Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано… И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:

– Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:

– Кажи, бе слонски гъз!

Не мога, просто не мога… Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:

– Как са децата? Къде е жената?

– Отлетя нанякъде… – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.

– Ако се върне поздрави я от мен.

– Непременно! – Махва ми и той и отлита.

Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.

– Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.

– Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.

– Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.

– Да спукаш гума!

– Да ти се скъса въжето дано!

– Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!

– А твойта да…

Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят…

На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.

– Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.

Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.

– И ти ли, бе, шефе… – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.

– Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш…

Гледам го като бито куче:

– Защо трябва да напускам?

– Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути…

– Е… – Заеквам аз, а той се хили приветливо:

– Уволнен си… – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!

И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е… Въздухар. Какво да кажа.

След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.

В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.

– Търсиш ли си работа?

Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:

– Колко печелеше на предната работа?

– Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.

– Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.

– Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.

– Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.

Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.

– Не е ли по-добре жена… – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:

– Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.

В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.

По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:

– Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.

– Чакай, бе, жена…

– Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го…

Звъня му леко притеснен:

– Ам… Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:

– Забравих да ти кажа… Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?

– Ам… – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..

Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.

– С тебе ще се разберем… – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.

Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..

Правим хиляди неща за да стигнем до мястото, на което ще се чувстваме щастливи. Ровим в една голяма септична яма с надеждата, че ще получим няколко дни почивка под Слънцето. И затова историята Бубарак има колкото банално ежедневен характер толкова и съвсем концептуален. Какво щеше да бъде ако не сме склонни да ровим една септична яма? Какво щеше да бъде ако можехме да прескочим залога и да се окаже, че дните за почивка и удоволствия са си по условие наши, а не трябва да ни бъдат подарявани или да разменяме душата си за тях.

Дали ще става въпрос за военна повинност или за ангажимента ни по гражданските ни права и задължения или друг ангажимент натоварен върху нас или поет от нас. Няма никакво значение. Важното е, че оплитането в тази мрежа води до размяната на времето ни срещу нещо, което би трябвало да е по условие наше. А за да сме част от обществото не е.

Разказът Бубарак е част от книгата Кабинковият Лифт.

Натурализма в едно повествование винаги рискува да подразни сетивата и може би това е неговата цел. Ако историята бе представена в картина щяхме да говорим за абсолютизъм, но понеже формата е друга и изразните средства са други за реализъм винаги ще е трудно да се говори.  След като литературата не може да претендира за абсолютизъм поради естественият си художествен характер и кодировка, най-близката й точка до реализма се явява диалога. При него липсват дългите описателни картини, в които може да се прокрадне елемент на оценка и единствената оценка оставена в ръцете на автора е това до каква степен ще засили интензитета или тежестта на казаното в рамките на набелязания дискурс. Или с други думи казано текста не може да се освободи напълно от метафизическата си функция, но максимално усилие за това е положено. Текста говори за себе си и поставя оценка за себе си единствено чрез самозаявяването си като дискурс. Диалога оставен като доминиращ в повествованието е носител на основната информация и цялата емотивна функция се прехвърля върху него, защото сюжета се осъществява през изказване на недоизказаните неща. Онези неща, които стоят скрити зад фалшивите фасади.

Такъв вид натурализъм и максимално доближаване до реализма винаги рискува да подразни. Но истината е, че дразнението е неговата цел, тъй като има изобличителен характер. А не оценяващ характер. Какво ще почувства е оставено на читателя, отправните точки, обаче са маркирали дефектирала и корумпирана система, която едвам пази границите на аномалиите си и нормите си.

Такива истории се разказват най-добре чрез диалог, защото така читателят остава сам срещу текста. Авторът е единствено стенографирал проблема, който трябва да бъде изобличен и се е постарал да се скрие максимално от картината. Авторът и неговият мироглед никога не могат да се скрият напълно от повествованието. Но има истории, в които сюжета трябва да бъде оставен в речевия дискурс и максимално в оценъчната система на субекта. През речевия дискурс виждаме повече от света на персонажите отколкото ако отделим десетки страници да опишем поведението им, причинно следствените връзки и т.н, които биха били свойствено съдържателно копие на сюжета. Колкото по-изобличителна е пряката реч толкова по-пестеливи са описанията.

Бъдеще, минало, настояще. В малката си чантичка съм събрал всичко, което човек може да поиска и не би искал да загуби. Събирам ги старателно. Взимам си от всеки който каквото ми даде. И от мъжа, който не обича фантастика, но всеки ден я живее. И от жената, която не обича съвременния свят, но активно се съобразява с всяка глупост, която й пласират. И от момчето, което си пилее времето на компютърната игра и от момичето пред огледалото, което си брои пъпките в очакване да стане жена. Всички те ми дават всичко, което имам.

А аз като един находчив търговец продавам го, пускам го на търг и го осребрявам. Вярно, една част по-скъпо, друга по-евтино – всяко време на всеки човек струва различно. В четвъртък отивам на борсата и всичко, което съм събрал го пласирам като топъл хляб.

– Ей, поета. Пак се размечта! – Чувам гласа на колегата ми как се опитва да ми развали удоволствието. – Отнесе се някъде!

– Отнесох се, където ми харесва. Гледай си евтините листи и не се закачай с най-добрите.

– Чухте ли го, вече се мисли за най-добрия.

– Не просто най-добрия. Бог съм!

Борсата отваря след минути, прав е. Малко съм се размечтал. Днес търгувам много скъпи акции, които придобих през последните дни и нямам търпение да ги развържа. Ето, че отвори.

Предлагам на клиента си бъдещето на малко генийче от Арканзас. Около 25 години от живота му. Доста скъп пакет от акции ако успеят да го осребрят правилно. Клиента ми мърмори нещо от другата страна, а аз гледам колегата си нагло в очите:

– Продадено!

– Предлагам миналото на вдовица от 15 години! – Чувам глас зад мен и аз започвам на свой ред:

– Предлагам настоящето на младо семейство с две деца…

И това продължава цял ден. Деня на търговеца. Така го наричаме. Обикаляме постоянно сред хората и им взимаме от където каквото можем. Един изкарал последните десет години в изплащане на апартамент – взимам му ги. Друг заложил следващите 4 дни от живота си на някоя игра, взимам му ги. Трети си заложил целия живот на някоя кауза – взимам му я.

Аз съм събирач. Номад съм. Постоянно се движа. И трябва да призная, че това, което хората захвърлят на произвола е безценно, но те просто не го знаят. Ако знаеха, че могат да продадат времето си по-скъпо нямаше да го пилеят толкова евтино, нали? Понякога им го изкупувам, понякога им го заменям, а понякога просто им го отнемам. Според това как са си подредили живота. Абсолютно всеки има някакво време за губене. Независимо дали ще го взема от миналото му пълно с грешки, настоящето пълно с необмислени действия или бъдещето изпълнено с очаквания и залози. Всеки е заложил на нещо и има какво да загуби.

– Твой ред е да поемеш новия за обучение. – Казва ми самодоволно колегата, като ми намига и кимва към едно красиво момиче. Тя стиска една чантичка и ме гледа самонадеяно.

– Тръгвай с мен. – Казвам й. – Извади късмет.

Тя се усмихва и тръгва с мен. Малко ми е подозрителна, но щом трябва да се обучаваме ще се обучаваме.

– Виждаш ли, ние сме случители на системата и имаме достъп до всички данни на всички хора. Ние можем да решим къде да ударим, кой срок да притиснем, от къде да извадим дивидент. Много рядко ти е разрешено да предложиш на човека частична договорка и това става само по твоя преценка, и само в ситуациите, в кото ти намираш, че това ще повиши стойността на времето му за последващо събиране.

– Разбирам. – Гледа ме тя и си записва.

– Ето този търговец. – Спирам я до едно магазинче и й посочвам магазинера. – Да го проверим. Какво виждаме за него? Ипотека на къщата, заем при лихвар, малък, не си заслужава. О, пенсионен фонд. Да погледнем, о! Ето я златната кокошка. Но чакай, сина му е в университета. Кое ще бъде по-доходно – да вземем миналото на този човек сега или да вземем бъдещето на сина му, но догодина. Разбираш ли процеса?

Тя само кима с глава и си записва.

– Питам те. Ти кое ще избереш?

Тя спира да пише и като сваля тефтера надолу ме поглежда.

– Хайде да го попитаме. Нека той избере.

– Само в името на обучението, – съгласявам се – само този път. Хайде да го попитаме. Нека те видим какво можеш.

– Здравейте господине, – заговаря го тя – пенсионната ви полица се прекратява поради неподаване на важен документ по директива 1463. – И от там се започва едно осукване, премятане, салта и крайния резултат. Линейката го изнася само 45 минути по-късно.

Гледам я колко безсърдечно го уби и ми става страховито. Взе му всичките спестявания и в един миг погаси полицата, защото той няма да може да я ползва.

– Признавам ти го, ти си едно ново измерение. Ние гледаме поне да остават живи.

– Вие сте динозаври. Скоро ще ви подменят всичките.

– Как така ще ни подменят? Хората, които ти видя в тази зала са сред най-добрите в света.

– Няма такова нещо. Вие сте неефективни, работите мудно, старомодни сте и не довеждате нито един процес докрай. Това вече не се котира. Искат се максимална ефективност, иска се кураж и хладнокръвие, които вие просто не притежавате.

