писател

Всичко е нормално, разказ

Доживях и това. От първо лице да разказвам какъв страхливец съм. Всички го правят, а мен ме е страх. Все едно света ще свърши. Чувствам се така сякаш не ми стиска. Ми не ми стиска, какво да направя. Доктора ми казва „Не се притеснявай, бе, човек! Само малко ще го резнем…“ а аз се шубельосвам като момиче.

                Влизам в кабинета неуверено, а той ми прави знак да сваля дрехите. Идва при мен и гледа как ми треперят пръстите. Усмихва се и слага ръка на рамото ми:

– Слушай, не е кой знае какво. Съвсем малко с ножчето. Боли само първия път. После става ежедневие.

– Ма докторе, сигурен ли си, че това е безопасно? – Гледам го и устата ми трепери, а той ме стиска за рамото:

– Аз колко пъти съм го правил… Ехе…

– Ама… – Прехапвам устни, но все пак питам. – После ще мога ли да го ползвам?

– Като дефлорирането е. После само кеф. – Намига ми и аз продължавам да се събличам. – Ако и жените бяха страхливи като вас този свят ще се обезлюди за нула време. Идват, хоп, хоп. Няма страх, няма сълзи. А ти се страхуваш повече от тях. Бива ли такова нещо…

                Показва ми една врата и влизаме в операционна. Лягам гол на масата и в миг стаята се напълва с хора. Медицински сестри, още лекари – всичките усмихнати, смеят се на нещо. Една от тях се надвесва над мен и ми оглежда достойнствата. Въртя очи притеснено и виждам как друга застава до нея. Намигат си. Преглъщам притеснено и чувам как доктора си пипа инструментите. Една сестра ловко ми завира абоката в ръката и ми бие инжекция. Виждам с крайчеца на окото си, че дотора вдига нещо по-голямо и като обръщам глава виждам го да държи малък флекс.

– Това не е ли…. – И губя съзнание.

                Събуждам се в добре осветена стая и главата ми пари. Сигурно е от упойката. Въртя уплашено очи и леко се надигам. Веднага една медицинска сестра идва при мен и ме хваща за ръката:

– Как се чувствате? – Гласа й е много внимателен и опипващ.

– Отрязаха ли го? – Тревогата се надига в мен.

– Не, разбира се. – Отвръща ми тя и като вади фенерче ми гледа зениците. Явно изглеждам нормално, защото ме потупва по ръката и ми оглежда главата. – Някакви болки?

– Главата ми пари. – Отвръщам и примигвам. – Малко съм замаян.

– Това е защото махнаха ципата. Сега никога повече няма да ви боли.

– Наистина?

– Да. Това е големия бонус. Колкото и да мият болка няма да има. Не зная дали знаеш, но болката идва от ципата. Даже хубавото е, че доктора ти постави от най-добрите панти.

– Панти? – Аз я гледам притеснено, още не мога да се осаферя и някои неща само ги преповтарям, а тя се усмихва:

– Е, да. Как иначе ще се вдига това нещо. Имаш си даже и дръжка. Виж.

                И тя вади от джоба си едно огледало и като го поставя пред лицето ми виждам линията през средата на челото ми. На горната част е монтирана малка дръжка. От лепенките не се вижда как е захваната, но мога да предположа с винтове право в черепа. То като зарасне и без това не се виждат.

                Няма да се правя на ударен. Видях много дръжки през последните години и моята изглежда доста прилично. Не мога да видя самия ръб на прореза заради марлите и лепенките, но ако са със същото качество предполагам, че все пак съм попаднал на добри специалисти.

                Тя ме оставя да се наслаждавам на новите си форми и ми обяснява, че първото ми миене е другата седмица. Като ме пуснат да си ходя, точно в сряда от три и половина да се явя в специализиран салон. Говори ми, че там ходят само хора с връзки, защото всички били много внимателни.

                Цяла седмица мина като миг и ето ден сряда влизам в салона за първата си промивка. Доволен съм, отпочинал съм. Заради тази операция получих цели две седмици отпуск и започва да ми личи. Лицето ми се наля с руменина, качих няколко килограма. Даже ми се спортува. Ходи ми се някъде.

                Сядам на стола и една кокетна сладуранка застава до мен и внимателно ми повдига горната част на черепа.

– Браво. – Възкликва тя. – Много красив мозък. И много добре ви е минала операцията.

– Благодаря ви. – Чувствам се поласкан. Може би го казва на всички, но някак става ми приятно.

– Тя взима в ръцете си тънък маркуч със странен накрайник и ми прави знак да се облегна назад:

– Мажете ли се редовно? – в нежните й ръце това нещо изглежда огромно.

– Да. – Отвръщам й, но с леко притеснение. Не зная мога ли да питам… – Мога ли да попитам нещо?

– Разбира се.

– Ами когато си правя смазката сутрин, като отворя капака и веднага изпитвам желание да ходя по малка нужда. Това нормално ли е?

– А изпускате ли се? – Тя старателно мие мозъка ми и усещам как водата го гали.

– Еми… – Колебая се. – Вече не…

– Това е добре. Има хора, които не могат да го контролират и трябва да си правят смазката голички. При вас всичко е прекрасно. Трябва да сте много щастлив. Имате ли някакви черни мисли? Някакви тревоги, опасения?

– Единствено, че капака малко ми хлопа като ходя. – Вече събрал смелост питам без да се запъвам.

                Тя оставя маркуча и като разклаща капака намества нещо по него.

– Ето, вече няма да хлопа. Сега се отпуснете и се наслаждавайте.

                Гледам я с възхищение. Какви черни мисли?! Откакто ме изписаха съм нов човек! Преди – вечна тревога, вечно напрежение. Ще имам ли работа, няма ли да имам. Защо не ме пускат тук, защо не ми се полага това или онова. Защо всичко изглежда толкова хаотично, толкова объркано. А сега. Пак мога да ходя навсякаде. Мога да излизам. Мога да седна в заведение. Мога да видя приятели. Пак съм човек. И най-важното от всичко – сега всичко ми се струва нормално.

Антигравитон, разказ

Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано… И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:

– Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:

– Кажи, бе слонски гъз!

Не мога, просто не мога… Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:

– Как са децата? Къде е жената?

– Отлетя нанякъде… – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.

– Ако се върне поздрави я от мен.

– Непременно! – Махва ми и той и отлита.

Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.

– Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.

– Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.

– Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.

– Да спукаш гума!

– Да ти се скъса въжето дано!

– Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!

– А твойта да…

Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят…

На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.

– Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.

Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.

– И ти ли, бе, шефе… – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.

– Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш…

Гледам го като бито куче:

– Защо трябва да напускам?

– Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути…

– Е… – Заеквам аз, а той се хили приветливо:

– Уволнен си… – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!

И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е… Въздухар. Какво да кажа.

След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.

В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.

– Търсиш ли си работа?

Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:

– Колко печелеше на предната работа?

– Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.

– Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.

– Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.

– Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.

Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.

– Не е ли по-добре жена… – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:

– Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.

В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.

По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:

– Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.

– Чакай, бе, жена…

– Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го…

Звъня му леко притеснен:

– Ам… Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:

– Забравих да ти кажа… Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?

– Ам… – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..

Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.

– С тебе ще се разберем… – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.

Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..

Нещо като погребение, разказ

Откак монтирах перка с електрическо моторче на кръста на бабата и тя полетя като един много луд Карлсон съм отново безработен. Зет й ме извика и с крясъци ме уволни. Какво да кажа, иженер съм. Винаги търся лесното съпротивление. Като имаме баба наблъскана с антигравитони с тегло от 20 грама защо пък да не лети на където си поиска. Моя грешка.

Отново стоя на моста над реката. Безработен неудачник, който не може да се впише в новият им свят. Мисля си за времето, когато всички ходеха по земята и някак света изглеждаше малко по-нормален. А сега… Сега са наслагали тия пътеки по алеята и купища въздухари по цял ден ходят по тях. И аз се смея, как няма да се смея. Нагълтаха се с антигравитони за да не ходят. А сега ходят, защото мускулите им атрофират от безтегловността, вкоято са изпаднали.

Долу в реката един е легнал на повърхността на водата и чете книга. И реката го носи по течението. Има си стойка на две гумени лодчици за книгата. Защото тя има своята тежест. А моята душа се смее.

И в този момент до мен се спира някакъв мъж:

– Имам нужда от тебе. Едно пиленце ми каза, че можеш да ми помогнеш.

– Само да не е разветряне на деца. Това си е женска работа.

– Не. – Той се усмихва самодоволно. – Аз съм гробар. Но съм новатор. Имам идеи. Трябва ми перка, която да закачим на тялото на умрелия и като се отвори ковчега той да се възнесе нагоре.

– Какво да се… – Аз съм в лек шок. Мислех, че мъртвите ги спускат надолу. Сега искат да ги издигат нагоре. Примигвам, но започвам да виждам някаква логика в това. Особено ако ми плащат. А той се привежда заговорнически към мен:

– Разбрах колко взимаш за два часа работа на ден. Добре е, но ако ми направиш отстъпка и аз ще ти направя отстъпка.

Аз примигвам и внезапно избухвам в неудържим смях:

– Нали си гробар, от какво ще ми направиш отстъпка?

– Ако умреш, например.

Шок и потрес, не ми се мре, но ще му направя отстъпка. И без това нямам никаква друга работа.

Първото погребение върви добре. Аз съм застанал до вратата с дистанционното в ръка готов да се включа, когато дойде момента. Всичко е предварително нагласено. Роднините са се събрали и стърчат закачени за малките дървени пейчици. Всеки от тях е получил малко балонче с възпоменателен стих и го държи в ръка. Балончетата се поклащат. Роднините също се поклащат, но аз съм си сложил габърче в обувката за да не се смея.

Настъпва тържественият момент, музиката става драматична, гробаря ме поглежда заговорнически и ковчега започва да се отваря. По съвсем обясним, но необичаен начи тялото на мъртвия се надига малко по малко и застава вертикално над ковчега. Една жена от задните редове изпищава и губи съзнание.

Сега съм аз. Държа дистанционното и подавам малко тяга като тялото се надига нагоре. Гробаря прави знак на музикантите да вдигнат силата на звука и те запяват с трептящи гласове докато едно малко момче отваря прозореца. Тялото се носи многозначително към небесната шир и в този момент в помещението нахлува любимата ми баба и като избива дистанционното от ръцете ми се мята на врата ми във възторг:

– Намерих те! Тебе търся!

Опитвам се да вдигна дистанционното, но е късно. Мъртвеца отлита през прозореца и аз се навеждам долу в ниското докато десетки крака ме ритат в главата носейки се навън да видят какво ще стане. Хващат се с ръце за вратите, местят си кукичките по въженцето и отскачат един от друг като топчета. Не мога да намеря дистанционното и тичам след тях навън. Всички са се спряли пред сградата и го наблюдават как многозначително се носи към небето, а любимата ми баба вдига ръка и го посочва:

– Я! Тоя е мой набор! – И като се стрелва към него хваща го с две ръце и започва да го върти във въздуха.

Аз стоя онемял и се опитвам да разбера какво прави. Танцува ли с него? А тя се провиква:

– Младеж! Тоя е като умрял, бе. – И преди да успея да отговоря вдига ръка и му забива шумен шамар. Шляяяс!

Чувам как две жени възкликват удивено и овисват на въженцата си в безсъзнание. И докато реагирам мойта баба му забива още един шамар. Шляяяяс! Още по-силен.

Ропот и мълнии, гробаря ме гледа стръвнишки, а аз тихо промълвявам:

– Не я познавам тая жена.

И в този момент мъртвеца отваря уста и си поема дълбоко въздух. А мойта баба го хваща за брадичката и му се усмихва:

– Сега по-добре ли се чувстваш?

Слагам ръка през очите си и не мога да повярвам. Бабата се спуска до мен и като ме хваща под ръка повежда ме на някъде.

– Ами… – Гледам назад и хапя устни. Гробяря се провиква зад гърба ми, че като умра ще ме закопае в най-дълбоката дупка. Без отстъпка. А бабата не спира да говори:

– Много странен, набора, май му беше прилошало… Слушай сега! – Говори тя, а аз я гледам вцепенено. – Зета, внезапно реши, че е допуснал огромна грешка и те кани обратно на работа.

– Как така… – Гледам я още по-изненадан, а тя потърква длани и ми се усмихва:

– Силата на убеждението, младеж. Силата на убеждението…

Аз съм инженер човек, но работата ми е много особена. Пак чакам пред полицията да я пуснат, но още е лято. Може зимата да се укроти…

Карамфилче за дамата, разказ

Васил поиска сметката в ресторанта и преди да си тръгнат собственика, който му беше приятел, дойде да ги поздрави. Поднесе едно карамфилче на Ася.

– За най-любимите ми клиенти. Благодаря ви, приятели.

– Храната беше превъзходна! – Ася затрепка с мигли и по лицето й се появи онзи естествен руж, който не може да бъде имитиран и добит по друг начин. А очите на приятеля се изпълниха с топлина.

Васил и Ася тръгнаха покрай парка на път за вкъщи и срещнаха познат от квартала, който чакаше такси и докато дойде таксито ги заразпитва къде са вечеряли.

– А, хапнахме в един ресторант наблизо, но не ти го препоръчвам. – започна Васил – Пак беше сурово месото. Бе, вкусно е, ама какво да ти кажа…

Познатия скочи в таксито и Ася погледна Васил с недоумение.

– Ако не ти харесва храната защо през вечер ходим все там?!

– Харесва ми. – вдигна рамене Васил – Но ако почнеш много да го хвалиш ще се напълни с клиенти, храната ще започне да закъснява, ще трябва да вземе помощници и няма да готви той, а някой друг. Съответно няма да е толкова вкусно. Но това ти не би могла да го разбереш, нали. Ти все пак си естествено руса.

– Край! Това беше! Чашата преля! Лицемерен човек. Усмихваш му се, а после говориш неверни неща за ресторанта му. Ако само още веднъж те чуя…

– Какво? Какво ще направиш? Ще се покатериш на това дърво и ще викаш отгоре ли?

– Точно това ще направя! – и тя се обърна и като се хвана за един от клоните започна да драпа по ствола. Първоначално й беше трудно, но някак с повече късмет успя да се качи на първия клон.

– Ася! Спри се! Ти си ненормална! Какво правиш?! – развика се Васил, но после се засмя.

– Качвам се на дървото и ще викам отгоре! – тя се хвана за друг клон и продължи да се качва нагоре. – Ти няма да говориш така за нашите приятели!

– Какъв ти е проблема?! Полудя ли?

– Да, полудях! Омръзна ми от това твое лицемерие! – викаше тя.

– На мене ми писна от твоите сцени! Погледни се! Катериш се по едно дърво! Какво, любовник ли ти е?

– Не! Не ми е любовник, Василе! Приятел ми е! И не е в това въпроса!

– Така като те гледам не ти е само приятел! Карамфилче, десертче… Ясна си ми! Главата ще му откъсна! Ти си се катери. Давай още нагоре!

