Доживях и това. От първо лице да разказвам какъв страхливец съм. Всички го правят, а мен ме е страх. Все едно света ще свърши. Чувствам се така сякаш не ми стиска. Ми не ми стиска, какво да направя. Доктора ми казва „Не се притеснявай, бе, човек! Само малко ще го резнем…“ а аз се шубельосвам като момиче.

                Влизам в кабинета неуверено, а той ми прави знак да сваля дрехите. Идва при мен и гледа как ми треперят пръстите. Усмихва се и слага ръка на рамото ми:

– Слушай, не е кой знае какво. Съвсем малко с ножчето. Боли само първия път. После става ежедневие.

– Ма докторе, сигурен ли си, че това е безопасно? – Гледам го и устата ми трепери, а той ме стиска за рамото:

– Аз колко пъти съм го правил… Ехе…

– Ама… – Прехапвам устни, но все пак питам. – После ще мога ли да го ползвам?

– Като дефлорирането е. После само кеф. – Намига ми и аз продължавам да се събличам. – Ако и жените бяха страхливи като вас този свят ще се обезлюди за нула време. Идват, хоп, хоп. Няма страх, няма сълзи. А ти се страхуваш повече от тях. Бива ли такова нещо…

                Показва ми една врата и влизаме в операционна. Лягам гол на масата и в миг стаята се напълва с хора. Медицински сестри, още лекари – всичките усмихнати, смеят се на нещо. Една от тях се надвесва над мен и ми оглежда достойнствата. Въртя очи притеснено и виждам как друга застава до нея. Намигат си. Преглъщам притеснено и чувам как доктора си пипа инструментите. Една сестра ловко ми завира абоката в ръката и ми бие инжекция. Виждам с крайчеца на окото си, че дотора вдига нещо по-голямо и като обръщам глава виждам го да държи малък флекс.

– Това не е ли…. – И губя съзнание.

                Събуждам се в добре осветена стая и главата ми пари. Сигурно е от упойката. Въртя уплашено очи и леко се надигам. Веднага една медицинска сестра идва при мен и ме хваща за ръката:

– Как се чувствате? – Гласа й е много внимателен и опипващ.

– Отрязаха ли го? – Тревогата се надига в мен.

– Не, разбира се. – Отвръща ми тя и като вади фенерче ми гледа зениците. Явно изглеждам нормално, защото ме потупва по ръката и ми оглежда главата. – Някакви болки?

– Главата ми пари. – Отвръщам и примигвам. – Малко съм замаян.

– Това е защото махнаха ципата. Сега никога повече няма да ви боли.

– Наистина?

– Да. Това е големия бонус. Колкото и да мият болка няма да има. Не зная дали знаеш, но болката идва от ципата. Даже хубавото е, че доктора ти постави от най-добрите панти.

– Панти? – Аз я гледам притеснено, още не мога да се осаферя и някои неща само ги преповтарям, а тя се усмихва:

– Е, да. Как иначе ще се вдига това нещо. Имаш си даже и дръжка. Виж.

                И тя вади от джоба си едно огледало и като го поставя пред лицето ми виждам линията през средата на челото ми. На горната част е монтирана малка дръжка. От лепенките не се вижда как е захваната, но мога да предположа с винтове право в черепа. То като зарасне и без това не се виждат.

                Няма да се правя на ударен. Видях много дръжки през последните години и моята изглежда доста прилично. Не мога да видя самия ръб на прореза заради марлите и лепенките, но ако са със същото качество предполагам, че все пак съм попаднал на добри специалисти.

                Тя ме оставя да се наслаждавам на новите си форми и ми обяснява, че първото ми миене е другата седмица. Като ме пуснат да си ходя, точно в сряда от три и половина да се явя в специализиран салон. Говори ми, че там ходят само хора с връзки, защото всички били много внимателни.

                Цяла седмица мина като миг и ето ден сряда влизам в салона за първата си промивка. Доволен съм, отпочинал съм. Заради тази операция получих цели две седмици отпуск и започва да ми личи. Лицето ми се наля с руменина, качих няколко килограма. Даже ми се спортува. Ходи ми се някъде.

                Сядам на стола и една кокетна сладуранка застава до мен и внимателно ми повдига горната част на черепа.

– Браво. – Възкликва тя. – Много красив мозък. И много добре ви е минала операцията.

– Благодаря ви. – Чувствам се поласкан. Може би го казва на всички, но някак става ми приятно.

– Тя взима в ръцете си тънък маркуч със странен накрайник и ми прави знак да се облегна назад:

– Мажете ли се редовно? – в нежните й ръце това нещо изглежда огромно.

– Да. – Отвръщам й, но с леко притеснение. Не зная мога ли да питам… – Мога ли да попитам нещо?

– Разбира се.

– Ами когато си правя смазката сутрин, като отворя капака и веднага изпитвам желание да ходя по малка нужда. Това нормално ли е?

