Романа „Общества на абсурда“ е готов и вече е в предпечат. Още по-интересно е, че вече пиша продължението „Ферма за свинско месо“, която започва с успоредно действие на първа част и продължава с ново развитие на тази действителност, в която персонажите попадат. Беше много странно това, че избрах за първи роман да навляза малко в територията на ужасите. И то при условие, че пиша успоредно една много приятна, ведра и нежна история.

Дали е апокалиптична фантастика или е просто хорър не съм сигурна. Двама я четат в момента и дават различно определение на това дали е наистина ужасяваща или не. При книгите феноменално, но факт, колкото прочита толкова мнения за това дали нещо е плащещо или не е.

Историята се вмести в 340 страници като продължението поема в една съвсем различна посока и разказва историята на съвсем различни персонажи. Съвсем различни проблеми вписани в същият дискурс. Той е далеч по-човечен и много повече ангажиран не с това какво се случва, защото вече знаем какво се случва, а с това как се чувстват хората вписани в този дискурс. И в този смисъл втора част ще даде повече дълбочина на изживяваните перипетии и ще наблегне повече на психологическият процес, през който преминават.

„Това за събирането на генома са глупости. Не става въпрос само за ДНК модификация, необходимо е този енергиен елемент да се самоосъзнае. Да помисли себе си за да остане да съществува като битие извън корубата. Различната преса в различните групи ги накара да гледат на самоосъзнаването си по различен начин. И респективно да осмислят себе си, света и тялото си по различен начин. Феноменално имахме изключителни резултати от двете крайности—пълно щастие и пълно нещастие. Но пълното нещастие го постигаме по-лесно. И затова наблегнахме над това. Ти виждаш град пълен с хора, които имат забрана да правят деца. И разсъждаваш над човешките им права. Аз виждам една доза окситоцин, две дози друго, петорна доза, тройна доза хормон. В храната им, в информационните им потоци. В структурата на мислене. Стимулации химически, психически. Повишени енергийни нива. Ти виждаш някой получил внезапно удар. Аз правя дисекции, вивисекции и аутопсии на същия в лабораторията си в опит да разберем какво е останало, къде е отишло. Кой е преносителят на енергийния човек. Никога не би могла да го разбереш. Твърде си елементарна и глупава…“

В света, в който живеем има много повече от това, което всеки ден виждаме и изживяваме. От една страна има много повече възможности да изживеем живота си по различни начини, от друга страна има цели измерения, които не могат да стигнат до сетивата ни, защото сме удавени в битието и ежедневния хаос. И не на последно място има един свят, който представлява плетеница от социални експерименти и ние сме опитните мишки, които участват по един или друг начин в него. Този танц на живота е много интересен и много вълнуващ. Дали някоя хипотеза е истина или не ние няма как да знаем. Единственото, което можем да направим е да се опитаме да си го представим – пъстър, многолик, разнообразен, пълен с успоредни реалности и препълнен с успоредно съществуващи дискурси на начините на мислене и структурите на осъществяване.

Там, където блитието се осъществява прз призмата на експериментални структури, независимо каква е тяхната цел, там се случват изключителни неща. И ако ние приемем, че всичко това е възможно, без да е задължително случващо се, можем да видим и собственият си свят по един различен начин. Дали сме богати или бедни, дали имаме проблеми или не, кой е виновен, за какво се борим – всичко това е част от реалност, която ни е подадена и в зависимост от това в каква реалност се намираме се модифицира и оценката ни за света и хората. Портала е метафора на прехода между индустриализираният свят и новият технологичен свят, който може много повече и вече е видял бъдещето. То е ясно. Това, което остава е какво ще направи приключението по-интересно или кое ще го ускори или кое ще го обогати.

И ако ние в нашето дребно незначително съществуване оценяваме дадени неща като тормоз над нас и личните ни интереси то за други това представлява една игра. Игра на съдържание къмту всичко, което е толкова относително в нашата вселена. Защото ние не сме отделени от нея, ние сме космически същества и това, че имаме този уютен дом – нашата планета, съвсем не означава, че ще го имаме безкрайно дълго. Нито, че той винаги ще ъде толкова уютен. Ако погледнете еволюциата на совалката ни ще видите, че ние в момента се намираме в един от най-благодатните за нас периоди. И той като всички други етапи от развитието на планетата рано или късно ще отмине и ще се преобрази в нещо друго, което може да не е толкова благоприятно за нас и други живи организми. Това е съвсем естествен процес. Не бива да забравяме, че както всичко е относително така и всичко е преходно.