Тя се катереше, но клоните започнаха да изтъняват и тя се спря. Закачи си чантата на един клон и погледна надолу.

– Виж какво, Василе! Ако искаш да знаеш… – тя се огледа, но него го нямаше. – Василе! Върни се веднага!

– Друг път! – чу се от разстояние. – Ей сега ще ти пратя пожарната да те свалят.

– Василе! – тя прехапа устни. – Дявол да те вземе! Един скандал не мога да ти направя като хората! Омръзна ми от тебе! Всичко ти е такова! Правиш едно, говориш друго! И все някакви планове кроиш! И ме остави тука на дървото…

– Ми кой те кара да се качваш?! – той се появи отдолу. – Стой си там! Иди! Иди при твоя приятел. Да ти сготви нещо вкусничко! Или не, звънни му да дойде да те свали от дървото! Защо мене викаш!

– Ами ще му се обадя. И той ще дойде! – и тя бръкна в чантата си и извади телефона си от там. Загледа се в него. Как й се искаше пустия телефон сега да звънне и да е той… Но телефона никога не звънеше. Тя не смееше да му се обади. И как да му се обади. И какво ще му каже? Понеже… Защото… Ядосах се и се качих на едно дърво… Тя прибра телефона обратно в чантата си. – На който и да се обадя ще дойде!

– Ще дойде грънци! За какво се занимавам аз с тебе!… – Васил пак се отдалечи – Инат! Инат, бе! Ще ми се катери по дърветата…

И в този момент по алеята мина непознат мъж и като се спря под дървото вдигна нагоре очи.

– Здравейте. Всичко наред ли е? Този мъж притеснява ли ви?

– Да. Притеснява ме. Това е съпруга ми.

– Ясно. – усмихна се непознатия – А имате ли нужда от помощ за да слезнете?

Ася се огледа и внезапно вечерта й се видя много тъмна, клоните много тънки и страховито редки. А-а-а… И тя се разплака.

– Господине! Господине! Жена ви плаче горе на дървото!

– Да плаче! Да не съм я качил аз там!

– Видно е, че сама се е качила. Но не мисля, че ще слезне сама.

Васил се спря и като въздъхна тръгна обратно. Като стигна долу видя забавлението в очите на непознатия и се ядоса още повече.

– Слизай! – викна той.

– Не мога! – викна тя.

– Тогава защо се качи?! – викна по-силно той.

– Защото ме вбеси! – викна още повече тя.

– Може би трябва да се качите и да й помогнете. – погледна го непознатия като се усмихна широко – Преди да падне.

Васил стисна устни, побеля, почервеня, почерня и гневен, направо издивял хвана клона и започна да се катери нагоре. Стигна до Ася и леко полеко двамата слезнаха до долу. Още щом стъпиха на земята непознатия я погледна широко усмихнат.

– Като планинска сирена сте. Пъргава и красива!

– О, много ви благодаря! – усмихна му се тя, но нещо в нея трепна дълбоко дълбоко. Той коза ли я нарече току що или й направи комплимент? – Ей, забравих си чантата горе…

Васил тъкмо се пусна от клона и като го чу обърна се и я погледна с дълбок ужас.

– Къде?

– Там горе.

– Защо!? Защо, подяволите, я забрави горе?!

Но отговор нямаше. Тя се усмихна кокетно на непознатия и се загледа във върха на обувките си. Беше ги одраскала малко. Като вдигна очи Васил все още я гледаше бесен.

– Любовник ли ти е?!

– Не, ти казах. Нямам нищо общо с него! Ако имах щях да ти кажа.

– Да, бе, да. Ще ми каже тя… – и Васил се хвана за клона и започна да се катери пак нагоре.

– Имате друг мъж? – засмя се непознатия.

– Не, но как ми се иска само… – отговори тя като гледаше с особен поглед към мъжа си.

– О, веднага ще ви уредя. Ето ме. – плясна с ръце непознатия, а тя го погледна с отворена уста и викна към мъжа си.

– Василе… Какво се моташ там горе!?

Черни стъпки, разказ

Бебето се роди леко и безпроблемно. Вече втори ден двамата братя близнаци празнуваха и като си прибраха булката и бебето от болницата съпругата на Свилен се засуети около снаха си. Двете занесоха детето в спалнята и братята останаха сами. Свилен вдигна поредна наздравица за детето на брат си след като за двайсет и шести път пяха „сине, сине, ти си ангел мой“ с пълно гърло.

– Да ни е живо и здраво момчето! – Свилен въздъхна – Хубаво име му избра жена ти! Калоян! Браво! Хубаво име!

– Да ни е живо и здраво! – вдигна наздравица и Коста. – За моето момче Калоян!

След като отпиха Свилен се облегна назад в стола и погледна брат си много самодоволно.

– Най ме радва това, че първородният ти син е мое дете. И искам да го знаеш…

Коста беше понесъл някакво мезе с вилицата към устата си и ръката му замръзна във въздуха. Усмивката му застина и той погледна брат си право в очите.

– Много неуместна шега. – Изстиска той през зъби.

– Не е никаква шега. Детето е мое.

Коста остави вилицата и стисна юмруци като се подпря на масата.

– И защо би направил такова нещо? Нали си ми брат…

– Защото мога. Отвори се възможност. Направих го. – Настана много неловка тишийна, в която Коста положи всяко усилие да не хване ножа и директно да му отреже главата. Свилен го гледаше все така самодоволно и стисна вилицата си в юмрук готов да се защитава. Седяха така на масата и се гледаха. Коста добре познаваше брат си. Щом казва, че го е направил значи е истина. Същото като когато продаде колелото му и го излъга, че са го откраднали момчетата от махалата. Биха ги жестоко и после от друго място разбра истината. Както и когато му удари колата нарочно. Както и когато делиха нивите на баща им. Винаги едно и също с него. В този момент влезнаха двете жени и съпругата на Свилен потупа Коста по рамото.

– Много ни е хубаво момченцето. Същия е като моя Петър. Има неговите очи…

И в този момент чашата преля. Коста скочи през масата и като сграбчи брат си директно започна да го удря с тежки сочни юмруци.

– Ах ти мръсно копеле! Ще те убия! Мъртъв си!

– Защо ме удряш? – викаше Свилен като падна на земята и започна да вика от болка. – Боли ме! Спри се!

– Ще те убия! – крещеше Коста. Жена му го хвана за ръката и той я блъсна. Тя падна назад върху масата и в този момент върху него се хвърли жената на Свилен.

– Как смееш да я удряш! Полудя ли!?

– Тъпи кокошки, – развика се Коста – махайте се от тука! – Но в суматохата Свилен успя да стане прав и заопипва разкървавеното си лице.

– Какво правиш, бе? Как така ще ме удряш!? Пред свидетели!

Коста понечи да го удари отново, но жената на Свилен му овисна на ръката и докато се усети удари и нея. Настана страшно меле и Коста сам срещу трима беше избутан в коридора и през вратата и на стълбите, където Свилен запречи с тяло вратата и се развика.

– Насилник! Биеш две жени тука! Няма да го позволя! Обичаш да биеш жени, нали?! И оная на село я би с юмруци!

Коста беше освирепял и дишаше тежко. От очите му потекоха сълзи. Винаги е знаел, че брат му е гадина, но с годините ставаше все по-гнусен.

– Как съм бил жена, бе. Тя ме удари с лопатата си! Два пъти ме удари по гърба. Ти беше там! Бяхме двамата. Тя ме удари, не аз нея.

– Няма такова нещо! Ти я би. Едвам я спасих от тебе!

– Защо говориш такива неща за мене? Никой не съм бил! Не съм я пипнал с пръст. Тя се блъсна в теб. Ти я спря. Ти беше там! Ти видя какво стана… Затича се и ме удари с лопатата по гърба. В тебе се блъсна. Ти я вдигна и я хвърли на една купа сено. Не съм я докосвал… – Коста толкова се задъха, че се подпря на стената.

– Няма такова нещо! Видях те с очите си! Ти си насилник! Удряше я с юмруци докато тя пищеше за помощ! Едвам ви разтървах!

Коста отстъпи назад и като си пое въздух изправи се и лицето му се успокои. Минаха няколко мига, в които сълзите се стекоха по лицето му и той успя да се овладее.

– Истина ли е? – Коста го каза тихо и го погледна в очите.

– Да. Мое е. – Свилен стисна скули. Зениците му се бяха разширили и очите му светеха.

– Имам граждански брак с нея. – Коста въздъхна – Поел съм ангажимент и ще удържа на думата си за всичко, което съм обещал. Няма да я оставя сама в кредита за апартамента. Но…

– Изоставяш си детето? – Усмихна се самодоволно Свилен – Браво, брат! Това ще убие майка… Да се махаш от тоя апартамент. Няма да те оставя да живееш тука с тая жена. Ти ще я довършиш!

– Защо го правиш? – Коста пак се подпря на стената като наведе глава.

– Защото мога. – каза тихо Свилен.

-Ти си извратен! – каза Коста още по-тихо.

– Ти кой ще обиждаш, бе?! – развика се Свилен – Ще се обадя да те изгонят от офиса ти. Аз ти го уредих! Ще останеш на улицата! Аз те уредих с нисък наем! И от тука ще те изгоня и от там! На улицата ще останеш!

– Защо би го направил? Имам хора там… Знаеш, че не мога да се местя в момента…

– Защото мога… – отвърна му брат му като трясна вратата и влезна вътре при двете жени. Отвътре се чуваше женски плач и след миг вратата се отвори. Показа се съпругата на брат му с един тиган в ръка.

– Веднага да се махаш от тука, насилник! Видях те какъв си! – развика се тя и съседите си отвориха вратите и се загледаха в Коста клатейки глави – Ще извикам полицията! Ти си за затвора!

– Мими, познаваш ме. Той е баща на детето… Имат връзка двамата…

– Не ти вярвам! Не те е срам да говориш лъжи за него! Не стига, че би всички тука, напи се и буйства, а сега и лъжеш!

– Той ми го каза. Ударих те без да искам… – Коста протегна към нея ръка – Той лъже и теб.

Тя за момент се спря и присви очи. Нещо вътре в нея трепна. Тя добре знаеше, че мъжа й е особняк, но тази тръпка пробяга през тялото й и бързо отмина. Тя удари Коста с тигана през ръката.

– Махай се от тука. – каза го тихо и една сълза се спусна по лицето й. – Той ми е мъж. Той ти е брат… Върви си…

Пътят към щастието, разказ

Лора сложи чантата си на рамо и като хвана малката Никол за ръката огледа апартамента за последен път. Ообичаше този град, обичаше майка си и баща си, но повече обичаше него. Обърна се и като заслиза по стълбите усети как някаква тъга напира в гърдите й. Не беше много сигурна дали е тъга или е обикновен страх. На улицата нервно се огледа дали някой не гледа и с пъргави стъпки забърза към гарата. Но детето не можеше да върви достатъчно бързо. Вдигна го на ръце и като го прегърна продължи към гарата.

Каза сбогом на Кюстендил за последен път. Пътят й повече никога нямаше да я отведе в този красив топъл град. Не беше сигурна улиците ли ще й липсват повече или къщата на село. Изобщо в нищо не беше сигурна. Единственото, което знаеше, беше, че в 12.30 в София я чакаше влак, който ще я отведе на едно ново място. На място, където ще се чувства обичана и понеже чувствата й бушуваха като побесняла буря тя отвори чантата си за да се увери, че парите са вътре. Вътре бяха.

Когато пристигна в София вече се чувстваше по съвсем различен начин. Нямаше търпение да се съберат и нямаше търпение да се качи на този влак. Докато обикаляше на Централна гара в търсене на гишетата хвърляше погледи към изходите към пероните. Кой от тези перони води към щастието? Тя все още не знаеше. Купи билетите и като стигна перон 5 загледа се в стъпалата. Така изглежда бягството. Така изглежда свободата. Имаше нещо дълбоко сбъркано в оптимизма й и нов страх нахлу във вените й. Ами ако той я намери? Ами ако разбере, че е отишла във Варна? Изобщо как ще разбере, че е отишла във Варна. Няма как. Няма как да разбере нищо. Докато ги открие те отдавна ще са в Украйна, после Москва и край.

Качи се на влака и когато София остана някъде назад в миналото почувства се точно по този начин. Все едно беше загърбила едно голямо некрасиво минало и единственото, което искаше да запази от този живот беше детенцето си. Нищо друго не искаше. Милата сладка Никол – дали щеше да й прости някой ден, че я е отделила от родният й баща?

Срещата им беше чак на Девня. Той щеше да се качи на същият влак и кратките минути до Варна щяха да бъдат най-щастливото пътуване, което някога е имала. Тя пак попипа парите, погали детето по главичката и като се загледа през прозореца почти не трепна цели часове.

На гарата в Девня сякаш излезе от унеса си и като се надигна започна да оглежда перона. Като го зърна цялото й същество потрепна и като грабна детето тръгна в посоката, от която Стефан ще се качи. Престоят беше кратък и композицията потегли преди да се се намерили. Вагон след вагон тя вървеше клатушкайки се и внезапно между два вагона се срещнаха. Той я прегърна и докато вятъра започваше да се завихря около тях стисна я толкова силно, че сам се изненада от себе си. Като я пусна тя извади парите от чантата си:

– Ето, вземи ги.

– Не. – Той погледна към детето.

– Стефане, той ще ме убие. Той ще ме закопае някъде. – Тя стискаше парите в ръка и ги буташе към него. – Свършена съм.

Стефан я хвана с две ръце за яката на палтото и като я завъртя я допря до едната стена и се надвеси над нея.

– Дадох ти тези пари за да се чувстваш спокойна. Задръж ги в тебе. Чуй ме. Слушай ме внимателно. Отиваме на много хубаво място. Ще бъдем много щастливи. И тримата. Докато си с мен нищо лошо няма да ти са случи. Разбра ли? Не ме интересува никаква мутра от Кюстендил. Сега си с мен. Всичко ще направя за теб. Не ме интересуват парите. Разбра ли?

Точно в този момент контрольора излезе от единия вагон, спря се и като ги изгледа критично постоя така. Тя беше толкова шашардисана, че не знаеше как да реагира и сведе парите малко надолу и дори опита да се усмихне. Контрольора огледа Стефан от глава до пети и като направи многозначителен жест влезна в другия вагон.

– Толкова си красива…

– Обичам те…

Стефан и Лора се спогледаха. Вагоните се поклащаха и вятъра се завихряше в косите й толкова красиво. Гледаха се, просто се гледаха един друг. Едно обещание, една мечта, една фантазия за щастлив живот, която усещаш с костите си докато тръпки пълзят по цялото ти тяло. Един миг на невнимание…

– Никооол… – Изкрещя тя с пълно гърло като видя как детето й полита през зеещата врата от ръба на вагона. – Детенцето ми…

– Лора.. – Викна и той като се опита да я хване, но единственото, което успя да хване бяха парите, които тя пусна във въздуха. Той протегна ръка и с върха на пръстите си успя да докосне палтото й докато тя летеше към ръба на вагона и само гласа й отекна дълбоко в съзнанието му. Сграбчи я за дрехата и тя овисна навън с протегната ръка някъде назад:

– Не искам да живея, пусни ме при детето ми… – той се опита да я изтегли обратно, но тя изхлузи ръката си от ръкава и след това всичко стана ужасно бързо. Тялото й се удари във вагона и после право на чакъла.

