Откак монтирах перка с електрическо моторче на кръста на бабата и тя полетя като един много луд Карлсон съм отново безработен. Зет й ме извика и с крясъци ме уволни. Какво да кажа, иженер съм. Винаги търся лесното съпротивление. Като имаме баба наблъскана с антигравитони с тегло от 20 грама защо пък да не лети на където си поиска. Моя грешка.

Отново стоя на моста над реката. Безработен неудачник, който не може да се впише в новият им свят. Мисля си за времето, когато всички ходеха по земята и някак света изглеждаше малко по-нормален. А сега… Сега са наслагали тия пътеки по алеята и купища въздухари по цял ден ходят по тях. И аз се смея, как няма да се смея. Нагълтаха се с антигравитони за да не ходят. А сега ходят, защото мускулите им атрофират от безтегловността, вкоято са изпаднали.

Долу в реката един е легнал на повърхността на водата и чете книга. И реката го носи по течението. Има си стойка на две гумени лодчици за книгата. Защото тя има своята тежест. А моята душа се смее.

И в този момент до мен се спира някакъв мъж:

– Имам нужда от тебе. Едно пиленце ми каза, че можеш да ми помогнеш.

– Само да не е разветряне на деца. Това си е женска работа.

– Не. – Той се усмихва самодоволно. – Аз съм гробар. Но съм новатор. Имам идеи. Трябва ми перка, която да закачим на тялото на умрелия и като се отвори ковчега той да се възнесе нагоре.

– Какво да се… – Аз съм в лек шок. Мислех, че мъртвите ги спускат надолу. Сега искат да ги издигат нагоре. Примигвам, но започвам да виждам някаква логика в това. Особено ако ми плащат. А той се привежда заговорнически към мен:

– Разбрах колко взимаш за два часа работа на ден. Добре е, но ако ми направиш отстъпка и аз ще ти направя отстъпка.

Аз примигвам и внезапно избухвам в неудържим смях:

– Нали си гробар, от какво ще ми направиш отстъпка?

– Ако умреш, например.

Шок и потрес, не ми се мре, но ще му направя отстъпка. И без това нямам никаква друга работа.

Първото погребение върви добре. Аз съм застанал до вратата с дистанционното в ръка готов да се включа, когато дойде момента. Всичко е предварително нагласено. Роднините са се събрали и стърчат закачени за малките дървени пейчици. Всеки от тях е получил малко балонче с възпоменателен стих и го държи в ръка. Балончетата се поклащат. Роднините също се поклащат, но аз съм си сложил габърче в обувката за да не се смея.

Настъпва тържественият момент, музиката става драматична, гробаря ме поглежда заговорнически и ковчега започва да се отваря. По съвсем обясним, но необичаен начи тялото на мъртвия се надига малко по малко и застава вертикално над ковчега. Една жена от задните редове изпищава и губи съзнание.

Сега съм аз. Държа дистанционното и подавам малко тяга като тялото се надига нагоре. Гробаря прави знак на музикантите да вдигнат силата на звука и те запяват с трептящи гласове докато едно малко момче отваря прозореца. Тялото се носи многозначително към небесната шир и в този момент в помещението нахлува любимата ми баба и като избива дистанционното от ръцете ми се мята на врата ми във възторг:

– Намерих те! Тебе търся!

Опитвам се да вдигна дистанционното, но е късно. Мъртвеца отлита през прозореца и аз се навеждам долу в ниското докато десетки крака ме ритат в главата носейки се навън да видят какво ще стане. Хващат се с ръце за вратите, местят си кукичките по въженцето и отскачат един от друг като топчета. Не мога да намеря дистанционното и тичам след тях навън. Всички са се спряли пред сградата и го наблюдават как многозначително се носи към небето, а любимата ми баба вдига ръка и го посочва:

– Я! Тоя е мой набор! – И като се стрелва към него хваща го с две ръце и започва да го върти във въздуха.

Аз стоя онемял и се опитвам да разбера какво прави. Танцува ли с него? А тя се провиква:

– Младеж! Тоя е като умрял, бе. – И преди да успея да отговоря вдига ръка и му забива шумен шамар. Шляяяс!

Чувам как две жени възкликват удивено и овисват на въженцата си в безсъзнание. И докато реагирам мойта баба му забива още един шамар. Шляяяяс! Още по-силен.

Ропот и мълнии, гробаря ме гледа стръвнишки, а аз тихо промълвявам:

– Не я познавам тая жена.

И в този момент мъртвеца отваря уста и си поема дълбоко въздух. А мойта баба го хваща за брадичката и му се усмихва:

– Сега по-добре ли се чувстваш?

Слагам ръка през очите си и не мога да повярвам. Бабата се спуска до мен и като ме хваща под ръка повежда ме на някъде.

– Ами… – Гледам назад и хапя устни. Гробяря се провиква зад гърба ми, че като умра ще ме закопае в най-дълбоката дупка. Без отстъпка. А бабата не спира да говори:

– Много странен, набора, май му беше прилошало… Слушай сега! – Говори тя, а аз я гледам вцепенено. – Зета, внезапно реши, че е допуснал огромна грешка и те кани обратно на работа.

– Как така… – Гледам я още по-изненадан, а тя потърква длани и ми се усмихва:

– Силата на убеждението, младеж. Силата на убеждението…

Аз съм инженер човек, но работата ми е много особена. Пак чакам пред полицията да я пуснат, но още е лято. Може зимата да се укроти…

Двете момчета изтичаха покрай сивата постройка и като спряха на една от вратите Шарко ловко отключи вратата и се пъхнаха вътре като я затвориха. Попаднаха в складово помещение пълно с бидони, туби и чували.

– Виж само колко химикали. С тях обработват месото на прасетата, след като ги заколят за да не се разваля.

– Тихо.

– Какво чу?

– Ти чуваш ли прасета?

– Сигурно спят.

– Шест хиляди прасета да спят? Всичките до едно? Не ми се вярва.

– Сигурно са в другата сграда.

Двамата тръгнаха по един светъл коридор, на който имаше врати.

– Това трябва да са разфасовъчните. – Бързата Ръка отвори една от вратите и двамата влезнаха вътре като внезапно се спряха. – Кво е тва, бе…

В колони бяха наредени десетки машини и на всяка от бели пластмасови маркучи висяха свински бутове. Те се приближиха и заоглеждаха един от бутовете. Той висеше от някаква тръба като на екрана отстрани пишеше 87%. Машината имаше само няколко копчета и всичко беше в деаграми и таблици.

– Скивай, оксиджен, въглерод…

– Това е кислород, а това е азот. Това са химикали. Тука ги обработват с химикалите, бляяя…. То много гадно, бе.

Двамата излезнаха от тази зала и попаднаха пак в светлия коридор като отвориха друга врата. Дори не влезнаха, защото видяха странни стойки, на които бяха закачени свински уши в колони – десет отляво и десет отдясно.

– Това е гнусно. Дай да намерим едно живо прасе…

Продължиха по коридора като надникнаха през още няколко врати и навсякъде виждаха подобни картини – стойки със свински крака, стойки, от които висяха парчета месо с размерите на торба. Излезнаха от този коридор и продължиха по друг коридор, който ги водеше към основната постройка.

– Шарко, нещо не разбирам. Къде стоят животните…

И в този момент влезнаха в основната зала. А там на подобни стойки, само че огромни висяха парчета месо с размерите на камиони. Чак до тавана.

– Шарко…

– Ръка, мисля, че тоя път загазихме. – Двамата пристъпиха към една от машините и Шарко допря ръка до месото, което беше толкова огромно, че като вдигна очи се почувства като едно малко джудженце. – Какво е това…

– Не мисля, че ще открием прасета тука. Може би това е парче от прасе, което в момента помпат с химикали за да стане повече килограми.

– Колко вода може да поеме едно парче месо, бе, Ръка. Това е… – и в този момент парчето месо потрепна и двете момчета отскочиха като очите им се отвориха толкова широко, че се видя бялото.

– То е живо…

– Да се омитаме, Ръка!

– А там какво има… – и Бързата Ръка тръгна между машините като при всяко трепване на парчетата месо дъха му спираше.

– Като мускул е… – каза Шарко, който вървеше точно зад него и Ръката подскокна уплашено.

– Стресна ме, бе, идиот…

– Шшш… Там има някой.

Двамата се промъкнаха покрай последните машини в реда и пред тях се откри зловеща картинка. На едно по-широко пространство имаше някаква извита маса, една подобна машина и един човек, който не изглеждаше като човек, а по-скоро като…

– Егати прасето… – Ръката се изпусна и мъжа се обърна към тях като очите му светнаха:

– Месо… – каза той и помръдна едната си ръка, но тя имаше много безформен вид с едни огромни нокти като кокали. Шарко се подпря на рамото на Бързата Ръка и миг след това стомаха му не издържа и той се наведе и повърна.

– Не мога да повярвам… – Каза мъжа и се опита да се усмихне, но под устните му, които приличаха повече на зурли се видяха разкривени дълги зъби. Зъби глигански, дълги, жълти. Ръцете му бяха лоести, дебели, краката му огромни, тялото му със свинска форма. Самият той беше седнал в една количка, на която беше закачена машина и двете момчета видяха, че под странното му оранжево облегло влизат няколко маркуча. – Елате при мен. – Прокашля се той като гласа му бе също необичаен. – Да ви видя отблизо. Не съм виждал деца от много отдавна…

Той натисна едно копче и количката му тръгна бавно към тях като те заотстъпваха уплашено.

– Стой! – Ръката извади от джоба си един кухненски нож и го насочи към непознатия. Количката спря и той отново им се усмихна. – Не се приближавай! Какво е това място?!

– Ферма. За свинско месо. Нищо необичайно. Елате по-близо, ще ви разходя.

– Ти какво си?

– Аз? Аз съм един хрисим човек, който просто работи тук.

– Защо стърчат маркучи от тебе? – Шарко бършеше устата си и от очите му потекоха сълзи от стомашните киселини, които изхвърли.

– А, това ли? – мъжа погледна към маркучите, които влизаха под дрехата му. – Като уредник на това място, аз отговарям за фермата. И получавам като бонус към надницата ми най-доброто, което фермата има. Най-хранителните добавки, които се дават на животните. Формулата е уникална. Кара те да се чувстваш силен, винаги буден, винаги си адекватен. Забавя стареенето, забързва растежа. Съхранява телесните маси… Моите животни я обожават…

– Твоите животни? Къде видя животни?

– Ето ги. – И той завъртя очи към машините, на които висяха потрепващите огромни месища. – Те са живи. Не както едно обикновено прасе, все пак живеем в по-хуманен свят. Вече не убиваме за да се нахраним с тях. Изпълняваме директива 5904 на Империята. Но те също са живи. Те са моите другарчета. Само тях имам. Усещам ги нощем как туптят… Понякога ми говорят.

– Ти си извратен. Това не са животни, това са тъпи клонинги или каквото и да са… Виж се. Приличаш на глиган.

– Хайде да си ходим – Шарко хвана Бързата ръка и започна да го дърпа.

– Не. – мъжа се доближи още малко към двете момчета. – Аз съм същия човек като вас, просто времето, което прекарвам сам тук влияе на начина, по който изглеждам. Но отвътре аз съм същия човек като вас…

И в този момент той изкриви лицето си хищнически и като скочи от машината си се опита да сграбчи момчетата. Те отскокнаха и той падна на земята като задрапа да ги догони и количката му, заедно с машината, която беше закачена за нея се завлачиха с дрънчене и поклащане след него.

– Месо-о-о… Месо… Няма да се изплъзнете, малки животни… Мои сте!

Той крещеше с пълно гърло и се опитваше да ги догони, но момчетата бяха доста по-пъргави от него и успяха да стигнат до края на залата първи.

– Не можете да ми избягате! – Чу се гласа му и трополенето спря. Те се смразиха. – Това е моето царство! Тук аз съм бог! И вие сте мои, малки крехки пиленца… Кокошчиците на батко…

– Натам… – Ръката хвърли раницата си до една от машините на няколко метра и извика пискливо – Ох крака ми… Ох, счупи се… Шарко помогни ми да стана… А-а-а…

Мъжа в дъното се затътри към мястото, влачейки всичко закачено за него между редовете с машини, а Шарко и Ръката побягнаха в другата посока покрай стената към изхода и като видяха вратата, от която дойдоха шмугнаха се и се затичаха по коридора. Отзад се чуваше неистов рев и крясъци:

– Гладен съм! Искам месо-о-о… Храна-а-а… Малки гадове, ще ви пипна, къде сте… Не можете да ми избягате!

Двете момчета намериха вратата, през която влезнаха, но тя беше заключена, а инструментите на Ръката бяха в раницата му, която метна в залата. По коридора се чу тътренето и рева на мъжа прасе. Беше освирепял и крещеше зловещо.

– Храна-а-а…

– Прозореца! – Шарко се покатери по бидоните с химикали и започна да удря прозореца, Ръката се качи до него и в този момент мъжа прасе нахлу в залата. Като ги видя тръгна към тях и започна да блъска бидоните.

– Шарко, дръжката! – Шарко видя дръжката на дограмата и я като я дръпна прозореца се отвори и двете момчета се провряха през него. Миг преди бидоните да започнат да се сриват под краката им.

Скочиха през прозореца и Ръката си навехна крака.

– Ставай, Ръка!

Накуцвайки Ръката догони Шарко към оградата. А зад тях някъде вътре едно мастито туловище блъскаше с нечовешка, свинска сила по вратата и ревеше оглушително. Двете момчета прескочиха оградата и се скриха в тревата. От всички страни започна да дотичва охрана.

– Никой няма да ни повярва…

– На никой не можеш да кажеш…

В този момент вратата зейна отворена и мъжът прасе показа главата си навън:

– Искам ги! Децата са за мене! Мои са!

Охранителите вдигнаха оръжията си и се развикаха по него:

– Влизай вътре, чудовище! Пак си сънувал! Влизай навътре…

Шарко и Бързата ръка побягнаха през полето и хвърлиха последни погледи към фермата. А в душите им беше гробна тишийна. Остана само ехото от рева на прасето.

Той се размърда и като се обърна видя разтревоженият поглед, с който жена му го гледаше.

– Как може от едни комари лаймска болест? Добре ли си?

– Ами… Чувствам се отпаднал. Нямам сили.

– Изпий това. Доктора каза, че ще ти мине. Ти си много силен. Дай да видя петното.

Той се обърна и тя започна да оглежда гърба му.

