижте сега.. – жената хем заинтригувана, хем лекичко уплашена, че може и да не може да се откъсне от този човек започна да се придвижва към касата. – Аз не съм много сигурна, че разбирам защо ми ги казвате тия неща..

– Веднага ще ви отговоря! Веднага! – подхвана той с нов ентусиазъм. – Аз съм изследовател. Реших да напиша книга за носовете, само за носовете на хората и поради тази причина ги изучавам. Виждате ли те се делят принципно на..

– Аз ви разбирам, но защо се спряхте на мен?

– Ами госпожо спрях се на вас, защото ми се иска да скицирам вашият нос като пример за нос, който не влиза в групата на останалите, които съм изброил. Виждате ли.. – той онемя вторачен в един мъж на вратата. Заряза жената както си стоеше и се приближи към този така интересен обект. Приближи се така близо до него, че онзи се огтдръпна назад.

– О! Не! Простете! Просто вашият нос! Вашият нос е уникално произведение на природата! Вашият нос..

– Я чупката! – ядоса се мъжа и тръгна да го подминава.

– О! Простете ми! Аз трябва да ви обясня защо така се вторачих в носа ви. Вие не разбирате, аз съм учен, изследовател, който прави един скромен труд, надявам се учебник някой ден по носология. Каква е идеята на този учебник, нека обясня. Когато говорим за френология ние много често се бъркаме и започваме да говорим предимно и само за носа, или пък предимно и само за ушите. Не е правилно така да се говори, а науката да бъде за цялото лице. Редно е когато носовете могат да бъдат чипи, тесни, дълги, къси, дебели, тумбести, широконоздрести или пък криви – той малко се поувлече в подробностите, но пък привлече вниманието на целия магазин – редно е в такъв случай да приемем, че дори само от носа може да се научи много за даден човек. Вие господине, и разбира се с цялото ми уважение, вашият нос, сте уникален, защото той е плосък, но той не е плосък поради нараняване от накакво естество, но от нещо друго и ако само ми позволите аз искам да го скицирам за няколко минутки и ще ви оставя носа на спокойствие. Както и вас самият.. – Гергов за миг се спря и отново се вторачи в носа вече вадейки скицник и молив.

– От къде на къде ще.. – мъжът се опита да се противи тъй като изпита голяма доза неудобство от това, че точно в тоя момент всички гледаха в неговият така обявен за уникален нос. Той и без това си изпитваше неудобство, когато хората говорят с него и са постоянно вторачени в носа му. Поради някакви такива причини той се разгневи:

– Ама я ме оставете на мира!.. – Гергов обаче не му даде възможност да се измъкне.

– Знаете ли господине, че орловите носове са знак за остра мисъл, мисъл бръснач, тъй да се каже? Знаете ли също така, че когато е дълъг носа това е знак за интелигентност, когато е чип е високомерен, когато е обратно извит е лъжлив и т.н. – това са общи приказки, но са много съществени, важият нос, господине е плосък!

– Е, и?! – започна да нервничи мъжът.

– Ами интересна или не за вас, причината.. – Гергов диплеше думичките по много особен маниер – вашият нос да е уникален също е от значение за моят научен труд. А.. Дали не го пипате често?

– Абе я ме остави на мира! – ядоса се съвсем открито мъжа.

– Не, защото.. – Гергов се пресегна да пипне, той просто не можеше да скрие удивлението и почудата си и тази така старателно и грижливо поддържана страст просто изби. – Защото аз съм убеден, че вие често го пипате – и той стисна мъжа за носа и започна да го опипва с такава наслада, че онзи закрещя някакви обиди и се заопъва да се отскубне. Гергов стискаше за да не го изпусне, а мъжа започна да вика от болка:

– Пусни ме, бе, идиот! Боли ме! – сборичкаха се и всеки си крещеше неговото. Гергов разсъждаваше на глас дали носът не може да бъде моделиран в предишната му форма, а мъжът крещеше от болка.

– Пипаш го ти, зная аз, смачкал си го нарочно за да имаш най-уникалния нос на света, нали! Хванах те аз, самолюбив си и си егоист и много много не си поплюваш.. – нареждаше Гергов и по чертите на лицето му пълзеше нечовешка злоба. – Харесваш си го, мамка ти!.. – някъде около последната фраза Гергов беше нокаутиран само с един удар. Устата му се отпусна, той се свлече на пода и по бузата му потече тънка струйка разпенена слюнка. Мъжът изпсува няколко пъти и си излезе почервенял като домат с ръка на носа. Пък в интерес на истината пипаше си го.