– А изпускате ли се? – Тя старателно мие мозъка ми и усещам как водата го гали.

– Еми… – Колебая се. – Вече не…

– Това е добре. Има хора, които не могат да го контролират и трябва да си правят смазката голички. При вас всичко е прекрасно. Трябва да сте много щастлив. Имате ли някакви черни мисли? Някакви тревоги, опасения?

– Единствено, че капака малко ми хлопа като ходя. – Вече събрал смелост питам без да се запъвам.

                Тя оставя маркуча и като разклаща капака намества нещо по него.

– Ето, вече няма да хлопа. Сега се отпуснете и се наслаждавайте.

                Гледам я с възхищение. Какви черни мисли?! Откакто ме изписаха съм нов човек! Преди – вечна тревога, вечно напрежение. Ще имам ли работа, няма ли да имам. Защо не ме пускат тук, защо не ми се полага това или онова. Защо всичко изглежда толкова хаотично, толкова объркано. А сега. Пак мога да ходя навсякаде. Мога да излизам. Мога да седна в заведение. Мога да видя приятели. Пак съм човек. И най-важното от всичко – сега всичко ми се струва нормално.

Правим хиляди неща за да стигнем до мястото, на което ще се чувстваме щастливи. Ровим в една голяма септична яма с надеждата, че ще получим няколко дни почивка под Слънцето. И затова историята Бубарак има колкото банално ежедневен характер толкова и съвсем концептуален. Какво щеше да бъде ако не сме склонни да ровим една септична яма? Какво щеше да бъде ако можехме да прескочим залога и да се окаже, че дните за почивка и удоволствия са си по условие наши, а не трябва да ни бъдат подарявани или да разменяме душата си за тях.

Дали ще става въпрос за военна повинност или за ангажимента ни по гражданските ни права и задължения или друг ангажимент натоварен върху нас или поет от нас. Няма никакво значение. Важното е, че оплитането в тази мрежа води до размяната на времето ни срещу нещо, което би трябвало да е по условие наше. А за да сме част от обществото не е.

Разказът Бубарак е част от книгата Кабинковият Лифт.

В поредицата от разкази и романи се появиха няколко дискурса преплетени в една обща реалност – разпокъсана, разнообразна по форма и вид и изпълнена с противоречия и натрупвания от грешки. Една от тези зони на критично битие е града на лабиринта.

В нея придвижването е превърнято в ад въпреки, че на теория сложното съоръжение в недрата на града включващи плетеница от метро, ескалатори, коридори, пътеки, асансьори и какво ли още не водещо те по пътя на предимството всъщност представлява  един обикнавен лабиринт, от който няма излизане ако не спазваш. А ако спазваш всички правила живота ти преминава в чакане и пътуване, което те прехвърля и премята през тунелите на Лабиринта по станен и дълбоко сбъркан начин. И голяма част от хората наистина мислят, че това е направено за тяхно добро.

Всяко време идва със своите интерпретации и метафори. Нима Лабиринта така противоречиво неудобен не е логично последствие от прекомерното взиране н устройването и преустройването на устойчивата среда. Без значение какво се случва важното е да чувстваш, че се намираш на път с предимство. Важното е да ти кажат, че си в по-изгодна позиция от преди. Без значение какво се случва Лабиринта винаги те поглъща.

Какво друго има в Лабиринта? Има бонбони овкусители, които можеш да си закупиш в единствения универсален магазин. Те са предначначени да дадат повече вкус на брашняната каша пристигаща от централната хранително доставна система, която влиза във всеки дом. Приготвянето на храна е забранено, напускането на границите на града е забранено, месни продукти почти няма, а каквото има е напосилно скъпо. Плаща се с кредити, всеки е закачен на някакъв план на потребление. Приказен свят, в който днес те има, утре те няма.

Войната на гъбите е трилогия, която включва три разработки по сюжети от света на Лабиринта и Портала. Сюжета на първият роман стана динамичен, наситен на концепции и въведе не само много играчи в историята, но и много локации от света на Портала. Портала посочен като основа за случващото се, обаче, в следващите части ще се окаже нещо далеч не толкова важно колкото сме си мислили. Усещането на персонажите, че неговото появяване и съществуване е в основата на проблемите ще се окаже погрешно. И всичките им усилия да го съботират ще свалят едва косъм от козината на големия звяр.

Сюжета на втория роман обърна погледа си повече към малкия човек и ефекта, който цялата тази бъркотия има над живота му. Образите минаха през всички слоеве на чистилището за да еволюират до новите си психически измерения. Тази част спокойно може да се казва „трансформации“, но заглавието е „Ферма за свинско месо“.

В трета част вече търсенето на истинският враг е в разгара си. Различните групи от индивиди или организации, които го търсят за да вйзвърнат онзи по-добър свят, който им липсва, са насочили вниманието си и в различни посоки. Дали някой от тях ще успее да оцели правилната посока – това все още е тайна. Но всяко усилие си е заслужавяло, защото врага не спи и не губи никакво време в осъществяването на плановете си.