– Аз ли не го притежавам?! – Обиждам се съвсем откровено. Аз, учителя слушам ученичката да ме наставлява. – Аз мога всичко. Аз съм източил толкова колкото ти за цялата си кариера няма да можеш.

– Сигурен ли си? – Отваря си тя тефтерчето и ми показва една цифра. – И това е само от периода на обучението ми.

Гледам я и примигвам. Срещу мен стои живо чудовище в тялото на красива жена. Вече даже не ми се струва толкова красива.

– Казваш ми, че си най-добрия. Гледам те как се перчиш. Я да те видим.

– Моля? – Възклицавам аз и я гледам как си рови в таблета. – Малка нахалница, как смееш да се обръщаш срещу своите. Това е против правилата.

– Казах ти, вие сте динозаври. Правилата вече са различни. Един по един ще си отидете. Нали си най-добрия. Къде са ти слабите точки, знаеш ли?

Ума ми прескача от проблем на проблем. Живота ми като на всеки човек е пълен с тях. Привеждам се към нея и я гледам право в очите.

– Допускаш огромна грешка. Да не си посмяла.

– Опа… – Възкликва тя като обръща таблета си към мене. – Изглежда не си отразил новата банкова такса за обработка на суми над 150 000 кредита. А формуляр 19 с декларацията попълни ли?

– Кое? – Гледам я недоумяващ. А тя само клати глава.

– Виждаш ли. Така се прави. За нищо не ставате. И аз съм много нежна в момента. Ако знаеш какви хора идват ще ти се завие свят. И сега ти предлагам една от онези рядко срещани сделки. Ще ти оставя една трета от времето, което си употребил, само от уважение, че съм това, което съм благодарение на твоите пропуски и грешки.

Присядам на тротоара и гледам хората. Знаех, че този ден ще дойде. Знаех го, но не знаех, че ще боли толкова много. Системата ме изтъргува. Като всички останали хора. А аз й дадох най-хубавата част от годините си да мачкам другите.

– Добре ли си? – Тя се навежда над мен докато се опитвам да върна въздуха в дробовете си. Направо ми го изкара.

– Върви, момиче, остави ме. Върви и не забравяй този момент. Той идва за всички.

– Име? – Докторът го погледна над очилата си и като видя ироничната му физиономия хвърли поглед към специалният асистент. Специалният асистент вдигна палката си и като я допря в гърба на Михаил, побутна го лекичко напред. А с другата ръка подаде на доктора документите на Михаил.

– Веселото Зайче Петров.

– Бихте ли поканили, – обърна се доктора към специалния агент – Веселото Зайче да заеме легнала позиция на количката, за да бъде приет официално в шеста районна морга.

– Отказвам да легна!

– Това не е молба. Дай да си спестим малко нерви. За да влезнеш трябва да те вкараме легнал на количка, покрит с ей тоя чаршаф. Единственият избор, който имаш от тук нататък е ти да избереш момента на смъртта или ние да го изберем.

И докторът вдигна малка спринцовка, и леко я разклати пред лицето си.

– Какво ще бъде?

– Отказвам да… – И той припадна от удара в тила, който специалният агент му нанесе.

Вкараха го на количката покрит с чаршаф и когато се свести първото, което усети беше някаква комбинация от болка в главата и чаршафа върху лицето си. Той избута плата и нервно седна на масата. Намираше се в дълъг коридор с неприятен сивкав цвят. Прясно боядисан.

Михаил стана от масата и се приближи до първата врата. През стъклото се виждаше познатият му вече доктор. Михаил усети нещо на ръката си и като я вдигна видя на китката си лента с номер. Много му се прииска да влезне и да му разбие главата в хубавата сива метална маса, но чу смях от дъното на коридора, и като обърна глава натам тръгна бавно към двойната врата. Побутна я и като влезна видя зала с наредени легла, върху тях няколко трупа, а в дъното остъклено помещение, в което трима играеха карти.

Тръгна бавно към стаята и без да иска бутна едно от леглата. Един от труповете се размърда и като надигна глава погледна право в него. Не изглеждаше никак мъртъв.

– Нов ли си? – Михаил кимна – Не приемай инжекцията. Има точка в наредбата, която ти дава право да отлагаш часа на смъртта поради извинителни причини от особен характер.

– Особен характер?

– Да, имаш право на спешна медицинска помощ ако си още жив, имаш право на последно обаждане. Не го използвай никога. Какво още беше… Вече ги забравих. И всеки ден отиваш и си попълваш оня формуляр ей там и го завеждаш с официален номер.

– Формуляр?

– Да. Формурляр номер 5.

И другия се отпусна назад, като сложи ръка пред очите си за да не му пречи светлината, а съседният труп промърмори.

– Питай брат ми. Той ги рецитира като стихотворение.

Михаил го погледна като вдигна неразбиращо ръце продължи към стаичката. Като го видяха тримата мъже се развикаха и засвиркаха.

– Айде! Нов имаме! Ти от кои си? Боц или формулярче?

Той ги изгледа и се усмихна.

– Така като гледам четвърти за белот. – И той се почеса зад ухото като се усмихна.

– Ей тва е! Това е! Влизай, сядай мъжки! Слушай сега. Докторчето не е лошо момче, но горкото много промито. Много съвестно си върши работата. Но ние сме му намерили цаката. Ето го и него, идва. Гледай, гледай го как върти дупенцето. Да му го схрускаш.

Те го посрещнаха с въздушни целувки и свиркания.

– Ей, докторче, как сладко го въртиш това дупенце… Ей…

– Казах ви! – Тросна се доктора като си пъхна химикалката в джоба на престилката и си намести очилата. – Аз съм хетеросексуален мъж!

– Хайде, бе докторе. Много сме самотни…

– Започвате да ме притеснявате вече. Хересвам жени, престанете!

– Докторе, много ме боли зъб. Мисля, че имам кариес. Можеш ли да ми го извадиш?

– Казах ти. Аз съм патоанатом. Или нещо подобно вече. Поне. Не съм зъболекар. Мога да го извадя, когато умреш.

– То аз официално на хартия съм мъртъв, нали? Айде, бе, докторче.

– Глупости не ми се слушат. Зъб ще му вадя… В моргата…

– Поне морфин имаш ли?

– Бе, какъв морфин, бе хора… – Доктора се подпря на стената и като разтърка очите си под очилата заговори нервно. – Откакто почнаха да ви карат тука това място вече не е моята морга! Писна ми от вас! Вие сте кретени! Всичките сте кретени тука! Като са казали, че трябва да умирате умирайте, бе! Обърнахте ми моргата на игрална зала!

– Изгони ни, бе!

– Не мога! Повярвай ми! Предпочитам да си стоя на тихо сред труповете. Не говорят, не викат, не се оплакват, не се разхождат голи напред назад… Погледни го и тоя, погледни го!

Доктора посочи един в залата, който се разхождаше гол около леглата.

– Просто не мога повече. Не мога. И тия кретени с техните наредби… Ще стоя аз тука с живи хора! Не харесвам живите хора! Харесвам си мъртвите! Не ви искам тука! Непоносимо е! Вие не спирате да говорите! Не спирате да ходите. Ходите напред назад. Мъртви сте, а се разхождате. Не мога да го поема повече това!

Те се смълчаха и го загледаха – един ядосано, друг укорително, трети съжалително.

– Какво ме гледате?! Кой ги бие тези инжекции?! Не съм учил за палач! Мислите ли, че ми е приятно!? Някой идиот измислил да ви праща да умирате, ама вие като не искате да умирате аз какво да направя! Разберете ме, тежко ми е. Пречите ми. Преди три месеца тук беше рай. Тихо, спокойно. Никой не влиза, шепот не се чува. Току щръкне някоя ръка. А сега… Карти, алкохол… От къде намерихте пиене?! Това моята бутилка ли е?

Патоанатома си взе бутилката и двама станаха и го наобиколиха. Единия взе бутилката от ръцете му, а другия хвана доктора за рамото и като натисна, накара го да седне на един стол.

– Виж кво, докторче. Не сме те преклецали само защото те виждаме, че си душичка. Не искаме да пратят някой цербер на твое място. Но пиенето няма да пипаш, защото страшно. Разбра ли?

– Да. – Погледна го уплашено патоанатома и си намести очилата.

– От тук нататък всеки ден ще искаш по една бутилка към провизиите, които ти носят. За медицински нужди. Агорафоб ли беше. Не можеш да избягаш. Въвеждаме нови правила. От сега натътак ти ще попълваш формулярите. И като докарат нов първо ще му четеш правата, както трябва, не по устав. Ясно ли е? Аман от изпълнителни страхливци. Нека си знаят правата. – И той така го стисна за врата, че патоанатома леко простена:

– Ясно. Боли, боли… Но моргата ми ще се напълни с живи хора…

– Точно така. Ще се напълни. И тогава ще си направим малка революцийка. И всички ще я напуснем. Пийй и слушай сега. Първо ще вземеш кода за вратите отзад…

Цвети влезна в кухнята и се загледа в мивката.

– Мило… – заговори тя без да се обръща към съпруга си. – Тук най-накрая се зароди нов живот.