Продавачката и останалите клиенти се надвесиха над Гергов и любопитно започнаха да оглеждат лицето му. Мълчаха, какво да кажат.. Със сигурност се опитваха да му запомнят физиономията, в случай, че се срещнат направо да побягнат. След малко той започна да се свестява и те отскочиха като опарени. Той се надигна, изциври нещо, заопипва си носа и избухна в рев. Надигна се и все така мрънкащ нещо, със сълзи на очите, си отиде.

В магазина настана още по-гробна тишийна. Сякаш и колите по улицата се бяха умълчали точно в тоя момент за да подсилят усещането за абсурдност.

– Пък в крайна сметка – проговори жената, която той най-напред беше спрял и ако трябва да бъдем честни не без огромна доза облекчение в гласа – сега може да се успокои, защото и неговият нос е сплескан.. – и всички избухнаха в лудешки смях. – Така да се каже.. Уникален..

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Пингвина седеше на тротоара с разбита глава и бършеше сълзите си. Наистина го болеше, но как щеше да успее без да го боли. Кръвта се стичаше на вади по лицето му и разнебитеният му вид беше направо страховит. Той загаси цигарата, стана и се приближи към стената. Върху сивата мазилка имаше малко червено петно с леко кафеникав отенък. Застана с лице срещу стената, извади окървавена кърпа от джоба на панталоните си и избърса кръвта от брадичката си да не пръска. След това се наведе назад и с все сила си удари главата в стената. Извика от болка и се преви на две. Така му се виеше свят от удара, че приклекна. Въпреки болката се надигна застана срещу стената и далеч по-слабо, но по-изпъчен се засили и пак удари глава в нея като този път болката беше толкова силна, че цялото му тяло се отпусна и той се свлече на земята напълно безпомощен. Вдигна един капак от кофа за боклук и си затисна главата с капака право в стената. Натискаше и пъшкаше, но така и не припадна.
– Леле колко боли! Защо не мога да се… – той почти плачеше и се държеше с едната ръка през главата докато с другата си опипваше панталоните в търсене на кърпата. В този момент до него се спря непознат, който клекна и загрижено го заоглежда.
– Добре ли сте?
– Да, да. Все по-добре… – каза Пингвина и заплака като малко дете.
– Да не са ви ограбили? Колко пари ви взеха?
Пингвина вдигна очи и видя висок мъж с издължено лице и малки очилца, закачени на дълъг, крив нос. Така издълженият клекна и коленете му изпукаха зловещо силно.
– Ти кой си? – Пингвина извади кърпата от джоба на панталона си и я сложи на нараненото си чело.
– Аз съм…Грънчаров. Продавам прахосмукачки. Искаш ли прахосмукачка? Тази е с форсиран мотор.
– Не ми трябва никаква прахосмукачка, бе! Не виждаш ли, че ме боли!
– Ако имаше сега нямаше да си тук на улицата, а в къщи на чисто.
– Я се разкарай от тука, бе! К`ъв ти е проблема! – Пингвина се обърна на другата страна и очите му зашариха по паважа с леки превъртвания, просто му се виеше свят.
– Да помогна с нещо. Да ви заведа в болница?
– Още е рано. – Пингвина въздъхна – Малко остана!
– Вижте аз по професия съм ватман, но все ще мога да направя нещо за вас. Не съм толкова некадърен колкото изглеждам. В интерес на истината съм доста сръчен. Работил съм при един часовникар цели четири години! Много тежка работа за малко пари. Обаче часовниците цъкат без да спират. В това е хватката. Няма друго. Важното е часовника да продължава да работи. Знаете ли, че има часовници, които работят по двеста, триста години без да спрат? Произвеждат ги…
Пингвина се надигна и изрева с глас.
– Ти къв си, бе, идиот ли си? Не ме интересуват твоите часовници!
– Виждате ли, а мен ме интересува защо се опитвате да си разбиете главата в стената. Човек винаги има какво да научи.
– Ще ти кажа защо, нагляр такъв! Защото искам да се приключи с тая простотия – моя нещастен живот! Защото ми писна да ме третират като утрепка и ми е писнало такива като теб да си врат гагата в чуждите работи! Защото ако успея да изпадна в кома ще си оправя животеца жалък! Ето за т`ва! Айде върви да си продаваш комините някъде другаде!
– Прахосмукачки продавам.
– Същото. Довиждане!
Дългуча се надигна и го загледа замислено. Потърси из джобовете си и извади цигара и кибрит. Запали и пак клекна като коленете му изпращяха толкова силно, че тихо ехо пропълзя по уицата.
– Защо, ако не е тайна, искате да изпаднете в кома? Да няма няква далавера в това?
– Тебе какво те интересува? – опъваше се Пингвина, а всъщност малко се страхуваше да не изглежда смешен в очите на тоя досадник. А и да не му откраднат патента.
– Не знам. Много е яко. Срещам някакъв човек, който вместо да се боричка като мене да продава по една прахосмукачка на пет месеца е седнал тука на паважа и иска да изпадне в кома. Каква е далаверата? Какво ще спечелиш? Дай! Кажи ми нещо, което не зная!
– Ще ти кажа, ама няма да казваш на никой.