Апокалиптична фантастика с елементи на хорър – няма нищо шокиращо, защото в този свят всичко е на живот и смърт…

Докато пишех книгата „Централно Управление Запознанства“ й бях сложила заглавие „Семейно щастие“, защото този разказ е всичко, но не и семейно щастие. Когато книгата отиде за редакция Алберт Бенбасат каза, че му харесва идеята, но повече му харесва заглавието „Централно Управление Запознанства“. Този разказ е много ведър, пълен е с много добро чувство и в крайна сметка отразява точно обратното на разказа „Семейно щастие“, а именно желанието ни да бъдем с правилните хора. Да обичаме, да се чувстваме добре вкомпанията на другите. И затова с охота се съгласих да сменим заглавието. Мисля, че е прав и се радвам, че и двата разказа му харесват.

Книгата съдържа 40 къси истории и скоро ще излезне от печат. Беше много приятно това, че той предложи да махнем 5 от разказите като каза, че не са на нивото на останалите истории. Отново се съгласих и написах нови 5 истории – много по-динамични, много по-сърцати и в някаква степен по-положителни. Радвам се, че с негова помощ успяхме да направим сборник с разкази, които е по-добре подбран и по-добре подреден от работния си вариант.

Не е случайно, че Алберт Бенбасат е редактор на тази моя четвърта книга. Той беше редактор на първият ми сборник с разкази „Абсурдите на Гана По“. Той прочете всичко, което бях написала, подбра ги, подреди ги и даде старт на моето пътешествие в света на писането. Въпреки, че това е първа книга и в нея няма дълбочината на следващите, тя е много важна за мен. Защото заради тази книга се запознах с Радой Ралин, Христо Бойчев и много други писатели, драматурзи и творци които ми казаха, че виждат огромен потенциал в мен. Спомням си, когато участвах в конкурса „Южна Пролет“ в Хасково Никола Радев, който беше председател на Съюза на Писателите каза – „Тази книга е по-особена от останалите. Тя показва появяването на нещо ново. От този автор или няма да стане нищо или ще стане много голям писател.“ Това бяха неговите думи и аз ги запомних. Избрах си да стане второто. Времето ще покаже.

Когато Радой Ралин чете „Абсурдите на Гана По“ ми каза, че имам нужда живота да ме попари малко за да се появят сюжетите – е, появиха се сюжетите. Благодарна съм за всяка дума и за всеки съвет, който получих от тези хора. Когато ми върна първия ръкопис на „Централно Управление Запознанства“ Алберт Бенбасат написа на първата страница – „Ти си нешлифован диамант“. Мисля да си го запазя това копие.

Искрено се надявам този сборник с разкази да ви хареса. В него се появи онази дълбочина, която търсехме. И се надявам в следващите ми книги да се задълбочи още повече.

Веси беше седнала на пода в кухнята и ровеше в чекмеджето с продуктите под фурната. Отвори да търси леща, защото искаше да направи супа и видя два пакета с леща. Зарадва се. Вдигна единия пакет и под него видя пощенски плик. Взе го и като го отвори видя, че вътре има някакви писма. Любопитството надделя и тя извади листовете. Зачете се и странна усмивка се изписа по лицето й. Той спеше отатъка, ден неделя. Едва ли ще влезне точно в момента.

Скъпа, не ти зная името,

Щом си намерила това писмо да ти кажа, че той леща не обича. Цяла вечер ще мрънка. Не се хаби. И след това ще разказва, че го държиш гладен и не можеш да готвиш. Заложи на месо. Повече месо, по-добре. И не слагай къри. Мрази всички подправки, които са жълти. Ако вече не го знаеш. Не се сърди, но да ти кажа, че казанчето от време на време изпуска. Той няма да го оправи. Като повдигнеш палчето отдолу съм оставила една щипка и с нея можеш да нагласиш. Ако не извикай си майстор. Също на фурната долния реотан не работи. Кекса няма да ти стане. Не е в теб проблема. Не го слушай. И ако се чудиш каква е тази неприятна миризма да знаеш, че той слага доместос във водата като мие подовете. Не е от канала. Поливай ми китайската роза, много я обичам. Целувки и успех!

Твоя Марчето

Веси видя, че вътре има още листове и се зачете.

Скъпа, не ти зная името,

Да знаеш, че извиках да оправят долния реотан и вече можеш да печеш сладки неща вътре. Аз не мога така. Без сладкото не мога. Наистина казанчето е много скапано, но нямам нерви. Подрязала съм китайската роза за да тръгне по-силно. Цъфти много красиво с едни жълти цветове. Като дойдох беше поувяхнала, но се съвзе. Еми не може така. Не се ядосвай, че мята цялото пране наведнъж. Просто от време на време белите неща са за изхвърляне. И, моля те, прибери кралското мушкато през зимата. Много е красиво.