– Ужасно ми е мъчно за тебе. Аз съм виновна. Трябваше да купя от ония джаджи за комари.

– Не се притеснявай. Ще ми мине.

– Разбира се, че ще ти мине. – Тя го зави с едно одеало. Есента беше започнала да бушува навън и дори леко пръскаше дъжд. – Отпусни се, поспи. Виж колко е уютно. Тук съм.

Той затвори очи и се унесе. Наистина с тази жена се чувстваше спокоен и щастлив. И да, заслужавало си е всяко ухапване от комар. Дъждавните капки го унесоха постепенно и той засънува. В съня му имаше листа, шума, буря. Картини от морето – разпенено и шумно, птици уплашено летят навътре към сушата. Огледа се, но нея я нямаше. Сепна се и се събуди. Чу гласа й да говори, но не му стигнаха сили и съвсем леко промълви:

– Не те чух… – Но каква озненада тя продължи да говори и унеса му започна да се разсейва.

– Да, зная, че казах една седмица, но нещата се промениха. Той не е никак добре. Няма да го изоставя. Не, казах. Да, обичам те, но не мога.. После ще ти звънна.

И в този свят препълнен с толкова поводи да изпитваме радост от това, че сме живи той изпита желание да затвори очи и да умре. Там на място.

Тя влезна в стаята и като седна до него на леглото му се усмихна.

– Добре ли си? Какво да направя за тебе за да се почувстваш по-добре? Какво искаш?

А той стоеше безизразно и я гледаше. Представяше си онзи следобед с красивия летен залез. Днес какво би направил. Би ли си дръпнал ръката за да кацнат комарите върху нея, да пият от нейната кръв и сега местата им да са разменени? Тя да лежи болна.

– Ще си взема един душ и като изляза от банята ще ти направя топла супа. От любимата ти.

– Благодаря ти. – каза й той.

– За супата? Не се шегувай.

– Не. Благодаря ти за всичко. – И той започна да оглежда лицето й, раменете й, дланите й, очите й, които така съчувствено го гледаха докато крои планове да го напусне.

– Нищо ти няма. – засмя се тя – Какви са тия фаталистични мисли. След две седмици ще си като нов. Ей сега идвам. Нали аз съм тук. Никъде няма да ходя. – Тя влезна в банята.

Той се надигна от леглото и с огромна трудност стана и отиде до сейфа в гардероба. Отвори го и извади пистолет. Зареди десет патрона в него и отиде до бюрото. Подпря се и се загледа през прозореца. Какво нещо е оръжието, дава ти усещане за сила. Сякаш сега стъпва по-уверено. Хладната сила, която се прелива в теб е като кръвопреливане. Студеният метал попива от топлината ти. Вдига ти адреналина. Той погали пистолета и продължи да гледа през прозореца. Да. Десет патрона. Един вече в цевта.

Извади лист хартия и й написа бележка. После си обу панталоните, взе си пистолета и като си облече якето излезе. Пресече улицата клатушкайки се и като се мушна под клоните на черницата отсреща подпря се на ствола й и се свлече. Силите не му стигаха да стои прав, но със сигурност му стигаха да дръпне спусъка. И зачака.

Не след дълго тя изкочи от входната врата с бележката в ръце трескаво оглеждаща се. Хубавата му жена го търсеше. Тя се затича нагоре по улицата, после надолу и се хвана за главата. „Не, не, не…“ Повтаряше на глас докато дъжда се стичаше по лицето й. Тя изтича обратно вътре в къщата и дори не затвори вратата.

„Да, мила – мислеше си той – Точно така.“ И като наведе глава сгуши се в якето си и се опита да не трепери.

Минаха часове. На няколко пъти тя излиза и го търси в дъжда, но така и не го видя как я гледа от срещната страна на улицата скрит зад няколко храста. След още няколко часа пред къщата спря черна кола и един мъж излезна от нея.

– Ето те, гадино… – Той се изправи много внимателно и извади пистолета. Гледаше мъжа като животно готово да се нахвърли в смъртоносна схватка. Дъжда се усили и капките се стичаха по качулката на вече напълно мокрото му яке. Вдигна пистолета и се прицели. Гледаше го и си повтаряше „Ти ми взе всичко, което обичам.“ Прицели се и видя как жена му излиза от къщата с бележката в ръка и тича право при този, този… Прегръща го, целува го… Този…

Той свали пистолета. Това вече не беше неговата жена. Тя се спря с овиснали ръце на тротоара пред къщата и започна да гледа отчаяно в различни посоки. В опит да го зърне как идва от някъде може би. После се обърна и се загледа в къщата. Тази хубава уютна къща. Тази красива ведра улица. Този тротоар, който шепти „у дома“. Имаше чувството, че всичко това се завъртя около нея и тя леко се олюля, и се подпря на едно метално колче. Обърна се и се загледа в колата, в мъжа вътре и изпусна бележката. Изтича, затвори външната вратата и като се качи в черната кола си тръгна. Просто си тръгна. Дали сега, дали след две седмици. Имаше ли значение?

О мълнии… Той излезна на улицата и изгледа как автомобила се отдалечава в дъжда. Силите му бяха на предела, закашля се леко. Тръгна залитайки към къщи и на тротоара видя бележката. Вдигна я и я огледа, цялата мокра, но думите, които й каза все още се четяха.

„Мило момиче, чувствам се много виновен. Истината е, че съм влюбен в друга жена и вината не е в теб. Вината е изцяло в мен. Твърде дълго те лъжа. Но не мога повече. Отивам при нея. Аз нямам смелост да те погледна в очите и да ти го кажа. Надявам се, че ще намериш някой, който ще те обича повече от мен. Някой по-добър от мен.

Като поглеждаш назад виждай само красивите моменти.

Прости ми.“

Сега би ли сложил ръката си да я защити от комарите? Би ли дал да пият кръвта му и да го заразят за да я предпази?

Да. Защото докосването до спомена беше топло, нежно и галещо като чувствата, които изпитваше към тази жена.

– Господине! – Дилян чу глас зад себе си докато слизаше от автобуса. – Внимавай със знаците и следвай червените табели!

Дилян кимна на шофьора и не можа да разбере това приятелско предупреждение ли беше или някаква закана. Не беше идвал в столицата от поне 15 години и не можеше да разбере от какво се оплакват толкова много всички в провинцията. „Крака ти да не стъпва там“, „Дявол да ги вземе всички в този град“, „Едвам се спасих“. Такива бяха коментарите на повечето хора, които бяха идвали и той не можеше да разбере какво е това лошо отношение – дали не се заяждат по улиците или пък нещо друго. Знае ли… Единственото, което знаеше бе, че довечера в 7 има автобус към къщи и той щеше да бъде на него.

Излезе от сградата на гарата и се огледа. Пред него имаше огромен знак за път с предимство и пешеходна пътека. Двама мъже с жълти екипи демонтираха някаква червена табела. Дилян знаеше, че с питане се стига навсякъде и се приближи до тях.

– Извинете идвам за един лиценз и зная, че сградата е много близо до автогарата.

– Да, – отвърна му единия – Тази постройка отсреща виждаш ли я? Там трябва да отидеш. Това е Комитета.

Дилян благодари, но се спря и се загледа какво правеха. На червената табела пишеше „Направо Съд 4 часа, Летище 2 часа, Община 8 часа, Комитет 10 часа, наляво: ЦП 7 часа, ТК 6 часа..“ и така нататък. Със ситни букви бяха изписани някакви места, някакви часове. Той не се сдържа и попита:

– Извинявайте, а какво е ЦП?

– Това е централния парк, господине. Тази табела ви казва, че ако следвате пътните знаци ще стигнете до централния парк след 7 часа. Но тя е незаконна табела и затова я махаме.

– А защо пише, че до Комитета се стига за 10 часа след като сградата е точно пред мен?

– Следвай си знаците за движение господине. Ние не сме бюро по упътванията.

Той сбърчи леко вежди и пресече улицата по пешеходната пътека. Сградата на Комитета беше на някакви си 15 метра, но имаше ограда и знак да тръгне вляво. Той тръгна в ляво и след 15 метра видя знак да слезе надолу по стълбите. Тръгна по стъпалата надолу и влезе в странно подземие, което се разклони и нова табела го заведе до ескалатор, който слезе поне още две нива надолу. Там табела му каза, че може да тръгне само направо и той влезна в широк добре осветен коридор, който го заведе на спирка с малка мотриса. Контрольора му направи знак

– Ако ще се качвате качвайте се, следващата е след два часа. – Дилян се качи и мотрисата потегли.

След около 10 минути мотрисата излезе над повърхността и той видя, че преминава през някакъв много странен стъклен купол, в който имаше палмови дървета и пейки. Изглеждаше като чакалня на летище и като видя, че се отдалечава прекомерно много от мястото, където искаше да отиде той слезе още на първата спирка и се огледа.

– Много се извинявам – спря една жена – Как да стигна до Комитета? От провинцията съм, за едно разрешително съм тук и сякаш бях отпред и сега съм някъде другаде…

– О, господине, трябва да тръгнете надолу по тези ескалатори, но поне 6 часа ви остават до Комитета и това е само ако оцелите правилния коридор. Какво да ви кажа… Гледайте да спазвате знаците, защото ако ви приберат няма излизане.

– Къде ако ме приберат?

– Пазачите. Просто – тя погледна встрани – следвайте всички официални знаци и ако има червени табели останали някъде ще се ориентирате поне колко ви остава.

– Не мога да разбера… – той се почеса по главата – Знаци, табели, пазачи…

– То и аз не мога да го разбера, но съм си научила няколко маршрута и гледам да не се отконявам, защото един път обикалях 17 часа докато се прибера. След тази случка не съм се отклонявала от маршрута си. Ще си изпусна превоза. Късмет ви желая.

Той постоя и се загледа в нея. Беше си съвсем нормална жената, добре се държа с него. Какво реват всичките му приятели, че столичани са ужасни. И в този момент:

– Ей, ако ще се движиш на някъде давай. Чакаме те няколко човека! – той се обърна и видя, че до него стоят наистина няколко мъже и жени и като не можа да се ориентира какво искат отдръпна се, а после се отдръпна още и видя, че е стъпил на някаква синя пътека. Загледа се в забързаните им крачки – те ходеха по синята пътека и не се отклоняваха от нея. Толкова се изненада, че спря още един човек.

– Много се извинявам, аз съм от провинцията. Моля ви, кажете ми защо тези хора ходят по синята пътека.

– Ами ако излязат от нея може да ги приберат, защото са от поток, на който му е разрешено да ходи само по синя пътека. Има сини пътеки, червени пътеки, жълти, зелени. Вие за каква сте?

– Аз съм за Комитета.

– Оу-у… Значи по ескалаторите надолу и следвайте табелите. Късмет! – и мъжа си продължи по пътя.

Втори човек му пожела късмет и по гърба му пробяга хладна тръпка. Какво се е случило в този град? Той тръгна към ескалаторите и стъпи на тях. Докато се спускаше надолу видя как едно момче прескочи едно ограждение и трима в бели униформи хукнаха след него да го гонят. „Нарушител! Смени коридор! Спрете го“ чуваха се викове и Дилян се обърна и погледна една жена с ококорени очи.

– Не сте от тука. Просто следвайте знаците. – Тя въздъхна и слезна от ескалатора като се отклони в някакъв коридор, целият в бели плочки, който беше извит и по стените му бяха сложени жълти линии като горска маркировка.

Дилян се огледа и видя от тавана да виси табела със знак предимство и до нея надпис „Комитета“. А, ето на къде трябва да върви. Има някакъв ред все пак. Коридора му го отведе на друг ескалатор, който го свали още нива надолу и после по едно тясно коридорче леко извито и леко качващо се той зави нанякъде и там имаше нова табела „влезте в асансьора“. Влезе в асансьора и усети, че се качва нагоре. Когато излезе от асансьора стъпи на някаква площадка, на която имаще още по огромен знак „път с предимство“ и до него „Комитет“. Дилян усещаше, че ще се справи. Влезна в син коридор, който зави в някаква посока и понеже цвета беше по уютен усещаше се като пещера. Коридора го изведе на спирка, където чака дълго, но се качи на нова мотриса и като седна вътре видя възрастна жена да чете книга.

– Много се извинявам – прекъсна я той, а тя отзивчиво затвори книгата. – Това е пътя за Комитета, нали?

– Да, но от тук ще ви прекачат поне още пет пъти и ще ви върнат на места, които вече сте бил, но в друг коридор. Поне пет часа ви остават, ако не са шест.

– Но аз вече обикалям от два часа… – лицето му се изкриви от неприятна изненада.

– Ох…Разбирам ви. Наистина ви съчувствам. Хората са много изнервени вече. Нямаме търпение да отворят пусти Портал вече. Просто този град стана невъзможен. Всичко е забранено. Стъпиш тук – забранено, тръгнеш натам – забранено. Като отворят Портала ще се придвижваме много бързо и лесно. Влизаш в кабинката тук, излизаш там, където искаш да отидеш. И цялото това пътуване ще изчезне. Няма да има обикаляне, няма да има нужда от този подземен лабиринт. Дано го зазидат дано.

– Аз дори не зная къде съм…

– Никой не знае къде е. Следваме табелите и това е. Чакаме Портала. Да го отворят. Вече са монтирали Кабинки на някои места, но кога ще го пуснат…

– Но сградата на Комитета беше точно пред мен… Защо…

– За да има ред. Така казват. За да е удобно за всички. За да са по-щастливи хората. Трябва да слизам. Само не се отклонявайте от табелите, защото ако сбъркате коридор ще изкарате в това подземие цяла вечност.

Той й благодари и зачака спирката си.

Два дни по-късно той застана пред сградата на Комитета целия раздърпан, чорлав, преуморен, претръпнал, жаден, гладен с дълбоки сенки под очите. Влезе вътре и едра жена му направи знак да се приближи до нейното гише.

– За какво сте тук?

– Дойдох да извадя разрешително за едно пиленце. Имаме вече 10 кокошки, но ненадейно се излюпи пиленце, а нямаме право на единайста кокошка ако не извадя лиценз или поне временно разрешително.

– А подадохте ли декларация 7 в министерство на Земеделието и Животновъдството?

– Не. Не знаех, че трябва такава. На вашата официална страница не е описан такъв документ. Става въпрос за едно пиленце, нали разбирате?

– Днес едно, утре ще са две. Без тази декларация разрешително няма да получите! Следващият!