– Моля? – той усети нотка на подигравка и мигновено се ядоса. – Сега какво?

– Не, че нещо. Нали знаеш дупката в плота, която стана от водата, която не забърсваш. И нали знаеш дъската, която монтира за да не се срине плота?

– Пак ли се започва…

– Не. Напротив. Поема в съвсем нова посока. – Тя си извади телефона да снима. – На твоята летва е поникнала чушка.

– Моля? – той стана и дойде при нея в кухнята. – И от къде знаеш, че е чушка, а не е домат?

– Защото съм селско чадо, нали знаеш. Била съм на село при баба и дядо. Виждала съм домат. Това е пет сантиметрова чушка. Скоро ще цъфти.

– Омръзна ми от твоите подигравки. Няма да изпечеш един хляб като си била на село, ами се занимаваш с мене.

– Аз ти казах, не държа да сменяш плота. Новият плот може да стои зад канапето още година и половина. Нямам нищо против. Но аз на това нещо хляб няма да меся. Опитвам се да гледам на нещата от веселата им страна. Гледай сега. Ако ми трябва нещо от шкафа няма нужда да отварям вратичката. Мога да бръкна през дупката до батерията и да си го взема. Виж. – и тя бръкна с ръка през дупката и се опита да вземе нещо. Хвана един сапун и го извади. – Виждаш ли. Ти правиш живота ми само по-лесен. Освен това като порасне чушката можеш да ми я изпържиш с доматен сос.

– Какво искаш, бе, човек. – Той се хвана за главата. – Събота е. Почивам си! Защо постоянно ми правиш забележки? Какво искаш сега. Да стана да сменям плот ли?

– Не. Аз предлагам да изчакаме чушката да порасне и тогава. – усмихна му се тя и се подпря на плота, който леко изскърца въпреки шкафовете, които го подпираха отдолу.

– Добре! Добре! Петнайсет години намеквания, дрънкане! Денонощно! Няма мира с тебе!

И той отиде и измъкна новия плот зад канапето. Нареди си столове, начерта си отвора на мивката. Мери, мисли, гледа и хвана зегето. Отряза перфектния кръг. Зарадва се и като се подпря на него счупи плота на две.

– Дявол да го вземе! – развика се и за малко да удари зегето в земята. – Отивам за нов плот!

– Да ти помогна да изхвърлим счупения плот?

– За сега ще го подпра на терасата зад пейката. По-нататъка ще го изнеса.

Ясно, каза си тя. Остава тук завинаги.

След два часа той се върна с нов плот и го постави пак на столовете за да изреже отвора за мивката. Изряза го без да го счупи и отиде да демонтира стария плот.

– Мило, нали знаеш, че миналата година говорихме да преместим пералнята тук в кухнята?

– Е?

– Ми така и така цялата кухня е разглобена…

Той я погледна и душата му се взриви навътре. Изкара пералнята от банята и я премести в кухнята. Оказа се, че не стигат петнайсет сантиметра и трябва да стесни един от кухненските шкафове.

– Отивам за винтчета. – и той излезна. Върна се след половин час леко ободрен. Може би не беше толкова лоша идея всичко това. Сега тя пак ще започне да готви. Няма повече оправдания.

Разглоби един от шкафовете, ряза, мери и след два часа като се изнерви порядъчно го сглоби. Разкачи стария плот и го изнесе на терасата при счупения плот. Тръгна да връзва пералнята.

– Ей, това кранче не става за нищо. Ей сега ще дойда. – и той излезна. Върна се след час с новото кранче. Но стана късно и остави сглобяването за следващият ден.

В неделя станаха и от сутринта захванаха.

– Разбираш ли какъв е проблема? – започна той. – С тебе няма миг покой. Петнайсет години така! Все нещо ще измислиш за да не ме оставиш да си почивам.

Върза пералнята и подреди шкафовете. Но се оказа, че е изрязал отвора за котлоните с цели пет сантиметра погрешно.

– Отказвам да ходя за нов плот! Ще го вържа на една страна!

– Добре. Ако може…

– Може. Просто от едната страна ще има луфт от пет сантиметра.

– Дупка ли имаш предвид? До котлоните?

– Да. Но мога да сложа една летва…

Тя му се усмихна. Че какво е един тънък процеп от 5 сантиметра между стената и плота.

Той монтира котлоните, намести фурната и се оказа, че бормашината му не работи.

– Отивам да търся друга бормашина… – и той излезна. Върна се след два часа. Беше взел от някъде бормашина и като влезна в кухнята загледа се в плочата, която беше вързана на стената. – Знаеш ли, че долу в гаража имам същата чисто нова. Мога да я сменя.

– Сигурен ли си?

– Ще я сменя. – и той отиде да донесе новата плоча. Свали старата и тръгна да лепи новата, но се оказа, че лепилото му е старо, изсъхнало… – Отивам за лепило…

Върна се доста усмихнат. Виждаше му се края. Опита се да залепи плочата и я накара да я подпира заедно с него. Подпираха дълго и накрая плочата се захвана за стената. Намести плота, върза шкафовете за плота, намести фурната, котлоните. И даже сложи силикон по ръба на плота.

– Доволна ли си? Два дни! Два дни от живота ми! Петнайсет години! Сега ще ми изпечеш ли едни топли хлебчета, жено, която си ходила на село при баба си?

Тя захвана да меси и час по-късно отвори фурната като много се изненада.

– Мило, фурната не работи…

Той я погледна като само примигваше. Заклати глава и продължи да гледа телевизия без никакъв коментар.

– Ще я погледнеш ли?

– Сега ли трябва да я гледам?

– Ако искаш може след няколко дни. – Но той не реагира. – Добре тогава! – Тя свали престилката и излезна. Върна се след два часа с нова фурна и някакъв непознат.

– Този кой е? – мъжа й доста се подразни.

– Приятел на приятел. Ще ми монтира новата фурна.

– И аз мога да ти монтирам фурната! – мъжа й наистина се ядоса.

– Сега ли да я монтираш? Попринцип мога да почакам. Година, две… Не бързам за никъде.

Приятеля на приятел тихичко се завъртя около новата фурна. След половин час се приближи до тях.

– А старата фурна искаш ли да ти я сложа на терасата? Ще си имаш още една отвън.

– Нали не работи? – изненада се Цвети. Целия този фарс й дойде в повече.

– Не, работи си, беше й разкачен кабела. Видях, че имаш кабел отвън за лампа, но няма лампа. Направо с ключа от вътре ще си я пускаш.

Цвети примигна няколко пъти и като събра целия си чар се обърна към него с най-лъчезарната си усмивка:

– Ти беше ли женен…

Вселенската академия всяка учебна сесия изпращаше студенти на изследователски мисии. Този път при тях бяха на обучение голяма група от индивиди с размери на молекулярно ниво. Те бяха много, бяха упорити, бяха малко шашави и прекрасно се справяха с хаоса на квантовата физика. Да го кажем съвсем честно бяха едни от любимите ученици в академията заради своите миниатюрни размери и простият факт, че никой на практика не знаеше дали въобще присъстват на занятията. Въпреки това редовно се изпращаха доклади към родната им планета колко много информация са усвоили по време на своето обучение.

Натовариха ги на миниатюрните им кораби и ги изпратиха на първата им изследователска мисия. Задачата им беше да изучат генома и функционирането на раса в слънчевата система като на Земята пристигнаха 48 кораба. Истината е, че изпратиха 50, но два от тях объркаха планетата и още търсят живот на Марс. С тяхната упоритост, си помислиха гордите им преподаватели, много е възможно и да го открият.

И така 48 кораба си намериха 48 човеци и нахлуха с взлом в телата им. Всеки отбор имаше собствена адженда и трябваше да направи изследване над различен аспект или част на човешкото тяло. Списъкът беше много дълъг и на група 14 й се падна централната нервна система. Тялото, в което се намираха беше на землянина Пашов, който до този момент водеше съвсем нормален, според обичайните разбирания, живот.

Те разпънаха централния си щаб на свръх ключово място близо до амигдалата точно на връзката между двете полукълба на мозъка и започнаха активните си изследвания. На пръв поглед не оказваха никакво влияние над живота на Пашов, но за зоркия поглед на неговата съпруга доста необичайни неща започнаха да се случват. Например той започна да се осамотява в тоалетната като непрестанно четеше. Стана вглъбен. Толкова много четеше, че тоалетната се запълни с книги, а тя това съвсем не го намираше за приемливо. Освен това той много внезапно започна да забравя годишнината им, къде стоят кърпите, коя е колата им и така нататък. Списъкът ставаше все по-дълъг, но когато Пашов седна в един ресторант и без нито един урок по пиано изсвири Фюрелизата на Бетовен на черния красив роял тя разбра – нещо много смътно става в душата му и е време да се вземат мерки.

– Никола! – сбърчи тя вежди пред вратата на тоалетната – Аз зная какво става с тебе! Ти изживяваш кризата на средната възраст! Чела съм за тия работи. От седемнайсет години сме заедно и за пръв път си странен! Да излизаш веднага от там! Отивме на лекар!