Той се провеси между вагоните и загледа тялото й. Понечи да излезе навън, но тя не помръдваше. Стоя така няколко мига и като изпита пълно отчаяние хвана се за главата и се прибра назад. Какво се случи току що? Какво… Да спре влака, да обясни, да ги търси, да я спаси. Как да я спаси като главата й се удари в чакъла… Детето има ли шанс?

В този момент контрольора излезе от вагона и се загледа право в него.

– Къде е жената… – изсъска той подозрително и като не получи отговор закрещя с пълно гърло – Убиец! Убиец! Ограби жената… Спрете влака…

Стефан свали ръцете си от челото и видя, че още стиска парите. Сега вече мутрата не търсеше любовник, а убиеца на семейството си. Стефан застана на ръба на вагона и зачака да намали скорост. Само малко да намали…

 

Разказът е написан по предизвикателство от Стефан Харизанов – пътуване във влак, романтика, криминале.

Път с предимство, разказ

– Господине! – Дилян чу глас зад себе си докато слизаше от автобуса. – Внимавай със знаците и следвай червените табели!

Дилян кимна на шофьора и не можа да разбере това приятелско предупреждение ли беше или някаква закана. Не беше идвал в столицата от поне 15 години и не можеше да разбере от какво се оплакват толкова много всички в провинцията. „Крака ти да не стъпва там“, „Дявол да ги вземе всички в този град“, „Едвам се спасих“. Такива бяха коментарите на повечето хора, които бяха идвали и той не можеше да разбере какво е това лошо отношение – дали не се заяждат по улиците или пък нещо друго. Знае ли… Единственото, което знаеше бе, че довечера в 7 има автобус към къщи и той щеше да бъде на него.

Излезе от сградата на гарата и се огледа. Пред него имаше огромен знак за път с предимство и пешеходна пътека. Двама мъже с жълти екипи демонтираха някаква червена табела. Дилян знаеше, че с питане се стига навсякъде и се приближи до тях.

– Извинете идвам за един лиценз и зная, че сградата е много близо до автогарата.

– Да, – отвърна му единия – Тази постройка отсреща виждаш ли я? Там трябва да отидеш. Това е Комитета.

Дилян благодари, но се спря и се загледа какво правеха. На червената табела пишеше „Направо Съд 4 часа, Летище 2 часа, Община 8 часа, Комитет 10 часа, наляво: ЦП 7 часа, ТК 6 часа..“ и така нататък. Със ситни букви бяха изписани някакви места, някакви часове. Той не се сдържа и попита:

– Извинявайте, а какво е ЦП?

– Това е централния парк, господине. Тази табела ви казва, че ако следвате пътните знаци ще стигнете до централния парк след 7 часа. Но тя е незаконна табела и затова я махаме.

– А защо пише, че до Комитета се стига за 10 часа след като сградата е точно пред мен?

– Следвай си знаците за движение господине. Ние не сме бюро по упътванията.

Той сбърчи леко вежди и пресече улицата по пешеходната пътека. Сградата на Комитета беше на някакви си 15 метра, но имаше ограда и знак да тръгне вляво. Той тръгна в ляво и след 15 метра видя знак да слезе надолу по стълбите. Тръгна по стъпалата надолу и влезе в странно подземие, което се разклони и нова табела го заведе до ескалатор, който слезе поне още две нива надолу. Там табела му каза, че може да тръгне само направо и той влезна в широк добре осветен коридор, който го заведе на спирка с малка мотриса. Контрольора му направи знак

– Ако ще се качвате качвайте се, следващата е след два часа. – Дилян се качи и мотрисата потегли.

След около 10 минути мотрисата излезе над повърхността и той видя, че преминава през някакъв много странен стъклен купол, в който имаше палмови дървета и пейки. Изглеждаше като чакалня на летище и като видя, че се отдалечава прекомерно много от мястото, където искаше да отиде той слезе още на първата спирка и се огледа.

– Много се извинявам – спря една жена – Как да стигна до Комитета? От провинцията съм, за едно разрешително съм тук и сякаш бях отпред и сега съм някъде другаде…

– О, господине, трябва да тръгнете надолу по тези ескалатори, но поне 6 часа ви остават до Комитета и това е само ако оцелите правилния коридор. Какво да ви кажа… Гледайте да спазвате знаците, защото ако ви приберат няма излизане.

– Къде ако ме приберат?

– Пазачите. Просто – тя погледна встрани – следвайте всички официални знаци и ако има червени табели останали някъде ще се ориентирате поне колко ви остава.

– Не мога да разбера… – той се почеса по главата – Знаци, табели, пазачи…

– То и аз не мога да го разбера, но съм си научила няколко маршрута и гледам да не се отконявам, защото един път обикалях 17 часа докато се прибера. След тази случка не съм се отклонявала от маршрута си. Ще си изпусна превоза. Късмет ви желая.

Той постоя и се загледа в нея. Беше си съвсем нормална жената, добре се държа с него. Какво реват всичките му приятели, че столичани са ужасни. И в този момент:

– Ей, ако ще се движиш на някъде давай. Чакаме те няколко човека! – той се обърна и видя, че до него стоят наистина няколко мъже и жени и като не можа да се ориентира какво искат отдръпна се, а после се отдръпна още и видя, че е стъпил на някаква синя пътека. Загледа се в забързаните им крачки – те ходеха по синята пътека и не се отклоняваха от нея. Толкова се изненада, че спря още един човек.

– Много се извинявам, аз съм от провинцията. Моля ви, кажете ми защо тези хора ходят по синята пътека.

– Ами ако излязат от нея може да ги приберат, защото са от поток, на който му е разрешено да ходи само по синя пътека. Има сини пътеки, червени пътеки, жълти, зелени. Вие за каква сте?

– Аз съм за Комитета.

– Оу-у… Значи по ескалаторите надолу и следвайте табелите. Късмет! – и мъжа си продължи по пътя.

Втори човек му пожела късмет и по гърба му пробяга хладна тръпка. Какво се е случило в този град? Той тръгна към ескалаторите и стъпи на тях. Докато се спускаше надолу видя как едно момче прескочи едно ограждение и трима в бели униформи хукнаха след него да го гонят. „Нарушител! Смени коридор! Спрете го“ чуваха се викове и Дилян се обърна и погледна една жена с ококорени очи.

– Не сте от тука. Просто следвайте знаците. – Тя въздъхна и слезна от ескалатора като се отклони в някакъв коридор, целият в бели плочки, който беше извит и по стените му бяха сложени жълти линии като горска маркировка.

Дилян се огледа и видя от тавана да виси табела със знак предимство и до нея надпис „Комитета“. А, ето на къде трябва да върви. Има някакъв ред все пак. Коридора му го отведе на друг ескалатор, който го свали още нива надолу и после по едно тясно коридорче леко извито и леко качващо се той зави нанякъде и там имаше нова табела „влезте в асансьора“. Влезе в асансьора и усети, че се качва нагоре. Когато излезе от асансьора стъпи на някаква площадка, на която имаще още по огромен знак „път с предимство“ и до него „Комитет“. Дилян усещаше, че ще се справи. Влезна в син коридор, който зави в някаква посока и понеже цвета беше по уютен усещаше се като пещера. Коридора го изведе на спирка, където чака дълго, но се качи на нова мотриса и като седна вътре видя възрастна жена да чете книга.

– Много се извинявам – прекъсна я той, а тя отзивчиво затвори книгата. – Това е пътя за Комитета, нали?

– Да, но от тук ще ви прекачат поне още пет пъти и ще ви върнат на места, които вече сте бил, но в друг коридор. Поне пет часа ви остават, ако не са шест.

– Но аз вече обикалям от два часа… – лицето му се изкриви от неприятна изненада.

– Ох…Разбирам ви. Наистина ви съчувствам. Хората са много изнервени вече. Нямаме търпение да отворят пусти Портал вече. Просто този град стана невъзможен. Всичко е забранено. Стъпиш тук – забранено, тръгнеш натам – забранено. Като отворят Портала ще се придвижваме много бързо и лесно. Влизаш в кабинката тук, излизаш там, където искаш да отидеш. И цялото това пътуване ще изчезне. Няма да има обикаляне, няма да има нужда от този подземен лабиринт. Дано го зазидат дано.

– Аз дори не зная къде съм…

– Никой не знае къде е. Следваме табелите и това е. Чакаме Портала. Да го отворят. Вече са монтирали Кабинки на някои места, но кога ще го пуснат…

– Но сградата на Комитета беше точно пред мен… Защо…

– За да има ред. Така казват. За да е удобно за всички. За да са по-щастливи хората. Трябва да слизам. Само не се отклонявайте от табелите, защото ако сбъркате коридор ще изкарате в това подземие цяла вечност.

Той й благодари и зачака спирката си.

 

Два дни по-късно той застана пред сградата на Комитета целия раздърпан, чорлав, преуморен, претръпнал, жаден, гладен с дълбоки сенки под очите. Влезе вътре и едра жена му направи знак да се приближи до нейното гише.

– За какво сте тук?

– Дойдох да извадя разрешително за едно пиленце. Имаме вече 10 кокошки, но ненадейно се излюпи пиленце, а нямаме право на единайста кокошка ако не извадя лиценз или поне временно разрешително.

– А подадохте ли декларация 7 в министерство на Земеделието и Животновъдството?

– Не. Не знаех, че трябва такава. На вашата официална страница не е описан такъв документ. Става въпрос за едно пиленце, нали разбирате?

– Днес едно, утре ще са две. Без тази декларация разрешително няма да получите! Следващият!

– Но аз бях вече пред това министерство преди 17 часа! От два дни не мога да намеря пътя обратно до автогарата! Ненадейно пристигнах тук и реших да вляза. Няма ли да ми помогнете?

– Следващият!

Дилян излезе от сградата на Комитета бесен и като видя сградата на автогарата точно отсреща тръгна право към оградата и като я хвана с две ръце покатери се отгоре и прехвърли единия си крак.

– Стой! – Чу рязък глас през високоговорител и завъртя лице. Мъж в бяла униформа се приближи до него. – Стъпиш ли от другата страна ще лежиш 15 дни в ареста.

– Но аз просто искам да напусна този луд град! – Дилян почти се разплака. Очите му се напълниха със сълзи, които стояха в готовност да потекат по лицето му.

– Съжалявам. – Униформения посочи входа за лабиринта с едната ръка, а с другата тротоара зад оградата – Натам път с предимство 5 часа до автогарата. Натам 15 дни арест. Ти си избираш.

Дилян го гледа известно време и гнева му стана толкова силен, че сълзите се стопиха. Пресъхнаха за миг. Той погледна и към гарата. Можеше ли да претича през пешеходната пътека достатъчно бързо или щяха да го настигнат?

Той върна крака си от правилната страна и стъпи на земята.

– Зраве желаем, другарю началник! – Дилян махна с ръка и тръгна към Лабиринта.

– Какво ми каза?! – Униформения тръна след него.

– Здраве желая. – И Дилян стъпи на ескалатора като двамата продължиха да се гледат с неприязън докато Дилян не потъна някъде надолу в бездната на пътя с предимство.

За първия роман

Романа „Общества на абсурда“ е готов и вече е в предпечат. Още по-интересно е, че вече пиша продължението „Ферма за свинско месо“, която започва с успоредно действие на първа част и продължава с ново развитие на тази действителност, в която персонажите попадат. Беше много странно това, че избрах за първи роман да навляза малко в територията на ужасите. И то при условие, че пиша успоредно една много приятна, ведра и нежна история.

Дали е апокалиптична фантастика или е просто хорър не съм сигурна. Двама я четат в момента и дават различно определение на това дали е наистина ужасяваща или не. При книгите феноменално, но факт, колкото прочита толкова мнения за това дали нещо е плащещо или не е.

Историята се вмести в 340 страници като продължението поема в една съвсем различна посока и разказва историята на съвсем различни персонажи. Съвсем различни проблеми вписани в същият дискурс. Той е далеч по-човечен и много повече ангажиран не с това какво се случва, защото вече знаем какво се случва, а с това как се чувстват хората вписани в този дискурс. И в този смисъл втора част ще даде повече дълбочина на изживяваните перипетии и ще наблегне повече на психологическият процес, през който преминават.

Коментари от читатели

За разказа „Ябълка садена от татко„, Хелиана Стоичкова

Николай Сотиров – „Българският Оруел. За съжаление описва близко бъдеще. Когато Оруел описваше бъдеето като лице стъпкано от ботуш никой не му вярваше. Дами и господа завесата пада… Ние сме в бъдещето“
*
Елена Николова – Изглежда сте надникнали в бъдещето!Натам сме тръгнали и сами се тикаме нататък – чрез консуматорското ни мислене и продажни душици. И без значение дали се отнася за политиците, ние сами се носим по течението и никаква съпротива не оказваме щом не усещаме пряко да сме засегнати. Единствено роптаят тези които осъзнават, че промените рушат бъдещето на децата ни. Тъжно и болно е за жалост, Хелиана:(
*
Христин Сафунски – Когато един народ с вековна и славна история и традиции се превръща в жертвено агне поради собствената си глупост !
Дали това е предопределената ни съдба или все пак ще се вземем в ръце ?
Времето за мислене свърши, дойде време за действие !!