– Айде да видиме дали ще ме впечатлиш! – дългуча засмука жадно от цигарата и огънчето стана ярко червено. Пингвина се огледа подозрително и се приведе към непознатият.
– Добре. Ще ти кажа. Ето каква е работата. Миналата година съседа отгоре, над нас, си фраснал главата в една метална греда на строеж някъде по Пампорово и като се събужда някви мили хора го настанили в къщата си да го спасяват. И тоя ни документи носи, ни нищо, ни пари! Лежи там в къщата на хората и не знае кой е. Гледай к`ва е хватката. Той не знае кой е. Те не знаят кой е. И кво да видиш залюбва се той с щерката и хоп – сватби, кръщенета, годежи! Развод със старата! Айде таткото да му намери работа, айде да му даде да управлява ресторант! Една година по-късно пича е собственик на малко хотелче в Пампорово! А кажи ми! Една седмица кома! Некъв никаквец беден като цървул стана човек! – Пингвина невъздържано клатеше ръка и ръкомахаше и даже изхлипа – Само това!
– Да де, ама… – дългуча се надигна и коленете му пак изпукаха – Теоретично… К`во ще стане ако се събудиш след десет години? Десет години губиш! Целият ти живот в кома ще мине…
– И за тва съм помислил. Всичко съм обмислил – Пингвина почна да тършува из джобовете на панталоните си и от там извади пълни шепи с изрезки от вестниците и започна да ги хвърля около себе си. – “Повече средства за хората в кома”, “Болниците отварят нови помещения със специално оборудване за хора в кома”, “Исул ремонтират ново крило специално за хора в кома”, “Мъж се събуди след 25 години кома и правителството му отпусна специална доживотна пенсия”!
– Е? И какво от това?
– Как какво!? Не виждаш ли! Ще си живея в най-луксозна стая, току-що ремонтирана, ще идват красиви медицински сестри да ми четат вестници, ще ме хранят и ще ме поят и всичко това безплатно. Не се налага да работя, не се налага да се ядосвам, нищо не трябва да правя. Не се налага да ставам за да ходя до тоалетната! За всичко е помислено! Всичко е безплатно. И при това с шанс когато се събудя някой да се погрижи за мен!
– Да де ама… Така погледнато в затвора може би е по-добре…
– Не. В затвора е по-трудно. Щото като си буден ти се искат някакви неща, а като спиш какво ще искаш. Спиш си. Сънуваш там нещо…
– Аз… – Дългуча пак клекна и се наведе към Пингвина – На мене идеята за затвора по ми хареса. Поне си буден… Четеш си вестника сам, никой не иска нищо от тебе, ти не искаш от никой нищо… няма кой да ти хленчи за сметките, да те тормози хазяйката. Не могат да те изгонят от затвора, нали? Хитро!
– Ти пък. Тая глупост ти харесва?!
– О, да. Много при това. – Пингвина се огледа в очите на дългуча и за момент се уплаши. – Ще ти предложа сделка. – Дългуча се изправи и започна да крачи съсредоточено в кръг. – Точно така. Леля ти Гинка ще полудее. Овца! Не мога да я понасям! Къса ми нервите само като влезе в стаята и съм готов да я удоша с ей тия две ръце. И все ми говори за проклетите прахосмукачки. Мразя ги! Мразя да е чисто! – той ритна прахосмукачката и тя издрънча – Най-обичам да си хвърля дрехата на земята! В кочината! Обожавам да ям с пръсти! Обичам скърцащи врати. Обичам звука на метала! Скръц, скръц! Щрак! Как не съм се сетил по-рано! Удивително! Като часовник, който отмерва времето… Аман от тези капиталистически глупостии! Минимализъм! Това е истината! Как може до сега да не съм виждал истината?!
– Каква истина, бе човек? – уплашено го гледаше Пингвина.
– Че вегетираме! Съществуваме за да създаваме енориаши, данъкоплатци, да ги отгледаме скопени! И да работим! Работим какво ли не! Вместо да работим, сега те ще ни гледат! Искаш малко, получаваш много. Искаш ли много все ще си незадоволен…
Дългуча клекна пак и Пингвина подскочи като се чу пукането на хрущялите.
– Аз те пребивам, ти изпадаш в кома, аз отивам в затвора. Перфектно. Сделка? – Дългуча протегна ръка за да скрепят договорката със здрависване.
– Уоу! Я чакай малко! – Пингвина се отдръпна. – Ами ако ме убиеш?
– Ще ми сложат доживотна. Страхотно!
Пингвина скокна като ужилен.
– Как страхотно, бе, нали ще умра!
– И какво като умреш? Тя твойта и без туй си я закършил!
– Ама аз не искам да умирам. Искам само да си оправя живота…
– Аз ще ти помогна… Ще сме си взаимно полезни, нали? – Дългуча се надвеси над него и чак сега Пингвина видя коко е висок. Пингвина заотстъпва назад и се спъна в прахосмукачката на дългуча. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.
– Стой далече от мен. Ти си луд! Помощ!
– Аз лекичко ще те ударя! Само веднъж ще те ударя…
– Не се приближавай!
Дългуча стъпи върху прахосмукачката и тя изпращя под краката му. Той протягаше жадно ръцете си напред:
– Ще бъда много внимателен…
– Помо-ощ! – Викаше Пингвина, но нямаше никой на улицата. Проклет късмет, бе избрал най-пустата улица за да не може никой да го спаси, а сега отчаяно се надяваше някой да мине. – Спри се, бе, човек. Не така. Дай да поговорим… Ще се разберем за ден, за час. Не е сега момента.- О, – очите на дългуча светеха – Ще бъда много внимателен…,