Той примигваше в недоумение. Как да й признае, че оня ден се събуди в метрото и не си спомняше как е стигнал до там. Сякаш беше отвлечен от извънземни. Затова без да спори се съгласи с нея. Но някакъв странен порив в него се съпротивляваше. Той толкова свикна с това място, с тази малка уютна стая, с тази чиния, че не можеше… Просто не можеше да излезне. Заключи се вътре и нещата се влошиха.

През това време в драгоценната му Амигдала, така важна за психиката му,` течеше оперативка. Миниатюрните изследователи бяха изкарали уникалните си микро таблети и с детско настървение коментираха уникалните си открития. Като начало те бяха открили, че спомените и информацията се съхраняват в цялата нервна система. Както в церебралната, така и в церебеларната и тази информация постоянно циркулира. Трайните спомени обаче се запаметяват на най-разнообразни места в тялото като с тази функция са натоварени и другите органи. Например, когато правеха сондаж в прасеца на левия крак те без да искат прекъснха връзката на централната нервна система със влакно, което явно беше важно, защото Пашов обърка етажа, на който живее. И известно време се лута между етажите.

– Това бяхме ние. – вдигна ръка малка групичка и това предизвика смях сред останалите. – Не се смейте. Вие как шунтирахте оня нерв, когато забрави как се казва.

– Без да искаме го прекъснахме. – заоправдава се друга групичка – Освен това той тогава беше пиян. Не се брои.

– Ами те, докато ровеха под нокътя на десния му палец…

– Търсехме връзката между движението на информацията и двигателната функция на пръстите! От къде да знаем, че ще отключи някакви странни рефлекси!

– Стига, стига… – надвика ги ръководителя на глупата – Стига вече! Нашата мисия в това тяло приключи. Ние разбрахме, че информацията се записва на най-различни места. Разбрахме, че като нараним някоя тъкан и спомените запаметени в нея си отиват. Всеки орган в човешкото тяло съхранява купища информация и когато не функционира добре централната нервна система има затруднен достъп до тази инфомация. Научихме страшно много и е време да напуснем това тяло. Но преди да си тръгнем трябва да намерим начин да върнем изследвания обект във вида, в който го заварихме. Ние харесваме това тяло, нали? Ние харесваме как тя му готви, нали?

– И други работи харесваме, които тя прави… – каза някой и всички се засмяха.

– Стига, стига… Да поговорим за проблема с тоалетната. – и всички се смълчаха. – Кой и къде пипна преди да се появи тази мания с тоалетната? – пълна тишийна. – Хайде сега. Чухте какво става. Той вече не иска да излезне от там. Тя иска да го изгони от къщи. Мислете!

– Може би нещо с очния нерв…

– Глупости! Аз лично работих там!

– Имате две седмици преди да напуснем тялото. Искам да го намерите и да го поправите! Мисията ви е проста.

– Да бе, да… Проста. Четири месеца ровим и сега било просто… – започнаха да сумтят всички като си взеха инструментите и тръгнаха по цялото тяло на Пашов да търсят къде се корени проблема.

През това време в живота на семейство Пашови нещата бяха ескалирали до неузнаваемост. След като две седмици тя му дава храна и напитки през леко открехната врата търпението й се изчерпа и тя нахлу вътре с взлом. Часове по-късно двамата седяха при известен психотерапевт, който ги гледаше с почуда. Тя беше бясна, косата й беше щръкнала сякаш е бъркала по контактите, а очите й светеха като фарове. Пашов обиден, доста накърнен седеше в стола прегърнал една тоалетна чиния.

– Виждате ли? Виждате ли как живея! – каза тя като направи жест към мъжа си. А той за да прозвучи съвсем драматично запримигва странно с едното око и стисна още повече тоалетната чиния. Никой от тях не знаеше, че в момента там някъде вътре върви сериозна ремонтна дейност по частично прекъснато влакно и трима го опъват за да не се скъса докрай и клепача да падне завинаги.

– Аз не мога повече! Аз ще полудея! Аз съм луда! Аз съм извън равновесие! Имам нужда от лекарска помощ… – Тя продължаваше да нарежда много превъзбудено и дори удари по бюрото на психотерапевта. В същия момент крака на Пашов се изметна и ритна бюрото. Някъде вътре в него, надоло в десния му крак един извънземен глас извика „Аз бях“. Но този глас остана нечут и ехото от ритника прокънтя през стаята. Пашов се обърна и погледна жена си с почуда.

– Не ме гледай! Хич не ме гледай! Побърка ме! Поболях се с тебе! Не мога повече! Погледни как си я прегърнал тая тоалетна чиния! – и после се обърна към психолога – Докторе, той изкарва повече време с нея отколкото с мене!

Психотерапевта се беше хванал през устата и ги гледаше заинтригувано. Но истината е, че идея нямаше какво да ги прави. Въртяха му се някои идеи, но не можеше да се ориентира още в ситуацията и затова изчакваше да види още. В тоя момент Пашов си пое внезапно въздух и се ококори. Нещо го боцна някъде в стомаха и той примигна няколко пъти. Погледна към тоалетната чиния, която стискаше и после към жена си, която имаше налудничав вид.

– Вили…

– Няма Вили, побърка ме!

– Вили, каква е тая тоалетна чиния?

– Каква е тая тоалетна чиния?! Ще те провеся от някъде и ще те пусна! Ще те кача на НДК и ще те метна от там! Как така каква е тая тоалетна чиния! Ти я донесе!

– Защо? – Той неудоумяваше и като я остави на земята предегна се да успокои жена си. Тя изглеждаше много зле. Сякаш го бяха заключили отвътре и току що го отключиха. Сякаш току що се събуди. Той не знаеше, че вътре в него тече невиждан извънземен купон след невиждана извънземна ремонтна дейност. Но и да знаеше това нямаше да го накара да се чувства по-добре. Жена му за момент се загледа в очите му. Сякаш го видя. – Какво става, мила. Какво правим при този човек?

Тя се хвана през устата и се хвърли на врата му като се разплака.

– Сега добре ли си? Сигурен ли си?

– Не разбирам какво става. Сякаш се събуждам от някакъв сън…

– Мина ли ти? Добре ли си? – Тя не спираше. Гледаше му очите, пипаше му ръцете. Това онзи предишния мъж ли е или новото куку. Много искаше да се върне оня готиния от преди. А той се засмя и я прегърна.

Психолога ги гледа известно време как тя го прегръща, целува го, всичко сякаш вече е наред и си каза – Ясно, жената е изчаткала от липса на секс. Случва се на всички. Виждали сме го хиляди пъти.

– Спокойна ли сте вече? – попита я психотерапевта – Много се радвам, че сте вече се чувствате по-добре. Такива неща постоянно се случват.

– Наистина?! – тя го погледна недоумяващо – Вие сериозно ли?

– Да. Нямате никакви проблеми. Повече любов, повече внимание и всичко ви е наред. Вие не знаете какви неща се случват по света. Какви неща стават! Ей оня ден един в Лондон излезе и със спрей написа на площада… Чакайте ще ви го прочета. Просто уникален случай. Ето го вестника

„Съпланетарници, кораба ни се повреди. Заключени сме в това тяло и не можем да отлетим. Зад лявото ухо. Елате да ни приберете! Ние сме на адрес: Тотенхам Корт Роуд 14, мъж с брада“

– Ето това е тежък случай. Човека има кораб с извънземни в главата си. Не е шега работа. Вашето е нищо.

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…

Жоржета имаше сериозен проблем. Беше поканена на моторната лодка на своите приятели Васко и Джули на разходка в морето. Разбира се, всички наричаха лодката яхта, защото така беше модерно. Но проблема й се състоеше в това, че притежаваше 450 грама злато, които не посмя да остави в София в апартамента си и взе на почивката със себе си. Като тръгнаха към яхтата не посмя да ги остави и в хотелската стая и ги сложи в малка торбичка. Даже сподели на своите домакини за това, че носи всичките си бижута със себе си и Васко я погледна много учуден:

– Понесла си двайсет хиляди лева с тебе? Защо не ги остави в някой трезор?

– Първо не са двайсет, а са поне сто, защото за толкова са купени. Как да ги оставя в банка като нямам доверие на никого. Те са си мои.

– Те може да са купени, скъпа, за сто. Но в момента струват на старо не повече от двайсет хиляди. Но щом ти е приятно да си мислиш, че държиш в торбичката сто хиляди кой съм аз да споря с тебе?

Джули видя, че Васко се изнерви и побърза да смени темата. Двете с Жоржета бяха седнали отзад и Джули развеселено възкликна:

– Ти нали знаеш, че чакаме внуче! Вече сме в пети месец и утре вечер идват при нас на морето да се запознаем с бъдещия зет.

– Наистина? Мислех, че са в София.

– Не, идват да се запознаем.

– А вярно ли е, че Васко настоява да кръстят бебето на него?

– Да – каза Джули като прехапа устни и хвърли поглед към него. – Така им каза и като го зная докато не го кръстят на него няма да миряса.

– Така трябва! – отсече Васко и направи един рязък завой с лодката като двете дами отзад залитнаха и шапката на Джули изхвърча.

– Еее-е-е… Васко!

– А не е ли редно сами да си изберат име? Все пак сме модерни хора. Всеки сам да решава как да си кръсти детето.