Твоя Катя

Веси извади следващата бележка и се хвана през устата.

Скъпа, не ти зная името,

Мушкатото е умряло. Никакъв шанс. То и мен не ме бива много с цветята, но определено беше умряло. То тука всичко е умряло. Но ти не се ядосвай. Забелязах, че харесва топли хлебчета. Ако можеш опечи му. Ако не ти се занимава тегли му една. Щипката в казана се счупи. И улука тече. Много е дразнещо. Изобщо всичко тук е дразнещо. Изобщо не се занимавай с глупости. И тоя телевизор… Кой гледа по 16 часа телевизия? Вдигай си чуките и дим да те няма.

Твоя Хрис

В този момент той влезна и отиде на канапето.

– Добро утро – седна и включи телевизора – Закузка ли правиш?

– Да, – отвърна Веси – сега чета малко рецепти.

– Чудесно, много съм гладен.

Тя вдигна следващият лист.

Скъпа, не ти зная името,

Повярвай ми по-стиснато същество не познавам. Аз изчезвам от тука. И да знаеш тая китайска роза няма да я бъде. Нито съм пробвала фурната нито имам намерение. Боба не бил мътен както трябвало, защо бил бистър…

Твоя Венета

И още имаше.

Скъпа, не ти зная името,

Бегай бързо. И да знаеш, прибирам китайската роза. Взимам я с мене. Идвам, то един клон и отгоре две листенца. И реотана пак не работи. Според мене даде някъде на късо. Изобщо… Какво да ти кажа… Спасявай се. Излизам да купя цигари и не се връщам повече.

Твоя С.

Веси вдигна очи и се загледа в него. Пък в началото й се стори симпатичен и наистина гледа постоянно телевизия. Никъде не видя нищо за хъркането. Направо е подлудяващо.

– Мило, имаш ли химикалка да си запиша необходимите продукти? Ще ходя на пазар.

– Да, ей тука на масата.

Тя стана и като се върна на земята до чекмеджето обърна един от листовете и започна да пише с красивия си учителски почерк:

Скъпа, не ти зная името…

Бъдеще, минало, настояще. В малката си чантичка съм събрал всичко, което човек може да поиска и не би искал да загуби. Събирам ги старателно. Взимам си от всеки който каквото ми даде. И от мъжа, който не обича фантастика, но всеки ден я живее. И от жената, която не обича съвременния свят, но активно се съобразява с всяка глупост, която й пласират. И от момчето, което си пилее времето на компютърната игра и от момичето пред огледалото, което си брои пъпките в очакване да стане жена. Всички те ми дават всичко, което имам.

А аз като един находчив търговец продавам го, пускам го на търг и го осребрявам. Вярно, една част по-скъпо, друга по-евтино – всяко време на всеки човек струва различно. В четвъртък отивам на борсата и всичко, което съм събрал го пласирам като топъл хляб.

– Ей, поета. Пак се размечта! – Чувам гласа на колегата ми как се опитва да ми развали удоволствието. – Отнесе се някъде!

– Отнесох се, където ми харесва. Гледай си евтините листи и не се закачай с най-добрите.

– Чухте ли го, вече се мисли за най-добрия.

– Не просто най-добрия. Бог съм!

Борсата отваря след минути, прав е. Малко съм се размечтал. Днес търгувам много скъпи акции, които придобих през последните дни и нямам търпение да ги развържа. Ето, че отвори.

Предлагам на клиента си бъдещето на малко генийче от Арканзас. Около 25 години от живота му. Доста скъп пакет от акции ако успеят да го осребрят правилно. Клиента ми мърмори нещо от другата страна, а аз гледам колегата си нагло в очите:

– Продадено!

– Предлагам миналото на вдовица от 15 години! – Чувам глас зад мен и аз започвам на свой ред:

– Предлагам настоящето на младо семейство с две деца…

И това продължава цял ден. Деня на търговеца. Така го наричаме. Обикаляме постоянно сред хората и им взимаме от където каквото можем. Един изкарал последните десет години в изплащане на апартамент – взимам му ги. Друг заложил следващите 4 дни от живота си на някоя игра, взимам му ги. Трети си заложил целия живот на някоя кауза – взимам му я.

Аз съм събирач. Номад съм. Постоянно се движа. И трябва да призная, че това, което хората захвърлят на произвола е безценно, но те просто не го знаят. Ако знаеха, че могат да продадат времето си по-скъпо нямаше да го пилеят толкова евтино, нали? Понякога им го изкупувам, понякога им го заменям, а понякога просто им го отнемам. Според това как са си подредили живота. Абсолютно всеки има някакво време за губене. Независимо дали ще го взема от миналото му пълно с грешки, настоящето пълно с необмислени действия или бъдещето изпълнено с очаквания и залози. Всеки е заложил на нещо и има какво да загуби.