– Но аз бях вече пред това министерство преди 17 часа! От два дни не мога да намеря пътя обратно до автогарата! Ненадейно пристигнах тук и реших да вляза. Няма ли да ми помогнете?

– Следващият!

Дилян излезе от сградата на Комитета бесен и като видя сградата на автогарата точно отсреща тръгна право към оградата и като я хвана с две ръце покатери се отгоре и прехвърли единия си крак.

– Стой! – Чу рязък глас през високоговорител и завъртя лице. Мъж в бяла униформа се приближи до него. – Стъпиш ли от другата страна ще лежиш 15 дни в ареста.

– Но аз просто искам да напусна този луд град! – Дилян почти се разплака. Очите му се напълниха със сълзи, които стояха в готовност да потекат по лицето му.

– Съжалявам. – Униформения посочи входа за лабиринта с едната ръка, а с другата тротоара зад оградата – Натам път с предимство 5 часа до автогарата. Натам 15 дни арест. Ти си избираш.

Дилян го гледа известно време и гнева му стана толкова силен, че сълзите се стопиха. Пресъхнаха за миг. Той погледна и към гарата. Можеше ли да претича през пешеходната пътека достатъчно бързо или щяха да го настигнат?

Той върна крака си от правилната страна и стъпи на земята.

– Зраве желаем, другарю началник! – Дилян махна с ръка и тръгна към Лабиринта.

– Какво ми каза?! – Униформения тръна след него.

– Здраве желая. – И Дилян стъпи на ескалатора като двамата продължиха да се гледат с неприязън докато Дилян не потъна някъде надолу в бездната на пътя с предимство.

Дами и Господари, винаги мириша новите книги, които имам…само книгоманите знаят защо иде реч..Хартия, мастило, нечий къртовски труд, за излезе от печат и пърхането в стомаха ми, надеждата, че вътре ще намеря нещо…за себе си. Ще разбирам повече, защо хората са такива, каквито са, или ще избягам от реалността, защото е прекалено тежка, за да я понасям. Та, щастлива съм да споделя, че тази вечер помирисах цели три. Хелиана ми ги изпрати лично, защото я помолих. Новият ѝ сборник с разкази е току що излязъл от печат. Мирише хубаво! Отдавна не бях се вълнувала толкова, за нови книги…Романът започва брутално….оставих го, само за да ѝ пиша на лични, че е Велика! Искам да се похваля, искам да кажа, че няма да спра да я чета. Искам да кажа, че е зверски добра, в това което прави и препоръчвам всичките ѝ книги! Толкоз, за сега

Мария Йорданова

Натурализма в едно повествование винаги рискува да подразни сетивата и може би това е неговата цел. Ако историята бе представена в картина щяхме да говорим за абсолютизъм, но понеже формата е друга и изразните средства са други за реализъм винаги ще е трудно да се говори.  След като литературата не може да претендира за абсолютизъм поради естественият си художествен характер и кодировка, най-близката й точка до реализма се явява диалога. При него липсват дългите описателни картини, в които може да се прокрадне елемент на оценка и единствената оценка оставена в ръцете на автора е това до каква степен ще засили интензитета или тежестта на казаното в рамките на набелязания дискурс. Или с други думи казано текста не може да се освободи напълно от метафизическата си функция, но максимално усилие за това е положено. Текста говори за себе си и поставя оценка за себе си единствено чрез самозаявяването си като дискурс. Диалога оставен като доминиращ в повествованието е носител на основната информация и цялата емотивна функция се прехвърля върху него, защото сюжета се осъществява през изказване на недоизказаните неща. Онези неща, които стоят скрити зад фалшивите фасади.

Такъв вид натурализъм и максимално доближаване до реализма винаги рискува да подразни. Но истината е, че дразнението е неговата цел, тъй като има изобличителен характер. А не оценяващ характер. Какво ще почувства е оставено на читателя, отправните точки, обаче са маркирали дефектирала и корумпирана система, която едвам пази границите на аномалиите си и нормите си.

Такива истории се разказват най-добре чрез диалог, защото така читателят остава сам срещу текста. Авторът е единствено стенографирал проблема, който трябва да бъде изобличен и се е постарал да се скрие максимално от картината. Авторът и неговият мироглед никога не могат да се скрият напълно от повествованието. Но има истории, в които сюжета трябва да бъде оставен в речевия дискурс и максимално в оценъчната система на субекта. През речевия дискурс виждаме повече от света на персонажите отколкото ако отделим десетки страници да опишем поведението им, причинно следствените връзки и т.н, които биха били свойствено съдържателно копие на сюжета. Колкото по-изобличителна е пряката реч толкова по-пестеливи са описанията.

Дилян взе слушалката в ръка и набра номера. Залата беше празна, толкова празна, че сякаш високия таван бе като капак на тенджера и той, сам самичък в това огромно пространство бе като един картоф търкалящ се наляво на дясно в очакване да се появят и другите съставки на ястието, но по това време на нощта никой не искаше да го сготвят. Хората бяха по домовете си и сам той стърчеше до един обществен телефон в пълно отчаяние.

– Стефке…

– Диляне? Къде се загуби, бе човек. Обади се във вторник и от три дни ни кос ни вест от тебе…

– Стефке… – Той захлипа в телефонната слушалка и като подсмръкна шумно избърса си очите.

– Плачеш ли, Диляне? Поболях се да те мисля. Викам си тръгвам да го търся. Телефона ти е изключен.

– Стефке, слушай, пиле. Загубих го. Чакай да ти кажа. Никога през живота си не съм се чувствал толкова малък. Мъничък. Миниатюрен мъничък човек. Не зная човек ли съм. Аз човешко същество ли съм? Или съм добитък някакъв? Сякаш света е станал едно различно място, Стефке. Изгубих се. Изгубен съм. Душата ми се загуби тука в това дяволско гърло.

– Как си се загубил. На коя улица си?

– Улица? Какви улици, бе Стефче. Тук няма улици! Има само тунели. Стълби нагоре, стълби надолу. И хора, които бързат всеки за някъде. Един побъркан град с едно огромно дяволско гърло отдолу и аз вече кой ден по ред бродя като някакъв идиот и не мога да намеря изхода.

– Какви ги бръщолевиш, бе Диляне?! Как така няма улици? Да не си пиян? Да не са те упоили нещо?

– Улици има, но не можеш да ги пресечеш. Всичко е забранено, разбираш ли! Всичко! Слушай, слушай ме. Чуй ме. Аз… Аз за пръв път в живота си не зная какво да правя. Разбираш ли. Всяка част от мен крещи, че се случва нещо нередно, но никой, никой сякаш не вижда в какъв омагьосан кръг живеят. Пътуват нанякъде, обикалят по тези коридори, от къщи на работа и обратно и сякаш не виждат, че света се е превърнал в едно менгеме, което те стиска за гушата. Дави те като все едно няма въздух и си под водата. Тунели, коридори, ескалатори. Завиват наляво, после надолу, после се качваш нагоре пък те качват на мотриса, пък излизаш в друга част на града и за да стигнеш до спирка трябва да прекосиш площад по синя алея, ама има и жълти… Тук е разрешено за едни, там за други. Сега съм на етаж, на който влизаш в огромен магазин, на който входа му е от тук, а изхода му е три нива по-надолу на спирка през два квартала. И се излиза през извит син тунел, разбираш ли? И ти не знаеш къде си. Аз не зная как да ти го опиша. И има табели и винаги си на път с предимство! И те дебнат да не завиеш в грешна посока и ако объркаш пътя си в нарушение. Седнеш някъде дойдат – тук е забранено да се сяда. Спреш някъде – тук е забранено да се спира. Въздух не ми стига, нямам представа как да ти кажа колко отчаян се чувствам и колко изгубен.

– Диляне, поспри малко. Да пратя татко да дойде да те вземе…

– Не! В никакъв случай! Стойте си там на село. Да не сте посмели да дойдете. Аз ти казвам, от понеделник търся пътя към автогарата. Стефче… – той се подпря на кабинката и разтърка челото си – Аз ще си намеря пътя към къщи. Не се бой за мене. Просто исках… Просто исках да ти чуя гласа. Ей така малко… Не да те плаша, просто… Просто като колехме прасето някога и очите, погледа, разбираш ли. Гледам в една тоалетна тука очите ми са като на прасето. Уплашени, объркани. Едно такова само страх вътре. Няма друго, страх и ужас. Тъй не става, инак не става. Не знаеш на къде да поемеш. Всяко движение ти е грешно. Не знаеш кой си, не знаеш за чий си тука. Ей така, ходиш напред назад… Сянка от човек. Човека го няма. Един номер ходи напред назад.

– Диляне… – тя замълча за момент, но после с по-бодър глас продължи – Слушай ме сега. Ти си намери пътя към дома, аз съм тука. Чакаме те. И повече няма да кажа. Чакам си те.

– Да. Прибирам се.

Той затвори слушалката и разтърка челото си. Отиде до един апарат със закузки и извади стотинки от джоба си. Започна да търси къде да вкара стотинките, но имаше съвсем тънък процеп. Започна да ги вкарва вътре, но апарата ги превъртя и ги изхвърли в краката му. Той извади банкноти и ги вкара в процепа, но апарата изхвърли и тях като на екрана се изписа надпис, че приема само плащане с карта. Еми той нямаше карти. Ни банкови карти, нито карти за игра. Да имаше поне карти за игра щеше поне да да се позабавлява. Обърна се и като започна да рита стотинките в различни посоки те захвърчаха по идеално почистения под и започнаха да падат през парапета към долните нива.

Ехе! Очите му светнаха. И като изсипа една шепа на земята започна да ги рита и да си ги гони. Тичаше по големия празен етаж като малко дете и за момент някаква светлинка проблясна в очите му. Както някога ритаха камъчета в прахта с децата. Вървиш вървиш пък ритнеш някое камиче и то изхвърчи край пътя.

Така рита стотинки докато всичките не хвръкнаха през парапета и лицето му се разведри и усмихна. Остана му една последна и с нея си поигра повече. Ритна я към дъното на залата и тя се завря на място, където не можеше да стигне с обувката си. Коленичи и зачопли с пръсти да я извади. Но тя така се заклещи, че той вдигна очи да види в какво я завря. Когато погледа му проследи двете сфери и тръбата, която тръгваше от тях, извиваше се някъде горе и се спускаше надолу в трета сфера чинето му овисна. Той стоеше на колене под скулптура на един огромен, овиснал, триметров…

– Никой няма да ми повярва…

– Ей, господине! Да извикам охраната?

Дилян вдигна ръка от лицето си и огледа мъжа, който се беше надвесил над него.

– Не може да се облягаш на скулптурата. Забранено е да се пипа!

– Каква скулптура… – Дилян леко разтърси глава и започна да излиза от унеса си. Колко време е минало, сигурно бе задрямал. Той се обърна и видя, че се е облегнал на едната топка.

– Не те знам от къде си, но това е изкуство!

– Бе какво изкуство, бе… – Дилян се изправи и протегна ръка, към нещото. – Не виждаш ли какво е това?! Сляп ли си?

– Кой е сляп, бе! Идвам на работа и гледам поредния нехранимайко, който не спазва правилата! Има си правила! Ако всеки прави каквото си иска знаеш ли какво ще стане?!

– Какво ще стане, бе момче?! Кажи ми какво ще стане! Имаш ли двайсет години? Трийсет? Какво ще стане от това, че съм се подпрял на фалоса?

– Това не е фалос! Това е модерно изкуство!

– О, извинявай, ние от село не разбираме от изкуство. Ние сме едни тъпаци, които от нищо не разбират. Сигурно живееш някъде наблизо, от пъпа на града си и много ги разбираш нещата.

– Точно така. Ей там отсреща живея и много ги разбирам нещата.

– И колко време ти отнема да дойдеш на работа, момче от центъра на града?

– Не е твоя работа. Много добре съм си подредил нещата, много благодаря. Само час и половина. Хайде поредния с маршрутни съвети! Аман вече…

Дилян се плясна през челото и се огледа.

– И ако искаш да знаеш съм доволен. – продължи другия – Доволен съм, защото вашето поколение е оставило страшна каша, която ние десетилетия няма да можем да подредим. Седите си там в гората и си живеете в миналото. Ядете храна, която мирише на пикоч и животни.

– Гората? Картофите в гората ли растат, бе момче. Месото, чушките. По дърветата ли? Месото от земята ли го копаем?

– Не, има си фабрики, има си заводи. Ако зависехме от вас човечеството щеше да загине от глад за една седмица. Аз всеки ден зареждам автоматите с храна и не съм видял гладни наоколо!

Дилян примигваше. Малкото пиленце, което мислеше да удоши с два пръста като се прибере сега му се видя много драгоценно. Пълно с живот. Пълно с толкова много смисъл.

– И ти си щастлив в този нов свят?

– Разбира се! Сутрин ставам, деня ми е подреден. Няма хаос, няма чудене. Ако видя нещо нередно докладвам на охраната, те идват и веднага премахват нарушителя. И всичко отново е подредено. Ако видя петънце, забърсвам го. Ако не мога викам да почистят. Има си хора за всичко. Има място за всичко. Огледай се, това е идеалният град. Имате ли такива съоръжения в гората? Или спите по дърветата във вързопи? Вие сте минало. И скулптурата ми харесва. Защото е интересна. Защото е нещо ново, защото е нещо различно от всичко, което вие сте. Това е изкуство. Ти просто не го разбираш. Жалък си. Жал ми е за тебе. Погледни се, опърпан си, проскубан. Сигурно си някой безработен, който нищо не може и затова е дошъл в големия град да си опита късмета. Ами имам новина за теб, чичка, бъдещето не те иска. Върни се обратно в дупката, от която си изпълзял. Явно нямаш нужните качества. Модерният свят вади само най-доброто от хората. Само силните оцеляват. Останалите трябва да си отидат. Да си отмрете там. Ясно ли ти е? Разбра ли какво ти говоря?

И в този момент Дилян си спомни Гошко. Гошко Дебелото. Така му казваха. Вися вързан надолу с главата от моста над реката цял час преди да го отвържат. Ей, че хубав спомен. Гошко тогава научи, че не е хубаво да крадеш сандвичите на другите деца. Негативният опит учи много повече от положителния. Ефекта е мигновен.

Дилян прескочи тялото на новия си познат и само хвърли поглед дали ще се изправи след удара. Като видя, че помръдва потърка леко челото си и се усмихна. Друго си е да удариш глава на някой, който много приказва. Възпитателно е. А и някак почувства се по-ведро. Хулигана в него за момент събра смелост да стъпи на поредния ескалатор в търсене на изхода. Винаги има начин. Винаги има решение. И той щеше да го намери.