*
Маринела Иванова – Близкото бъдеще тук ,това е реалност в други страни …
*
Елена Кирилова – Не е далече и това
*
Петър Петков – До година две, така ще бъде и в България, след като само стоим…
*
Стоил Йочев – Това трябва всеки да го прочете и да се замисли … накъде отиваме …???
*
Ваня Йорданова – Много страшно,но със животните вече започна…и дума нейазахме!!!
*
Стефка Дафинова – Най-вероятно, това ни очаква. Проблема е глобален – навсякъде пари и власт !
*
Янчо Иванов – Даа,и козите,прасетата,че и Народа съсипаха!
*
Илиан Кирилов – Много силно, макар и тъжно! Благодаря! Звучи адски реалистично, да не дава Господ!
*
Лора Панайотова – Смеем се на разказа, ама НЕ МОЖЕМ ида си представим колко близо сме до ситуацията, описана в разказа….
*
Емилия Димитрова – Май на там сме трьгнали
*
Светла Янкова – На там вървим стремглаво.
*
Мария Романова – Това е ЕС който ни взе всичко
*
Пепа Конова – Това идея ли е. Гняв
*

За разказа „Ферма за свинско месо“, Хелиана Стоичкова

Илиан Кирилов – „Ако не е истина, не е и лъжа“. Поздравления, Хелиана! Имате силно перо, продължавайте все така!“
*
Петрова Петрова – Поздрави!
*
Милко Марков – Е чи оттдаватисе и това си е!!! Поздравления!!!“
*
Господин Панайотов – Добър разказ“
*
Иван Радев – Желая ви успех и за напред .Браво !“
*
Екатерина Дедева – Зловещо!“
*
Цветомир Кодошовски – Прекалено дълак разказ за неща случващисе от преди 25 години,но всепак адмирации!“
*
Вики ХД – Ужас и отврат….а разказът е много добре написан, дано обаче не се сбъднат ужасите в него…“
*
Виолета Радунчева – Звучи ужасно. Добре, че е само измислен разказ.“
*
Дафи Божилова – И това време ще дойде скоро, както е тръгнало.“
*
Маргарита Тенева – Имаш въображение,но много се притеснявам написаното да не стане реалност…“
*
Зафира Христова – Гледах филм на ужасите! Дано не стане реалност!“
*
Вяра Цанева – Уау! Страшно беше!“
*
Недялко Лесичков – Чудесно и аз така си представях бъдещите ферми!“
*
Янка Николова – Тръпки ме побиха от ужас – добре написано, но звучи ужасно.“
*
Христо Мезев – Спокойно! Един ден и месото ще се отглежда на „хидропоника“!“
*
Добромир Добрев – Пътуване в бъдещето.
*

За разказа „Лъжа и истина“, Хелиана Стоичкова

МФ – А продължение има ли?“
*
Цветомир Кодошовски – Браво казвам на човек дек го познавам,убавица си,намериме!“
*
Николай Николов – Майстора за малко да изспущи теслата от новината, става интересно“
*
Светослав Боянов – Браво, става интересно“
*
Милена Огнянова – Става заплетено. Чакам с нетърпение“
*
Светослав Боянов – Как ми се ще аз да съм този крадец а ти красавицата“
*
Стефан Найденов – Чакам продължение“
*
Стойко Димитров – Здрaвей зaхaрче стрaхотен рaзкaз“
*
Дарина Райчева – Аааа изпуснала съм романса!!!“
*

За разказа „От другата страна“, Хелиана Стоичкова

Ваня Харизанова – Чудесно чудесно“
*
Нядя Иванова – Браво.Много ме развесели рано сутринта.“
*
Роси Янакиева – Откачено. Готино.“
*
Виолета Радунчева –Харесва ми.“
*

За разказа „Необичайно вдъхновение„, Хелиана Стоичкова

Христин Сафунски –Благодаря за хубавия разказ, Хлапе !
Уникална си и всеки път, когато прочета нещо твое, изпитвам свобода на духа и емоционално удовлетворение ! Да си здрава и широко усмихната !“

*
Йълдиз Мехмедова –Благодаря за ведрото настроение,което ми стздаде Хели!Добро утро и спорен ден!“
*
Венета Ковачева –Уф, голямо напрежение! Пет пъти се припотих, докато ги чуя да изкудкудякат“
*
Ваня Тодорова –И на теб се е получило страхотно прекрасно момиче!“
*
Екатерина Дедева –Чудесен разказ! Добро утро и успешна седмица!“
*
Петрова Петрова –И на теб се получи страхотно!!! Поздрави!“
*
Николай Николов – Много мй харесва Вашата история „
*
Розина Ашахонаов –Хубав ден!!! Вдъхновението не ви е пропуснало:)))
*
Златка Атанасова –Пишете страхотно, но още преди да започна да чета, почвам да се чудя колко пъти ще срещна думите „влезна“ и „излезна“! Тук бяхте пощадили читателя само с едно „влезна“ . Умолявам Ви, изключете този паразит от речника си! Звучи толкова… „лизгаво“! Или да го приемем като визитната Ви картичка!
*
Йордан Попов –Здравей Хели! Прочетох с удоволствие разказа. Както винаги ми хареса. Във всяка история има поука, тук също. Една идея как се превръща в кошмар. Всички така грешим понякога, но не винаги края е щастлив.“
*
Стефан Мицов –В този разказ сте надминала себе си. Историята ме развълнува и ме върна към моето детство.
И баба ми имаше в двора си кокошки и аз много им се радвах. Какви ли не щуротии съм правил с тях, но това, което си сътворила, е прекрасно. Браво на теб! Ще станеш добра авторка на пиеси, които ще се гледат в много градове. Много се радвам, че си написала този разказ. Той показва дълбината на твоята душа, каква дълбока душевност имаш и каква доброта се е вселила в сърцето ти…!

*
Василка Нонцева –Добър ден. Благодаря за прекрасното творение.“
*

За разказа „Оранжева река“, Хелиана Стоичкова

Антоанета Славчева – забавно, приятно и поучително“

За разказа „Поздрави от Марчето“, Хелиана Стоичкова

Маргарита Стойкова – Прекрасно.Не съм се смяла така от сърце.Който го е написал,трябва да издаде книга.*
Златка Атанасова – Гениално! Но защо пак „влезна“ ???!!!
*
Иванка Станкова – Казвайте къде може да е намерим?
Уникална е,умирам от смях

*
Диана Георгиева – Жестоко!
*
Магделена Цурева – Страхотно! Ето това е женска солидарност. Като излезе книгата Ви, моля да пишете.
*
Ели Иванова – Ей на това му се вика женска солидарност. Имах едно такова гадже, без майтап…как не съм се сетила…
*
Тодорка Иванова – Прекрасен разказ!Истина и шега.Браво!
*
Мими Манчова – За жалост повечето мъже са такива.И спасението е да си плюеш на петите. С усмивка четох и благодаря.
*
Дарина Тодорова – Умно
*
Росица Петрова – Яко!
*
Роси Пенчева – Страхотно !
*
Ваня Райчева – Ехааа,уникално
*
Йорданка Богдева – Браво!
*
Мариета Маринова – Много яко,оригинално,абе,смях се от сърце!
*
Петя Николова – Смях се от сърце! Чакам книгата с нетърпение! Леко перо и много здраве!
*
Даринка Мечкарова – Хахаха…женска солидарност! Страхотна е !
*
Цецка Атанасова – Много е добър,хареса ми.
*
Лина Грозева – Невероятна сте! Толкова се смях! Прочетох и други неща от Вас, много ми хареса всичко!
*
Невяна Калчева – Чудесен. С удоволствие бих прочела цялата книга!
*
Венцислав Шекеров – Литературната героиня Хелиана Доля Морени е надарена с други способности,но Вие определено имате талант.Продължавайте и развивайте потенциала си.
*

*

Христин Сафунски – „Тъй като твърдо вярвам в Реинкарнацията, съм убеден, че ти, момичето ми си Стар Дух, изпратен с определена Мисия в настоящия Живот !
И верният ти прочит дава на хората упование, надежда и вяра в Доброто начало и по-щастливия живот, който така или иначе ще бъде извоюван !
Да бъдеш обичана и ценена !“

 

За разказа „Черни стъпки“, Хелиана Стоичкова

Стефи Георгиева – Не може така да свърши! Защо е тази ненавист? Може да са си чужди, но чак такава омраза..Мръсният характер допуска мръсотии, но това е светотатство-съдбата на едно дете! Защо? Лошотия? Завист? Липсва ми мотивация….
*
Николай Сотиров – Stefi Georgieva Мотивацията е спомената нееднократно. „Защото мога“ Има много хора за които това е повече от достатъчно. Ако до сега не сте срещали такъв сте щастлив човек.
*
Геви Тодорова – Много хубав разказ, но дай малко по ведър край да има.Става му много тъжно на човек.
*
Николай Сотиров – Много добър разказ. Чудесно щеше да е ако можеше да се нарече гротеска, но за съжаление е доста реалистичен.
*
Маринела Иванова – Тук ще има нужда от продължение
*

За разказа „Избор“, Хелиана Стоичкова

Нина Бинева – Чакаме трета част с близнаците
*
Еленка Костова – Браво !И аз чакам продължение
*
Румяна Малинова – Страхотно! Искам продължение.
*
Светослав Боянов – Супер това е разказа по мое предизвикателство
*
Дарина Райчева – Искам да стане книга! Грабна ме изцяло разказа!!
*
Росица Коджеманова – Браво , момиче чакам с нетърпение продължението, дано е по скоро. …потапям се в разказа ти и забравям всичко
*
Петя Цветанова- Става все по -заплетено 🙂 . Хайде, чакаме следващото продължение
*
Драгомира Атанасова – Е, сега ще чакаме продължение…
*
Евелина Делчева – Чакам продължение
*
Мира Попова – Чакам с нетърпение продължението
*
Деси Стойчева – И после?
*
Петрова Петрова – Чакам….
*
Стефи Георгиева – Искам още!
*
Стойко Димитров – Здрaвей Хели срaхотно е
*
Вера Баркова – Нека има продължение
*
Рая Ешкенази – Все по-интерестно става…следва продължение…НАЛИ!
*
Стефи Георгиева – Моля те, накарай го да събере кураж и да и разкаже макар и част от истината! Интересно как ще реагира тя?
*
Хелиана Доля Морени- Край, и аз се зарибих на този разказ. Главният герой май е зодия стрелец!
*
Сабина Величкова – Нека стане книга

За разказа „Добър вечер, добро утро…“, Хелиана Стоичкова
*

Ilian Ivanov – Уникален талант си Хелиана ! БРАВО .
Умна талантлива със природна красота събрана от красивите цветя ! И никога не сваляй усмивката от лъчезарното си личице , че със нея грееш по ярко и от слънце на небе .“
*
Pepa Petkova – Много хубаво!Браво!“
*
диана мавродиева „Чудесно, чудесно, чудесно“
 За разказа „Кон на F3″, Хелиана Стоичкова
*

Соня Стоичкова „Страхотно се забавлявах. Чудесен е.“
*
Йордан Попов „Започвам с това, че съм възхитен от разказа, който си написала по провокация от мен.Прочетох го с голямо удоволствие и наслада. Третира се темата за живота след смъртта, за това че не знаем, но вярваме, че се случват хубави неща на нашите души. Хареса ми и това, че чистотата се получава от изпадане, отърване от материалното и още много други идеи и виждания могат да се хванат в написаното. Ясно е, че всеки автор има стил на писане, твоя е много интересен, защото го усещам директно с душата си, даже ако стана , когато стана дух, ще го разбирам без да го чета, просто по интуиция. Впечатляваща е концепцията за написването по темата. Все едно ти дават картофи, ориз, олио, пресни подправки и ти казват, готви. Храната от това е станала прекрасна. Безкрайно обичам малките философски похвати в писането, зависи и кой е адресата. Разказа остава отворен за разсъждение, но изводите и заключенията може да си прави всеки според, знанията си и моралните си ценности и разбирания.Благодаря ти за уважението и вниманието, с което се отнесе към мен.“
За разказа „Перука от пари“, Хелиана Стоичкова
*

Светослав Софрониев „Красота без думи“
*
Tencho Valchanov – Благодаря ! Хареса ми !“

*

Tencho Valchanov „Пожелавам ти – Никога да не оставаш без идеи и думите да идват сами при теб !!!“

 За разказа „По френска рецепта“, Хелиана Стоичкова
*

Соня Стоичкова „Чудесен разказ. Впечатлена съм от изграждането на образите. Някак си, си ги представих как изглеждат.“
*
Лиляня Стянева – Хубав разказ с логика!“
*
Hristin Stafunski „Хели, талантливото, обичливо дете ! Аз си му викам Хлапето !
Сега бих добавил – моето Хлапе!“
*
Стойко Димитров „Здрaвей Хели, уникaлно“
 
 
За разказа „Изгряващо слънце“, Хелиана Стоичкова
*

Nevenka Gancheva – ПРЕКРАСНО!“
*
Kapka Marinova „Прекрасно е!“
*
Жана Обрешкова – Страхотно браво така е добрина“
*
Мария Александрова – Прекрасен и поучителен разказ“
*
Ivanka Nankova „Докосващо! Благодаря!“
*
Дияна Христова – „Страхотно!“
*
Лиляна Георгиева „Колко мило!!! Моите внуци са големи и нямам представа как общуват сега малките в детската градина!!!Дано са мили помежду си!!!“
*
Daci Taneva – Трогва душата и ни кара да се замислим , толкова ли е трудно да сме добри и на това да учим децата!?“
*
Nadejda Bojilova „Браво“
*
Йорданка Караиванова – Доброто побеждава,за това е добро!“
*
Павлинка Вълкова „Хубаво! Мислено се принесох в двора на детската градина! Аз бях малкото момиченце! БРАВО!“
*
Tanq Muradova – Чудесно“
*
Пепа Карастоянова „Красиво казано, поучително за родителит на малките деца.“
*
Мария Цветкова – „Прекрасно написано!“
*
Златка Дзивкова „Много е мило….“
*
Iordanka Ionkova „Страхотен разказ!!'“
*
Йорданка Стоименова „Прочетох го на един дъх… Прекрасен, поучителен, докосващ…….“
*
Sonya Topalova – „Колко малко трябва, за да има повече щастие-две сърца, две усмивки, една протегната ръка. Чудесен разказ-дано „лошото“ момиченце задобрее!“
*
Vasilka Mineva „Чудесно!“
*
Vera Atanasova „Прекрасно!“
*
Ivanka Petrova „ПРЕКРАСНО И МНОГО МИЛО…“
*
Станка Симеонова „За това мечтаят и големите момичета.“
*
Валентина Цвяткова „Чудесен разказ! Браво! Мил и поучителен! С добри послания.“
*
Firstdina Lsstashkowa – О, толкова човешко и оптимистично. …Благодаря!“
*
Katia Koleva „Страхотно е“
*
Теодора Петрова – „Прекрасно е! Беше удоволствие да го прочета“
*
Валя Калева – Много трогателно и мило!“
*
Didi Jekova „Прекрасен разказ“
*
Svetlana Markova „Много мило“
*
Цветана Костова – „Прекрасно разказче“
*
Илияна Темелкова – „Много мило!“
*
Мария Карабаджакова „Напиши и други такива ,върви ти писането! И нека този Христиан пак те предизвика!“
*
Людмила Стоянова „Прекрасно.“
*
Adriana Sotirova „Мн сладко разказче“
*
Иванка Тодорова – Много вълнуващо и истинско! Благодаря!“
*
Милкана Николова –Чудесно написано!“

 

За разказа „Мисия Централна нервна система“, Хелиана Стоичкова

*

Никола Пашов „Поздравления! Аз наистина е момента започнах да си въобразявам, че съм с извънземни в тялото. А тоалетната… не че съм я искал, но определено добре пасна на ситуацията. Трябва да си го запазя някъде. Отново поздравления!“

*

Sevdalin Rushanov „Браво“

За разказа „Бабо, не плачи“, Хелиана Стоичкова

*

Разплака ме, толкова силно – Мария

*

Hristo Nikolov Stoykov –Супер е!“

*
Стойко Димитров – Крaсиво“
За разказа „Не искам нормален“, Хелиана Стоичкова
*
Mira G. Popova  „Браво, страхотно, оправи ми деня!“
*
Николай Сотиров „Супер! Оправи ми настроението за целия ден! Един път заради самия разказ и втори, заради факта че още има хора които умеят да правят живота красив и весел! Може ли да го споделя?“
*
Геви Тодорова „Страхотен разказ“
*

Динко Филипов –Рядкост са днес подобни жестове.Всеки гледа да те мине за бройка,не и да напълни сърце с хубави дела.Един ден да го има до себе си „
*
Светослав Боянов „Благодаря за оказаната чест!“
*
Госпожа Стоянова Хааа! Супер ми хареса разказа!!! Браво!