– Твой ред е да поемеш новия за обучение. – Казва ми самодоволно колегата, като ми намига и кимва към едно красиво момиче. Тя стиска една чантичка и ме гледа самонадеяно.

– Тръгвай с мен. – Казвам й. – Извади късмет.

Тя се усмихва и тръгва с мен. Малко ми е подозрителна, но щом трябва да се обучаваме ще се обучаваме.

– Виждаш ли, ние сме случители на системата и имаме достъп до всички данни на всички хора. Ние можем да решим къде да ударим, кой срок да притиснем, от къде да извадим дивидент. Много рядко ти е разрешено да предложиш на човека частична договорка и това става само по твоя преценка, и само в ситуациите, в кото ти намираш, че това ще повиши стойността на времето му за последващо събиране.

– Разбирам. – Гледа ме тя и си записва.

– Ето този търговец. – Спирам я до едно магазинче и й посочвам магазинера. – Да го проверим. Какво виждаме за него? Ипотека на къщата, заем при лихвар, малък, не си заслужава. О, пенсионен фонд. Да погледнем, о! Ето я златната кокошка. Но чакай, сина му е в университета. Кое ще бъде по-доходно – да вземем миналото на този човек сега или да вземем бъдещето на сина му, но догодина. Разбираш ли процеса?

Тя само кима с глава и си записва.

– Питам те. Ти кое ще избереш?

Тя спира да пише и като сваля тефтера надолу ме поглежда.

– Хайде да го попитаме. Нека той избере.

– Само в името на обучението, – съгласявам се – само този път. Хайде да го попитаме. Нека те видим какво можеш.

– Здравейте господине, – заговаря го тя – пенсионната ви полица се прекратява поради неподаване на важен документ по директива 1463. – И от там се започва едно осукване, премятане, салта и крайния резултат. Линейката го изнася само 45 минути по-късно.

Гледам я колко безсърдечно го уби и ми става страховито. Взе му всичките спестявания и в един миг погаси полицата, защото той няма да може да я ползва.

– Признавам ти го, ти си едно ново измерение. Ние гледаме поне да остават живи.

– Вие сте динозаври. Скоро ще ви подменят всичките.

– Как така ще ни подменят? Хората, които ти видя в тази зала са сред най-добрите в света.

– Няма такова нещо. Вие сте неефективни, работите мудно, старомодни сте и не довеждате нито един процес докрай. Това вече не се котира. Искат се максимална ефективност, иска се кураж и хладнокръвие, които вие просто не притежавате.

– Аз ли не го притежавам?! – Обиждам се съвсем откровено. Аз, учителя слушам ученичката да ме наставлява. – Аз мога всичко. Аз съм източил толкова колкото ти за цялата си кариера няма да можеш.

– Сигурен ли си? – Отваря си тя тефтерчето и ми показва една цифра. – И това е само от периода на обучението ми.

Гледам я и примигвам. Срещу мен стои живо чудовище в тялото на красива жена. Вече даже не ми се струва толкова красива.

– Казваш ми, че си най-добрия. Гледам те как се перчиш. Я да те видим.

– Моля? – Възклицавам аз и я гледам как си рови в таблета. – Малка нахалница, как смееш да се обръщаш срещу своите. Това е против правилата.

– Казах ти, вие сте динозаври. Правилата вече са различни. Един по един ще си отидете. Нали си най-добрия. Къде са ти слабите точки, знаеш ли?

Ума ми прескача от проблем на проблем. Живота ми като на всеки човек е пълен с тях. Привеждам се към нея и я гледам право в очите.

– Допускаш огромна грешка. Да не си посмяла.

– Опа… – Възкликва тя като обръща таблета си към мене. – Изглежда не си отразил новата банкова такса за обработка на суми над 150 000 кредита. А формуляр 19 с декларацията попълни ли?

– Кое? – Гледам я недоумяващ. А тя само клати глава.

– Виждаш ли. Така се прави. За нищо не ставате. И аз съм много нежна в момента. Ако знаеш какви хора идват ще ти се завие свят. И сега ти предлагам една от онези рядко срещани сделки. Ще ти оставя една трета от времето, което си употребил, само от уважение, че съм това, което съм благодарение на твоите пропуски и грешки.

Присядам на тротоара и гледам хората. Знаех, че този ден ще дойде. Знаех го, но не знаех, че ще боли толкова много. Системата ме изтъргува. Като всички останали хора. А аз й дадох най-хубавата част от годините си да мачкам другите.

– Добре ли си? – Тя се навежда над мен докато се опитвам да върна въздуха в дробовете си. Направо ми го изкара.

– Върви, момиче, остави ме. Върви и не забравяй този момент. Той идва за всички.