Затова не крайната дестинация е интересна, но приключението по пътя натам.

В поредицата от разкази и романи се появиха няколко дискурса преплетени в една обща реалност – разпокъсана, разнообразна по форма и вид и изпълнена с противоречия и натрупвания от грешки. Една от тези зони на критично битие е града на лабиринта.

В нея придвижването е превърнято в ад въпреки, че на теория сложното съоръжение в недрата на града включващи плетеница от метро, ескалатори, коридори, пътеки, асансьори и какво ли още не водещо те по пътя на предимството всъщност представлява  един обикнавен лабиринт, от който няма излизане ако не спазваш. А ако спазваш всички правила живота ти преминава в чакане и пътуване, което те прехвърля и премята през тунелите на Лабиринта по станен и дълбоко сбъркан начин. И голяма част от хората наистина мислят, че това е направено за тяхно добро.

Всяко време идва със своите интерпретации и метафори. Нима Лабиринта така противоречиво неудобен не е логично последствие от прекомерното взиране н устройването и преустройването на устойчивата среда. Без значение какво се случва важното е да чувстваш, че се намираш на път с предимство. Важното е да ти кажат, че си в по-изгодна позиция от преди. Без значение какво се случва Лабиринта винаги те поглъща.

Какво друго има в Лабиринта? Има бонбони овкусители, които можеш да си закупиш в единствения универсален магазин. Те са предначначени да дадат повече вкус на брашняната каша пристигаща от централната хранително доставна система, която влиза във всеки дом. Приготвянето на храна е забранено, напускането на границите на града е забранено, месни продукти почти няма, а каквото има е напосилно скъпо. Плаща се с кредити, всеки е закачен на някакъв план на потребление. Приказен свят, в който днес те има, утре те няма.

Войната на гъбите е трилогия, която включва три разработки по сюжети от света на Лабиринта и Портала. Сюжета на първият роман стана динамичен, наситен на концепции и въведе не само много играчи в историята, но и много локации от света на Портала. Портала посочен като основа за случващото се, обаче, в следващите части ще се окаже нещо далеч не толкова важно колкото сме си мислили. Усещането на персонажите, че неговото появяване и съществуване е в основата на проблемите ще се окаже погрешно. И всичките им усилия да го съботират ще свалят едва косъм от козината на големия звяр.

Сюжета на втория роман обърна погледа си повече към малкия човек и ефекта, който цялата тази бъркотия има над живота му. Образите минаха през всички слоеве на чистилището за да еволюират до новите си психически измерения. Тази част спокойно може да се казва „трансформации“, но заглавието е „Ферма за свинско месо“.

В трета част вече търсенето на истинският враг е в разгара си. Различните групи от индивиди или организации, които го търсят за да вйзвърнат онзи по-добър свят, който им липсва, са насочили вниманието си и в различни посоки. Дали някой от тях ще успее да оцели правилната посока – това все още е тайна. Но всяко усилие си е заслужавяло, защото врага не спи и не губи никакво време в осъществяването на плановете си.

Апокалиптична фантастика с елементи на хорър – няма нищо шокиращо, защото в този свят всичко е на живот и смърт…

Дилян взе слушалката в ръка и набра номера. Залата беше празна, толкова празна, че сякаш високия таван бе като капак на тенджера и той, сам самичък в това огромно пространство бе като един картоф търкалящ се наляво на дясно в очакване да се появят и другите съставки на ястието, но по това време на нощта никой не искаше да го сготвят. Хората бяха по домовете си и сам той стърчеше до един обществен телефон в пълно отчаяние.

– Стефке…

– Диляне? Къде се загуби, бе човек. Обади се във вторник и от три дни ни кос ни вест от тебе…

– Стефке… – Той захлипа в телефонната слушалка и като подсмръкна шумно избърса си очите.

– Плачеш ли, Диляне? Поболях се да те мисля. Викам си тръгвам да го търся. Телефона ти е изключен.

– Стефке, слушай, пиле. Загубих го. Чакай да ти кажа. Никога през живота си не съм се чувствал толкова малък. Мъничък. Миниатюрен мъничък човек. Не зная човек ли съм. Аз човешко същество ли съм? Или съм добитък някакъв? Сякаш света е станал едно различно място, Стефке. Изгубих се. Изгубен съм. Душата ми се загуби тука в това дяволско гърло.

– Как си се загубил. На коя улица си?