Докато пишех книгата „Централно Управление Запознанства“ й бях сложила заглавие „Семейно щастие“, защото този разказ е всичко, но не и семейно щастие. Когато книгата отиде за редакция Алберт Бенбасат каза, че му харесва идеята, но повече му харесва заглавието „Централно Управление Запознанства“. Този разказ е много ведър, пълен е с много добро чувство и в крайна сметка отразява точно обратното на разказа „Семейно щастие“, а именно желанието ни да бъдем с правилните хора. Да обичаме, да се чувстваме добре вкомпанията на другите. И затова с охота се съгласих да сменим заглавието. Мисля, че е прав и се радвам, че и двата разказа му харесват.

Книгата съдържа 40 къси истории и скоро ще излезне от печат. Беше много приятно това, че той предложи да махнем 5 от разказите като каза, че не са на нивото на останалите истории. Отново се съгласих и написах нови 5 истории – много по-динамични, много по-сърцати и в някаква степен по-положителни. Радвам се, че с негова помощ успяхме да направим сборник с разкази, които е по-добре подбран и по-добре подреден от работния си вариант.

Не е случайно, че Алберт Бенбасат е редактор на тази моя четвърта книга. Той беше редактор на първият ми сборник с разкази „Абсурдите на Гана По“. Той прочете всичко, което бях написала, подбра ги, подреди ги и даде старт на моето пътешествие в света на писането. Въпреки, че това е първа книга и в нея няма дълбочината на следващите, тя е много важна за мен. Защото заради тази книга се запознах с Радой Ралин, Христо Бойчев и много други писатели, драматурзи и творци които ми казаха, че виждат огромен потенциал в мен. Спомням си, когато участвах в конкурса „Южна Пролет“ в Хасково Никола Радев, който беше председател на Съюза на Писателите каза – „Тази книга е по-особена от останалите. Тя показва появяването на нещо ново. От този автор или няма да стане нищо или ще стане много голям писател.“ Това бяха неговите думи и аз ги запомних. Избрах си да стане второто. Времето ще покаже.

Когато Радой Ралин чете „Абсурдите на Гана По“ ми каза, че имам нужда живота да ме попари малко за да се появят сюжетите – е, появиха се сюжетите. Благодарна съм за всяка дума и за всеки съвет, който получих от тези хора. Когато ми върна първия ръкопис на „Централно Управление Запознанства“ Алберт Бенбасат написа на първата страница – „Ти си нешлифован диамант“. Мисля да си го запазя това копие.

Искрено се надявам този сборник с разкази да ви хареса. В него се появи онази дълбочина, която търсехме. И се надявам в следващите ми книги да се задълбочи още повече.

Съдържание

Диагонал.Черно.2. 

Път с предимство

Романтик

Неортодоксално

Заедно под Слънцето

Пътят към щастието

Далекогалактическо съобщение

Казино роял

Приятелче

Дланите на татко

Проверка

Чакалнята

Грахът ми е сърдит

Новите асансьори

Топло сърце

Богатства

Всеки според аршина му

Ноевият ковчег

Нов човек

Спасителна капсула

Пианде

Баркод

Дяволското гърло

Интермедията свърши

Удостоверение

Императора Слънце

Изненада

Искрено и грозно

Няма друга

Театрално представление

Нов живот

Правилна грешка

Рози ухаещи на живот

Библиотекарят

Луди хора

Не точно

Обрат

Любопитство

Провидението

Еzek bolgárok!

Старият пират се завръща

На езерото

Надежда

Цвети влезна в кухнята и се загледа в мивката.

– Мило… – заговори тя без да се обръща към съпруга си. – Тук най-накрая се зароди нов живот.

– Моля? – той усети нотка на подигравка и мигновено се ядоса. – Сега какво?

– Не, че нещо. Нали знаеш дупката в плота, която стана от водата, която не забърсваш. И нали знаеш дъската, която монтира за да не се срине плота?

– Пак ли се започва…

– Не. Напротив. Поема в съвсем нова посока. – Тя си извади телефона да снима. – На твоята летва е поникнала чушка.

– Моля? – той стана и дойде при нея в кухнята. – И от къде знаеш, че е чушка, а не е домат?

– Защото съм селско чадо, нали знаеш. Била съм на село при баба и дядо. Виждала съм домат. Това е пет сантиметрова чушка. Скоро ще цъфти.

– Омръзна ми от твоите подигравки. Няма да изпечеш един хляб като си била на село, ами се занимаваш с мене.

– Аз ти казах, не държа да сменяш плота. Новият плот може да стои зад канапето още година и половина. Нямам нищо против. Но аз на това нещо хляб няма да меся. Опитвам се да гледам на нещата от веселата им страна. Гледай сега. Ако ми трябва нещо от шкафа няма нужда да отварям вратичката. Мога да бръкна през дупката до батерията и да си го взема. Виж. – и тя бръкна с ръка през дупката и се опита да вземе нещо. Хвана един сапун и го извади. – Виждаш ли. Ти правиш живота ми само по-лесен. Освен това като порасне чушката можеш да ми я изпържиш с доматен сос.

– Какво искаш, бе, човек. – Той се хвана за главата. – Събота е. Почивам си! Защо постоянно ми правиш забележки? Какво искаш сега. Да стана да сменям плот ли?

– Не. Аз предлагам да изчакаме чушката да порасне и тогава. – усмихна му се тя и се подпря на плота, който леко изскърца въпреки шкафовете, които го подпираха отдолу.

– Добре! Добре! Петнайсет години намеквания, дрънкане! Денонощно! Няма мира с тебе!

И той отиде и измъкна новия плот зад канапето. Нареди си столове, начерта си отвора на мивката. Мери, мисли, гледа и хвана зегето. Отряза перфектния кръг. Зарадва се и като се подпря на него счупи плота на две.

– Дявол да го вземе! – развика се и за малко да удари зегето в земята. – Отивам за нов плот!

– Да ти помогна да изхвърлим счупения плот?

– За сега ще го подпра на терасата зад пейката. По-нататъка ще го изнеса.

Ясно, каза си тя. Остава тук завинаги.

След два часа той се върна с нов плот и го постави пак на столовете за да изреже отвора за мивката. Изряза го без да го счупи и отиде да демонтира стария плот.

– Мило, нали знаеш, че миналата година говорихме да преместим пералнята тук в кухнята?

– Е?

– Ми така и така цялата кухня е разглобена…

Той я погледна и душата му се взриви навътре. Изкара пералнята от банята и я премести в кухнята. Оказа се, че не стигат петнайсет сантиметра и трябва да стесни един от кухненските шкафове.

– Отивам за винтчета. – и той излезна. Върна се след половин час леко ободрен. Може би не беше толкова лоша идея всичко това. Сега тя пак ще започне да готви. Няма повече оправдания.

Разглоби един от шкафовете, ряза, мери и след два часа като се изнерви порядъчно го сглоби. Разкачи стария плот и го изнесе на терасата при счупения плот. Тръгна да връзва пералнята.

– Ей, това кранче не става за нищо. Ей сега ще дойда. – и той излезна. Върна се след час с новото кранче. Но стана късно и остави сглобяването за следващият ден.

В неделя станаха и от сутринта захванаха.

– Разбираш ли какъв е проблема? – започна той. – С тебе няма миг покой. Петнайсет години така! Все нещо ще измислиш за да не ме оставиш да си почивам.

Върза пералнята и подреди шкафовете. Но се оказа, че е изрязал отвора за котлоните с цели пет сантиметра погрешно.

– Отказвам да ходя за нов плот! Ще го вържа на една страна!

– Добре. Ако може…

– Може. Просто от едната страна ще има луфт от пет сантиметра.

– Дупка ли имаш предвид? До котлоните?

– Да. Но мога да сложа една летва…

Тя му се усмихна. Че какво е един тънък процеп от 5 сантиметра между стената и плота.

Той монтира котлоните, намести фурната и се оказа, че бормашината му не работи.

– Отивам да търся друга бормашина… – и той излезна. Върна се след два часа. Беше взел от някъде бормашина и като влезна в кухнята загледа се в плочата, която беше вързана на стената. – Знаеш ли, че долу в гаража имам същата чисто нова. Мога да я сменя.

– Сигурен ли си?

– Ще я сменя. – и той отиде да донесе новата плоча. Свали старата и тръгна да лепи новата, но се оказа, че лепилото му е старо, изсъхнало… – Отивам за лепило…

Върна се доста усмихнат. Виждаше му се края. Опита се да залепи плочата и я накара да я подпира заедно с него. Подпираха дълго и накрая плочата се захвана за стената. Намести плота, върза шкафовете за плота, намести фурната, котлоните. И даже сложи силикон по ръба на плота.

– Доволна ли си? Два дни! Два дни от живота ми! Петнайсет години! Сега ще ми изпечеш ли едни топли хлебчета, жено, която си ходила на село при баба си?

Тя захвана да меси и час по-късно отвори фурната като много се изненада.

– Мило, фурната не работи…

Той я погледна като само примигваше. Заклати глава и продължи да гледа телевизия без никакъв коментар.

– Ще я погледнеш ли?

– Сега ли трябва да я гледам?

– Ако искаш може след няколко дни. – Но той не реагира. – Добре тогава! – Тя свали престилката и излезна. Върна се след два часа с нова фурна и някакъв непознат.

– Този кой е? – мъжа й доста се подразни.

– Приятел на приятел. Ще ми монтира новата фурна.

– И аз мога да ти монтирам фурната! – мъжа й наистина се ядоса.

– Сега ли да я монтираш? Попринцип мога да почакам. Година, две… Не бързам за никъде.

Приятеля на приятел тихичко се завъртя около новата фурна. След половин час се приближи до тях.

– А старата фурна искаш ли да ти я сложа на терасата? Ще си имаш още една отвън.

– Нали не работи? – изненада се Цвети. Целия този фарс й дойде в повече.

– Не, работи си, беше й разкачен кабела. Видях, че имаш кабел отвън за лампа, но няма лампа. Направо с ключа от вътре ще си я пускаш.

Цвети примигна няколко пъти и като събра целия си чар се обърна към него с най-лъчезарната си усмивка:

– Ти беше ли женен…

Тя беше вече на 5 и си имаше любимо момченце в детската градина. Тихомир. Той беше висок с руса коса и сини очи. Вероятно някой ден щяха да се оженят. Беше му измислила кодово име, но не го каза на никой, защото беше тайно. Тихомир имаше много колички и понякога й даваше да си играе с тях. Е, когато другите момчета не гледаха. Един ден тя се приближи до него и протегна ръка напред.

– Искаш ли да си играеш с моето самолетче?

Като видя бялото самолетче Тихомир направо изкокна от пясъчника и изтича при нея. Грабна го с две ръце и започна да го оглежда. Той имаше много колички, но нямаше такова самолетче. Тя не му каза, че това й е единствената такава играчка и само му се усмихна. Той грабна самолета и полетя нанякъде щастлив. Понеже беше много зает със щастието си я остави сама и тя се върна на пейката, на която постоянно седеше – далече от другите момиченца. Те имаха банда и не я искаха при тях. Но точно този ден отидоха при нея за да видят какво раздава.

– Имаш ли още играчки? – започна тарторката Гергана като седна до нея.

– Имам само тези обички от мама. Донесе ми ги от Германия заедно със самолетчето.

– Може ли да ги видя?

Обичките бяха пластмасови червени сърчица и с тях тя се чувстваше хубава. Свали едната обичка и я подаде на Гергана като се зарадва, че й обръщат внимание. Гергана взе обичката в ръка, стана и като се затича хвърли я зад оградата на детската градина в двора на Консерваторията.

– Сега и ти нямаш обички на сърчица! – обърна се и като се засмя ехидно изтича в тревата и всички момиченца я последваха.

Колко много плака този ден. Седя пред оградата към Консерваторията и дори се опита да се покатери по нея. Но оградата беше много висока. Беше метална, хлъзгава и невъзможна за катерене. След като неутешимо плака за обичката я мъмриха, че не иска да влезне вътре, после я мъмриха, че стои на прозореца, овикаха я, че не иска да спи и я изпратиха все така разплакана.

– Не мога да ти върна обицата – каза й майка й – забрави я.

– Но с нея съм хубава!

На следващият ден седна отново сама на пейката и Тихомир се приближи до нея.

– Благодаря ти, че ми даде самолета да си играя. Тате каза да ти го върна.

– Ти му се радваш повече. Давам ти го.

– Наистина? – той беше толкова щастлив, че само се усмихна и избяга нанякъде. – Имам си бяло самолетче-е-е!

А тя застана до оградата. Искаше си обичката обратно.Дните минаваха и тя все стоеше на оградата и се чудеше как да се покатери по нея. Реди тухли, реди камъни, но оградата беше много висока. Много искаше да е хубава.

Другите момичета не спираха да й се присмиват колко е тъпа и тя стоеше настрани от тях.

– Някой ден ще се науча да се катеря и ще отида да си взема обицата! – така отсече тя и отиде на пясъчника при момчетата. – Може ли да си играя с вас?

Тихомир я погледна сконфузено, а едно от момчетата махна с ръка:

– Не може! Ние играем на война и имаме камиони, а ти нямаш камион! Имаш ли нещо военно? Кола, багер, танк, самолет?

Тихомир я погледна и наведе глава като се заигра с пясъка. Той имаше самолет. Тя нямаше.

– Имам си войници. – и тя бръкна в джоба си и извади шепа жълъди. – Имат си даже каски. Не ви ли трябват войници с каски за вашата война?

– Не искаме такива войници! – отсече момченцето, но Тихомир стана и се надвеси над ръцете й.

– Имаш ли още? Можем да направим голяма армия! Моя камион може да побере много войници. И като атакуваме ще размажем врага!

– Имам. Ей под онова дърво. – и двамата се затичаха към дъба да събират армия. Щяха да ходят на война и им трябваха само здрави и силни войници. По възможност с каски. Ония ветерани от миналата година ги оставиха. Айде, един двама може, но само толкова. Защото на война се ходи само с каска, само натоварен на здрав жълт камион и с добри генерали.

Войната се развиваше добре и врага загуби много позиции, но родителите започнаха да идват да си прибират генералите. Тихомир вдигна камиончето и се спря.

– Войниците са твои…

– Ти им се радваш повече. Вземи ги всичките.