– Име? – Докторът го погледна над очилата си и като видя ироничната му физиономия хвърли поглед към специалният асистент. Специалният асистент вдигна палката си и като я допря в гърба на Михаил, побутна го лекичко напред. А с другата ръка подаде на доктора документите на Михаил.

– Веселото Зайче Петров.

– Бихте ли поканили, – обърна се доктора към специалния агент – Веселото Зайче да заеме легнала позиция на количката, за да бъде приет официално в шеста районна морга.

– Отказвам да легна!

– Това не е молба. Дай да си спестим малко нерви. За да влезнеш трябва да те вкараме легнал на количка, покрит с ей тоя чаршаф. Единственият избор, който имаш от тук нататък е ти да избереш момента на смъртта или ние да го изберем.

И докторът вдигна малка спринцовка, и леко я разклати пред лицето си.

– Какво ще бъде?

– Отказвам да… – И той припадна от удара в тила, който специалният агент му нанесе.

Вкараха го на количката покрит с чаршаф и когато се свести първото, което усети беше някаква комбинация от болка в главата и чаршафа върху лицето си. Той избута плата и нервно седна на масата. Намираше се в дълъг коридор с неприятен сивкав цвят. Прясно боядисан.

Михаил стана от масата и се приближи до първата врата. През стъклото се виждаше познатият му вече доктор. Михаил усети нещо на ръката си и като я вдигна видя на китката си лента с номер. Много му се прииска да влезне и да му разбие главата в хубавата сива метална маса, но чу смях от дъното на коридора, и като обърна глава натам тръгна бавно към двойната врата. Побутна я и като влезна видя зала с наредени легла, върху тях няколко трупа, а в дъното остъклено помещение, в което трима играеха карти.

Тръгна бавно към стаята и без да иска бутна едно от леглата. Един от труповете се размърда и като надигна глава погледна право в него. Не изглеждаше никак мъртъв.

– Нов ли си? – Михаил кимна – Не приемай инжекцията. Има точка в наредбата, която ти дава право да отлагаш часа на смъртта поради извинителни причини от особен характер.

– Особен характер?

– Да, имаш право на спешна медицинска помощ ако си още жив, имаш право на последно обаждане. Не го използвай никога. Какво още беше… Вече ги забравих. И всеки ден отиваш и си попълваш оня формуляр ей там и го завеждаш с официален номер.

– Формуляр?

– Да. Формурляр номер 5.

И другия се отпусна назад, като сложи ръка пред очите си за да не му пречи светлината, а съседният труп промърмори.

– Питай брат ми. Той ги рецитира като стихотворение.

Михаил го погледна като вдигна неразбиращо ръце продължи към стаичката. Като го видяха тримата мъже се развикаха и засвиркаха.

– Айде! Нов имаме! Ти от кои си? Боц или формулярче?

Той ги изгледа и се усмихна.

– Така като гледам четвърти за белот. – И той се почеса зад ухото като се усмихна.

– Ей тва е! Това е! Влизай, сядай мъжки! Слушай сега. Докторчето не е лошо момче, но горкото много промито. Много съвестно си върши работата. Но ние сме му намерили цаката. Ето го и него, идва. Гледай, гледай го как върти дупенцето. Да му го схрускаш.

Те го посрещнаха с въздушни целувки и свиркания.

– Ей, докторче, как сладко го въртиш това дупенце… Ей…

– Казах ви! – Тросна се доктора като си пъхна химикалката в джоба на престилката и си намести очилата. – Аз съм хетеросексуален мъж!

– Хайде, бе докторе. Много сме самотни…

– Започвате да ме притеснявате вече. Хересвам жени, престанете!

– Докторе, много ме боли зъб. Мисля, че имам кариес. Можеш ли да ми го извадиш?

– Казах ти. Аз съм патоанатом. Или нещо подобно вече. Поне. Не съм зъболекар. Мога да го извадя, когато умреш.

– То аз официално на хартия съм мъртъв, нали? Айде, бе, докторче.

– Глупости не ми се слушат. Зъб ще му вадя… В моргата…

– Поне морфин имаш ли?

– Бе, какъв морфин, бе хора… – Доктора се подпря на стената и като разтърка очите си под очилата заговори нервно. – Откакто почнаха да ви карат тука това място вече не е моята морга! Писна ми от вас! Вие сте кретени! Всичките сте кретени тука! Като са казали, че трябва да умирате умирайте, бе! Обърнахте ми моргата на игрална зала!

– Изгони ни, бе!

– Не мога! Повярвай ми! Предпочитам да си стоя на тихо сред труповете. Не говорят, не викат, не се оплакват, не се разхождат голи напред назад… Погледни го и тоя, погледни го!

Доктора посочи един в залата, който се разхождаше гол около леглата.

– Просто не мога повече. Не мога. И тия кретени с техните наредби… Ще стоя аз тука с живи хора! Не харесвам живите хора! Харесвам си мъртвите! Не ви искам тука! Непоносимо е! Вие не спирате да говорите! Не спирате да ходите. Ходите напред назад. Мъртви сте, а се разхождате. Не мога да го поема повече това!