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Вихрен отиде да остави един фар на свой приятел, но той беше зает и го помоли да го занесе в работата на жена му. Като видя приятелско лице Стела се подпря на бюрото си и въздъхна тежко:

– Скъпи приятелю, имам нужда да се наспя. – тя се хвана през очите – Наистина ако си легна сигурно ще спя три дни. Честно, вече в натура ще плащам. Само да се наспя.

– Ми.. – той се почеса по тила като се засмя – прибери се и се наспи.

– Не мога. Когато съм в къщи сутрин просто ставам и излизам. Не мога.

Той повдигна недоумяващо вежди, извади си ключовете от джоба и й ги подаде.

– Ето ти ключове, иди у нас и се наспи.

Тя запримигва като даже разклати глава първоначално в дълбоко несъгласие със себе си, но нито един от вътрешните й гласове не успя да надделее над желанието за сън и тя внезапно се спря и взе ключовете от ръката му:

– Къде живееш?

– Иван Вазов, бл. 405, ап. 8. – той наклони леко глава и се усмихна широко. – А ако те търси мъжа ти?

– Няма ме! На друга планета съм! – тя си взе телефона и излезе като остави вратата на кабинета си отворена. А той се засмя и като се заоглежда тръгна след нея.

Закара я в апартамента си с ясното съзнание, че тя му предлага секс. Влезнаха в кухнята и настана неловка за него тишийна.

– Едно кафе? – тя го гледаше и се прозяваше – Ясно, силно кафе. – той се обърна и извади кафето от шкафа. Извади захарта, изми каничката и като се обърна нея я нямаше. – Стела?