– Улица? Какви улици, бе Стефче. Тук няма улици! Има само тунели. Стълби нагоре, стълби надолу. И хора, които бързат всеки за някъде. Един побъркан град с едно огромно дяволско гърло отдолу и аз вече кой ден по ред бродя като някакъв идиот и не мога да намеря изхода.

– Какви ги бръщолевиш, бе Диляне?! Как така няма улици? Да не си пиян? Да не са те упоили нещо?

– Улици има, но не можеш да ги пресечеш. Всичко е забранено, разбираш ли! Всичко! Слушай, слушай ме. Чуй ме. Аз… Аз за пръв път в живота си не зная какво да правя. Разбираш ли. Всяка част от мен крещи, че се случва нещо нередно, но никой, никой сякаш не вижда в какъв омагьосан кръг живеят. Пътуват нанякъде, обикалят по тези коридори, от къщи на работа и обратно и сякаш не виждат, че света се е превърнал в едно менгеме, което те стиска за гушата. Дави те като все едно няма въздух и си под водата. Тунели, коридори, ескалатори. Завиват наляво, после надолу, после се качваш нагоре пък те качват на мотриса, пък излизаш в друга част на града и за да стигнеш до спирка трябва да прекосиш площад по синя алея, ама има и жълти… Тук е разрешено за едни, там за други. Сега съм на етаж, на който влизаш в огромен магазин, на който входа му е от тук, а изхода му е три нива по-надолу на спирка през два квартала. И се излиза през извит син тунел, разбираш ли? И ти не знаеш къде си. Аз не зная как да ти го опиша. И има табели и винаги си на път с предимство! И те дебнат да не завиеш в грешна посока и ако объркаш пътя си в нарушение. Седнеш някъде дойдат – тук е забранено да се сяда. Спреш някъде – тук е забранено да се спира. Въздух не ми стига, нямам представа как да ти кажа колко отчаян се чувствам и колко изгубен.

– Диляне, поспри малко. Да пратя татко да дойде да те вземе…

– Не! В никакъв случай! Стойте си там на село. Да не сте посмели да дойдете. Аз ти казвам, от понеделник търся пътя към автогарата. Стефче… – той се подпря на кабинката и разтърка челото си – Аз ще си намеря пътя към къщи. Не се бой за мене. Просто исках… Просто исках да ти чуя гласа. Ей така малко… Не да те плаша, просто… Просто като колехме прасето някога и очите, погледа, разбираш ли. Гледам в една тоалетна тука очите ми са като на прасето. Уплашени, объркани. Едно такова само страх вътре. Няма друго, страх и ужас. Тъй не става, инак не става. Не знаеш на къде да поемеш. Всяко движение ти е грешно. Не знаеш кой си, не знаеш за чий си тука. Ей така, ходиш напред назад… Сянка от човек. Човека го няма. Един номер ходи напред назад.

– Диляне… – тя замълча за момент, но после с по-бодър глас продължи – Слушай ме сега. Ти си намери пътя към дома, аз съм тука. Чакаме те. И повече няма да кажа. Чакам си те.

– Да. Прибирам се.

Той затвори слушалката и разтърка челото си. Отиде до един апарат със закузки и извади стотинки от джоба си. Започна да търси къде да вкара стотинките, но имаше съвсем тънък процеп. Започна да ги вкарва вътре, но апарата ги превъртя и ги изхвърли в краката му. Той извади банкноти и ги вкара в процепа, но апарата изхвърли и тях като на екрана се изписа надпис, че приема само плащане с карта. Еми той нямаше карти. Ни банкови карти, нито карти за игра. Да имаше поне карти за игра щеше поне да да се позабавлява. Обърна се и като започна да рита стотинките в различни посоки те захвърчаха по идеално почистения под и започнаха да падат през парапета към долните нива.

Ехе! Очите му светнаха. И като изсипа една шепа на земята започна да ги рита и да си ги гони. Тичаше по големия празен етаж като малко дете и за момент някаква светлинка проблясна в очите му. Както някога ритаха камъчета в прахта с децата. Вървиш вървиш пък ритнеш някое камиче и то изхвърчи край пътя.

Така рита стотинки докато всичките не хвръкнаха през парапета и лицето му се разведри и усмихна. Остана му една последна и с нея си поигра повече. Ритна я към дъното на залата и тя се завря на място, където не можеше да стигне с обувката си. Коленичи и зачопли с пръсти да я извади. Но тя така се заклещи, че той вдигна очи да види в какво я завря. Когато погледа му проследи двете сфери и тръбата, която тръгваше от тях, извиваше се някъде горе и се спускаше надолу в трета сфера чинето му овисна. Той стоеше на колене под скулптура на един огромен, овиснал, триметров…

– Никой няма да ми повярва…

– Ей, господине! Да извикам охраната?