Те се смълчаха и го загледаха – един ядосано, друг укорително, трети съжалително.

– Какво ме гледате?! Кой ги бие тези инжекции?! Не съм учил за палач! Мислите ли, че ми е приятно!? Някой идиот измислил да ви праща да умирате, ама вие като не искате да умирате аз какво да направя! Разберете ме, тежко ми е. Пречите ми. Преди три месеца тук беше рай. Тихо, спокойно. Никой не влиза, шепот не се чува. Току щръкне някоя ръка. А сега… Карти, алкохол… От къде намерихте пиене?! Това моята бутилка ли е?

Патоанатома си взе бутилката и двама станаха и го наобиколиха. Единия взе бутилката от ръцете му, а другия хвана доктора за рамото и като натисна, накара го да седне на един стол.

– Виж кво, докторче. Не сме те преклецали само защото те виждаме, че си душичка. Не искаме да пратят някой цербер на твое място. Но пиенето няма да пипаш, защото страшно. Разбра ли?

– Да. – Погледна го уплашено патоанатома и си намести очилата.

– От тук нататък всеки ден ще искаш по една бутилка към провизиите, които ти носят. За медицински нужди. Агорафоб ли беше. Не можеш да избягаш. Въвеждаме нови правила. От сега натътак ти ще попълваш формулярите. И като докарат нов първо ще му четеш правата, както трябва, не по устав. Ясно ли е? Аман от изпълнителни страхливци. Нека си знаят правата. – И той така го стисна за врата, че патоанатома леко простена:

– Ясно. Боли, боли… Но моргата ми ще се напълни с живи хора…

– Точно така. Ще се напълни. И тогава ще си направим малка революцийка. И всички ще я напуснем. Пийй и слушай сега. Първо ще вземеш кода за вратите отзад…

Съдържание

Диагонал.Черно.2. 

Път с предимство

Романтик

Неортодоксално

Заедно под Слънцето

Пътят към щастието

Далекогалактическо съобщение

Казино роял

Приятелче

Дланите на татко

Проверка

Чакалнята

Грахът ми е сърдит

Новите асансьори

Топло сърце

Богатства

Всеки според аршина му

Ноевият ковчег

Нов човек

Спасителна капсула

Пианде

Баркод

Дяволското гърло

Интермедията свърши

Удостоверение

Императора Слънце

Изненада

Искрено и грозно

Няма друга

Театрално представление

Нов живот

Правилна грешка

Рози ухаещи на живот

Библиотекарят

Луди хора

Не точно

Обрат

Любопитство

Провидението

Еzek bolgárok!

Старият пират се завръща

На езерото

Надежда

Райна затвори бавно вратата и с тихи стъпки отиде до кухнята, където отвори второто чекмедже, извади кутия с хапчета и си взе едно розово. На кутията пишеше „Първа помощ“, а хапчетата вътре бяга разделени на сектори по цветове като на всеки сектор пишеше „главоболие“, „силен стрес“, „високо кръвно“, „силна болка“ и т.н.

Тя отиде до чешмата, наля си вода и глътна хапчето. Не беше оставила чашата до мивката и на вратата се звънна като се чу гласа на жена:

– Инспектор четвърта степен на рутинна проверка. Отворете вратата.

Райна се приближи и отвори вратата.

– Заповядайте. Но ще ви помоля да бъдем по-тихи, тъй като съпруга ми си почива.

– Няма проблем. – Инспекторката влезна навътре, а след нея вървеше русо момче на не повече от петнайсет, което носеше камера на рамото си и таблет на лявата ръка като постоянно пишеше нещо върху него. Инспекторката влезна в кухнята и спря до една бегония. Вдигна устройство с широк екран, което сканира растението. – Виждам, че тази бегония тубероза е лицензирана. Имате ли домашни любимци?

– Котка. – Райна се поколеба – Две, възрастни котки с временно разрешително.

– Кучета имате ли? – Инспекторката сканира няколко стръка магданоз в една чаша и я погледна внезапно. – Този магданоз е с изтекъл срок на годност миналата година.

– Аз го сложих във вода и той още не е увяхнал. Не зная защо…

– Аз ще ви кажа. Алчните търговци са го прихванали и ви го продават без да имат разрешително за него. – Тя се обърна към русото момче, което я гледаше с хлъднокръвно безразличие. – Запиши проверка на производителя и на търговеца. Това е безобразие и ще платят скъпо. Не чух за кучето.

– Приспахме го. Беше с временно разрешително, но то изтече през февруари. Мъжът ми го закара при ветеринаря и…

– Искам да видя двора. – Инспекторката отвори вратата на верандата и излезна на двора като по пътя сканираше различни растения. – Тези петунии дават лоши показания, поливайте ги само сутрин. И им сложете хумустим за да растат по-добре.