Отиде в хола, но там я нямаше. Влезна в спалнята си и повдигна вежди наистина изненадан. Тя се беше мушнала под завивките в леглото му и вече беше заспала. Той затвори вратата и отиде в кухнята да пие кафе сам. Изпи кафето и започна да се чуди какво да прави. Затова взе си ключовете и излезна. Пазарува, купи вино, купи разни работи за ядене и след няколко часа се прибра. Отвори вратата на спалнята и тя се надигна леко в леглото.

– Добър вечер.

– Добър вечер, гладна ли си?

– Не, благодаря ти, ще полежа малко… – и тя пак заспа.

Тази нощ той спа на канапето като спане е силно казано, защото още се чудеше по пътя на каква логика тя въобще дойде в апартамента му, а не се прибра у тях си. Може би там имаше някакъв проблем. На сутринта стана и като направи кафе седна в кухнята. След малко тя влезна и си взе една ябълка от масата.

– Добро утро. – усмихна му се приветливо и като отхапа от ябълката разтърка очи.

– Добро утро. Има кафе.

– Мерси. – и тя се обърна и отиде да си легне. И спа цял ден. На вечерта стана, взе си парче кашкавал – Добър вечер.

– Ами… – усмихна се той – Добър вечер… – и тя пак се върна в спалнята му.

На третия ден той реши, че повече няма да спи на канапето и отиде и си легна до нея в собственото си легло. Тя се сгуши до него и продължи да спи като на сутринта той стана преди нея и отиде на работа. Като разказа на колегата си какво се случва той му се усмихна.

– А смята ли да си ходи?

– Ми не зная. Тя само спи. Нищо не пипа, нищо не прави. Добро утро, добър ден, добър вечер и си ляга.

– Стига бе… – колегата му се засмя. – Три дни спи?

– Да, бе.

– Поне хубава ли е?

– Ми… Да. – и те цял ден обсъждаха колко хубава трябва да е една жена.

На следващият ден беше същото. Той отиде на работа и колегата му го подкара от далече:

– Тръгна ли си?

– Не. Добро утро, добър вечер… – и той вдигна ръце недоумяващо. – И за мен е все едно. Взима си душ, взима една ябълка и пак заспива.

– И не те закача?

– Не, бе. Лежа до нея и тя си спи.

– Е, мъжа й не я ли търси?

– Тя му написа съобщение, че отива на почивка.

– Тя верно е на почивка. – и двамата продължиха да работят като цял ден обсъждаха каква е причината да не може да спи в къщи. Може би мъжа й хърка. Може би я дразни. Може би са скарани. Някаква причина имаше.

На следващият ден колегите му започнаха да се бъзикат с него:

– Нашият приятел си намери жена. Да знаеш тя няма да си тръгне.

– Как няма да си тръгне. Нали е женена. – вдигна ръце той.

– Наистина ли не се закача с тебе? – другите любопитстваха, а той клатеше глава. И цял ден обсъждаха тежкият въпрос ако тя не се закача следва ли той да я закача. Защото все пак той е домакин и трябва да бъде максимално гостоприемен.

На следващият ден го питаха кога ще бъде сватбата:

– Ние не ти вярваме, че нищо не се случва. Ти сега ни лъжеш. Добро утро, добър вечер пък нищо друго не разказваш…

– Няма, бе. Жената си спи тихо. „Благодаря“, „мерси“ и заспива.

– Ма няма такава жена, която първо само да благодари и второ да е тиха. Просто досега трябваше да е обърнала къщата наопаки.

– Казвам ти. Спи. А когато е будна „Добър ден“ и мълчи. Не говори.

– Няма такива жени дето мълчат и не говорят! Тя да не е нещо хахава.

– Ми де да знам. Може и хахава да е. – и те цял ден обсъждаха какво може да й е сбъркано на тази жена, която нищо не казва, само се усмихва и благодари. Може да е лудичка, може да е изнервена от липса на внимание, може дори всичко това да е нарочно. Кой знае. Знае ли човек?