– Ами… – Джули пак погледна към него, а той се ядоса, намали и спусна котвата. Докато Джули измисли как да смени темата котвата закачи нещо на дъното и яхтата се олюля, двечките паднаха на земята и Васко подаде пак газ.

– Джулия! Лодката ще потъне! Закачихме нещо!

– Как така ще потъне, бе, Василе! – Изправи се тя като едвам застана на краката си и малко вода нахлу в лодката, защото се беше наклонила на една страна.

– Скачайте и плувайте до брега! Аз оставам!

– В никакъв случай! – викна Джулия, но той се обърна и като я хвана за ръката забута я към водата.

– Искаш да се удавиш тука!? Скачай бързо! Не мога да ви спася и двете! Ще трябва да плувате!

Още вода нахлу в лодката и Джулия се уплаши. Истината е, че повече се уплаши като чу виковете на приятелката си, която пищеше неудържимо и се чудеше къде да скрие златото. Накрая го напъха в банския си и се хвана за ръката на Васко.

– Не искам да се удавя! – викаше тя като едвам стоеше на краката си и се разплака.

– Плувайте до брега, аз ще се опитам да спася лодката.

Те скочиха във водата като плуването беше доста трудно за Жоржета, защото тя постоянно си попипваше гърдите дали златото й още е там. Когато стигнаха брега двете трябваше да се изкачат по един стръмен бряг целия в тръни и да вървят 4 километра по шосето до най-близкото населено място боси по горещия асфалт.

През това време Васко ловко освободи котвата, отвори си една бира и се наслади на красивата гледка. Прибра се след няколко часа отпочинал и самодоволен. Даже се зарадва, че срещна Джули във фоайето.

– Ужасен си! Нарочно го направи! – И тя го подмина без дори да погледне ехидната му усмивка.

– Няма такова нещо!
– Как да няма! – отнякъде изкочи Жоржета с подивели от гняв очи. – Краката ми са целите издрани! Петите ми са изгорени! Постави в опастност златото ми! Нарочно го направи!
– Как нарочно?! Беше ме страх да не се удавите! Какво разбирате вие от лодки? Ами ако се беше обърнала и ви беше захлупила във водата?! Недей така… Златото ти щеше да замине директно. Не я слушай Джулия, тя нищо не разбира от яхти.
– Тя каза, че си такъв…
– Какъв? Спасих ви живота и на двете. – той изтри едно петънце от белите си чисти обувки и въздъхна – Но щом сте толкова нещастни довечера ще ви водя на Ескарго и Омари. Като извинение, че ви поставих в опастност…
Едвам я нави. Когато в ресторанта им сервираха охлювите по френска рецепта битката беше неумолима и двечките дълго се бориха.
– Нарочно ги поръча тия неща за да ни гледаш как се мъчим! – ядоса се Джули докато гонеше един охлюв по масата. – Хлъзгави малки гадове!
– За твое здраве, красавице! – И сервираха омарите.

В чинията на Джули стоеше това огромно, червено, пипалесто насекомо с облещени пронизващи очи… И гледаше право в ехидната му усмивка. Джули изпита първоначално гняв, но после й стана смешно. Просто му идваше отвътре. Няма равен. И битката с омарите започна.

Нищо, той много обичаше онзи зелен ретро ягуар, а тя така и не се научи да паркира…

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Пингвина седеше на тротоара с разбита глава и бършеше сълзите си. Наистина го болеше, но как щеше да успее без да го боли. Кръвта се стичаше на вади по лицето му и разнебитеният му вид беше направо страховит. Той загаси цигарата, стана и се приближи към стената. Върху сивата мазилка имаше малко червено петно с леко кафеникав отенък. Застана с лице срещу стената, извади окървавена кърпа от джоба на панталоните си и избърса кръвта от брадичката си да не пръска. След това се наведе назад и с все сила си удари главата в стената. Извика от болка и се преви на две. Така му се виеше свят от удара, че приклекна. Въпреки болката се надигна застана срещу стената и далеч по-слабо, но по-изпъчен се засили и пак удари глава в нея като този път болката беше толкова силна, че цялото му тяло се отпусна и той се свлече на земята напълно безпомощен. Вдигна един капак от кофа за боклук и си затисна главата с капака право в стената. Натискаше и пъшкаше, но така и не припадна.
– Леле колко боли! Защо не мога да се… – той почти плачеше и се държеше с едната ръка през главата докато с другата си опипваше панталоните в търсене на кърпата. В този момент до него се спря непознат, който клекна и загрижено го заоглежда.
– Добре ли сте?
– Да, да. Все по-добре… – каза Пингвина и заплака като малко дете.
– Да не са ви ограбили? Колко пари ви взеха?
Пингвина вдигна очи и видя висок мъж с издължено лице и малки очилца, закачени на дълъг, крив нос. Така издълженият клекна и коленете му изпукаха зловещо силно.
– Ти кой си? – Пингвина извади кърпата от джоба на панталона си и я сложи на нараненото си чело.
– Аз съм…Грънчаров. Продавам прахосмукачки. Искаш ли прахосмукачка? Тази е с форсиран мотор.
– Не ми трябва никаква прахосмукачка, бе! Не виждаш ли, че ме боли!
– Ако имаше сега нямаше да си тук на улицата, а в къщи на чисто.
– Я се разкарай от тука, бе! К`ъв ти е проблема! – Пингвина се обърна на другата страна и очите му зашариха по паважа с леки превъртвания, просто му се виеше свят.
– Да помогна с нещо. Да ви заведа в болница?
– Още е рано. – Пингвина въздъхна – Малко остана!
– Вижте аз по професия съм ватман, но все ще мога да направя нещо за вас. Не съм толкова некадърен колкото изглеждам. В интерес на истината съм доста сръчен. Работил съм при един часовникар цели четири години! Много тежка работа за малко пари. Обаче часовниците цъкат без да спират. В това е хватката. Няма друго. Важното е часовника да продължава да работи. Знаете ли, че има часовници, които работят по двеста, триста години без да спрат? Произвеждат ги…
Пингвина се надигна и изрева с глас.
– Ти къв си, бе, идиот ли си? Не ме интересуват твоите часовници!
– Виждате ли, а мен ме интересува защо се опитвате да си разбиете главата в стената. Човек винаги има какво да научи.
– Ще ти кажа защо, нагляр такъв! Защото искам да се приключи с тая простотия – моя нещастен живот! Защото ми писна да ме третират като утрепка и ми е писнало такива като теб да си врат гагата в чуждите работи! Защото ако успея да изпадна в кома ще си оправя животеца жалък! Ето за т`ва! Айде върви да си продаваш комините някъде другаде!
– Прахосмукачки продавам.
– Същото. Довиждане!
Дългуча се надигна и го загледа замислено. Потърси из джобовете си и извади цигара и кибрит. Запали и пак клекна като коленете му изпращяха толкова силно, че тихо ехо пропълзя по уицата.
– Защо, ако не е тайна, искате да изпаднете в кома? Да няма няква далавера в това?
– Тебе какво те интересува? – опъваше се Пингвина, а всъщност малко се страхуваше да не изглежда смешен в очите на тоя досадник. А и да не му откраднат патента.
– Не знам. Много е яко. Срещам някакъв човек, който вместо да се боричка като мене да продава по една прахосмукачка на пет месеца е седнал тука на паважа и иска да изпадне в кома. Каква е далаверата? Какво ще спечелиш? Дай! Кажи ми нещо, което не зная!
– Ще ти кажа, ама няма да казваш на никой.
– Айде да видиме дали ще ме впечатлиш! – дългуча засмука жадно от цигарата и огънчето стана ярко червено. Пингвина се огледа подозрително и се приведе към непознатият.
– Добре. Ще ти кажа. Ето каква е работата. Миналата година съседа отгоре, над нас, си фраснал главата в една метална греда на строеж някъде по Пампорово и като се събужда някви мили хора го настанили в къщата си да го спасяват. И тоя ни документи носи, ни нищо, ни пари! Лежи там в къщата на хората и не знае кой е. Гледай к`ва е хватката. Той не знае кой е. Те не знаят кой е. И кво да видиш залюбва се той с щерката и хоп – сватби, кръщенета, годежи! Развод със старата! Айде таткото да му намери работа, айде да му даде да управлява ресторант! Една година по-късно пича е собственик на малко хотелче в Пампорово! А кажи ми! Една седмица кома! Некъв никаквец беден като цървул стана човек! – Пингвина невъздържано клатеше ръка и ръкомахаше и даже изхлипа – Само това!
– Да де, ама… – дългуча се надигна и коленете му пак изпукаха – Теоретично… К`во ще стане ако се събудиш след десет години? Десет години губиш! Целият ти живот в кома ще мине…
– И за тва съм помислил. Всичко съм обмислил – Пингвина почна да тършува из джобовете на панталоните си и от там извади пълни шепи с изрезки от вестниците и започна да ги хвърля около себе си. – “Повече средства за хората в кома”, “Болниците отварят нови помещения със специално оборудване за хора в кома”, “Исул ремонтират ново крило специално за хора в кома”, “Мъж се събуди след 25 години кома и правителството му отпусна специална доживотна пенсия”!
– Е? И какво от това?
– Как какво!? Не виждаш ли! Ще си живея в най-луксозна стая, току-що ремонтирана, ще идват красиви медицински сестри да ми четат вестници, ще ме хранят и ще ме поят и всичко това безплатно. Не се налага да работя, не се налага да се ядосвам, нищо не трябва да правя. Не се налага да ставам за да ходя до тоалетната! За всичко е помислено! Всичко е безплатно. И при това с шанс когато се събудя някой да се погрижи за мен!
– Да де ама… Така погледнато в затвора може би е по-добре…
– Не. В затвора е по-трудно. Щото като си буден ти се искат някакви неща, а като спиш какво ще искаш. Спиш си. Сънуваш там нещо…
– Аз… – Дългуча пак клекна и се наведе към Пингвина – На мене идеята за затвора по ми хареса. Поне си буден… Четеш си вестника сам, никой не иска нищо от тебе, ти не искаш от никой нищо… няма кой да ти хленчи за сметките, да те тормози хазяйката. Не могат да те изгонят от затвора, нали? Хитро!
– Ти пък. Тая глупост ти харесва?!
– О, да. Много при това. – Пингвина се огледа в очите на дългуча и за момент се уплаши. – Ще ти предложа сделка. – Дългуча се изправи и започна да крачи съсредоточено в кръг. – Точно така. Леля ти Гинка ще полудее. Овца! Не мога да я понасям! Къса ми нервите само като влезе в стаята и съм готов да я удоша с ей тия две ръце. И все ми говори за проклетите прахосмукачки. Мразя ги! Мразя да е чисто! – той ритна прахосмукачката и тя издрънча – Най-обичам да си хвърля дрехата на земята! В кочината! Обожавам да ям с пръсти! Обичам скърцащи врати. Обичам звука на метала! Скръц, скръц! Щрак! Как не съм се сетил по-рано! Удивително! Като часовник, който отмерва времето… Аман от тези капиталистически глупостии! Минимализъм! Това е истината! Как може до сега да не съм виждал истината?!
– Каква истина, бе човек? – уплашено го гледаше Пингвина.
– Че вегетираме! Съществуваме за да създаваме енориаши, данъкоплатци, да ги отгледаме скопени! И да работим! Работим какво ли не! Вместо да работим, сега те ще ни гледат! Искаш малко, получаваш много. Искаш ли много все ще си незадоволен…
Дългуча клекна пак и Пингвина подскочи като се чу пукането на хрущялите.
– Аз те пребивам, ти изпадаш в кома, аз отивам в затвора. Перфектно. Сделка? – Дългуча протегна ръка за да скрепят договорката със здрависване.
– Уоу! Я чакай малко! – Пингвина се отдръпна. – Ами ако ме убиеш?
– Ще ми сложат доживотна. Страхотно!
Пингвина скокна като ужилен.
– Как страхотно, бе, нали ще умра!
– И какво като умреш? Тя твойта и без туй си я закършил!
– Ама аз не искам да умирам. Искам само да си оправя живота…
– Аз ще ти помогна… Ще сме си взаимно полезни, нали? – Дългуча се надвеси над него и чак сега Пингвина видя коко е висок. Пингвина заотстъпва назад и се спъна в прахосмукачката на дългуча. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.
– Стой далече от мен. Ти си луд! Помощ!
– Аз лекичко ще те ударя! Само веднъж ще те ударя…
– Не се приближавай!
Дългуча стъпи върху прахосмукачката и тя изпращя под краката му. Той протягаше жадно ръцете си напред:
– Ще бъда много внимателен…
– Помо-ощ! – Викаше Пингвина, но нямаше никой на улицата. Проклет късмет, бе избрал най-пустата улица за да не може никой да го спаси, а сега отчаяно се надяваше някой да мине. – Спри се, бе, човек. Не така. Дай да поговорим… Ще се разберем за ден, за час. Не е сега момента.- О, – очите на дългуча светеха – Ще бъда много внимателен…,