*
Diana Traña – Психарско“
*
Val Oost „Забавен разказ. Историята е забавна“
*
антоанета андонова – Яко!“
*
Aglika Pelteshki – „Ха-ха, страхотно, браво!“
*
Стоимена Ташева – „Супер, готин разказ“
*
Liliya Kolevska – Много добър“
*
Kiril Tzvetkov „Добро е! Уж нищо особено, но просто прекрасно!“
За разказа „Порасна ли чушката?“, Хелиана Стоичкова  
*
Аничка Кереева „И този ми хареса! Майстор на късия разказ!“
*
Desi Stoycheva „Много добро!“
*
Мария Маркова – „Браво! Момиче“
*
Pepa Petkova – „Супер си момиче!С удоволствие чета разказчетата ти!“
*
Vili Hristova „Познато до болка!“

*

Petrova Petrova „Значи… последното изречение направо ме уби!!! Браво!“

За разказа „Карамфилче за дамата“, Хелиана Стоичкова 
*
Svetlana Krasteva – Много свежо!“
*
диана мавродиева „Вълшебно е. Умеете да сътворите вълшебство“
*
Елена Николова – Е, не , няма ка да не сте го измислили! Но е страхотно- посмях се доста!“
*
Пенка Колева Маркова „Измишльотина ама и мнооого истина!!!!“

За разказа „На татко момчето“, Хелиана Стоичкова  
*

Milco Milcev „Straxotna si“
*
Petrova Petrova „Уникална си!!!!! Браво!!!“

*

Елена Николова – Ех, че хубаво го измислихте!“
За разказа „Леко съм мъртъв“, Хелиана Стоичкова  
*
Стилиян Стоянов „Добър разказ“
*
Svetlana Krasteva „Браво момиче! Много добър разказ!“
*
Марга Печанова – Интересно! Много хубаво описано!“
*
Dimitar Dimitrov – ИНТЕРЕСЕН Е“
*
Аничка Кереева – И този разказ ми хареса! Страхотно въображение!“
*
Bistra Hristova „Силно “ предсказание”….самотата да ни мъчи и след смъртта…..но всъщност това е….да можем да осъзнаем преходността на материалния свят
Елена Николова Има някаква нежноост в тоз разказ. Така го чествам, нищо че се говори за призраци, нищо че призрака е припрян и настоятелен, нищо че работниците са най- обикновени хора“

За разказа „Реквием в D Minor“

Разказа „Реквием в D Minor“ е част от поредица от 3 истории, които са в сборника „Леко съм мъртъв“. Но това, което е по-специално при него е, че той беше написан по искане на Татяна Миланова за да бъде съживен един от персонажите. Когато й разказах какво се случва в първия разказ „Формуляр номер 5“ и след това във втория „Оня другия“ тя възкликна „Моля те, не убивай човека. Съживи го.“
Действието се развива в едно неопределено бъдеще, в което щата е въвел разпоредба всеки, който влиза в пенсионна възраст да се яви в районната му морга за евтаназиране. И хората, колкото и да са несъгласни с този указ спазват закона и се явяват в моргите за да бъдат убити. Никой сред тях не иска да умре и дори самите длъжностни лица в моргите – било лекари, било патоанатоми не изпитват удоволствие от това. Всеки по неговите причини.
Но в 4 районна морга длъжностното лице е еткровен садист с двойнствена природа. Той не просто предпочита компанията на мъртъвци. На него му доставя удоволствие да вижда как живота си отива. Винаги е имало хора като него и винаги ще има. Те само чакат системата да им даде възможност да се развихрят. „Накажи го, съживи човека.“, каза ми Таня и така се появи третият разказ от поредицата. Защото справедливостта в крайна сметка трябва да тържествува. Защото изкуството може да изгради една реалност, в която да демонстрира и слабостите на системата и силата на хората.

За историите и представите за света

Някои истории идват директно от живота, а някои са отражение на представите ни за него. Без значение дали сюжета ни кара да плачем, да се смеем или дори буди в нас чувство на погнуса, ценно е ако ни накара да почувстваме. И понеже нерядко в историите се появяват чудаци с налудничави идеи как да живеят живота си и кое е най-важно – не сме ли всички ние такива. Всеки от нас има неща, които обича, неща, от които се страхува и неща, които намира за най-важни.
Представите ни за света са унифицирани на някои нива, но на други много различни и дори противоположни. Всеки от нас намира утеха в едно своеобразно бягство от действителността. Защото това ни прави хора. Но хора ни правят и свързаностите, които трупаме със света. Затова тази вечер ще публикувам новата история, в която има много любов, но е и леко тъжна. За щастие напълно оптимистична.

Форма и съдържание

Вечният въпрос за баланса между формата и съдържанието винаги ще бъде на дневен ред не само защото е предмет на личното естетическо усещане на субекта, но и защото нравите и моделите на мислене през времето се променят. Аз винаги съм смятала, че съдържанието е много по-важно, а формата трябва да бъде предмет на постоянен експеримент. Защото едно съдържание представено по различни начини може да предизвика и различна нюансировка в усещанията на субекта докато формата е предмет на игра и търсене на най-адекватните начини за представяне на съдържанието. Това само по себе си предполага експеримента и всяко ново решение е опит за добиване на разнообразие и нюанси. Защото ако формата е предмет на основното ни внимание тогава говорим за едно по-концептуално изкуство, което иска да говори основно през избраната стилистика. Какво казва е на по-заден план.
И от това разсъждение следва следното. Някои творци избират форма, която се харесва и през една и съща форма представят някакво съдържание – къде по-оригинално, къде по-конвенционално, но при всички случаи предсказуемо, защото формата ще предполага определен набор от похвати, определен набор от стилистични модели и това ще прави крайните резултати не само лесно съпоставими, но и лесно разпознаваеми, защото присъствието на твореца става много силно. Присъствието на формата става много силно и съдържанието ще се съобразява постоянно с нея.
Така твореца възпитава в онези, които ще се докоснат до изкуството му модел, който те да възприемат винаги каго успешен. Възпитава рецепторите им да приемат подаденото съдържание по един и същ начин и те хаесват това, защото могат да се отдадат на наратива в рамките на предсказуема структура.
Това, което аз харесвам е съдържанието да е водещо и постоянно да търси своята форма. Дори от първият път да не оцели най-доброто си превъплъщение съдържанието е причината да се търси форма и всяко откриване на варианти на формата се явява обслужващо на това какво искам да кажа, а не дали ще бъде разпозната стилистиката. Винаги съм мислила, че наратива трябва провокира четящият, а не да го превъзпитава в определена стилистика. Или по друг начин казано гледам на наратива като на отворен и давам всяка възможност за интерпретация като се стремя да избягвам форматирането да бъде принудилно в една стилистика. Така наратива е повече игра и провокация.
И винаги, когато разсъждавам за формата и съдържанието се сещам не за онези истории, които са се получили добре, а за онези истории, при които съдържанието е добро, но не е успяло да открие своята най-добра форма. Приемам ги като предизвикателство към себе си и въпреки, че могат да бъдат отпечатани във варианта, в който са се появили, те ще продължат да търсят своето по-добро презентиране. Независимо дали то ще се появи скоро или след години.
Отворената система дава на читателя възможност да гледа повече в собствените си оценки и собственият си начин на мислене и го освобождават в някаква степен от ангажимента на стилистиката или жанра. Дали сюжета е фантастичен, опит за реализъм или фентъзи на този етъп няма значение, защото съдъжателният план скача от метафора в метафора и може да даде много повече от нещо, което ти е казано директно, описано, обяснено, сдъвкано и предъвкано хиляда пъти в наратива.
Това е и причината да харесвам късата форма. Тя е като изстрел. Поема в някаква посока и оцелва тялото на темата за размисъл. Субекта е този, който ще направи окончателната оценка това тяло заслужава ли да живее или трябва да умре. Той е този, който на базата на набелязаната тема може да прецени дали вътре има метафори, до къде стигат те, дали наратива е алитерация, дали е хипербола, дали е изобличителен или целта му е проверка на личния морал.

Портала и новите измерения

В света, в който живеем има много повече от това, което всеки ден виждаме и изживяваме. От една страна има много повече възможности да изживеем живота си по различни начини, от друга страна има цели измерения, които не могат да стигнат до сетивата ни, защото сме удавени в битието и ежедневния хаос. И не на последно място има един свят, който представлява плетеница от социални експерименти и ние сме опитните мишки, които участват по един или друг начин в него. Този танц на живота е много интересен и много вълнуващ. Дали някоя хипотеза е истина или не ние няма как да знаем. Единственото, което можем да направим е да се опитаме да си го представим – пъстър, многолик, разнообразен, пълен с успоредни реалности и препълнен с успоредно съществуващи дискурси на начините на мислене и структурите на осъществяване.

 

Там, където блитието се осъществява прз призмата на експериментални структури, независимо каква е тяхната цел, там се случват изключителни неща. И ако ние приемем, че всичко това е възможно, без да е задължително случващо се, можем да видим и собственият си свят по един различен начин. Дали сме богати или бедни, дали имаме проблеми или не, кой е виновен, за какво се борим – всичко това е част от реалност, която ни е подадена и в зависимост от това в каква реалност се намираме се модифицира и оценката ни за света и хората. Портала е метафора на прехода между индустриализираният свят и новият технологичен свят, който може много повече и вече е видял бъдещето. То е ясно. Това, което остава е какво ще направи приключението по-интересно или кое ще го ускори или кое ще го обогати.

 

И ако ние в нашето дребно незначително съществуване оценяваме дадени неща като тормоз над нас и личните ни интереси то за други това представлява една игра. Игра на съдържание къмту всичко, което е толкова относително в нашата вселена. Защото ние не сме отделени от нея, ние сме космически същества и това, че имаме този уютен дом – нашата планета, съвсем не означава, че ще го имаме безкрайно дълго. Нито, че той винаги ще ъде толкова уютен. Ако погледнете еволюциата на совалката ни ще видите, че ние в момента се намираме в един от най-благодатните за нас периоди. И той като всички други етапи от развитието на планетата рано или късно ще отмине и ще се преобрази в нещо друго, което може да не е толкова благоприятно за нас и други живи организми. Това е съвсем естествен процес. Не бива да забравяме, че както всичко е относително така и всичко е преходно.

Затова не крайната дестинация е интересна, но приключението по пътя натам.

За антиутопичните сюжети

Антиутопията не се появява случайно. Тя обикновено е отговор на някакво обществено явление, което се оценява от автора като неморално, погрешно или дълбоко нехуманно. При нея несъществуващото е в опасен танц с реално съществуващи неща и най-малкото тя използва тази схема за да постави удивителен знак над явление, което спокойно може да отида в крайно проявление на нихилизъм или каквато и да е друга форма на социална дисфункция.

Антиутопията не е проект за свят, тя е свят сам по себе си достъпен през фантазията. Лесно се разпознават и препратките и хиперболите и метафорите, защото те извират от ежедневни и социални проблеми. При антиутопичните сюжети като „Формуляр 5“ например, метафората чрез хипербола е изведена до антиутопия. Но в действителност поради наболели социални проблеми мнозина биха поспорили и биха дефинирали този сюжет не само като реален, но и без капка метафора в него. Това се дължи на дискурса в който се намира четящият докато чете произведението. Днес този сюжет е повече хипербола. След двайсет години мога да предположа, че ще бъде разглеждан като антиутопичен.

За дълбокото подозиране на сюжетите

Хората, които познавам лично и са прочели книгите ми понякога ми казват „Нека отгатна, тази или онази история е лично твоя по действителен случай.“ И им доставя огромно удоволствие като се усмихна сконфузено докато се чудя как да обясня, че са плод на фантазията ми и с мълчанието си потвърждавам това, което те отдавна са подозирали, а именно, че в тази книга има скрити тайни излияния на душата. И за тях внезапно аз самата ставам една отворена книга готова да бъде прочетена, изяснена, анализирана. Още по-интересно е, когато ми кажат „Посочи онази история, която отразява най-много това, което си ти“ и аз отново се усмихвам сконфузено, защото вътрешният ми глас започва да суфлира – Оле… Дано не си мислят, че съм човекоядката от Гана По, или пък Чутуркова, която планира убийство или пък…
И понеже вътрешният глас започва да изрежда всички чалнати образи аз се усмихвам все по-сконфузено и по-сконфузено докато хората не заподозрат онова, което отдавна са си мислили: – Аха! Значи все пак вътре в книгите тя описва себе си!
И това е само в случаите, когато се усмихвам и мълча. Но започна ли да влизам в обяснения, че това са художествени образи измислени с определена цел и за определени сюжети събеседникът ми веднага заподозрява отдавна таеното очакване – Аха! Ето, че започна да се оправдава. Ясно. Ясно. Тя разказва истории от личният си живот.
Независимо дали мълчиш и се усмихваш или се опитваш да обясниш защо се е появил даден образ и какъв е смисълът на неговото появяване винаги ще има някой, който ще заподозре една дълбока мистификация.

За света на лабиринта

В поредицата от разкази и романи се появиха няколко дискурса преплетени в една обща реалност – разпокъсана, разнообразна по форма и вид и изпълнена с противоречия и натрупвания от грешки. Една от тези зони на критично битие е града на лабиринта.

 

В нея придвижването е превърнято в ад въпреки, че на теория сложното съоръжение в недрата на града включващи плетеница от метро, ескалатори, коридори, пътеки, асансьори и какво ли още не водещо те по пътя на предимството всъщност представлява  един обикнавен лабиринт, от който няма излизане ако не спазваш. А ако спазваш всички правила живота ти преминава в чакане и пътуване, което те прехвърля и премята през тунелите на Лабиринта по станен и дълбоко сбъркан начин. И голяма част от хората наистина мислят, че това е направено за тяхно добро.

 

Всяко време идва със своите интерпретации и метафори. Нима Лабиринта така противоречиво неудобен не е логично последствие от прекомерното взиране н устройването и преустройването на устойчивата среда. Без значение какво се случва важното е да чувстваш, че се намираш на път с предимство. Важното е да ти кажат, че си в по-изгодна позиция от преди. Без значение какво се случва Лабиринта винаги те поглъща.

 

Какво друго има в Лабиринта? Има бонбони овкусители, които можеш да си закупиш в единствения универсален магазин. Те са предначначени да дадат повече вкус на брашняната каша пристигаща от централната хранително доставна система, която влиза във всеки дом. Приготвянето на храна е забранено, напускането на границите на града е забранено, месни продукти почти няма, а каквото има е напосилно скъпо. Плаща се с кредити, всеки е закачен на някакъв план на потребление. Приказен свят, в който днес те има, утре те няма.