Райна кимаше с глава, а инспекторката слзна в тревата и като свали датчика огледа безизразно двора. Тишийната стана неловка и Райна се опита да я разчупи:

– Имам невероятна градина с орхидеи. Фаленопсисите ми са ходили на изложба.

– Не ме интересува вашата изложба. От сега мога да ви кажа, че ще се направя на ударена за тиквата, която сте насадили под онези дъски там, но не съм сляпа. Пълно е с нарушения. Виждам краставица скрита сред онези космоси там. Имате квота за 5 нелицензирани корена, вие отглеждате девет. Видях и шест седмични домати зад перуниките. Перувниките ви са лицензирани, но ако ги снимам ще излезне истината, нали? Хибрид са. Кой ви дава право да си създавате хибриди?

– От пчелите е. Не мога да ги спра да опрашват…

– Тия ги разказвай а някой друг. Пчелите отдавна не правят нищо като хората. Това са ви 4 допълнителни кредита за новия сорт. Или го вадите на секундата и го товаря за проверка в лабораторията. Тази ябълка е с изтекъл лиценз, след плододаване да се отсече.

– Но тя е садена от татко.

– Добре, ще изпратя екип утре да я отсече за да ви спестя агонията. И тази дюла. Мислите, че ни виждам ашладисаната круша върху нея. За идиоти ни мислите, а? До тук мога да ви съставя такъв акт, че ще забравите за нелицензираните семена завинаги.

– Но какво да направя като са толкова скъпи. Една капсула за едно растение е по-скъпа от всичко, което дори хибридните сортове могат да дада като добив. По-евтино е да си ги купиш зеленчуците от магазина.

– Ами купувайте си ги от магазина. Какво, да се отровите ли искате?! Знаете ли какво отглеждате, знаете ли какъв ви е произхода на семената? За какво мислите, че е всичко това. Ако не сме ние да ви пазим ще се изтровите. Държите се като малки деца. Засрамете се. Аз ли да ви пазя. – Инспекторката се задъха и под мишниците й започна да се образува топла влага. – Влизам оня ден в двора на една, гледа патладжани. Ма, казвам, това е забранено със закон няма да ви казвам от кога. А тя ми казва, че не знаела. Казвам й това е отровно, бе. Не знаеш ли, че е отровно. И докато го кажа една кокошка тръгва да тича между краката ми. Едва не ме накълва. Салмонела ще си докара. Това няма оправяне. Ако й напиша всичко, което видях, ще й вземат и къщата. Какви сте такива бе хора?! Нямате ли поне малко инстинкт за самосъхранение!

В този момент мъжа на Райна изкочи от точилка в ръка

– Крадци, убийци! Да ми се махате от къщата или ще ви избия всичките!

Райна се спусна към него и се опита да го възпре, но той продължи да крещи като размахваше точилката.

– Главичките ще ви размажа. Първо направихте квоти. Вие ще произвеждате не повече от 4 тона касис, не повече от 40 тона череши. Махнахте националния ни стандарт. Напълнихте хрантата с химикали! После унищожихте депозитите със семена. После започнахте да ни набутвате вашите ГМО семена, модифицирани култури, които не дават семе. Трябва да купуваш всяка семка. После забранихте семената, които си имахме за да ни накарате да загубим всичко.

– Я стига вече! – Опита се да го прекъсне инспекторката. – Глобата за тормоз над длъжностно лице може и до затвор да стигне.

– Завор ли? Че това какво е! Или ще ви ям боклудживите зеленчуци пълни с полимери или ще ви плащам глоби. Да ви плюя на новия свят. За нищо не ставате. Да си омиташ дебелия задник от двора ми преди да съм те пребил с тая тояга.

– Ще извикам органите на реда.

– Айде викай, ще ти е последното викане. Кълна се.

– Моля те, успокой се. – Радка едвам го удържаше. – Всичко ще им дам. Моля ти се..

– Не се напъвайте госпожо. Съпруга ви явно не знае, че сме тук за да го пазим от него самия. Очевидно имате нужда от защита. Ще ви изпратя и комисия за семейното насилие. Като гледам…

– Ах ти гадино ниедна, да се махаш от тука веднага! – Райна не можеше повече да го удържа и той се спусна с тоягата след инспекторката. Тя побягна като подплашен плъх, а младият й сътрудник побягна в обратна посока. В дъното на двора инспекторката спря зад ореха и задъхано зацвърча:

– И този орех да се отсече. Всичко тука ще се отсече! – Крещеше фалцетно тя докато надничаше зад дънера.

– Главата ще ти отсека, гнида такава… – Той лашкаше с тоягата по ореха, а Райна седна на земята и започна да плаче. Че то това живот ли беше…

Този разказ е част от книгата „Кабинковият лифт“ – можете да закупите тук.