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

Тя отвори вратата на колата и се сопна много раздразнено на някой от другата страна:

– Виж, днес ми е скока. Разбирам, че имаш нужда от помощ, но мисля, че едни риби могат да изтраят два часа без мене. И знаеш ли какво? Престани да ми звъниш за всяка дреболия! Отваряй интернет и започвай да четеш! – и тя хвърли телефона вътре в колата.

Скачането с парашут й беше мечта от малко момиче и сега като вече нямаше кой да я спре тя се записа на курс и днес беше самостоятелния й скок. Подготовката премина спокойно, качиха се на самолета и когато достигнаха необходимата височина един по един започнаха да скачат. Когато дойде нейният ред инструктора се приведе леко над нея и й каза:

– Твой приятел ти желае много усмивки и успех!

– Какво? – не го чу тя.

– Усмивки и успех! – изкрещя инструктура и леко я побутна да се ориентира към скачане. Тя се надвеси и внезапен страх нахлу в цялото й тяло. Усети как петите й станаха горещи и се овлажниха. Кой я би през устата да говори, че иска да скача с парашут. Можеше да си гледа тихо рибките и да си трае. А сега понеже беше казала, че ще скочи и трябваше да.. „А-а-а-а…“ И тя полетя надолу.

– Дявол да те вземе! Как можа-а-а-а… Спокойно. Само спокойно! – викаше тя – Усмивки и успех! От къде ми е толкова познато… Кога трябваше да дръпна? Рано ли е? Късно ли е? Минаха ли 45 секунди? Усмивки и успех? Кой го е казал? Какъв приятел? Аз ако имах приятел… – и в този момент тя се сети. Онзи Петър, който тя уволни заради скалариите. Извика му пред всички в магазина „И много Усмивки и Успех!“ и той я напсува. А тя го замери с една помпа. И той удари помпата в земята. Точно преди да блъсне вратата. И тя му удържа от заплатата. Ужас…

Тя задърпа механизъма на основния парашут толкова истерично, че той не се разтвори правилно и тя продължи да лети надолу. Какво трябваше да направи сега? Рано ли го дръпна? Какво обърка?

– Ужас! А-а-а-а! – крещеше тя с пълно гърло като забрави дори, че има резервен парашут. Земята се приближваше толкова бързо, че тя загуби представа колко време е минало, загуби усещане какво се случва, обърка се, уплаши се, ръцете й трепереха и тя само се попипваше. Мислеше си само едно единствено нещо „Ундо, ундо“, но за съжаление в реалния живот няма бутон за връщане назад. Толкова свикнахме като нещо не ни харесва как върви да натиснем Ctrl+Z на клавиатурата на компютъра и да започнем отначало, че започнахме да се опитваме да го приложим и в реалния живот. Няма връщане назад! Свободно падане…

– Усмивки и успех! Усмивки и успе-е-ех… – крещеше тя като шока й беше пълен. – Бързо! Мисли! Имаш резервен парашут! – тя затърси механизъма и го задърпа, но резервния й парашут по някаква причина неясна за нея не се отваряше и тя простена. Но като казваме „простена“ това беше вик на агония смесен с възклицание на ужас.

– Мисли-и-и-и! – викаше тя като започна да маха с ръце. Поне си заслужаваше да опита. Дали намаляваше скоростта си? Имаше чувството, че напротив пада още по-бързо. Опита се да хване онова, което се е показало от основния й парашут и да го разгърне за да си направи поне едно малко парашутче. Като на глас нареждаше:

– Повече няма да отказвам да ви помагам! Ще отговарям на всякакви тъпи въпроси. Не са толкова тъпи. Бетите стоят поотделно. Температурата на водата-а-а… – тя прелетя с бясната си скорост покрай един парашутист с правилно отворен парашут – Усмивки и успе-е-ех…

Имаше чувството, че й остават няколко секунди живот. И то така изглеждаше, че беше.

– Обещавам повече никога да не паркирам на мястото на съседа! Обещавам повече никога да не звъня на сестра ми в седем сутринта! Обещавам повече да не се заяждам с чистачката на входа! Много е чисто! Прекрасно е! Усмивки и успех!

Земята скоростно наближаваше и тя внезапно усети, че нещо става с парашута й. Дръпна я нагоре, сякаш намали скоростта й, но тя продължи да пада. Като погледна нагоре видя, че се беше отворил резервния парашут и тя се сети за осигуряващото устройство. То активираше резервния парашут на определена височина ако падането не е намалило скоростта си. Но нещо не беше в ред. Падаше доста по-бавно, но страшно бързо. Като погледна нагоре видя, че резервния й парашут също не се е отворил правилно и бързо се заплиташе в основния.

– А-а-а-а! Усмивки и успех! – един от парашутистите, който беше съвсем близо до земята я видя и се опита да се насочи към нея. Той знаеше, че в такива случаи ако тя го удари със скоростта, с която се движи и двамата ще се изпочупят, но поне й даваше шанс да остане жива. Той се насочи към нея и точно преди да прелети покрай него някак навря се отдолу, тя скъса парашута му, удари се и в него и след няколко метра двамата тупнаха на земята и се затъркаляха в снега. Зловещо падане и още по-зловещ удар.

След няколко мига той разклати глава и усети жестока болка в крака си. Опипа си тялото и като видя, че там му е основната травма започна с ръце да се изтегля по снега и отиде до нея.

– Жива ли си? – той и смъкна каската и я заоглежда – Дай да ти видя очите. Къде те боли?