За дискурса

Има места по света, където инициацията на възмъжаване – превръщането на момчето в мъж например – се осъществява чрез разрязване на фалоса по дължина. След този момент се приема, че това вече не е дете, но е завършен възрастен индивид готов да носи пълна отговорност за действията си. Ние днес наричаме от антропологична гледна точка такъв тип явления  като естествено добити в хода на развитието на дадено общество традиции и ги обобщаваме под семплото определение култура.
Но когато говорим за култура и културологични особености трябва да приемем, че има такива, които са възникнали вътре в капсулирана общност в следствие на специфични вътрешноприсъщи на общността особености и предпоставки и такива, които са външно наложени. Трудно е да приемем като чиста монета едно такова разделение, защото при една по-голяма общност те отново идват отвътре – от сърцето на управлението й, но понеже размерите й са огромни вътре в тази огромна общност има микро общества и дори макро общества, на които един нов културен дискурс се явява чужд и неприсъщ. В такъв свят живеем в момента. Една общност въвеждайки някаква нова форма на дискурса или модификация налага тази модификация над общества, които я приемат трудно или искат да я отхвърлят напълно, защото за тях тя е неприемлива и чужда.
И така появяването на различните дискурси в романа и неговите продължения е интерпретация на това битие, вкоето над дадени общности се налага нов и непривичен за тях дискурс. Резултатът е интересен и през очите на хиперболата и метафората сюжета започва да се движи между успоредни реалности, които изглеждат дълбоко сбъркани, но всяка има своята вътрешна и неподправена логика.

За разказа Неортодоксално

Неортодоксално е една от любимите ми истории. В нея се опитах да представя дали метафора, дали реалност- но потребността ни от определени връзки, които изграждаме с хората. Някои от тях по-маловажни, други доста важни за нас. Дали тези връзки са само емоционални или имат и телепатична сила над нас… Кой знае, и дали е необходима специална технология за да ги разрушим? Историята е представена в три отделни разказа – напълно в стила на моите книги
Разказите са част от книгата „Заедно под Слънцето.
Какво става с нас, когато се освободим от емоционален товар? Какво печелим когато губим? И какво губим когато печелим? Тези три истории поставят не само тези въпроси. Специално място си търси темата с родовите връзки. Може би във вечерно купе.

За разказа „Пианде“

Тази история е естествено продължение на „Фикус, но не бенджамин“, която излезе в сборника с разкази „Кабинковият лифт“. Там фикуса е по-скоро усоен и страховит. Но и той като всички други успя да си намери мястото и попадна сред приятели. Настроението му се подобри и се оказа, че има едно нещо, което го прави щастлив и това е пиенето. Да посръбне малко от нечия чаша или дори да открадне цяла бутилка.
Тези истории са част от сборника „Заедно под Слънцето“.

Историята на фикуса е разказана в три отделни разказа като приятелството му с Васко засяга и няколко други въпроса като кое е нормално и дали наистина растенията са толкова статични и безинтересни същества. Въпросът за това кое е нормално се повтаря отново и отново в историите – това не е никак случайно, защото живеем в свят на универсална измама. Нищо не е това, което изглежда, никоя претенция за „нормалност“ не може да издържи нито теста на ежедневието нито ще издържи теста на времето. Такъв е периода, през който преминаваме.

Не случайно историите продължават да имат абсурден и силно интерпретиран привкус – те се появяват в рамките на дискурс, в който абсурда е изведен до норма. Постоянно чувам една и съща фраза „каква е логиката на всичко, което се случва“. Това е текущата нормалност – привидната липса на ясна логика. Хаотично и фрагментирано съществуване предрешено и прикрито от гръмки фрази. Не никак случайно, че във „Ферма за свинско месо“ терапията на Дилян започва с едно основно обвинение „…пълен си с гръмки фрази. Нищо, ще те оправим.“. Трите истории за фикуса, макар и по-комични, продължават търсенето на отговор на този въпрос кое е нормално. Ами има два по-основни варианта – нищо не е нормално и всичко е нормално. Ние кое ще си изберем?

Книгата „Заедно под Слънцето“

Последната книга с разкази е завършена  и е в редакция. Въпреки, че и в нея има определен вид сюжети книгата ми се струва ведра. Но понеже имаше толкова много кукички пуснати на различни места и в нея и в другите книги с разкази реших, че е време да завържа част от въженцата в романа „Общества на Абсурда“.  Веднага след него ще започна романа „Ферма за свинско месо“. В тези два романа се съдържат неща, които само бяха загатнати в разказите. Единият стана по-динамичен и представящ средата, а втория ще се занимава с по-детайлна картина на това как се чувства един човек в тази среда.
Това са истории, които се случват успоредно и може да се докоснат в някои точки. Точно както при разказите има допир на някои места.
Но със завършването на „Заедно под Слънцето“ отворих следващата стъпка с разказите и това е „Вечерно купе“. Тя отдавна чакаше да й дойде реда и част от историите вече са измислени. Веднага след двата романа ще продължа с нея.
И никога не бива да спираме да търсим въпроси за нашите отговори. Защото отговори за нашите въпроси не винаги ще получим.

Реални истории в книгата „Леко съм мъртъв“

В книгата Леко съм мъртъв има и истински истории. Те са се случили на хора, които са ми ги разказали и е неверояно как ппонякога редактора ти връща текст и ти казва „Това звучи абсолютно недостоверно“ и ти посочва съвсем реална случка извадена от реалния живот.
Тъмната страна на Луната – приключение с положителен край. Винги е хубаво, когато човек намира сила вътре в себе си и успява да предолее страха.
 
Сантименти – Истинска история, макар и да звучи странно е съвсем реална. 
 
Мирни времена – истинска история. Тъжна, но вярна.
 
Смразяваща топлина – истинска история за силната обич и непоколебимост, които свързват завинаги една мйка с детето й.
 
От другата страна – не без капка абсурдна интерпретация тази история е по съвсем истински случай.

Заедно под Слънцето, съдържание на книгата

Съдържание

Диагонал.Черно.2. 

Път с предимство

Романтик

Неортодоксално

Заедно под Слънцето

Пътят към щастието

Далекогалактическо съобщение

Казино роял

Приятелче

Дланите на татко

Проверка

Чакалнята

Грахът ми е сърдит

Новите асансьори

Топло сърце

Богатства

Всеки според аршина му

Ноевият ковчег

Нов човек

Спасителна капсула

Пианде

Баркод

Дяволското гърло

Интермедията свърши

Удостоверение

Императора Слънце

Изненада

Искрено и грозно

Няма друга

Театрално представление

Нов живот

Правилна грешка

Рози ухаещи на живот

Библиотекарят

Луди хора

Не точно

Обрат

Любопитство

Провидението

Еzek bolgárok!

Старият пират се завръща

На езерото

Надежда

Ябълка садена от татко

Райна затвори бавно вратата и с тихи стъпки отиде до кухнята, където отвори второто чекмедже, извади кутия с хапчета и си взе едно розово. На кутията пишеше „Първа помощ“, а хапчетата вътре бяга разделени на сектори по цветове като на всеки сектор пишеше „главоболие“, „силен стрес“, „високо кръвно“, „силна болка“ и т.н.

Тя отиде до чешмата, наля си вода и глътна хапчето. Не беше оставила чашата до мивката и на вратата се звънна като се чу гласа на жена:

– Инспектор четвърта степен на рутинна проверка. Отворете вратата.

Райна се приближи и отвори вратата.

– Заповядайте. Но ще ви помоля да бъдем по-тихи, тъй като съпруга ми си почива.

– Няма проблем. – Инспекторката влезна навътре, а след нея вървеше русо момче на не повече от петнайсет, което носеше камера на рамото си и таблет на лявата ръка като постоянно пишеше нещо върху него. Инспекторката влезна в кухнята и спря до една бегония. Вдигна устройство с широк екран, което сканира растението. – Виждам, че тази бегония тубероза е лицензирана. Имате ли домашни любимци?

– Котка. – Райна се поколеба – Две, възрастни котки с временно разрешително.

– Кучета имате ли? – Инспекторката сканира няколко стръка магданоз в една чаша и я погледна внезапно. – Този магданоз е с изтекъл срок на годност миналата година.

– Аз го сложих във вода и той още не е увяхнал. Не зная защо…

– Аз ще ви кажа. Алчните търговци са го прихванали и ви го продават без да имат разрешително за него. – Тя се обърна към русото момче, което я гледаше с хлъднокръвно безразличие. – Запиши проверка на производителя и на търговеца. Това е безобразие и ще платят скъпо. Не чух за кучето.

– Приспахме го. Беше с временно разрешително, но то изтече през февруари. Мъжът ми го закара при ветеринаря и…

– Искам да видя двора. – Инспекторката отвори вратата на верандата и излезна на двора като по пътя сканираше различни растения. – Тези петунии дават лоши показания, поливайте ги само сутрин. И им сложете хумустим за да растат по-добре.

Райна кимаше с глава, а инспекторката слзна в тревата и като свали датчика огледа безизразно двора. Тишийната стана неловка и Райна се опита да я разчупи:

– Имам невероятна градина с орхидеи. Фаленопсисите ми са ходили на изложба.

– Не ме интересува вашата изложба. От сега мога да ви кажа, че ще се направя на ударена за тиквата, която сте насадили под онези дъски там, но не съм сляпа. Пълно е с нарушения. Виждам краставица скрита сред онези космоси там. Имате квота за 5 нелицензирани корена, вие отглеждате девет. Видях и шест седмични домати зад перуниките. Перувниките ви са лицензирани, но ако ги снимам ще излезне истината, нали? Хибрид са. Кой ви дава право да си създавате хибриди?

– От пчелите е. Не мога да ги спра да опрашват…

– Тия ги разказвай а някой друг. Пчелите отдавна не правят нищо като хората. Това са ви 4 допълнителни кредита за новия сорт. Или го вадите на секундата и го товаря за проверка в лабораторията. Тази ябълка е с изтекъл лиценз, след плододаване да се отсече.

– Но тя е садена от татко.

– Добре, ще изпратя екип утре да я отсече за да ви спестя агонията. И тази дюла. Мислите, че ни виждам ашладисаната круша върху нея. За идиоти ни мислите, а? До тук мога да ви съставя такъв акт, че ще забравите за нелицензираните семена завинаги.

– Но какво да направя като са толкова скъпи. Една капсула за едно растение е по-скъпа от всичко, което дори хибридните сортове могат да дада като добив. По-евтино е да си ги купиш зеленчуците от магазина.

– Ами купувайте си ги от магазина. Какво, да се отровите ли искате?! Знаете ли какво отглеждате, знаете ли какъв ви е произхода на семената? За какво мислите, че е всичко това. Ако не сме ние да ви пазим ще се изтровите. Държите се като малки деца. Засрамете се. Аз ли да ви пазя. – Инспекторката се задъха и под мишниците й започна да се образува топла влага. – Влизам оня ден в двора на една, гледа патладжани. Ма, казвам, това е забранено със закон няма да ви казвам от кога. А тя ми казва, че не знаела. Казвам й това е отровно, бе. Не знаеш ли, че е отровно. И докато го кажа една кокошка тръгва да тича между краката ми. Едва не ме накълва. Салмонела ще си докара. Това няма оправяне. Ако й напиша всичко, което видях, ще й вземат и къщата. Какви сте такива бе хора?! Нямате ли поне малко инстинкт за самосъхранение!

В този момент мъжа на Райна изкочи от точилка в ръка

– Крадци, убийци! Да ми се махате от къщата или ще ви избия всичките!

Райна се спусна към него и се опита да го възпре, но той продължи да крещи като размахваше точилката.

– Главичките ще ви размажа. Първо направихте квоти. Вие ще произвеждате не повече от 4 тона касис, не повече от 40 тона череши. Махнахте националния ни стандарт. Напълнихте хрантата с химикали! После унищожихте депозитите със семена. После започнахте да ни набутвате вашите ГМО семена, модифицирани култури, които не дават семе. Трябва да купуваш всяка семка. После забранихте семената, които си имахме за да ни накарате да загубим всичко.

– Я стига вече! – Опита се да го прекъсне инспекторката. – Глобата за тормоз над длъжностно лице може и до затвор да стигне.

– Завор ли? Че това какво е! Или ще ви ям боклудживите зеленчуци пълни с полимери или ще ви плащам глоби. Да ви плюя на новия свят. За нищо не ставате. Да си омиташ дебелия задник от двора ми преди да съм те пребил с тая тояга.

– Ще извикам органите на реда.

– Айде викай, ще ти е последното викане. Кълна се.

– Моля те, успокой се. – Радка едвам го удържаше. – Всичко ще им дам. Моля ти се..

– Не се напъвайте госпожо. Съпруга ви явно не знае, че сме тук за да го пазим от него самия. Очевидно имате нужда от защита. Ще ви изпратя и комисия за семейното насилие. Като гледам…

– Ах ти гадино ниедна, да се махаш от тука веднага! – Райна не можеше повече да го удържа и той се спусна с тоягата след инспекторката. Тя побягна като подплашен плъх, а младият й сътрудник побягна в обратна посока. В дъното на двора инспекторката спря зад ореха и задъхано зацвърча:

– И този орех да се отсече. Всичко тука ще се отсече! – Крещеше фалцетно тя докато надничаше зад дънера.

– Главата ще ти отсека, гнида такава… – Той лашкаше с тоягата по ореха, а Райна седна на земята и започна да плаче. Че то това живот ли беше…

Този разказ е част от книгата „Кабинковият лифт“ – можете да закупите тук.

Носология, разказ Хелиана Стоичкова

Г-н Гергов влезе в магазинчето за плод и зеленчук на улица Асен Златаров и се завъртя между хората. Търсеше си най-интересния нос, търсеше нос, който да не му е така пределно ясен както всички останали. Внезапно се спря до една жена и започна да й говори:

– Вие, госпожо, знаете ли какъв уникален нос притежавате, не, вие го носите така както носите и тази глава на раменете си! – той каза всичко това със странен патос и тя облещи очи към него, примигна веднъж дваж и обидено реагира:

– Какво се опитвате да ми кажете?!

– О! Госпожо, не си мислете, че се опитвам да бъда нелюбезен, напротив, казвам всички тия неща по простата причина, че те са за мен най-важни и единствено важни и аз постоянно се вглеждам в носовете на хората. Познавам ги. Виждате ли.. – той се огледа за някой познат нос – Ето погледнете този господин. Има къс нос, което е много лошо за интелекта, вероятно и съпругата му го твърди, но пък е добър човек, дащен е, щедър е. Аз пиша книга по тия въпроси. Виждате ли ноздрите на оная жена. Това, че често си бърка в носа не е само за лошо, то и за добро е. Да знаете, че диша по-леко и съответно мозъка й се оросява по-добре, но това, госпожо са общи приказки. Аз бих..