Дилян вдигна ръка от лицето си и огледа мъжа, който се беше надвесил над него.

– Не може да се облягаш на скулптурата. Забранено е да се пипа!

– Каква скулптура… – Дилян леко разтърси глава и започна да излиза от унеса си. Колко време е минало, сигурно бе задрямал. Той се обърна и видя, че се е облегнал на едната топка.

– Не те знам от къде си, но това е изкуство!

– Бе какво изкуство, бе… – Дилян се изправи и протегна ръка, към нещото. – Не виждаш ли какво е това?! Сляп ли си?

– Кой е сляп, бе! Идвам на работа и гледам поредния нехранимайко, който не спазва правилата! Има си правила! Ако всеки прави каквото си иска знаеш ли какво ще стане?!

– Какво ще стане, бе момче?! Кажи ми какво ще стане! Имаш ли двайсет години? Трийсет? Какво ще стане от това, че съм се подпрял на фалоса?

– Това не е фалос! Това е модерно изкуство!

– О, извинявай, ние от село не разбираме от изкуство. Ние сме едни тъпаци, които от нищо не разбират. Сигурно живееш някъде наблизо, от пъпа на града си и много ги разбираш нещата.

– Точно така. Ей там отсреща живея и много ги разбирам нещата.

– И колко време ти отнема да дойдеш на работа, момче от центъра на града?

– Не е твоя работа. Много добре съм си подредил нещата, много благодаря. Само час и половина. Хайде поредния с маршрутни съвети! Аман вече…

Дилян се плясна през челото и се огледа.

– И ако искаш да знаеш съм доволен. – продължи другия – Доволен съм, защото вашето поколение е оставило страшна каша, която ние десетилетия няма да можем да подредим. Седите си там в гората и си живеете в миналото. Ядете храна, която мирише на пикоч и животни.

– Гората? Картофите в гората ли растат, бе момче. Месото, чушките. По дърветата ли? Месото от земята ли го копаем?

– Не, има си фабрики, има си заводи. Ако зависехме от вас човечеството щеше да загине от глад за една седмица. Аз всеки ден зареждам автоматите с храна и не съм видял гладни наоколо!

Дилян примигваше. Малкото пиленце, което мислеше да удоши с два пръста като се прибере сега му се видя много драгоценно. Пълно с живот. Пълно с толкова много смисъл.

– И ти си щастлив в този нов свят?

– Разбира се! Сутрин ставам, деня ми е подреден. Няма хаос, няма чудене. Ако видя нещо нередно докладвам на охраната, те идват и веднага премахват нарушителя. И всичко отново е подредено. Ако видя петънце, забърсвам го. Ако не мога викам да почистят. Има си хора за всичко. Има място за всичко. Огледай се, това е идеалният град. Имате ли такива съоръжения в гората? Или спите по дърветата във вързопи? Вие сте минало. И скулптурата ми харесва. Защото е интересна. Защото е нещо ново, защото е нещо различно от всичко, което вие сте. Това е изкуство. Ти просто не го разбираш. Жалък си. Жал ми е за тебе. Погледни се, опърпан си, проскубан. Сигурно си някой безработен, който нищо не може и затова е дошъл в големия град да си опита късмета. Ами имам новина за теб, чичка, бъдещето не те иска. Върни се обратно в дупката, от която си изпълзял. Явно нямаш нужните качества. Модерният свят вади само най-доброто от хората. Само силните оцеляват. Останалите трябва да си отидат. Да си отмрете там. Ясно ли ти е? Разбра ли какво ти говоря?

И в този момент Дилян си спомни Гошко. Гошко Дебелото. Така му казваха. Вися вързан надолу с главата от моста над реката цял час преди да го отвържат. Ей, че хубав спомен. Гошко тогава научи, че не е хубаво да крадеш сандвичите на другите деца. Негативният опит учи много повече от положителния. Ефекта е мигновен.

Дилян прескочи тялото на новия си познат и само хвърли поглед дали ще се изправи след удара. Като видя, че помръдва потърка леко челото си и се усмихна. Друго си е да удариш глава на някой, който много приказва. Възпитателно е. А и някак почувства се по-ведро. Хулигана в него за момент събра смелост да стъпи на поредния ескалатор в търсене на изхода. Винаги има начин. Винаги има решение. И той щеше да го намери.