– О-о-о-о – простена тя. – леле колко ме боли ръката. Какво ми има на очите?

– Жива си – засмя се той – Не мога да повярвам! Стига бе! А очите ли? Красиви са. – и той се облегна назад в снега. – Знеш ли колко малко хора оцеляват след такова падане. Няколко десетки само. Един от най-яките случаи, който съм гледал е на едни американци. Скачат двамата и нейния парашут не се отвори правилно и тя се разби на гол паркинг. Сто фрактури, чупена тук, чупено там, но жива! Представяш ли си?

– Е как така?

– Ми ей така. Знаеш ли как свършва историята. В болницата пича се запознал със сестра й и се оженил за сестрата.

– Винаги така става. Блъска те влак, а готиното гадже го взима касиерката, която ти е продала билета. С усмивка и пожелание за много успех!

– Като ти гипсират ръката ще излезнеш ли с мен на вечеря? – той се надигна и пак я огледа – Досега никога не съм излизал с жена, която се е призимила жива след като е падала без парашут. – и той се отпусна назад в снега като се загледа в небето и се засмя – Знаеш ли какво? Защо направо не се ожениш за мене?

– Добре. – отвърна му тя докато гледаше как останалите парашутисти се реят в небето. Досега никой не й беше спасявал живота докато пада от 4500 метра височина без парашут. – Определено да.

– Виктор – той тупна ръката си на крака й.

– Силвия. – тя сложи нейната на рамото му и двамата тихо гледаха небето докато не дойдоха да ги приберат.

Треньора на младежкия футболен отбор Славия излезе от игрището наистина ядосан.

– Къде е оня синковец?! – викна към няколко момчета и те му посочиха новата пристройка със залата. Той се отправи натам и като мина през топлата връзка между административната сграда на стадиона и залата и се спря до вратата. Любимият му играч отново свиреше на пианото тази меланхолична проклета музика. Отвори внимателно и влезна тихо. Искаше да го остави да приключи преди да го подхване и поседя малко на вратата. А момчето свиреше доста добре. Ако трябваше да признае на глас, че музиката му харесва нямаше да го направи. Но тайно, някъде дълбоко в себе си си призна, че му харесва. И то много.

Когато Вихрен натисна последните ноти тренера се размърда и като закрачи нервно към него бързо влезна в роля.

– Ти ще ме съсипеш, бе, момче! Какво? Още си девствен ли! Забрави, че си футболист ли!? – Вихрен се обърна и го погледна почти безразлично. – Знаеш ли какво правиш ти с мене!? Удар ще получа заради тебе! Съсипваш ме! На тебе говоря!

Вихрен сложи ръка на пианото, но тренера скокна при него на подиума и като задърпа един стол седна до него.

– Какво?! Майка ти ли те кара да свириш! Да й се обадя ли? Какво да направя!? Ти си футболист, подяволите! Не си ми някакъв музикант! Ще й се обадя! Ще говоря с нея! Къв е тоя портокал тука? Това мина…

– Никой не ме кара. – Вихрен наведе глава и натисна няколко ноти.

– Виж какво! Беше нападател! Най-добрия ми нападател! И после какво ти стана?! Какво, кажи ми! Направих те халф! Стана за срам и резил! Не те ли жегна поне малко. И днес на игрището само глупости правиш! Оглеждаш ми се като някоя кокона. Искаш ли да ти купя гримове?! Чий го търсиш! Подават ти топка ти блееш! Не мога повече, честно ти казвам. Талантлив си, но ще те изхвърля от отбора!

Вихрен натисна още няколко тона и сложи и лявата си ръка на клавиатурата.

– На тебе говоря, бе, лайно! За какво рита топка толкова време? За какво ми губиш времето?! Знаеш ли колко играчи биха се радвали… – и тренера се спря и се загледа в него – Да не си влюбен, бе, синковец?

Вихрен вдигна очи и го погледна.

– Ма как може, бе! И таз хубава! – Тренера извади цигара и запали като се подпря на пианото и се загледа в него. – Имаш ли си приятелка? Секс правиш ли редовно? Да те водя някъде. Да не си девствен?

– Не… Тренер… – Вихрен направи някаква странна мимика, с която искаше да каже, че нещата са малко по-сложни. – Не е това.

– А какво е? Кажи ми. Целия съм в уши!

– Знаеш ли чия е тази музика?

– Дреме ми на топките чия е тази музика. Аз съм тренер, не съм диригент!

– Това е Едвард Григ. Опус 47, мелодия 3.

– И? Какво от това? Много хубаво. Браво! Знаеш му името на тоя дето го свириш! Това какво общо има с футбола?

– Григ е бил женен за братовчедка си. Знаеш ли това?

Тренера се засили да му говори нецензорно, но веднага след като си пое въздух се спря и се загледа в него. Цигарата му догоря и той запали нова.

– Ти ще ме умориш мене, бе. Дойдох да си говорим за футбол, ти ми свириш на пиано и сега това… В братовчедка си ли си влюбен?

– Да. – Вихрен натисна тон ла и тренера му бутна ръката грубо.

– Пък нямаше ли някакви други момичета в тоя град, бе, синковец?! Бе ти… Поне втора братовчедка ли ти е?

– Първа. Първа братовчедка ми е. И обича сладко от портокали.

– Сега пък сладко от портокали! Сладко от портокали! Не знам какво да те правя!

Тренера стана, обиколи пианото и като направи няколко крачки върна се при него и започна да размахва пръст.

– Сега ще забравиш за тази братовчедка. Ще си намериш едно хубаво момиченце. Ще се забавлявате много и пак ще почнеш да мислиш с главата си, защото такива като тебе колко съм ги виждал! Влюбен бил, искал бил… Опропасти си кариерата и после дойде при мене „ама тренер ти беше прав!“ Прав бях, я!

– Ти не разбираш. Проблема е, че…

– О, аз никога нищо не разбирам. Аз от нищо не разбирам! Само от любовния живот на банда пикльовци, които ще ми докарат сърдечен удар някой ден!

– Не. Тя всъщност не ми е братовчедка, защото е осиновена. Виждаш ли – опита се да му обясни Вихрен – ако й кажа, че я обичам тя ще ме отхвърли защото сме първи братовчеди. Но ако й кажа, че е осиновена тогава няма проблем, защото ние реално не сме първи братовчеди. Но ще й създам проблем с родителите й. А аз не искам да й причиня страдание. Нито на леля ми и чичо ми. Кажи ми какво да направя… Какво да направя? Освен това тя си има някакъв приятел.

– Е, това, че си има някакъв приятел няма да те спре, нали? То е ясно… – тренера седна пак до него и го остави да посвири няколко минути. Но някак вътрешното му чувство да му напляска няколко шамара се тушира и той го погледна повече бащински. – Ма колко я обичаш?

– Ами… – Вихрен намери най-ниския тон и като прехапа устни натисна го.

– Не – започна тренера – това е само едно увлечение. Повярвай ми. И аз съм имал такива. Ходиш като болен, големи фойерверки и като се появи някоя нова мадама и айде-е. Другата я забравяш. И тука ще стане така. Намери си гадже. Не ме карай да ти търся приятелка.

– Но аз наистина я обичам! Вече всяка вечер стоя пред блока. Не мога. Като съм на игрището гледам само встрани, защото често идва да ме гледа. И все нея търся. – и той вдигна ръце – Обичам я.

– Обичаш я? Че ти знаеш ли какво е да обичаш? Да обичаш е всеки ден да гледаш любимата жена отдалече и да се молиш, че е щастлива с мъжа си. Да се страхуваш всеки път като чуеш линейка да минава покрай тебе. Да се събуждаш с мисълта за нея и да заспиваш с мисълта за нея. Да се давиш в погледа й безнадеждно. Да избягаш от себе си за да бъдеш в мислите си постоянно с нея. И някой ден да се престрашиш да слезнеш на нейната спирка в метрото. „Любов по време на холера“, моето момче, мъчителна и сладка. Единствена – където и да си, с когото и да си. Където и да е. С когото и да е. И ако имаш късмета да срещнеш отново себе си на тази спирка да осъзнаеш, че всичко, от което имаш нужда е сутрин да се огледаш в очите й. Защото в тях виждаш себе си. И когато ти слага захар в кафето и ти бърбори за странните си занимания да я чуваш без да слушаш думите. Защото нищо от това, което ти разказва за подрязването на цъфтящите храсти и горенето на желязото не би могло да бъде скучно. Просто защото няма никакво значение какво ти разказва!

– Е да де. – Вихрен не беше виждал тренера си в такива лирични отклонения и чак се впечатли.
– Тогава какво чакаш? Да минат 50 години? – Вихрен го погледна много изненадан, но тренера му продължи – Да. Така е мойто момче. Стават такива работи. Действай сега, ако стане нещо ще стане. Или ще те приеме или ще те върне. Ако те прати по дяволите поне няма да се пържиш в собствен сос двайсет и три мъчителни години като някои хора, дето са седнали да ти дават акъл.

Тази вечер тренера му говори дълго. Окуражи го да действа и му даде време да си събере мозъка или напуска отбора. Вихрен си взе портокала и отиде да виси пред блока на любимата си първа братовчедка. Беше вече десет и половина вечерта и не му стискаше да позвъни. Леля му и чичо му сигурно вече си бяха легнали. Не беше удобно и в тоя момент щастлива случайност! Анита излезна от входа и се запъти към кофите с боклука.