– Вижте сега.. – жената хем заинтригувана, хем лекичко уплашена, че може и да не може да се откъсне от този човек започна да се придвижва към касата. – Аз не съм много сигурна, че разбирам защо ми ги казвате тия неща..

– Веднага ще ви отговоря! Веднага! – подхвана той с нов ентусиазъм. – Аз съм изследовател. Реших да напиша книга за носовете, само за носовете на хората и поради тази причина ги изучавам. Виждате ли те се делят принципно на..

– Аз ви разбирам, но защо се спряхте на мен?

– Ами госпожо спрях се на вас, защото ми се иска да скицирам вашият нос като пример за нос, който не влиза в групата на останалите, които съм изброил. Виждате ли.. – той онемя вторачен в един мъж на вратата. Заряза жената както си стоеше и се приближи към този така интересен обект. Приближи се така близо до него, че онзи се огтдръпна назад.

– О! Не! Простете! Просто вашият нос! Вашият нос е уникално произведение на природата! Вашият нос..

– Я чупката! – ядоса се мъжа и тръгна да го подминава.

– О! Простете ми! Аз трябва да ви обясня защо така се вторачих в носа ви. Вие не разбирате, аз съм учен, изследовател, който прави един скромен труд, надявам се учебник някой ден по носология. Каква е идеята на този учебник, нека обясня. Когато говорим за френология ние много често се бъркаме и започваме да говорим предимно и само за носа, или пък предимно и само за ушите. Не е правилно така да се говори, а науката да бъде за цялото лице. Редно е когато носовете могат да бъдат чипи, тесни, дълги, къси, дебели, тумбести, широконоздрести или пък криви – той малко се поувлече в подробностите, но пък привлече вниманието на целия магазин – редно е в такъв случай да приемем, че дори само от носа може да се научи много за даден човек. Вие господине, и разбира се с цялото ми уважение, вашият нос, сте уникален, защото той е плосък, но той не е плосък поради нараняване от накакво естество, но от нещо друго и ако само ми позволите аз искам да го скицирам за няколко минутки и ще ви оставя носа на спокойствие. Както и вас самият.. – Гергов за миг се спря и отново се вторачи в носа вече вадейки скицник и молив.

– От къде на къде ще.. – мъжът се опита да се противи тъй като изпита голяма доза неудобство от това, че точно в тоя момент всички гледаха в неговият така обявен за уникален нос. Той и без това си изпитваше неудобство, когато хората говорят с него и са постоянно вторачени в носа му. Поради някакви такива причини той се разгневи:

– Ама я ме оставете на мира!.. – Гергов обаче не му даде възможност да се измъкне.

– Знаете ли господине, че орловите носове са знак за остра мисъл, мисъл бръснач, тъй да се каже? Знаете ли също така, че когато е дълъг носа това е знак за интелигентност, когато е чип е високомерен, когато е обратно извит е лъжлив и т.н. – това са общи приказки, но са много съществени, важият нос, господине е плосък!

– Е, и?! – започна да нервничи мъжът.

– Ами интересна или не за вас, причината.. – Гергов диплеше думичките по много особен маниер – вашият нос да е уникален също е от значение за моят научен труд. А.. Дали не го пипате често?

– Абе я ме остави на мира! – ядоса се съвсем открито мъжа.

– Не, защото.. – Гергов се пресегна да пипне, той просто не можеше да скрие удивлението и почудата си и тази така старателно и грижливо поддържана страст просто изби. – Защото аз съм убеден, че вие често го пипате – и той стисна мъжа за носа и започна да го опипва с такава наслада, че онзи закрещя някакви обиди и се заопъва да се отскубне. Гергов стискаше за да не го изпусне, а мъжа започна да вика от болка:

– Пусни ме, бе, идиот! Боли ме! – сборичкаха се и всеки си крещеше неговото. Гергов разсъждаваше на глас дали носът не може да бъде моделиран в предишната му форма, а мъжът крещеше от болка.

– Пипаш го ти, зная аз, смачкал си го нарочно за да имаш най-уникалния нос на света, нали! Хванах те аз, самолюбив си и си егоист и много много не си поплюваш.. – нареждаше Гергов и по чертите на лицето му пълзеше нечовешка злоба. – Харесваш си го, мамка ти!.. – някъде около последната фраза Гергов беше нокаутиран само с един удар. Устата му се отпусна, той се свлече на пода и по бузата му потече тънка струйка разпенена слюнка. Мъжът изпсува няколко пъти и си излезе почервенял като домат с ръка на носа. Пък в интерес на истината пипаше си го.

Продавачката и останалите клиенти се надвесиха над Гергов и любопитно започнаха да оглеждат лицето му. Мълчаха, какво да кажат.. Със сигурност се опитваха да му запомнят физиономията, в случай, че се срещнат направо да побягнат. След малко той започна да се свестява и те отскочиха като опарени. Той се надигна, изциври нещо, заопипва си носа и избухна в рев. Надигна се и все така мрънкащ нещо, със сълзи на очите, си отиде.

В магазина настана още по-гробна тишийна. Сякаш и колите по улицата се бяха умълчали точно в тоя момент за да подсилят усещането за абсурдност.

– Пък в крайна сметка – проговори жената, която той най-напред беше спрял и ако трябва да бъдем честни не без огромна доза облекчение в гласа – сега може да се успокои, защото и неговият нос е сплескан.. – и всички избухнаха в лудешки смях. – Така да се каже.. Уникален..

Бабо, не плачи, разказ Хелиана Стоичкова

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Сашо Пингвина, разказ Хелиана Стоичкова

Пингвина седеше на тротоара с разбита глава и бършеше сълзите си. Наистина го болеше, но как щеше да успее без да го боли. Кръвта се стичаше на вади по лицето му и разнебитеният му вид беше направо страховит. Той загаси цигарата, стана и се приближи към стената. Върху сивата мазилка имаше малко червено петно с леко кафеникав отенък. Застана с лице срещу стената, извади окървавена кърпа от джоба на панталоните си и избърса кръвта от брадичката си да не пръска. След това се наведе назад и с все сила си удари главата в стената. Извика от болка и се преви на две. Така му се виеше свят от удара, че приклекна. Въпреки болката се надигна застана срещу стената и далеч по-слабо, но по-изпъчен се засили и пак удари глава в нея като този път болката беше толкова силна, че цялото му тяло се отпусна и той се свлече на земята напълно безпомощен. Вдигна един капак от кофа за боклук и си затисна главата с капака право в стената. Натискаше и пъшкаше, но така и не припадна.
– Леле колко боли! Защо не мога да се… – той почти плачеше и се държеше с едната ръка през главата докато с другата си опипваше панталоните в търсене на кърпата. В този момент до него се спря непознат, който клекна и загрижено го заоглежда.
– Добре ли сте?
– Да, да. Все по-добре… – каза Пингвина и заплака като малко дете.
– Да не са ви ограбили? Колко пари ви взеха?
Пингвина вдигна очи и видя висок мъж с издължено лице и малки очилца, закачени на дълъг, крив нос. Така издълженият клекна и коленете му изпукаха зловещо силно.
– Ти кой си? – Пингвина извади кърпата от джоба на панталона си и я сложи на нараненото си чело.
– Аз съм…Грънчаров. Продавам прахосмукачки. Искаш ли прахосмукачка? Тази е с форсиран мотор.
– Не ми трябва никаква прахосмукачка, бе! Не виждаш ли, че ме боли!
– Ако имаше сега нямаше да си тук на улицата, а в къщи на чисто.
– Я се разкарай от тука, бе! К`ъв ти е проблема! – Пингвина се обърна на другата страна и очите му зашариха по паважа с леки превъртвания, просто му се виеше свят.
– Да помогна с нещо. Да ви заведа в болница?
– Още е рано. – Пингвина въздъхна – Малко остана!
– Вижте аз по професия съм ватман, но все ще мога да направя нещо за вас. Не съм толкова некадърен колкото изглеждам. В интерес на истината съм доста сръчен. Работил съм при един часовникар цели четири години! Много тежка работа за малко пари. Обаче часовниците цъкат без да спират. В това е хватката. Няма друго. Важното е часовника да продължава да работи. Знаете ли, че има часовници, които работят по двеста, триста години без да спрат? Произвеждат ги…
Пингвина се надигна и изрева с глас.
– Ти къв си, бе, идиот ли си? Не ме интересуват твоите часовници!
– Виждате ли, а мен ме интересува защо се опитвате да си разбиете главата в стената. Човек винаги има какво да научи.
– Ще ти кажа защо, нагляр такъв! Защото искам да се приключи с тая простотия – моя нещастен живот! Защото ми писна да ме третират като утрепка и ми е писнало такива като теб да си врат гагата в чуждите работи! Защото ако успея да изпадна в кома ще си оправя животеца жалък! Ето за т`ва! Айде върви да си продаваш комините някъде другаде!
– Прахосмукачки продавам.
– Същото. Довиждане!
Дългуча се надигна и го загледа замислено. Потърси из джобовете си и извади цигара и кибрит. Запали и пак клекна като коленете му изпращяха толкова силно, че тихо ехо пропълзя по уицата.
– Защо, ако не е тайна, искате да изпаднете в кома? Да няма няква далавера в това?
– Тебе какво те интересува? – опъваше се Пингвина, а всъщност малко се страхуваше да не изглежда смешен в очите на тоя досадник. А и да не му откраднат патента.
– Не знам. Много е яко. Срещам някакъв човек, който вместо да се боричка като мене да продава по една прахосмукачка на пет месеца е седнал тука на паважа и иска да изпадне в кома. Каква е далаверата? Какво ще спечелиш? Дай! Кажи ми нещо, което не зная!
– Ще ти кажа, ама няма да казваш на никой.
– Айде да видиме дали ще ме впечатлиш! – дългуча засмука жадно от цигарата и огънчето стана ярко червено. Пингвина се огледа подозрително и се приведе към непознатият.
– Добре. Ще ти кажа. Ето каква е работата. Миналата година съседа отгоре, над нас, си фраснал главата в една метална греда на строеж някъде по Пампорово и като се събужда някви мили хора го настанили в къщата си да го спасяват. И тоя ни документи носи, ни нищо, ни пари! Лежи там в къщата на хората и не знае кой е. Гледай к`ва е хватката. Той не знае кой е. Те не знаят кой е. И кво да видиш залюбва се той с щерката и хоп – сватби, кръщенета, годежи! Развод със старата! Айде таткото да му намери работа, айде да му даде да управлява ресторант! Една година по-късно пича е собственик на малко хотелче в Пампорово! А кажи ми! Една седмица кома! Некъв никаквец беден като цървул стана човек! – Пингвина невъздържано клатеше ръка и ръкомахаше и даже изхлипа – Само това!
– Да де, ама… – дългуча се надигна и коленете му пак изпукаха – Теоретично… К`во ще стане ако се събудиш след десет години? Десет години губиш! Целият ти живот в кома ще мине…
– И за тва съм помислил. Всичко съм обмислил – Пингвина почна да тършува из джобовете на панталоните си и от там извади пълни шепи с изрезки от вестниците и започна да ги хвърля около себе си. – “Повече средства за хората в кома”, “Болниците отварят нови помещения със специално оборудване за хора в кома”, “Исул ремонтират ново крило специално за хора в кома”, “Мъж се събуди след 25 години кома и правителството му отпусна специална доживотна пенсия”!
– Е? И какво от това?
– Как какво!? Не виждаш ли! Ще си живея в най-луксозна стая, току-що ремонтирана, ще идват красиви медицински сестри да ми четат вестници, ще ме хранят и ще ме поят и всичко това безплатно. Не се налага да работя, не се налага да се ядосвам, нищо не трябва да правя. Не се налага да ставам за да ходя до тоалетната! За всичко е помислено! Всичко е безплатно. И при това с шанс когато се събудя някой да се погрижи за мен!
– Да де ама… Така погледнато в затвора може би е по-добре…
– Не. В затвора е по-трудно. Щото като си буден ти се искат някакви неща, а като спиш какво ще искаш. Спиш си. Сънуваш там нещо…
– Аз… – Дългуча пак клекна и се наведе към Пингвина – На мене идеята за затвора по ми хареса. Поне си буден… Четеш си вестника сам, никой не иска нищо от тебе, ти не искаш от никой нищо… няма кой да ти хленчи за сметките, да те тормози хазяйката. Не могат да те изгонят от затвора, нали? Хитро!
– Ти пък. Тая глупост ти харесва?!
– О, да. Много при това. – Пингвина се огледа в очите на дългуча и за момент се уплаши. – Ще ти предложа сделка. – Дългуча се изправи и започна да крачи съсредоточено в кръг. – Точно така. Леля ти Гинка ще полудее. Овца! Не мога да я понасям! Къса ми нервите само като влезе в стаята и съм готов да я удоша с ей тия две ръце. И все ми говори за проклетите прахосмукачки. Мразя ги! Мразя да е чисто! – той ритна прахосмукачката и тя издрънча – Най-обичам да си хвърля дрехата на земята! В кочината! Обожавам да ям с пръсти! Обичам скърцащи врати. Обичам звука на метала! Скръц, скръц! Щрак! Как не съм се сетил по-рано! Удивително! Като часовник, който отмерва времето… Аман от тези капиталистически глупостии! Минимализъм! Това е истината! Как може до сега да не съм виждал истината?!
– Каква истина, бе човек? – уплашено го гледаше Пингвина.
– Че вегетираме! Съществуваме за да създаваме енориаши, данъкоплатци, да ги отгледаме скопени! И да работим! Работим какво ли не! Вместо да работим, сега те ще ни гледат! Искаш малко, получаваш много. Искаш ли много все ще си незадоволен…
Дългуча клекна пак и Пингвина подскочи като се чу пукането на хрущялите.
– Аз те пребивам, ти изпадаш в кома, аз отивам в затвора. Перфектно. Сделка? – Дългуча протегна ръка за да скрепят договорката със здрависване.
– Уоу! Я чакай малко! – Пингвина се отдръпна. – Ами ако ме убиеш?
– Ще ми сложат доживотна. Страхотно!
Пингвина скокна като ужилен.
– Как страхотно, бе, нали ще умра!
– И какво като умреш? Тя твойта и без туй си я закършил!
– Ама аз не искам да умирам. Искам само да си оправя живота…
– Аз ще ти помогна… Ще сме си взаимно полезни, нали? – Дългуча се надвеси над него и чак сега Пингвина видя коко е висок. Пингвина заотстъпва назад и се спъна в прахосмукачката на дългуча. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.
– Стой далече от мен. Ти си луд! Помощ!
– Аз лекичко ще те ударя! Само веднъж ще те ударя…
– Не се приближавай!
Дългуча стъпи върху прахосмукачката и тя изпращя под краката му. Той протягаше жадно ръцете си напред:
– Ще бъда много внимателен…
– Помо-ощ! – Викаше Пингвина, но нямаше никой на улицата. Проклет късмет, бе избрал най-пустата улица за да не може никой да го спаси, а сега отчаяно се надяваше някой да мине. – Спри се, бе, човек. Не така. Дай да поговорим… Ще се разберем за ден, за час. Не е сега момента.- О, – очите на дългуча светеха – Ще бъда много внимателен…,

Момичето с усмивката, разказ Хелиана Стоичкова

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

Акваристката, разказ Хелиана Стоичкова

Тя отвори вратата на колата и се сопна много раздразнено на някой от другата страна:

– Виж, днес ми е скока. Разбирам, че имаш нужда от помощ, но мисля, че едни риби могат да изтраят два часа без мене. И знаеш ли какво? Престани да ми звъниш за всяка дреболия! Отваряй интернет и започвай да четеш! – и тя хвърли телефона вътре в колата.