Дойде неделя. Той се събуди пръв и като се надигна в леглото загледа се в нея. Хубава ли е? Хубава беше, дявол да го вземе. Пък как сладко спеше усмихната, още по-хубава му се виждаше. Лъчите на слънцето я огряваха и той видя, че има чаровни лунички по лицето. Пердетата се поклащаха от лекия вятър, който влизаше в стаята и някак собствения му дом стана различен. Само от това, че тя е там. Вече не го интересуваше каква е причината да дойде в апартамента му. Даже не го интересуваше дали ще си тръгне. По-скоро му беше любопитно колко време ще продължи това. Някак свикна с нея и му хареса да се събужда сутрин и да я гледа. Внезапно тя се размърда и отвори очи.

– Добро утро.

– Добро утро. – усмихна се той. – Наспа ли се?

– Да. – усмихна се доволна тя като се дръпна назад и седна в леглото. – От колко време съм тук?

– Ами… Около седмица.

– Наистина?! – тя се засмя сконфузено като закри с ръце лицето си. – Не мога да повярвам! Изтърпял си ме цяла седмица?!

– Е, не мога да преглътна, че ми изяде ябълките. И една круша. Много ми беше трудно да го приема. – той се усмихна и тя прехапа устни.

– Ужас… – разтърка тя очи като започна да се кикоти.

– Нямаш представа… По едно време мислех да извикам полицията и да кажа – вижте, тази жена ми изхаби цял сапун. Арестувайте я! Превзе ми леглото…

Тя започна пак да се кикоти като стана, взе си ризата от стола и започна да си обува панталоните.

– Е, преди да си тръгна какво ще бъде? Палачинки, мусака или нещо друго…

Трябва да признаем, че така както се поклащаха пердетата „нещо друго“ му хвана най-силно вниманието.

Тя отвори вратата на колата и се сопна много раздразнено на някой от другата страна:

– Виж, днес ми е скока. Разбирам, че имаш нужда от помощ, но мисля, че едни риби могат да изтраят два часа без мене. И знаеш ли какво? Престани да ми звъниш за всяка дреболия! Отваряй интернет и започвай да четеш! – и тя хвърли телефона вътре в колата.

Скачането с парашут й беше мечта от малко момиче и сега като вече нямаше кой да я спре тя се записа на курс и днес беше самостоятелния й скок. Подготовката премина спокойно, качиха се на самолета и когато достигнаха необходимата височина един по един започнаха да скачат. Когато дойде нейният ред инструктора се приведе леко над нея и й каза:

– Твой приятел ти желае много усмивки и успех!

– Какво? – не го чу тя.

– Усмивки и успех! – изкрещя инструктура и леко я побутна да се ориентира към скачане. Тя се надвеси и внезапен страх нахлу в цялото й тяло. Усети как петите й станаха горещи и се овлажниха. Кой я би през устата да говори, че иска да скача с парашут. Можеше да си гледа тихо рибките и да си трае. А сега понеже беше казала, че ще скочи и трябваше да.. „А-а-а-а…“ И тя полетя надолу.

– Дявол да те вземе! Как можа-а-а-а… Спокойно. Само спокойно! – викаше тя – Усмивки и успех! От къде ми е толкова познато… Кога трябваше да дръпна? Рано ли е? Късно ли е? Минаха ли 45 секунди? Усмивки и успех? Кой го е казал? Какъв приятел? Аз ако имах приятел… – и в този момент тя се сети. Онзи Петър, който тя уволни заради скалариите. Извика му пред всички в магазина „И много Усмивки и Успех!“ и той я напсува. А тя го замери с една помпа. И той удари помпата в земята. Точно преди да блъсне вратата. И тя му удържа от заплатата. Ужас…

Тя задърпа механизъма на основния парашут толкова истерично, че той не се разтвори правилно и тя продължи да лети надолу. Какво трябваше да направи сега? Рано ли го дръпна? Какво обърка?

– Ужас! А-а-а-а! – крещеше тя с пълно гърло като забрави дори, че има резервен парашут. Земята се приближваше толкова бързо, че тя загуби представа колко време е минало, загуби усещане какво се случва, обърка се, уплаши се, ръцете й трепереха и тя само се попипваше. Мислеше си само едно единствено нещо „Ундо, ундо“, но за съжаление в реалния живот няма бутон за връщане назад. Толкова свикнахме като нещо не ни харесва как върви да натиснем Ctrl+Z на клавиатурата на компютъра и да започнем отначало, че започнахме да се опитваме да го приложим и в реалния живот. Няма връщане назад! Свободно падане…

– Усмивки и успех! Усмивки и успе-е-ех… – крещеше тя като шока й беше пълен. – Бързо! Мисли! Имаш резервен парашут! – тя затърси механизъма и го задърпа, но резервния й парашут по някаква причина неясна за нея не се отваряше и тя простена. Но като казваме „простена“ това беше вик на агония смесен с възклицание на ужас.