Той изтича при баща си като отдалече се развика, че освен самолета има вече и цяла армия. Тя седна на пейката и наведе глава. В този момент Тихомир застана до нея и й подаде едно глухарче като падна на едно коляно:

– Тате каза да ти кажа, че си много сладка. – изправи се и избяга.

На кого му трябват обици, войници и самолети. – прехапа устни тя – Любимото момче каза, че съм много сладка!

Снимачният ден беше започнал преди часове, но главната актриса все още се суетеше около коня.

– Сергей, – заговори асистент режисьора – тя не може дори да се качи върху коня! Така не може да се работи. Пет човека го държат и тя не иска да прави каквото й казваме!

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей и в качеството си на режисьор тръгна към любимата си актриса – Мила, какъв е проблема с коня?

– Серьожа – заоплаква се тя с нежния си глас като премести кокетно една къдрица от лицето си – Този кон е див. Аз съм балерина, погледни тези красиви крака! Искаш да се кача на коня и да препускам след влак! Това е безумие, Серьожа! Мама ще изпадне в ужас…

– Но мила, в сценария пише, че трябва да догониш влака с кон и да се качиш на него. Мога да извикам дубльор да го направи, но поне се качи върху коня за да те снимаме върху него.

– Няма да се кача! Ами ако се нараня? Ами ако си навехна глезена! Ами ако си счупя крак?! Защо ме караш да правя опасни неща! Знаеш, че съм много нежна. Този кон не ми отива… Дори цвета му не е красив!

Сергей въздъхна и сложи ръка през челото си. Наистина толкова красива жена, ако вземе да падне от тоя проклет кон и после едни фасони, едно цупене… Целия филм ще отиде по дяволите. Да не говорим за други неща.

– Коня да се застреля! Докарайте автомобил.

– Но Сергей, – възпротиви се асистент режисьора – това го няма в сценария!

– Изпълнявай! Това да не ти е някой американски филм! Това е съветска продукция! Това е изкуство! Изкуството е живо!

– Но, Сергей, работил съм и в американски продукции. И там има изкуство, но следват сценария!

– Лошадъ…. Застрелится! – викна Сергей като се обърна сърдит на другата страна – Или отивай да редиш сандвичи на кетъринга!

Асистент режисьора стисна устни, а сценариста замечтано въздъхна:

– Какой романтик!..

– Серьожа… – прегърна го любимата му актриса – щом ще съм в кола искам да возя кученцето си. Нека да участва в този филм, той ще стане много велика продукция и аз искам хората да ме виждат в цялата ми прелест. Знаеш колко красива ставам, когато го прегръщам…

– Ах… – въздъхна главния режисьор като направи знак да докарат кучето.

Сцената започна, операторите заеха позиции, всички бяха по местата си, колата и влака вече бяха в движение. Достатъчно сложна сцена изискваща много внимание от всички. Тя седеше в автомобила прегърнала с една ръка кученцето си. Беше сложила най-сексапилната си усмивка и чакаше по сценарий въжетата да я дръпнат за да се покатери върху влака. Отказа да работят с дубльор, защото искала в снимачните среди да се знае, че всичко е заснела сама.

Сергей напрегнато гледаше към екраните дали камерите улавят всичко, което е искал и в този момент въжетата я дръпнаха и тя изпусна кученцето под колелата на влака. Горкото мило същество…

– Ой! – викна тя като изпадна в нечувани ридания.

– Ай, ай, ай… – Завайка се той като се плесна през челото.

– Сергей – наведе се към него асистент режисьора – доста добре се получи. Имаме прекрасни кадри! Даже не се вижда къде пада кучето. Мога да го добавя с дубльор направо горе!

– Мълчи! – Викна Сергей и отиде да успокоява любимата си актриса, която вече бяха свалили от влака и трима успокояваха.

– Серьожа… – Заплака съкрушително тя като се хвърли в ръцете му – Какво стана! Аз не разбрах, погледни тези нежни ръце! Те не са създадени за да се катеря по влакове! Ами ако се нараня, виж какво стана с Оля… Да беше кораб и аз да се припичам на палубата му, а то влак. Защо ме караш да правя опасни неща? Мама ще изпадне в ужас ако чуе…

Сергей се обърна към асистент режисьора, който вече изглеждаше доста ядосан.

– Машинист! Застрелится! – Машиниста скочи от локомотива и търти да бяга през полето. А сценариста запленено въздъхна:

– Какой романтик!

– Серьожа, – прегърна го тя – този филм не се случва във влак. Действието се развива в кораб. Там има много светлина, но не като тази, която изгаря красивата ми кожа. Погледни това лице, виж колко лошо му влияе слънцето. Знаеш, че прахта ме прави да изглеждам уморена. Ами ако изгоря, ами ако някоя песъчинка ми влезне в окото…

Сергей я гледаше ужасен. От седем години чакаше възможност да се доближи до нея, тя беше в сънищата му, беше в душата му, беше сутрин и вечер, беше нявсякъде по него и винаги беше чужда. А сега мило се увиваше около врата му. Миглите й трепкаха като пеперуди, а пръстите й нежно си играеха с козирката на шапката му.

– Влака да се махне! Докарайте кораб! – отсече той и асистент режисьора си зави коприненото шалче около врата и започна да го опъва в опит да се самообеси. Сценариста стоеше отстрани и само въздишаше. Душата му се изпълни с такива емоции, че вече на ум пишеше новата си творба. Тя беше гениална. В нея се разказваше за…

След малко асистент режисьора самодоволно се доближи до Сергей и му подаде един револвер.

– Обади се продуцента. Каза да ти дадем пистолет с един патрон. Или ти или тя! – и скръсти ръце като го изгледа нагло.

– Но това е изкуство! Изкуството трябва да живее!

– Но това е продуцента! – и продължи да го гледа нагло.

– Ой, ой, ой… – въздъхна Сергей като погледна любимата си актриса и отсече – Глупости! Сценария е пълен боклук! Сценариста да се застреля!

– Ах – въздъхна сценариста преди куршума да влезне през лявото му слепоочие – Какая любовь… Какой романтик! Это искусство…

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо…

Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и и й шептят – и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.

Тя се сепна и извика към улицата:

– Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! – Опита се да види до оградата дали има човек, но никой не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.

– Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея. – викна тя на тъмното – Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. – каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.

– Надке! – чу се мъжки глас от другата страна на оградата. –Надке, ти ли си там?

– Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А… – И тя се надигна като приближи до оградата. – Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? – и тя се разплака – Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея. – и тя започна да плаче като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче… Много ми е мъчно.

– Слушай. – той се приближи и се подпря на оградата – Чуваш ли?

– Какво да чуя? – и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. – Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам – и тя потупа по сърцето си.

– Успокой се вече. – той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. – Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.

– Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е…

И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя зарида като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.

– Ма какво… – Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце започна да го целува. – ма какво си ти, радост… На баба… Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба… Дай, ох…

– Твое е, – каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце като ги пускаха през портика вътре в двора.

– Ма какво става? – тя се разплака. – Нямам толкова пари… Не мога да ги платя.

– Нищо, бабо. – отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце – Все още възпитаваме хора.

– Ма синко – тя го прегърна и започна да хлипа като се задъха и леко се олюля. – Кои сте вие? Защо правите това за мене?

– Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. – каза едно момиче като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. – Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.

– Благодаря ви, хора. Вие сте…

– Няма да повярваш – продължи съседа – цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?

И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.

– Ма толкова много народ, от къде се взеха… – и тя излезна насред улицата и като се загледа видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.

– Ангели дойдоха от небето да ни помогнат… – цъкаше Надка като гушкаше Ярето, а една жена от видинско й отвърна:

– Не, бабо, Българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.

Планината винаги е била красива. Въздуха чист, тревата свежа. Двамата братя овчари свалиха поясите си и докато единия нареди огъня другия отиде да нагледа овцете. Чу се свиркане и кучетата дотичаха доволни, защото скоро беше вечерята.

– Слушай, Геш, стига боб. Дай нещо за ядене.

– Е ся ще доведа едно мъжко.. – провикна се Геша и като ловко се навря между овцете върна се след малко с едно агне на рамене. А раменете му бяха толкова широки и ръцете толкова мускулести, че агнето му стоеше като шал. Отиде на десетина метра в страни, извади ножа и като го допря във врата на агнето чу странни викове. Като вдигна очи видя някакъв слабичак русоляв турист да тича към него като ръкомахаше с ръце и викаше нещо неразбираемо.

– Жоре, тоя къв е?

Двамата го загледаха като Геша вдигна ярето пак на рамо и се приближи към брат си.

– Сигурно се е загубил. Да не е мечка някоя видял… – Двамата цъкаха и гледаха учудено.

След известно тичане и подскачане по поляната чужденеца стигна до тях и като смъкна тежката раница от раменете си се подпря с ръце на колене. Едвам дишаше, но веднага започна да говори като сочеше агнето, ножа и тупаше по корема си.

– Не го разбирам този. Гладен ли е? Ще му дам ядене. Кажи му да чака. – и Геша се обърна и като хвана пак ножа смъкна агнето и тръгна да го коли, но чужденеца подскочи и като не спираше да говори бръкна в чантата си и извади една карта като документ някакъв и един зелен лист с някакво дърво. Ръкомахаше и викаше неразбираемо.

– Какво цвърчи тоя? Не го разбирам какво иска! – изнерви се Геша докато Жорето наистина се опитваше да го разбере какво се опитва да каже. А той толкова разпалено обясняваше, че Геша се изнерви, пресегна се и като му плесна един шамар чужденеца падна на земята и замлъкна.

– Ти го уби! – Жоро се надвесе над русолявия и като го побутна леко вдигна очи към Геша. – Е, хуу сега…

– Не съм го убил! Шляпнах го малко. От къде да знам, че ще припадне. Не спира да говори. Заболя ме главата от него! Тее… – и като вдигна агнето с една ръка, ножа с другата отдалечи се навътре между дърветата някъде на спокойствие. Жоро остана над чужденеца като се чешеше по главата и въздишаше.

Три часа по-късно вече беше тъмно и в планината се чуваха гласовете на птици и овце. Те изпращаха деня с радост и се приготвяха за сън. Въздуха беше прогладен и край огнището беше много уютно. Кучетата бяха налягали наблизо като едно от тях беше седнало и хипнотизирано гледаше към агнето над огъня. Всички живинки се прозяваха доволно, блееха доволно, свиреха доволно с изключение на тримата мъже край огъня. Геша и Жоро мълчаливо се споглеждаха, а чужденеца беше седнал със скръстени ръце и ги гледаше сърдито.

– Кажи му на тоя тиквеник, че ще стана и ще му плясна още един шамар ако продължава да ме гледа така.

– Стига, де. – Жоро даже се засмя – Нищо не му разбирам. Опитах да му говоря той само мячи. Току млъкна! Пак ли искаш да дрънка два часа?

Геша въздъхна, но чужденеца внезапно подскокна и като разрови в раницата извади от там един разговорник и като започна да прелиства страниците опита се да им говори на български:

– Аз… Джони.

– Я! – викна Жоро – Аз Жоро, той Геш. Разбра ли?

– Аз Джони, това Жоро, това Геш. – сочеше ги чужденеца.

– Е-е-е! – зарадва се Жоро. – Ще се разберем.

– Джони храна – и чужденеца откъсна една тревичка и като я вдигна, стана прав и я размаха. После посочи агнето над огъня и като размаха пръст каза – Джони не.

– А-а-а…. – възкликна Жоро. – Тоя е такъв, бе… Как се казваше… Не яде месо, бе. – и започна да се смее като се плесна през челото. – Ти представяш ли си!? Той затова припадна, гледай го къв е слаб. Горкичкия…

– Ми да ходи да пасе, ей гора, ей трева колко щеш. – Геша стана, отиде при агнето и като откъсна единия бут седна обратно и като гледаше чужденеца право в очите започна да си къса парченца и сладко да похапва. – Ей, давай. Хапни си тревичка. Аз съм прост човек, от село съм. Тъп съм и някои работи не ги разбирам. Там някакви листчета ми размяташ цяла вечер, приказваш много. Учен човек си сигурно. Колко вкусно само. И цялото ще го изям. И още едно ще си опека. А? Това разбираш ли го?

Джони се ядоса и като си седна обратно започна да гледа Геша как се тъпче с вкусното печено месо, а кучетата се скупчиха около Геша и някои започнаха да скимтят. Двамата се гледаха и никой не отстъпваше. Чужденеца се пресегна и като извади от чантата си една консерва с нахуд отвори я и започна да яде и също започна да издава звуци колко му е вкусно. И продължаваха да се гледат. Жоро се опита да разчупи малко напрежението като го подкани.

– Вземи си, бе, момче. Кой те гледа в планината какво ядеш? – но като видя, че двамата не го отразяват и само се гледат, стана отряза си месо и седна тихо да яде като започна да хвърля на кучетата.

Това продължи докато не свърши консервата. Така само Геша продължаваше да яде. А Джони първоначално направи стоическа физиономия на въздържател, но после корема му започна да къркори и той започна много да се изнервя. Миризмата на печеното месо беше навсякъде, и беше толкова приятна, че кучетата вече не само скимтяха, но и лаеха. Двамата срещу него нагло се тъпчеха и си говореха нещо като се смееха. И изобщо започна да му става гадно. Той извади една цигара и като я запали запуши сладко сладко. И постепенно започна да му става все тая. И тия двамата дето преди малко го дразнеха започнаха да му се виждат доста симпатични, а агнето над огъня се обърна към него и му каза „Джони, левия ми бут е доста вкусен. Няма ли да го опиташ?“ и той избухна в смях. Така се заливаше от смях, че сам не можеше да повярва защо им говори на тези хора. Ми те не го разбират. Просто говорят друг език. Как да го разберат. Като спря да се смее Джони си постла и като се сгуши заспа под красивите звезди щастлив и доволен. Тази нощ сънува много странен сън, той беше пак край огъня, а Геша му подаде едно цяло бутче. И той като го загриза, дъвка, дъвка, беше толкова вкусно и кучетата така го гледаха и той така ги галеше. Танцуваше около огъня с бутчето в ръка и викаше до небето колко е вкусно. Изобщо тая планина беше уникална. Тоя балкан е свръх. Свръх е!

На сутринта станаха и като им благодари за компанията Джони им подаде ръка и на двамата. Геша се протегна и като го дръпна го прегърна.

– Извинявай, че те ударих. Не исках така..