– Анита… – викна й той и тя се спря до кофата. Хвърли боклука вътре и като го позна даже се затича към него. – Анита, аз… Дойдох да те видя. – И той млъкна. И тя прехапа устни и той прехапа устни и двамата започнаха да се гледат.

– Дошъл си да ме видиш?

– Ох! Защо е толкова трудно! Тоя портокал е за теб.

– Дошъл си за да ми дадеш един портокал? – тя се засмя.

– Не, дойдох да ти кажа, че те чувствам ужасно близка, но понеже съм… Обичам те, но не като братовчед. И се питах… Дали съм сам в това или чувствата ни са взаимни…

Тя стисна портокала притеснено като не спираше да го гледа право в очите. Той наведе глава и зачака отказа. Просто си представяше сега какво ще чуе. Когато беше на игрището обикновено след такива изпълнения тренера крещеше „Ей, кретен! Ти за пръв път ли виждаш топка, бе?!“ Но тя му се усмихна.

– Мислех, че никога няма да попиташ. Освен това, аз съм осиновена…

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавието. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържа букет от разнообразни разкази, които имат различно настроение и се случват в различен отрязък от време. Затова в нея се срещат минало, настояще и бъдеще в любопитен и вълнуващ ред.

Разказа „Г-н Милин“ е публикуван от сп. 108А и вестник Дума. По него беше филмирана и студентската продукция „Колекционерът“.

Книгата „Кабинковият лифт“ излиза през 2018 г. с промяна в заглавиено. Работното заглавие беше „Бубарак“, но след промяната на някои от разказите в нея се появи и новото й име.

Съдържание:

Г-н Шибиринов – публикуван от сп. Везни
Писма до Стефан
Паяка Рогач
Електрически ръце
Родина
Гана По – продължението
Фикус, но не Бенджамин
Земетресение – публикуван от в. Дума
Сашо Пингвина – публикуван от в. Дума
Сектор С
Бубарак
По прякор Бушоните
Кабинка 7
Доктор „уши, нос гърло“
Апартамента
Майка държава – публикуван от в. Дума
Французката Пътка
Малинка
Въта и Надежда
Г-н Милин – публикуван от в. Дума и сп. 108 А
То
Неочаквана среща
Викат ми Печката
Ябълка садена от татко
Романтика – публикуван от в. Дума
ОТМ
Кредити
Да овладееш въздуха си
Докси
Т5
Еволюционен шут
Изкуплението – публикуван от в. Труд
Кабинковият лифт
Ново начало

Вървя през улиците угнетен от празнотата, която всичкия този цимент е затворил в лапите си. Гледам дърветата – живинка даваща сянка, но хората, които минават покрай мен ми се виждат празни от съдържание. Нямам нищо против хората. Просто не ме интересуват. Затова решавам да отида на пазара да си купя чушки. Пазаря се дребнаво с продавачите, дразнят ме с търговските си номера и на края на пазара виждам мъж седнал на едно столче. Пред него няма нищо. Дребнав съм. Любопитен съм.

– Какво продаваш?

– Илюзии.

– Ти ме уби, бе, човек! – цялото ми същество се смее – Кой бълък ще ти купи илюзия?

– Купуват. Защото се продават.

– И какви илюзии продаваш?

– Най-много продавам илюзията за любов. Но имам и други.

– Любов? – смея се на глас и си оставям торбичката на земята. – Само глупците се влюбват. Това е излишно разхищение на енергия. Това е най-върховната глупост, в която някой може да се навре. Жени колкото искаш. За какво ти е любов?

– Заради мечтата. Да, ти можеш да виждаш красивите черти на много жени. Но когато усетиш онази тръпка сърцето ти да тупти само за една света става едно много красиво място. Пълно е със страдание, със саможертви, но се чувстваш жив.

– Че аз се чувствам жив и без да ми трепка за някоя. При това повярвай ми те винаги са пълни с проблеми. Дефекти, едни такива изчанчени неща, които дразнят. Има нещо много перверзно в това да обичаш някой, който не изпитва нищо към теб. Много трябва да си луд.

– Да. Луд. Добре го каза. Когато полудееш от любов по някоя жена тя винаги ти се вижда по-красива от останалите. Самата любов е илюзията, че този човек те допълва. Затова тя винаги ти е млада, винаги ти е чаровна. Намираш я за най-сладка, най-умна. Дори приятелите ти да казват – абе има много по-хубави ти просто не можеш да се откъснеш от нея. Защото когато погледнеш очите й виждаш всичко, което си искал. Виждаш себе си в тях.

– Много поезия, малко полза. За какво ти е да се оглеждаш в очите на някоя жена. Има огледала за тая работа.

– Защото очите на жената, която обичаш не отразяват прическата ти. Те отразяват това, което тя вижда в тебе. Виждаш нейното възхищение, благодарност, страст. Затова глупците потъват в тях, затова не могат да ги преболедуват. Затова висят с часове на закачалката на собствената си лудост. Защото огъня, който получават от тези очи не могат да открият в ничии други. Разбираш ли, цената, която си платил за да потънеш в тях е толкова висока, че не можеш да се откъснеш.

– Ти какво, дявола ли си? Сега сигурно ще поискаш душата ми. – смея се аз.

– Не. Душата сам ще си я дадеш. Аз просто искам пет лева.

– Пет лева?!

– Толкова струва илюзията.

– Евтино я даваш.

– Не ме разбирай погрешно. И без това ще ти излезне скъпо, не искам да казваш, че си дал много пари за нея. Парите са нещо символично. И аз имам дом да храня.

– Е, пет лева до къде ще ти стигнат?

– Тук пет, там пет. Хората имат нужда от илюзии. Ето сутринта дойде една женичка и плаче. Ситничка, русичка, нежна. Добра жена. Казва ми, че е самотна, че се чувства излъгана от живота. Знаеш ли каква илюзия й продадох? Тръгна си с мечтата, че днес ще срещне мъж, който ще я обича истински. Такава каквато е. Няма такъв мъж, но тя разцъфтя за минути пред очите ми. Носеше едно синьо палтенце с розова брошка. Отнесе го нанякъде в търсене на този мъж.

– Не е ли малко жестоко? Ако той не се появи. Ако тя не го намери. Ако сега седи някъде и плаче, защото е осъзнала, че това е само една илюзия. – чувствам се възмутен, че въобще се спрях при този човек. – Ти си един измамник. Давам ти петте лева само от кумова срама. Нито тя ще срещне мъж, който да я обича безрезервно. Нито аз ще срещна жена, в която да се влюбя като луд. Не ме познаваш. Аз съм практичен човек.

– Сполай ти, човече. – отвърна ми той – ти вече купи илюзията. От тук нататък си е твоя работа за какво ще я използваш.

Хвърлих му петте лева и си тръгнах ядосан. Защо изобщо се спрях при този измамник. Точно аз! Вървя към къщи и точно преди моста Чавдар виждам една жена под едно дърво да гледа нагоре. Спирам острани и се заглеждам. На клона малко бяло коте. Няма как да го стигне, защо се занимава с него. То и само може да слезне. Чувам, че му се моли и се приближавам.

– Оставете го – казвам й – то само ще си слезне. – А тя ме поглежда с просълзени очи и една сълза се търкулва по бузата й.

– Но аз го искам.

Колко мила жена. Как може да се занимава с едно глупаво коте. И плаче. Най-пък мразя жена да плаче.

– Дайте да ви помогна. – оставям торбата на земята и се набирам с една ръка на клона. Котето ме гледа уплашено. Хващам го внимателно докато то се опитва да ми избяга и се пускам от клона. А тя ме гледа с едни очи пълни с възхищение:

– Много ви благодаря! Това коте ми падна на сърцето… Ела при мама, мило сладурче…

Гледам я и не мога да повярвам колко топло ми стана на душата. Повредих ли се? Едно глупаво коте така да ме разчувства.

– Как ще го кръстите?

– Илюзия. – поглеждам я изненадан и виждам розовата брошка на палтото й. Разбира се. Това е другата му жертва и тя ме гледа заинтригувано. Направо ми става смешно. Сигурно си мисли, ето го. Това е той. Мъжа, който ще ме обича истински. Но не е познала. Може да е красива, но аз съм практичен човек. Не се занимавам с глупости като чувства.

Тя вдига торбата си от земята и аз посягам към ръката й.

– Дайте на мен. Радвайте се на котето.

– О, безкрайно благодаря. – усмихва ми се тя докато милва котето. – То е много уплашено в момента. Още не ме познава, но аз ще се грижа много добре за него. То ми е талисманче.

– Талисманче? – душата ми се смее ехидно. Горката жена.

– Да. Този град е захлупен от студен сив цимент и хората се чувстват угнетени. Душите им са пусти. Искам отново да вярвам в хората.

Спирам и стисвам устни. Гледам я и съм почти ядосан, но не точно. Иде ми да се върна и да го убия. Някакво кълбо се навива на топка в стомаха ми, а тя се спира и ме гледа въпросително. Трепка с красивите си мигли. Защо ми трябваше да се спирам. Това коте направо ми разказа играта.