– Мисли-и-и-и! – викаше тя като започна да маха с ръце. Поне си заслужаваше да опита. Дали намаляваше скоростта си? Имаше чувството, че напротив пада още по-бързо. Опита се да хване онова, което се е показало от основния й парашут и да го разгърне за да си направи поне едно малко парашутче. Като на глас нареждаше:

– Повече няма да отказвам да ви помагам! Ще отговарям на всякакви тъпи въпроси. Не са толкова тъпи. Бетите стоят поотделно. Температурата на водата-а-а… – тя прелетя с бясната си скорост покрай един парашутист с правилно отворен парашут – Усмивки и успе-е-ех…

Имаше чувството, че й остават няколко секунди живот. И то така изглеждаше, че беше.

– Обещавам повече никога да не паркирам на мястото на съседа! Обещавам повече никога да не звъня на сестра ми в седем сутринта! Обещавам повече да не се заяждам с чистачката на входа! Много е чисто! Прекрасно е! Усмивки и успех!

Земята скоростно наближаваше и тя внезапно усети, че нещо става с парашута й. Дръпна я нагоре, сякаш намали скоростта й, но тя продължи да пада. Като погледна нагоре видя, че се беше отворил резервния парашут и тя се сети за осигуряващото устройство. То активираше резервния парашут на определена височина ако падането не е намалило скоростта си. Но нещо не беше в ред. Падаше доста по-бавно, но страшно бързо. Като погледна нагоре видя, че резервния й парашут също не се е отворил правилно и бързо се заплиташе в основния.

– А-а-а-а! Усмивки и успех! – един от парашутистите, който беше съвсем близо до земята я видя и се опита да се насочи към нея. Той знаеше, че в такива случаи ако тя го удари със скоростта, с която се движи и двамата ще се изпочупят, но поне й даваше шанс да остане жива. Той се насочи към нея и точно преди да прелети покрай него някак навря се отдолу, тя скъса парашута му, удари се и в него и след няколко метра двамата тупнаха на земята и се затъркаляха в снега. Зловещо падане и още по-зловещ удар.

След няколко мига той разклати глава и усети жестока болка в крака си. Опипа си тялото и като видя, че там му е основната травма започна с ръце да се изтегля по снега и отиде до нея.

– Жива ли си? – той и смъкна каската и я заоглежда – Дай да ти видя очите. Къде те боли?

– О-о-о-о – простена тя. – леле колко ме боли ръката. Какво ми има на очите?

– Жива си – засмя се той – Не мога да повярвам! Стига бе! А очите ли? Красиви са. – и той се облегна назад в снега. – Знеш ли колко малко хора оцеляват след такова падане. Няколко десетки само. Един от най-яките случаи, който съм гледал е на едни американци. Скачат двамата и нейния парашут не се отвори правилно и тя се разби на гол паркинг. Сто фрактури, чупена тук, чупено там, но жива! Представяш ли си?

– Е как така?

– Ми ей така. Знаеш ли как свършва историята. В болницата пича се запознал със сестра й и се оженил за сестрата.

– Винаги така става. Блъска те влак, а готиното гадже го взима касиерката, която ти е продала билета. С усмивка и пожелание за много успех!

– Като ти гипсират ръката ще излезнеш ли с мен на вечеря? – той се надигна и пак я огледа – Досега никога не съм излизал с жена, която се е призимила жива след като е падала без парашут. – и той се отпусна назад в снега като се загледа в небето и се засмя – Знаеш ли какво? Защо направо не се ожениш за мене?

– Добре. – отвърна му тя докато гледаше как останалите парашутисти се реят в небето. Досега никой не й беше спасявал живота докато пада от 4500 метра височина без парашут. – Определено да.

– Виктор – той тупна ръката си на крака й.

– Силвия. – тя сложи нейната на рамото му и двамата тихо гледаха небето докато не дойдоха да ги приберат.

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.