Сбогуваха се и Джони метна раницата на рамо и потегли пак към гората, от където дойде. Геша и Жоро дълго го гледаха и Жоро въздъхна:

– Много странен тоя Джони. Рева часове. Вика. Яде шамари. И накрая изяде половин агне без да му мигне окото. Остави кучетата гладни.

И двамата братя поеха на паша с овцете като се смееха.

Когато чичо Величко разбра, че си отива от тоя свят той си пожела да го кремират с надеждата, че така духа му винаги може да бъде близо до прахта му. Някак обичаше се и искаше да остане близо до себе си.

Изпълниха волята му и го занесоха в къщи като поставиха урната под любимата му картина. Трябва да признаем, че неговият дух усещаше света по доста различен начин – цветовете не бяха това, което помнеше, нито формите, нито предметите. Всичко, което помнеше в дома си сега беше един танц на светлината в разноцветни проблясъци сакаш купчини Слънца са си организирали събрание и всяко иска да изпъкне. Света се усещаше като плетеница от енергийни полета, които се движеха даже доста динамично.

Той бързо свикна с този нов и различен свят и постоянно се въртеше около урната като се наслаждаваше на простия красив факт, че наистина откри живот след смъртта. И това му даде в съвсем буквален смисъл криле и той се рееше из цялото жилище изпълнен от щастие. Докато един ден Малкия Гошко не реши да си играе с урната му.

– Не, Гоше! Не пипай там, дядо! – но като всяко дете малкия Гошко носеше любопитство за цяла армия от университетски преподаватели и надвеси урната през прозореца за да види какво ще стане. И стана каквото стана. Прахта политна към гарата и Величко политна след нея да си я събира. Е, как да си я събере? Тя се носеше неуправляемо на крилете на вятъра и хвърчеше право към един влак. Докато я настигне и тя нахлу през един от прозорците. Величко влетя във влака и докато се питаше как той – един дух, една свята енергия ще успее въобще да я събере, влака потегли.

Ако имаше ръце той щеше да направи жест на почуда, ако имаше крака щеше да ритне нещо, ако имаше уста щеше да изкрещи, но ги нямаше и като влезна в едно от купетата сви се на кълбо над една от седалките и започна да мисли какво да прави.

– Като те гледам си съвсем пресен. – Той усети някакво присъствие и като се размърда установи с почуда, че не е сам. – Не бой се. Чака те голямо приключение.

– Ти като мен ли си?

– Да. Аз постоянно пътувам. Света е изумително красив и влаковете ме носят винаги на едно по-добро място от предишното.

– Как така?

– Ами, този влак, например, отива в Бургас. Знаеш ли какъв Бургас ще усетиш! Никога няма да го забравиш толкова е уникален. Ами морето! Морето с тези вълни целите обсипани в енергийни проблясъци и всяка живинка вътре в тях примигва със своите тонове. И всичко се движи, всичко танцува – цялото пространство те заобикаля като живо. А когато се обърнеш към небето… Няма такава прелест. Цял живот гледам нагоре и чак сега мога да видя какво съм търсил…

– Ти някакъв поет ли си бил?

– Не. Бях шахматист.

– Играеш шах! Колко обичам шах…

– Можем да поиграем. Можеш ли да си ги представяш? Аз мога. Винаги ги нося с мене.

– Ми не мога чак толкова…

Двамата се усещаха като стари приятели. Вятъра подухна и завихри прахта на Величко като я вкара в купето при тях и тя падна на пода. И духа на шахматиста подхвана наново.

– А теб какво те води насам?

– Гонех прахта си и вятъра я вкара във влака. Сега не зная как да си я събера.

– О, ти си още в онзи период, в който не можеш да се откъснеш от материалното. Много минават през това. Не си ли ги виждал, когато беше жив. Ходиш си по улицата и покрай теб вятъра завихря кълбо от прашинки. Мислиш си, че това е само вятъра, но всъщност това е някой дух, който се бори с вятъра и се опитва да задържи прахта си на едно място.

– Виждал съм такива кълбенца от прах. Завихрят се много шантаво.

– Да. Духа изпитва затруднение в първия момент да осъзнае, че няма нужда от нищо освен себе си. Трябва да я пусне да си отиде за да е свободен да ходи където си поиска.

– Не се бях замислял за това. Но нали все пак си е моята прах…

– Нищо не е твое. Вече си нещо различно. Вече си енергия, импулс, идея, концепция за света. Прахта ти само те дърпа назад. Защо мислиш живите я изсипват на някое ветровито място. Така духа остава напълно свободен да отлети, където си поиска.

– Не се бях замислял. – Настана известна тишийна, в която Величко някак изпадна в размисъл, но се самопрекъсна – И този влак е началото на моето ново приключение?

– Да. – отвърна му събеседника му и пак настана спокойствие.

– Ами… Като е така… Да поиграем малко на шах. Ти можеш да си представяш фигурите, но аз мисля да се насладя като за последно на това тленно парче от мен и да си подредя една шахматна дъска от него.

– Чудесна идея! – съгласи се шахматиста и двамата се заеха да си подредят шахматна дъска с фигури от прахта на Величко. Не беше трудно, защото това, което света беше за тях беше един танц на енергията. И прахта на пода беше част от тази невероятна комбинация материя – енергия. Нещо като наздравица с последната бутилка от най-добрата домашна ракия, която някой е варил някога.

– Започваме с кон. – подхвана го шахматиста. – Да те видя.

– Ах ти… Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не-е-е… И аз знам туй онуй. Брат ми е много добър…

– Дай да те видим…

Много часове по-късно продължаваха да играят поредна игра като шахматиста искрено се забавляваше с опитите на противника си да го матира. Е, пусна му една игра, защото по едно време започна много да сменя цветовете. Явно се беше развълнувал. Играта беше интензивна, смела, и от подрусванията на влака праха на Величко малко по малко се разстилаше по пода на купето. Малко по малко отлиташе през прозореца, топеше се и се сливаше с онзи стар материален свят, който бе част от миналото. Но Величко го остави да си отиде, защото вече си представяше фигурите, виждаше ги, усещаше ги как ходят по пода и всяка частица от него изпитваше радост. Играта го увлече люто. Влака го носеше към едно по-добро място. Там, където света не свършва, а тепърва започва.

Вихрен отиде да остави един фар на свой приятел, но той беше зает и го помоли да го занесе в работата на жена му. Като видя приятелско лице Стела се подпря на бюрото си и въздъхна тежко:

– Скъпи приятелю, имам нужда да се наспя. – тя се хвана през очите – Наистина ако си легна сигурно ще спя три дни. Честно, вече в натура ще плащам. Само да се наспя.

– Ми.. – той се почеса по тила като се засмя – прибери се и се наспи.

– Не мога. Когато съм в къщи сутрин просто ставам и излизам. Не мога.

Той повдигна недоумяващо вежди, извади си ключовете от джоба и й ги подаде.

– Ето ти ключове, иди у нас и се наспи.

Тя запримигва като даже разклати глава първоначално в дълбоко несъгласие със себе си, но нито един от вътрешните й гласове не успя да надделее над желанието за сън и тя внезапно се спря и взе ключовете от ръката му:

– Къде живееш?

– Иван Вазов, бл. 405, ап. 8. – той наклони леко глава и се усмихна широко. – А ако те търси мъжа ти?

– Няма ме! На друга планета съм! – тя си взе телефона и излезе като остави вратата на кабинета си отворена. А той се засмя и като се заоглежда тръгна след нея.

Закара я в апартамента си с ясното съзнание, че тя му предлага секс. Влезнаха в кухнята и настана неловка за него тишийна.

– Едно кафе? – тя го гледаше и се прозяваше – Ясно, силно кафе. – той се обърна и извади кафето от шкафа. Извади захарта, изми каничката и като се обърна нея я нямаше. – Стела?

Отиде в хола, но там я нямаше. Влезна в спалнята си и повдигна вежди наистина изненадан. Тя се беше мушнала под завивките в леглото му и вече беше заспала. Той затвори вратата и отиде в кухнята да пие кафе сам. Изпи кафето и започна да се чуди какво да прави. Затова взе си ключовете и излезна. Пазарува, купи вино, купи разни работи за ядене и след няколко часа се прибра. Отвори вратата на спалнята и тя се надигна леко в леглото.

– Добър вечер.

– Добър вечер, гладна ли си?

– Не, благодаря ти, ще полежа малко… – и тя пак заспа.

Тази нощ той спа на канапето като спане е силно казано, защото още се чудеше по пътя на каква логика тя въобще дойде в апартамента му, а не се прибра у тях си. Може би там имаше някакъв проблем. На сутринта стана и като направи кафе седна в кухнята. След малко тя влезна и си взе една ябълка от масата.

– Добро утро. – усмихна му се приветливо и като отхапа от ябълката разтърка очи.

– Добро утро. Има кафе.

– Мерси. – и тя се обърна и отиде да си легне. И спа цял ден. На вечерта стана, взе си парче кашкавал – Добър вечер.

– Ами… – усмихна се той – Добър вечер… – и тя пак се върна в спалнята му.

На третия ден той реши, че повече няма да спи на канапето и отиде и си легна до нея в собственото си легло. Тя се сгуши до него и продължи да спи като на сутринта той стана преди нея и отиде на работа. Като разказа на колегата си какво се случва той му се усмихна.

– А смята ли да си ходи?

– Ми не зная. Тя само спи. Нищо не пипа, нищо не прави. Добро утро, добър ден, добър вечер и си ляга.

– Стига бе… – колегата му се засмя. – Три дни спи?

– Да, бе.

– Поне хубава ли е?

– Ми… Да. – и те цял ден обсъждаха колко хубава трябва да е една жена.

На следващият ден беше същото. Той отиде на работа и колегата му го подкара от далече:

– Тръгна ли си?

– Не. Добро утро, добър вечер… – и той вдигна ръце недоумяващо. – И за мен е все едно. Взима си душ, взима една ябълка и пак заспива.

– И не те закача?

– Не, бе. Лежа до нея и тя си спи.

– Е, мъжа й не я ли търси?

– Тя му написа съобщение, че отива на почивка.

– Тя верно е на почивка. – и двамата продължиха да работят като цял ден обсъждаха каква е причината да не може да спи в къщи. Може би мъжа й хърка. Може би я дразни. Може би са скарани. Някаква причина имаше.

На следващият ден колегите му започнаха да се бъзикат с него:

– Нашият приятел си намери жена. Да знаеш тя няма да си тръгне.

– Как няма да си тръгне. Нали е женена. – вдигна ръце той.

– Наистина ли не се закача с тебе? – другите любопитстваха, а той клатеше глава. И цял ден обсъждаха тежкият въпрос ако тя не се закача следва ли той да я закача. Защото все пак той е домакин и трябва да бъде максимално гостоприемен.

На следващият ден го питаха кога ще бъде сватбата:

– Ние не ти вярваме, че нищо не се случва. Ти сега ни лъжеш. Добро утро, добър вечер пък нищо друго не разказваш…

– Няма, бе. Жената си спи тихо. „Благодаря“, „мерси“ и заспива.

– Ма няма такава жена, която първо само да благодари и второ да е тиха. Просто досега трябваше да е обърнала къщата наопаки.

– Казвам ти. Спи. А когато е будна „Добър ден“ и мълчи. Не говори.

– Няма такива жени дето мълчат и не говорят! Тя да не е нещо хахава.

– Ми де да знам. Може и хахава да е. – и те цял ден обсъждаха какво може да й е сбъркано на тази жена, която нищо не казва, само се усмихва и благодари. Може да е лудичка, може да е изнервена от липса на внимание, може дори всичко това да е нарочно. Кой знае. Знае ли човек?

Дойде неделя. Той се събуди пръв и като се надигна в леглото загледа се в нея. Хубава ли е? Хубава беше, дявол да го вземе. Пък как сладко спеше усмихната, още по-хубава му се виждаше. Лъчите на слънцето я огряваха и той видя, че има чаровни лунички по лицето. Пердетата се поклащаха от лекия вятър, който влизаше в стаята и някак собствения му дом стана различен. Само от това, че тя е там. Вече не го интересуваше каква е причината да дойде в апартамента му. Даже не го интересуваше дали ще си тръгне. По-скоро му беше любопитно колко време ще продължи това. Някак свикна с нея и му хареса да се събужда сутрин и да я гледа. Внезапно тя се размърда и отвори очи.

– Добро утро.

– Добро утро. – усмихна се той. – Наспа ли се?

– Да. – усмихна се доволна тя като се дръпна назад и седна в леглото. – От колко време съм тук?

– Ами… Около седмица.

– Наистина?! – тя се засмя сконфузено като закри с ръце лицето си. – Не мога да повярвам! Изтърпял си ме цяла седмица?!

– Е, не мога да преглътна, че ми изяде ябълките. И една круша. Много ми беше трудно да го приема. – той се усмихна и тя прехапа устни.

– Ужас… – разтърка тя очи като започна да се кикоти.

– Нямаш представа… По едно време мислех да извикам полицията и да кажа – вижте, тази жена ми изхаби цял сапун. Арестувайте я! Превзе ми леглото…

Тя започна пак да се кикоти като стана, взе си ризата от стола и започна да си обува панталоните.

– Е, преди да си тръгна какво ще бъде? Палачинки, мусака или нещо друго…

Трябва да признаем, че така както се поклащаха пердетата „нещо друго“ му хвана най-силно вниманието.

Валери се спря на няколко метра от входа, който си беше набелязал и се загледа в нея – онова красиво момиче, което се носеше щастливо с красивата си усмивка. Веднага я позна. Нямаше как да не я познае. Вече няколко пъти я засичаше. Веднъж я видя в парка да кара кънки, веднъж я видя в музикалния магазин и дори я проследи малко за да види къде отива с тази китара. Но срещна познат и я изгуби. И сега пак. Стоеше пред входа, който беше набелязал. Беше си харесал един апартамент на осми етаж с изглед към Борисовата градина и много отдавна му се точеше. Но сега като разбра, че тя живее тук изпита радост.

Той застана до нея и зачака тя да отключи, но тя старателно си ровеше в чантата и като стъпи назад уж неволно блъсна се в него.

– Простете. – усмихна му се – Не мога да си намеря ключа.

– О, аз идвам на оглед. Нямам ключ. Честно казано надявах се вие да ми отворите. С красивата си усмивка… – Тя спря да рови в чантата си и го погледна право в очите. Тези дълбоки зелени очи, които я поглъщаха с любопитство. И като прехапа устни отвърна му със същото любопитство. – Веднъж ви видях на улицата с една китара. Запитах се дали сте от квартала и ето, че живеете тук.