Скачането с парашут й беше мечта от малко момиче и сега като вече нямаше кой да я спре тя се записа на курс и днес беше самостоятелния й скок. Подготовката премина спокойно, качиха се на самолета и когато достигнаха необходимата височина един по един започнаха да скачат. Когато дойде нейният ред инструктора се приведе леко над нея и й каза:

– Твой приятел ти желае много усмивки и успех!

– Какво? – не го чу тя.

– Усмивки и успех! – изкрещя инструктура и леко я побутна да се ориентира към скачане. Тя се надвеси и внезапен страх нахлу в цялото й тяло. Усети как петите й станаха горещи и се овлажниха. Кой я би през устата да говори, че иска да скача с парашут. Можеше да си гледа тихо рибките и да си трае. А сега понеже беше казала, че ще скочи и трябваше да.. „А-а-а-а…“ И тя полетя надолу.

– Дявол да те вземе! Как можа-а-а-а… Спокойно. Само спокойно! – викаше тя – Усмивки и успех! От къде ми е толкова познато… Кога трябваше да дръпна? Рано ли е? Късно ли е? Минаха ли 45 секунди? Усмивки и успех? Кой го е казал? Какъв приятел? Аз ако имах приятел… – и в този момент тя се сети. Онзи Петър, който тя уволни заради скалариите. Извика му пред всички в магазина „И много Усмивки и Успех!“ и той я напсува. А тя го замери с една помпа. И той удари помпата в земята. Точно преди да блъсне вратата. И тя му удържа от заплатата. Ужас…

Тя задърпа механизъма на основния парашут толкова истерично, че той не се разтвори правилно и тя продължи да лети надолу. Какво трябваше да направи сега? Рано ли го дръпна? Какво обърка?

– Ужас! А-а-а-а! – крещеше тя с пълно гърло като забрави дори, че има резервен парашут. Земята се приближваше толкова бързо, че тя загуби представа колко време е минало, загуби усещане какво се случва, обърка се, уплаши се, ръцете й трепереха и тя само се попипваше. Мислеше си само едно единствено нещо „Ундо, ундо“, но за съжаление в реалния живот няма бутон за връщане назад. Толкова свикнахме като нещо не ни харесва как върви да натиснем Ctrl+Z на клавиатурата на компютъра и да започнем отначало, че започнахме да се опитваме да го приложим и в реалния живот. Няма връщане назад! Свободно падане…

– Усмивки и успех! Усмивки и успе-е-ех… – крещеше тя като шока й беше пълен. – Бързо! Мисли! Имаш резервен парашут! – тя затърси механизъма и го задърпа, но резервния й парашут по някаква причина неясна за нея не се отваряше и тя простена. Но като казваме „простена“ това беше вик на агония смесен с възклицание на ужас.

– Мисли-и-и-и! – викаше тя като започна да маха с ръце. Поне си заслужаваше да опита. Дали намаляваше скоростта си? Имаше чувството, че напротив пада още по-бързо. Опита се да хване онова, което се е показало от основния й парашут и да го разгърне за да си направи поне едно малко парашутче. Като на глас нареждаше:

– Повече няма да отказвам да ви помагам! Ще отговарям на всякакви тъпи въпроси. Не са толкова тъпи. Бетите стоят поотделно. Температурата на водата-а-а… – тя прелетя с бясната си скорост покрай един парашутист с правилно отворен парашут – Усмивки и успе-е-ех…

Имаше чувството, че й остават няколко секунди живот. И то така изглеждаше, че беше.

– Обещавам повече никога да не паркирам на мястото на съседа! Обещавам повече никога да не звъня на сестра ми в седем сутринта! Обещавам повече да не се заяждам с чистачката на входа! Много е чисто! Прекрасно е! Усмивки и успех!

Земята скоростно наближаваше и тя внезапно усети, че нещо става с парашута й. Дръпна я нагоре, сякаш намали скоростта й, но тя продължи да пада. Като погледна нагоре видя, че се беше отворил резервния парашут и тя се сети за осигуряващото устройство. То активираше резервния парашут на определена височина ако падането не е намалило скоростта си. Но нещо не беше в ред. Падаше доста по-бавно, но страшно бързо. Като погледна нагоре видя, че резервния й парашут също не се е отворил правилно и бързо се заплиташе в основния.

– А-а-а-а! Усмивки и успех! – един от парашутистите, който беше съвсем близо до земята я видя и се опита да се насочи към нея. Той знаеше, че в такива случаи ако тя го удари със скоростта, с която се движи и двамата ще се изпочупят, но поне й даваше шанс да остане жива. Той се насочи към нея и точно преди да прелети покрай него някак навря се отдолу, тя скъса парашута му, удари се и в него и след няколко метра двамата тупнаха на земята и се затъркаляха в снега. Зловещо падане и още по-зловещ удар.

След няколко мига той разклати глава и усети жестока болка в крака си. Опипа си тялото и като видя, че там му е основната травма започна с ръце да се изтегля по снега и отиде до нея.

– Жива ли си? – той и смъкна каската и я заоглежда – Дай да ти видя очите. Къде те боли?

– О-о-о-о – простена тя. – леле колко ме боли ръката. Какво ми има на очите?

– Жива си – засмя се той – Не мога да повярвам! Стига бе! А очите ли? Красиви са. – и той се облегна назад в снега. – Знеш ли колко малко хора оцеляват след такова падане. Няколко десетки само. Един от най-яките случаи, който съм гледал е на едни американци. Скачат двамата и нейния парашут не се отвори правилно и тя се разби на гол паркинг. Сто фрактури, чупена тук, чупено там, но жива! Представяш ли си?

– Е как така?

– Ми ей така. Знаеш ли как свършва историята. В болницата пича се запознал със сестра й и се оженил за сестрата.

– Винаги така става. Блъска те влак, а готиното гадже го взима касиерката, която ти е продала билета. С усмивка и пожелание за много успех!

– Като ти гипсират ръката ще излезнеш ли с мен на вечеря? – той се надигна и пак я огледа – Досега никога не съм излизал с жена, която се е призимила жива след като е падала без парашут. – и той се отпусна назад в снега като се загледа в небето и се засмя – Знаеш ли какво? Защо направо не се ожениш за мене?

– Добре. – отвърна му тя докато гледаше как останалите парашутисти се реят в небето. Досега никой не й беше спасявал живота докато пада от 4500 метра височина без парашут. – Определено да.

– Виктор – той тупна ръката си на крака й.

– Силвия. – тя сложи нейната на рамото му и двамата тихо гледаха небето докато не дойдоха да ги приберат.

Кабинковият лифт, Хелиана Стоичкова

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавието. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържа букет от разнообразни разкази, които имат различно настроение и се случват в различен отрязък от време. Затова в нея се срещат минало, настояще и бъдеще в любопитен и вълнуващ ред.

Разказа „Г-н Милин“ е публикуван от сп. 108А и вестник Дума. По него беше филмирана и студентската продукция „Колекционерът“.

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавиено. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържание:

Г-н Шибиринов – публикуван от сп. Везни
Писма до Стефан
Паяка Рогач
Електрически ръце
Родина
Гана По – продължението
Фикус, но не Бенджамин
Земетресение – публикуван от в. Дума
Сашо Пингвина – публикуван от в. Дума
Сектор С
Бубарак
По прякор Бушоните
Кабинка 7
Доктор „уши, нос гърло“
Апартамента
Майка държава – публикуван от в. Дума
Французката Пътка
Малинка
Въта и Надежда
Г-н Милин – публикуван от в. Дума и сп. 108 А
То
Неочаквана среща
Викат ми Печката
Ябълка садена от татко
Романтика – публикуван от в. Дума
ОТМ
Кредити
Да овладееш въздуха си
Докси
Т5
Еволюционен шут
Изкуплението – публикуван от в. Труд
Кабинковият лифт
Ново начало

Практичен човек, разказ Хелиана Стоичкова

Вървя през улиците угнетен от празнотата, която всичкия този цимент е затворил в лапите си. Гледам дърветата – живинка даваща сянка, но хората, които минават покрай мен ми се виждат празни от съдържание. Нямам нищо против хората. Просто не ме интересуват. Затова решавам да отида на пазара да си купя чушки. Пазаря се дребнаво с продавачите, дразнят ме с търговските си номера и на края на пазара виждам мъж седнал на едно столче. Пред него няма нищо. Дребнав съм. Любопитен съм.

– Какво продаваш?

– Илюзии.

– Ти ме уби, бе, човек! – цялото ми същество се смее – Кой бълък ще ти купи илюзия?

– Купуват. Защото се продават.

– И какви илюзии продаваш?

– Най-много продавам илюзията за любов. Но имам и други.

– Любов? – смея се на глас и си оставям торбичката на земята. – Само глупците се влюбват. Това е излишно разхищение на енергия. Това е най-върховната глупост, в която някой може да се навре. Жени колкото искаш. За какво ти е любов?

– Заради мечтата. Да, ти можеш да виждаш красивите черти на много жени. Но когато усетиш онази тръпка сърцето ти да тупти само за една света става едно много красиво място. Пълно е със страдание, със саможертви, но се чувстваш жив.

– Че аз се чувствам жив и без да ми трепка за някоя. При това повярвай ми те винаги са пълни с проблеми. Дефекти, едни такива изчанчени неща, които дразнят. Има нещо много перверзно в това да обичаш някой, който не изпитва нищо към теб. Много трябва да си луд.

– Да. Луд. Добре го каза. Когато полудееш от любов по някоя жена тя винаги ти се вижда по-красива от останалите. Самата любов е илюзията, че този човек те допълва. Затова тя винаги ти е млада, винаги ти е чаровна. Намираш я за най-сладка, най-умна. Дори приятелите ти да казват – абе има много по-хубави ти просто не можеш да се откъснеш от нея. Защото когато погледнеш очите й виждаш всичко, което си искал. Виждаш себе си в тях.

– Много поезия, малко полза. За какво ти е да се оглеждаш в очите на някоя жена. Има огледала за тая работа.

– Защото очите на жената, която обичаш не отразяват прическата ти. Те отразяват това, което тя вижда в тебе. Виждаш нейното възхищение, благодарност, страст. Затова глупците потъват в тях, затова не могат да ги преболедуват. Затова висят с часове на закачалката на собствената си лудост. Защото огъня, който получават от тези очи не могат да открият в ничии други. Разбираш ли, цената, която си платил за да потънеш в тях е толкова висока, че не можеш да се откъснеш.

– Ти какво, дявола ли си? Сега сигурно ще поискаш душата ми. – смея се аз.

– Не. Душата сам ще си я дадеш. Аз просто искам пет лева.

– Пет лева?!

– Толкова струва илюзията.

– Евтино я даваш.

– Не ме разбирай погрешно. И без това ще ти излезне скъпо, не искам да казваш, че си дал много пари за нея. Парите са нещо символично. И аз имам дом да храня.

– Е, пет лева до къде ще ти стигнат?

– Тук пет, там пет. Хората имат нужда от илюзии. Ето сутринта дойде една женичка и плаче. Ситничка, русичка, нежна. Добра жена. Казва ми, че е самотна, че се чувства излъгана от живота. Знаеш ли каква илюзия й продадох? Тръгна си с мечтата, че днес ще срещне мъж, който ще я обича истински. Такава каквато е. Няма такъв мъж, но тя разцъфтя за минути пред очите ми. Носеше едно синьо палтенце с розова брошка. Отнесе го нанякъде в търсене на този мъж.

– Не е ли малко жестоко? Ако той не се появи. Ако тя не го намери. Ако сега седи някъде и плаче, защото е осъзнала, че това е само една илюзия. – чувствам се възмутен, че въобще се спрях при този човек. – Ти си един измамник. Давам ти петте лева само от кумова срама. Нито тя ще срещне мъж, който да я обича безрезервно. Нито аз ще срещна жена, в която да се влюбя като луд. Не ме познаваш. Аз съм практичен човек.

– Сполай ти, човече. – отвърна ми той – ти вече купи илюзията. От тук нататък си е твоя работа за какво ще я използваш.

Хвърлих му петте лева и си тръгнах ядосан. Защо изобщо се спрях при този измамник. Точно аз! Вървя към къщи и точно преди моста Чавдар виждам една жена под едно дърво да гледа нагоре. Спирам острани и се заглеждам. На клона малко бяло коте. Няма как да го стигне, защо се занимава с него. То и само може да слезне. Чувам, че му се моли и се приближавам.

– Оставете го – казвам й – то само ще си слезне. – А тя ме поглежда с просълзени очи и една сълза се търкулва по бузата й.

– Но аз го искам.

Колко мила жена. Как може да се занимава с едно глупаво коте. И плаче. Най-пък мразя жена да плаче.

– Дайте да ви помогна. – оставям торбата на земята и се набирам с една ръка на клона. Котето ме гледа уплашено. Хващам го внимателно докато то се опитва да ми избяга и се пускам от клона. А тя ме гледа с едни очи пълни с възхищение:

– Много ви благодаря! Това коте ми падна на сърцето… Ела при мама, мило сладурче…

Гледам я и не мога да повярвам колко топло ми стана на душата. Повредих ли се? Едно глупаво коте така да ме разчувства.

– Как ще го кръстите?

– Илюзия. – поглеждам я изненадан и виждам розовата брошка на палтото й. Разбира се. Това е другата му жертва и тя ме гледа заинтригувано. Направо ми става смешно. Сигурно си мисли, ето го. Това е той. Мъжа, който ще ме обича истински. Но не е познала. Може да е красива, но аз съм практичен човек. Не се занимавам с глупости като чувства.

Тя вдига торбата си от земята и аз посягам към ръката й.

– Дайте на мен. Радвайте се на котето.

– О, безкрайно благодаря. – усмихва ми се тя докато милва котето. – То е много уплашено в момента. Още не ме познава, но аз ще се грижа много добре за него. То ми е талисманче.

– Талисманче? – душата ми се смее ехидно. Горката жена.

– Да. Този град е захлупен от студен сив цимент и хората се чувстват угнетени. Душите им са пусти. Искам отново да вярвам в хората.

Спирам и стисвам устни. Гледам я и съм почти ядосан, но не точно. Иде ми да се върна и да го убия. Някакво кълбо се навива на топка в стомаха ми, а тя се спира и ме гледа въпросително. Трепка с красивите си мигли. Защо ми трябваше да се спирам. Това коте направо ми разказа играта.