В този момент госпожа Карлакашева от втори етаж застана до тях с две патерици и ги погледна многозначително. Бяха запречили входната врата и тя със счупения си крак демонстрира всякакъв вид дисконфорт като дори изпъшка многозначително. Но за тяхна радост им отключи. Двамата застанаха до асансьора и се спогледаха докато Карлакашева започна да изкачва стъпалата с въздишки и възклицания. Тя много подробно им обясни защо няма да се качи в този асансьор, но тях това не ги интересуваше.

Вратата на асансьора се отвори и докато си поемеш въздух двамата се награбиха в страстни целувки.

– Кой етаж? – каза й той, а тя натисна осмицата.

Когато асансьора спря на етажа той излезна пръв и като я хвана за суичера я изтегли на площадката и продължи да я целува. Спря за момент и повдигна рамене като огледа трите врати. Тя му се усмихна гяволито и застана на апартамент 23. Онзи с гледката към Борисовата градина, което малко го смути.

– Тук ли живееш? – той се почеса зад ухото. Доста беше изненадан, защото прозорците отвън изглеждаха стари и мръсни като на изоставен апартамент. Точно затова го беше набелязал. Но тя му направи знак да пази тишийна и като извади малък шперц започна да работи над ключалката и само след няколко мига вратата се отвори. – Какво? – едва провълви той като я последва навътре. Тя тихо обиколи апартамента и като се увери, че няма никой усмихна му се широко и затвори вратата.

– Добре дошъл у нас! – тя се подпря на едната стена на коридора и прехапа устни. Като очите й светеха.

Валери също се подпря назад на отсрещната стена и се вгледа в красивото й лице. Тя гореше от щастие и гяволитост. А усмивката й, усмивката й беше уникална. През цялото време изглеждаше щастлива. Разбира се, че ще я запомни, когато я видя в парка. Тя направо сияеше. Точно като сега.

Двамата се гледаха право в очите. Тя се радваше, че той не е никак огорчен от това, че тя нахлу с взлом в чужд апартамент, а той… Той не можеше да повярва, че най-накрая намери сродната си душа. И тя живее по същият начин като него. Но за това после. Той се отблъсна от стената и като я грабна занесе я на кухненската маса и като събори всичко от там дълго прави любов с нея. Толкова се отнесоха в забавленията си, че нищо не си казаха. Когато дойде вечерта, тя извади от раницата си две свещи и ги запали.

– Избягах от къщи, когато бях на петнайсет. – заговори тя докато вадеше солети и шоколади от раницата си. Там имаше дори една бира. Той изми две чаши и си я раделиха – Изкарах известно време на улицата и наблюдавах как хората се прибират по къщите си. В топлите си светли домове. А аз стоях навън на студа и обикалях в търсене на тихи ъгълчета, където да пренощувам. Спях по пейките в парковете. В мазета. Но някои апартменти никога не светваха и така един ден просто се нанесох в един апартамент. Бях гладна, ядосана, беше зима, беше ми студено. Качих се горе и разбих вратата с ритник. И си обещах, че аз повече никога няма да гладувам. И аз повече никога няма да бъда бездомна.

Той я погали по красивото лице и я целуна.

– Колко време изкара на улицата?

– Година и половина. – тя се просълзи. – Бях ужасно уплашена. Бях сигурна, че ще живея не повече от седмица. Но една седмица мина, после втора и някак намирах начин. По малко, по малко… – той отново я целуна.

– Аз не съм студувал като теб. Не съм гладувал. Имам дом, но с майка ми не се разбираме никак добре. И като си купих едно ножче влязох в първия апартамент. Беше на съседка в кооперацията отсреща. Бях доста по-малък, когато тя почина, но никой не дойде да живее там. Роднините били в Америка. Казах на всички, че съм го взел под наем и се нанесох. Когато се върнаха всъщност ме завариха с едно гадже на дивана. Няма да ти казвам какъв фарс стана. Извъртях някак нещата, но цяла година и половина си живях като бей без да плащам наем. Хареса ми. И веднага си потърсих нов апартамент. Оказа се, че града е пълен със свободни апартаменти. Този го заглеждам от месеци. Много по-хубав е от моя, в който живея малко по-надолу по Иван Асен.

– Само един ли имаш?

– Абе ползвам два едновременно. – засмя се той. Единия ми е по-удобен да ходя на работа, а другия е малко по-лъснат и уютен.

– А защо ходиш на работа?

– В какъв смисъл? За да мога да си плащам сметките.

– Има и по-добри начини за изкарване на пари.

– В смисъл?

– Ами можеш да станеш рентиер като мен. Аз си изкарвам доста прилични парички.

– Майтапиш ли се с мен?

– Не. – тя се наведе към него и започна да го целува.

– Извинявай, само преди да ми запушиш устата. Колко апартамента държиш?

– Тайна. – засмя се тя – Казах ти. Повече никога няма да гладувам.

– Кажи де – той направо се почувства като малко дете. Толкова му беше любопитно.

– Добре. Държа три апартамента, ремонтирах ги и ги отдавам под наем.

– И всеки месец си взимаш наемите?

– Да. Казвам, че е на леля ми и аз й го стопанисвам. – и тя се усмихна закачливо – Истината е, че си спестявам парички да си купя мой собствен дом. Място, от което никой да не може да ме изгони. Там, където ще се чувствам най-накрая у дома си. Там няма да се крещи. Ще си имам малка спретната бяла кухня с бяла масичка и много цветя на балкона. С гледка към Витоша. Ще си имам усмихнати и добри деца. Ще им купя пиано. Ще си имам куче. И ще си купя вана.

Той остана наистина впечатлен от нея. Мислеше се за голям тарикат, но това момиче направо му скри шайбата и сега още осмисляше колко много възможности е пропуснал през годините. Загледа се в красивата й усмивка. Очарователна, незабравима, пълна със щастие и живот. Криеща толкова много страдание. Чувствата са лично притежателно – не можеш да ги вземеш от човека, те си ходят навсякъде с него. Но тази усмивка… Как е възможно?

Тази нощ изкараха на масата в хола с гледка към Борисовата градина. И изгрева беше наистина красив. Изпечени престъпници преоблечени в малко романтика и много мечти.

Е, тя малко го излъга. Апартаментите не бяха три, а четиринайсет. Нали има неща, които не се разказват на първа среща. Даже и на втора. Малко се притесняваше. Особено, когато са описани в Наказателния Кодекс.

Разказът е написан по провокация от Ванко Маринов – Познах те. Момичето с най приятната. Усмивка!!! Да си вечно щаслива!!!

„Абсурдите на Гана По“ 2001 г. съдържа 36 разказа. Редактор и рецензент на книгата е Алберт Бенбасат. „Абсурдите на Гана По“ е с формат 60/80/16 и съдържа 6 печатни коли. Графиката в рамка на корицата на книгата е от художника Фам Чунг, а оригиналът е собственост на Алберт Бенбасат.

Едноименният разказ от книгата е публикуван най-напред във вестник „Литературен Форум“.

Съдържание:

Какво е това нещо, което наричаме изкуство?
Пирати – публикуван от турският вестник „Kül Öykü“
Дай отначало
Изненада
Самотникът
Мирише ми на люляк – публикуван от вестник ЛФ.
Парите на онзи човек
Среща
Моника
Селекция на мотиви
Хау ду ю дуй се
Искам я!
Публикацията – публикуван от вестник Труд.
Дебелото черво на един италиански готвач
Един живот
На масата
Бъди щастлив
Баба ви
Пияни проблеми
Нощта на незнанието
Възрастният мъж
Продуцентът – публикуван от вестник Труд.
Начини
Втори А клас
Мисля, че сме заедно…
Треска за любов
Пробуждане
Просещият непознат
Снимка
Прабаба казваше…
Във вихрушката на новото
Баба Нонка
Дай една цигара
Абсурдите на Гана По – публикуван от вестник ЛФ, също от турският вестник „Kül Öykü“
На посещение
73, 74, 75

Тя отвори вратата на колата и се сопна много раздразнено на някой от другата страна:

– Виж, днес ми е скока. Разбирам, че имаш нужда от помощ, но мисля, че едни риби могат да изтраят два часа без мене. И знаеш ли какво? Престани да ми звъниш за всяка дреболия! Отваряй интернет и започвай да четеш! – и тя хвърли телефона вътре в колата.

Скачането с парашут й беше мечта от малко момиче и сега като вече нямаше кой да я спре тя се записа на курс и днес беше самостоятелния й скок. Подготовката премина спокойно, качиха се на самолета и когато достигнаха необходимата височина един по един започнаха да скачат. Когато дойде нейният ред инструктора се приведе леко над нея и й каза:

– Твой приятел ти желае много усмивки и успех!

– Какво? – не го чу тя.

– Усмивки и успех! – изкрещя инструктура и леко я побутна да се ориентира към скачане. Тя се надвеси и внезапен страх нахлу в цялото й тяло. Усети как петите й станаха горещи и се овлажниха. Кой я би през устата да говори, че иска да скача с парашут. Можеше да си гледа тихо рибките и да си трае. А сега понеже беше казала, че ще скочи и трябваше да.. „А-а-а-а…“ И тя полетя надолу.

– Дявол да те вземе! Как можа-а-а-а… Спокойно. Само спокойно! – викаше тя – Усмивки и успех! От къде ми е толкова познато… Кога трябваше да дръпна? Рано ли е? Късно ли е? Минаха ли 45 секунди? Усмивки и успех? Кой го е казал? Какъв приятел? Аз ако имах приятел… – и в този момент тя се сети. Онзи Петър, който тя уволни заради скалариите. Извика му пред всички в магазина „И много Усмивки и Успех!“ и той я напсува. А тя го замери с една помпа. И той удари помпата в земята. Точно преди да блъсне вратата. И тя му удържа от заплатата. Ужас…

Тя задърпа механизъма на основния парашут толкова истерично, че той не се разтвори правилно и тя продължи да лети надолу. Какво трябваше да направи сега? Рано ли го дръпна? Какво обърка?

– Ужас! А-а-а-а! – крещеше тя с пълно гърло като забрави дори, че има резервен парашут. Земята се приближваше толкова бързо, че тя загуби представа колко време е минало, загуби усещане какво се случва, обърка се, уплаши се, ръцете й трепереха и тя само се попипваше. Мислеше си само едно единствено нещо „Ундо, ундо“, но за съжаление в реалния живот няма бутон за връщане назад. Толкова свикнахме като нещо не ни харесва как върви да натиснем Ctrl+Z на клавиатурата на компютъра и да започнем отначало, че започнахме да се опитваме да го приложим и в реалния живот. Няма връщане назад! Свободно падане…

– Усмивки и успех! Усмивки и успе-е-ех… – крещеше тя като шока й беше пълен. – Бързо! Мисли! Имаш резервен парашут! – тя затърси механизъма и го задърпа, но резервния й парашут по някаква причина неясна за нея не се отваряше и тя простена. Но като казваме „простена“ това беше вик на агония смесен с възклицание на ужас.

– Мисли-и-и-и! – викаше тя като започна да маха с ръце. Поне си заслужаваше да опита. Дали намаляваше скоростта си? Имаше чувството, че напротив пада още по-бързо. Опита се да хване онова, което се е показало от основния й парашут и да го разгърне за да си направи поне едно малко парашутче. Като на глас нареждаше:

– Повече няма да отказвам да ви помагам! Ще отговарям на всякакви тъпи въпроси. Не са толкова тъпи. Бетите стоят поотделно. Температурата на водата-а-а… – тя прелетя с бясната си скорост покрай един парашутист с правилно отворен парашут – Усмивки и успе-е-ех…

Имаше чувството, че й остават няколко секунди живот. И то така изглеждаше, че беше.

– Обещавам повече никога да не паркирам на мястото на съседа! Обещавам повече никога да не звъня на сестра ми в седем сутринта! Обещавам повече да не се заяждам с чистачката на входа! Много е чисто! Прекрасно е! Усмивки и успех!

Земята скоростно наближаваше и тя внезапно усети, че нещо става с парашута й. Дръпна я нагоре, сякаш намали скоростта й, но тя продължи да пада. Като погледна нагоре видя, че се беше отворил резервния парашут и тя се сети за осигуряващото устройство. То активираше резервния парашут на определена височина ако падането не е намалило скоростта си. Но нещо не беше в ред. Падаше доста по-бавно, но страшно бързо. Като погледна нагоре видя, че резервния й парашут също не се е отворил правилно и бързо се заплиташе в основния.

– А-а-а-а! Усмивки и успех! – един от парашутистите, който беше съвсем близо до земята я видя и се опита да се насочи към нея. Той знаеше, че в такива случаи ако тя го удари със скоростта, с която се движи и двамата ще се изпочупят, но поне й даваше шанс да остане жива. Той се насочи към нея и точно преди да прелети покрай него някак навря се отдолу, тя скъса парашута му, удари се и в него и след няколко метра двамата тупнаха на земята и се затъркаляха в снега. Зловещо падане и още по-зловещ удар.

След няколко мига той разклати глава и усети жестока болка в крака си. Опипа си тялото и като видя, че там му е основната травма започна с ръце да се изтегля по снега и отиде до нея.

– Жива ли си? – той и смъкна каската и я заоглежда – Дай да ти видя очите. Къде те боли?

– О-о-о-о – простена тя. – леле колко ме боли ръката. Какво ми има на очите?

– Жива си – засмя се той – Не мога да повярвам! Стига бе! А очите ли? Красиви са. – и той се облегна назад в снега. – Знеш ли колко малко хора оцеляват след такова падане. Няколко десетки само. Един от най-яките случаи, който съм гледал е на едни американци. Скачат двамата и нейния парашут не се отвори правилно и тя се разби на гол паркинг. Сто фрактури, чупена тук, чупено там, но жива! Представяш ли си?

– Е как така?

– Ми ей така. Знаеш ли как свършва историята. В болницата пича се запознал със сестра й и се оженил за сестрата.

– Винаги така става. Блъска те влак, а готиното гадже го взима касиерката, която ти е продала билета. С усмивка и пожелание за много успех!

– Като ти гипсират ръката ще излезнеш ли с мен на вечеря? – той се надигна и пак я огледа – Досега никога не съм излизал с жена, която се е призимила жива след като е падала без парашут. – и той се отпусна назад в снега като се загледа в небето и се засмя – Знаеш ли какво? Защо направо не се ожениш за мене?

– Добре. – отвърна му тя докато гледаше как останалите парашутисти се реят в небето. Досега никой не й беше спасявал живота докато пада от 4500 метра височина без парашут. – Определено да.

– Виктор – той тупна ръката си на крака й.

– Силвия. – тя сложи нейната на рамото му и двамата тихо гледаха небето докато не дойдоха да ги приберат.

Треньора на младежкия футболен отбор Славия излезе от игрището наистина ядосан.

– Къде е оня синковец?! – викна към няколко момчета и те му посочиха новата пристройка със залата. Той се отправи натам и като мина през топлата връзка между административната сграда на стадиона и залата и се спря до вратата. Любимият му играч отново свиреше на пианото тази меланхолична проклета музика. Отвори внимателно и влезна тихо. Искаше да го остави да приключи преди да го подхване и поседя малко на вратата. А момчето свиреше доста добре. Ако трябваше да признае на глас, че музиката му харесва нямаше да го направи. Но тайно, някъде дълбоко в себе си си призна, че му харесва. И то много.

Когато Вихрен натисна последните ноти тренера се размърда и като закрачи нервно към него бързо влезна в роля.

– Ти ще ме съсипеш, бе, момче! Какво? Още си девствен ли! Забрави, че си футболист ли!? – Вихрен се обърна и го погледна почти безразлично. – Знаеш ли какво правиш ти с мене!? Удар ще получа заради тебе! Съсипваш ме! На тебе говоря!

Вихрен сложи ръка на пианото, но тренера скокна при него на подиума и като задърпа един стол седна до него.

– Какво?! Майка ти ли те кара да свириш! Да й се обадя ли? Какво да направя!? Ти си футболист, подяволите! Не си ми някакъв музикант! Ще й се обадя! Ще говоря с нея! Къв е тоя портокал тука? Това мина…

– Никой не ме кара. – Вихрен наведе глава и натисна няколко ноти.

– Виж какво! Беше нападател! Най-добрия ми нападател! И после какво ти стана?! Какво, кажи ми! Направих те халф! Стана за срам и резил! Не те ли жегна поне малко. И днес на игрището само глупости правиш! Оглеждаш ми се като някоя кокона. Искаш ли да ти купя гримове?! Чий го търсиш! Подават ти топка ти блееш! Не мога повече, честно ти казвам. Талантлив си, но ще те изхвърля от отбора!

Вихрен натисна още няколко тона и сложи и лявата си ръка на клавиатурата.

– На тебе говоря, бе, лайно! За какво рита топка толкова време? За какво ми губиш времето?! Знаеш ли колко играчи биха се радвали… – и тренера се спря и се загледа в него – Да не си влюбен, бе, синковец?

Вихрен вдигна очи и го погледна.

– Ма как може, бе! И таз хубава! – Тренера извади цигара и запали като се подпря на пианото и се загледа в него. – Имаш ли си приятелка? Секс правиш ли редовно? Да те водя някъде. Да не си девствен?

– Не… Тренер… – Вихрен направи някаква странна мимика, с която искаше да каже, че нещата са малко по-сложни. – Не е това.

– А какво е? Кажи ми. Целия съм в уши!

– Знаеш ли чия е тази музика?

– Дреме ми на топките чия е тази музика. Аз съм тренер, не съм диригент!

– Това е Едвард Григ. Опус 47, мелодия 3.

– И? Какво от това? Много хубаво. Браво! Знаеш му името на тоя дето го свириш! Това какво общо има с футбола?

– Григ е бил женен за братовчедка си. Знаеш ли това?

Тренера се засили да му говори нецензорно, но веднага след като си пое въздух се спря и се загледа в него. Цигарата му догоря и той запали нова.

– Ти ще ме умориш мене, бе. Дойдох да си говорим за футбол, ти ми свириш на пиано и сега това… В братовчедка си ли си влюбен?

– Да. – Вихрен натисна тон ла и тренера му бутна ръката грубо.

– Пък нямаше ли някакви други момичета в тоя град, бе, синковец?! Бе ти… Поне втора братовчедка ли ти е?

– Първа. Първа братовчедка ми е. И обича сладко от портокали.

– Сега пък сладко от портокали! Сладко от портокали! Не знам какво да те правя!

Тренера стана, обиколи пианото и като направи няколко крачки върна се при него и започна да размахва пръст.

– Сега ще забравиш за тази братовчедка. Ще си намериш едно хубаво момиченце. Ще се забавлявате много и пак ще почнеш да мислиш с главата си, защото такива като тебе колко съм ги виждал! Влюбен бил, искал бил… Опропасти си кариерата и после дойде при мене „ама тренер ти беше прав!“ Прав бях, я!

– Ти не разбираш. Проблема е, че…

– О, аз никога нищо не разбирам. Аз от нищо не разбирам! Само от любовния живот на банда пикльовци, които ще ми докарат сърдечен удар някой ден!

– Не. Тя всъщност не ми е братовчедка, защото е осиновена. Виждаш ли – опита се да му обясни Вихрен – ако й кажа, че я обичам тя ще ме отхвърли защото сме първи братовчеди. Но ако й кажа, че е осиновена тогава няма проблем, защото ние реално не сме първи братовчеди. Но ще й създам проблем с родителите й. А аз не искам да й причиня страдание. Нито на леля ми и чичо ми. Кажи ми какво да направя… Какво да направя? Освен това тя си има някакъв приятел.

– Е, това, че си има някакъв приятел няма да те спре, нали? То е ясно… – тренера седна пак до него и го остави да посвири няколко минути. Но някак вътрешното му чувство да му напляска няколко шамара се тушира и той го погледна повече бащински. – Ма колко я обичаш?

– Ами… – Вихрен намери най-ниския тон и като прехапа устни натисна го.

– Не – започна тренера – това е само едно увлечение. Повярвай ми. И аз съм имал такива. Ходиш като болен, големи фойерверки и като се появи някоя нова мадама и айде-е. Другата я забравяш. И тука ще стане така. Намери си гадже. Не ме карай да ти търся приятелка.

– Но аз наистина я обичам! Вече всяка вечер стоя пред блока. Не мога. Като съм на игрището гледам само встрани, защото често идва да ме гледа. И все нея търся. – и той вдигна ръце – Обичам я.

– Обичаш я? Че ти знаеш ли какво е да обичаш? Да обичаш е всеки ден да гледаш любимата жена отдалече и да се молиш, че е щастлива с мъжа си. Да се страхуваш всеки път като чуеш линейка да минава покрай тебе. Да се събуждаш с мисълта за нея и да заспиваш с мисълта за нея. Да се давиш в погледа й безнадеждно. Да избягаш от себе си за да бъдеш в мислите си постоянно с нея. И някой ден да се престрашиш да слезнеш на нейната спирка в метрото. „Любов по време на холера“, моето момче, мъчителна и сладка. Единствена – където и да си, с когото и да си. Където и да е. С когото и да е. И ако имаш късмета да срещнеш отново себе си на тази спирка да осъзнаеш, че всичко, от което имаш нужда е сутрин да се огледаш в очите й. Защото в тях виждаш себе си. И когато ти слага захар в кафето и ти бърбори за странните си занимания да я чуваш без да слушаш думите. Защото нищо от това, което ти разказва за подрязването на цъфтящите храсти и горенето на желязото не би могло да бъде скучно. Просто защото няма никакво значение какво ти разказва!

– Е да де. – Вихрен не беше виждал тренера си в такива лирични отклонения и чак се впечатли.
– Тогава какво чакаш? Да минат 50 години? – Вихрен го погледна много изненадан, но тренера му продължи – Да. Така е мойто момче. Стават такива работи. Действай сега, ако стане нещо ще стане. Или ще те приеме или ще те върне. Ако те прати по дяволите поне няма да се пържиш в собствен сос двайсет и три мъчителни години като някои хора, дето са седнали да ти дават акъл.

Тази вечер тренера му говори дълго. Окуражи го да действа и му даде време да си събере мозъка или напуска отбора. Вихрен си взе портокала и отиде да виси пред блока на любимата си първа братовчедка. Беше вече десет и половина вечерта и не му стискаше да позвъни. Леля му и чичо му сигурно вече си бяха легнали. Не беше удобно и в тоя момент щастлива случайност! Анита излезна от входа и се запъти към кофите с боклука.

– Анита… – викна й той и тя се спря до кофата. Хвърли боклука вътре и като го позна даже се затича към него. – Анита, аз… Дойдох да те видя. – И той млъкна. И тя прехапа устни и той прехапа устни и двамата започнаха да се гледат.

– Дошъл си да ме видиш?

– Ох! Защо е толкова трудно! Тоя портокал е за теб.

– Дошъл си за да ми дадеш един портокал? – тя се засмя.

– Не, дойдох да ти кажа, че те чувствам ужасно близка, но понеже съм… Обичам те, но не като братовчед. И се питах… Дали съм сам в това или чувствата ни са взаимни…

Тя стисна портокала притеснено като не спираше да го гледа право в очите. Той наведе глава и зачака отказа. Просто си представяше сега какво ще чуе. Когато беше на игрището обикновено след такива изпълнения тренера крещеше „Ей, кретен! Ти за пръв път ли виждаш топка, бе?!“ Но тя му се усмихна.

– Мислех, че никога няма да попиташ. Освен това, аз съм осиновена…

Стоил слезна от камиона щастлив, че ще види момчето си. Сина му беше в казармата в Сливен и много се зарадва, че го изпратиха с камиона до Бургас та му се удаде възможност да мине да си види момчето. Но още щом сина му излезна видя, че нещо не е наред.

– Как си, бе момче? – Попита го разтревожен. Видя, че е плакал. – Всичко наред ли е?

– Не. Баща ми, нищо не е наред. Майка ми е изгонила Жужи с бебето и в момента Жужи си събира багажа.

– Как така! – Стоил направо подскокна от ужас – Бях там сутринта. Всичко беше наред! Ма как може бе! Ще я убия тая усойница!

– Няма. Молих й се. Казах й да те изчака, но Жужи само плаче. Тръгва си.

Стоил се качи на камиона като потупа сина си по рамото.

– Всичко ще оправя. Няма да се притесняваш! Да знаеш, майка ти тоя път фира ще даде! Ще я убия.. – и той продължи да говори какво ще направи с отровната змия, но побърза да затвори вратата и сина му не чу повече. Потегли и кара като бесен. На Стара Загора се обади на сват си и започна да се извинява.

– Моля ти се. Карам като луд! Колкото камиона може. Идвам да си я взема Жужка! Моля ти се, главата ще й откъсна на онази проклетница! – но сват му само въздишаше. Разбраха се като пристигне в София да отиде при тях и каквото Жужи реши това ще бъде.

До Пловдив крещя в камиона като обезумял.

– Как може, бе! Змиската кожа ще ти смъкна! Да изгониш снаха си с бебето на улицата! Кълна се ще те хвърля през прозореца! Мръсницо ниедна! Само проблеми с тебе! Ей, едно нещо не направи без да създаваш проблеми!

От Пловдив до София плака. Плака за всичките тези години, в които трябваше да се съобразява с жена, която постоянно създава проблеми. Все недоволна, за всичко претенции. Все нещо й е криво. Всички трябва с нея да се съобразяват! И пусто не върви да се разведе! Как да я остави с две деца. Как да й ги вземе! Как можа да се хване с нея. Проклинаше деня, в който му застана на пътя.

Като пристигна в София спря пред блока и се хвана за главата. Страх го беше да се качи горе. Срам го беше. Не знаеше какво да говори, не знаеше как ще се държат с него. Затова запали камиона и отиде да търси цветя. Купи два букета – един за Жужка и един за майка й. Леле нея как щеше да я погледне в очите. Просто ужас го обземаше. След час и половина престой в камиона пред блока събра смелост и се качи горе. Като звънна на вратата сват му отвори и като прехапа устни двамата мъже се прегърнаха.

– Къде е Жужката.

– В кухнята с майка й.

Той влезна и като го видя Жужи се разплака. Той подаде двата букета на майка й и падна на колене пред младата жена.

– Моля ти се. Знаеш колко много те обичаме. Ти просто не знаеш колко много те обичаме и тебе и детето. Главата ще й откъсна! Ще я изхвърля от къщи. Само си ела у дома с бебето. Отивам в Сливен той плаче. Моля ти се. Само този път прости. Моля ти се. На колене ти се моля, върни се у дома.

Жужи спря да плаче и се разхълца.

– И аз те обичам татко. Но не мога да се върна повече там. Тя се държи ужасно с мене. Не мога. Утре като идеш на работа кой ще ме защити. Това дете не заслужава да слуша постоянни кавги.

– Моля ти се! От сърце ти се моля. – Той се разплака. – Кажи ми какво да направя. Казваш и го правя! Само ми кажи…

– Тука ще остана. При майка и татко. Пък като се върне от Сливен ще мислим къде ще отидем.

Той я прегърна и хиляда пъти й каза колко много я обича. Към три сутринта Жужи и майка й си легнаха. Мисията му приключи неуспешно. Двамата със свата седяха в кухнята на по ракия. Емоциите се бяха успокоили и си говореха както обикновено за мотори, за риболов, за коли. Ей тоя стар мотор как добре пърпореше. Даже се посмяха как свата си е купил мотор със спестяванията на жената.

– Викам й „Купих си мотор“, а тя учудена „Ама ти нямаш толкова пари“. Е, ти нали ще ми дадеш. – И той си отпи от ракията. – Виж, Стоиле. Ние с жената поговорихме докато ти пътуваше. Решихме да заминем за Радомир. Предлагат ми работа в завода. Ще идем там с нея, пък Жужката ще остане тук с бебето и като си дойде момчето от казарма ще си живеят в собствено жилище.

– Ние ще йм освободим апартамента. Ние ще се изнесем.

– Не. Ти няма къде да отидеш. Дъщеря ти е в другия ви апратамент. А на мене ми предлагат към завода да изплатя апратамент в Радомир. Заминаваме. Така, че да сме живи и здрави всяко зло за добро се случва.

– Аз ще тръгвам тогава. Утре пак ще дойда да ги видя.

Стоил слезна долу и като влезна в камиона намери някакви цигари и запали. Не му се прибираше в къщи. Наистина не можеше да си представи какво ще я направи. По-добре да поспи малко. И без това беше пил, остава и полиция да го спре.

– Змийска кожа побъркана. Децата ще се оправят ами аз? Аз ще трябва да те търпя докато не пукна… –  И той се сгуши в якето си и заспа.